Решаваща улика

Глава 17.

Тъмната коса под униформеното кепе беше мокра и рошава. Той не ме погледна в очите, когато каза:

— Бихте ли подписали това, мадам.

Подаде ми документите. В мислите ми лудо се въртяха позабравени реплики:

— Закъсняха при пристигането си от летището, защото аеролинията загубила багажа на мистър Харпър.

— Косата ти естествена ли е, Кей, или я изрусяваш?

— Беше след като момчето донесе багажа…

— Всички те вече са мъртви.

— Миналата година срещнахме влакънце като това, когато помолиха Рой да изследва уликите, открити в един „Боинг 747“…

— Беше след като момчето донесе багажа!

Бавно взех предложената ми химикалка и документите от протегнатата ръка в кафява кожена ръкавица.

С глас, който сама не можех да позная, наредих:

— Бихте ли отворили куфара ми. Не мога да подпиша това, преди да се уверя, че всичките ми вещи са тук и не са повредени.

За секунда по бледото лице се появи объркване. Очите му леко се разшириха, когато погледна към повдигнатата ми чанта. Ударих толкова бързо, че той нямаше време да вдигне ръце, за да се предпази от удара, който попадна в гърлото му, и го зашемети за момент. Побягнах като диво животно.

Стигнах до трапезарията, преди да чуя стъпките, които ме следваха. Сърцето ми се удряше в ребрата, докато тичах към кухнята. Краката ми се хлъзнаха по гладкия линолеум, когато завих зад плота за рязане и грабнах пожарогасителя от стената до хладилника. Той влетя в кухнята и в същия момент го облях със зашеметяваща струя от сухата пудра. Нож с дълго острие изтрополи на пода, когато той хвана лицето си с ръце и изохка. Докопах един тежък тиган от печката, размахах го като тенис ракета и го ударих няколко пъти в корема. Той се мъчеше да си поеме въздух. Сви се надве и аз замахнах отново. Този път го уцелих в главата, но не достатъчно точно. Чух звук от смазването на хрущял и разбрах, че съм счупила носа му, а вероятно и някои от зъбите му. Това обаче едва го забави. Отпуснат на колене, кашлящ и частично заслепен от пудрата, той сграбчи глезените ми с едната си ръка, като другата се протягаше към ножа. Хвърлих тигана по него, ритнах ножа надалеч и изхвърчах от кухнята, като фраснах хълбока си в острия ръб на масата, а после и рамото си в рамката на вратата.

Разстроена и хълцаща, успях някак си да изровя рюгера от куфара и да вкарам два куршума в него. В този момент той се хвърли върху мен. Чувах трополенето на дъжда и неговия свистящ дъх. Ножът се намираше на сантиметри от гърлото ми, когато третото натискане на спусъка най-после произведе изстрел. В оглушителна експлозия от газ и пламък сребърният куршум прониза стомаха му и го отхвърли на няколко метра разстояние от мен на пода. Той се помъчи да седне. Стъклените му очи се взираха в мен, лицето му представляваше кървава маска. Опита се да каже нещо и не много енергично повдигна ножа. Ушите ми звънтяха. Хванах по-здраво оръжието и вкарах втория куршум в гърдите му. Усетих мирис на барут, смесен със сладникавата миризма на кръв, и видях как светлината напуска очите на Франки Еймс.

После рухнах и се разревах. Вятърът виеше зловещо, дъждът плющеше с пълна сила и кръвта на Франки се стичаше по излъскания дъбов под. Тялото ми се тресеше от хлипането. Не помръднах, докато телефонът не иззвъня за трети път.

— Марино! О, господи, Марино! — беше всичко, което успях да кажа.

Не се върнах в офиса, докато тялото на Франки Еймс не бе изнесено от моргата, кръвта му — измита от стоманената маса и потънала в отходните води на градските канали. Не съжалявах, че го убих. Съжалявах, че въобще е бил роден.

— Така както изглежда — каза Марино, обръщайки се към мен над потискащата купчина документи на бюрото ми, — Франки се е появил в Ричмънд преди една година, през октомври. Поне тогава е наел квартирата си на улица „Ред“. Две седмици по-късно си е намерил работа като разносвач на изгубени куфари. „Омега“ има договор с летището.

Не казах нищо. Ножът ми за писма разряза следващия пощенски боклук, предназначен за кошчето.

— Хората, които работят за „Омега“, карат собствените си коли. И това е проблемът, с който Франки се сблъскал миналия януари. Трансмисията на неговия мъркюри-линкс се скапала, а той нямал необходимите мангизи да я поправи. Няма кола — няма работа. Тогава помолил Ал Хънт за услуга — поне така мисля.

— Те двамата поддържали ли са връзка преди това? — запитах, като се чувствах, а и сигурно звучах изтощена и разсеяна.

— О, да — отговори Марино. — Не се и съмнявам в това. А и Бентън също.

— На какво базирате предположенията си?

— Като начало — започна той, — оказа се, че Франки е живял в Бътлър, Пенсилвания, преди година и половина. Проверихме телефонните сметки на дъртия Хънт за последните пет години (събира си ги за евентуална ревизия). Узнахме, че по времето, когато Франки е живял в Пенсилвания, са проведени доста разговори за сметка на Хънт, като винаги някой е звънял от Бътлър. През предишната година е имало разговори с Доувър, Делауеър, а в по-миналата — с Хагърстаун, Мериленд.

— Разговори с Франки? — попитах.

— Все още проверяваме. Но аз лично подозирам, че Франки е звънял на Ал от време на време и вероятно му е разказал за това, което е направил с майка си. Затова Ал е знаел толкова много при срещата си с теб. По дяволите, той не е бил ясновидец. Просто е цитирал наученото от разговорите с откачения си приятел. Изглежда, че колкото повече Франки се е смахвал, толкова повече се е приближавал към Ричмънд. И тогава, бум! Преди година се появява в любимото ни градче. Останалото е история.

— А автомивката на Хънт? — попитах. — Франки редовен посетител ли е бил там?

— Според две от момчетата, които работят там, някакъв тип, отговарящ на описанието на Франки, е ходел там от време на време, горе-долу от миналия януари — каза Марино. — През първата седмица на февруари — според разписките, намерени в квартирата му — са поправили двигателя на колата му. Струвало е петстотин кинта, които той най-вероятно е взел от Хънт.

— Знаеш ли дали се е случвало Франки да се намира в автомивката в някои от дните, когато Берил е карала колата си там?

— Предполагам, че точно така е станало. Вече знаеш, че я е срещнал за първи път, когато е доставял багажа на Харпър в къщата на Мактиг миналия януари. И после? Вероятно я е видял пак след една-две седмици, докато е висял в автомивката на Хънт и се е молел за заем. Бинго! Било е като послание за него. Възможно е след това да я е срещнал на летището. Бил е вечно там, събирайки изгубени куфари и бог знае какво още. Може да я е видял за трети път на летището, докато е чакала самолета си за Балтимор, където да се срещне с госпожица Харпър.

— Мислиш ли, че Франки е говорил с Ал и за Берил?

— Няма начин да разберем. Но не бих се учудил. Идеално обяснява защо Ал реши да се обеси. Научил е какво е направил лудият му приятел с Берил. После очиства и Харпър. Хънт сигурно се е чувствал кошмарно виновен.

Размърдах се с мъка на стола, размествайки хартиите в търсене на един печат, който държах в ръката си преди секунда. Всичко ме болеше и сериозно се замислях дали да не си направя рентгенова снимка на дясното рамо. Що се отнася до психиката ми — не мислех, че някой би могъл да направи нещо в това отношение. Не бях на себе си. Не бях сигурна какво чувствам, освен че ми беше адски трудно да седя спокойно. Невъзможно ми бе да се отпусна. Заговорих:

— Част от халюцинативното мислене на Франки е било да придаде личностен характер на срещите си с Берил и да им припише изключителна важност. Вижда я в дома на Мактиг. Вижда я в автомивката. Вижда я на летището. Това наистина го е побъркало.

— Да. И сега идиотът си мисли, че Господ му изпраща послания, в които твърди, че между него и онази красива руса дама съществува някаква връзка.

В този момент влезе Роуз. Взех розовото листче с телефонно съобщение, което тя ми протегна, и го прибавих към купчината.

— Какъв цвят е била колата му? — попитах, докато отварях следващия плик.

Колата на Франки беше паркирана пред къщата ми. Видях я, когато пристигнаха полицаите и въртящите се червени лампи осветиха двора ми. Но не бях забелязала нищо. Спомнях си много малко подробности.

— Тъмносиня.

— И никой не си спомня да е виждал тъмносин мъркюри-линкс из квартата на Берил?

Марино поклати глава.

— След здрачаване и със запалени фарове колата не е изглеждала подозрителна.

— Вярно е.

— А когато е нападнал Харпър, вероятно е оставил возилото си някъде по пътя и е извървял пеша останалото разстояние. — Той се замисли. — Тапицерията на шофьорската седалка беше изгнила.

— Моля? — Вдигнах поглед от писмото.

— Беше я покрил с одеяло, което явно е задигнал от някой самолет.

— Това ли е източникът на оранжевото влакънце?

— Трябва да направят няколко теста. Но смятаме, че е така. Одеялото има оранжеви и червени райета, а Франки е седял на него, отивайки към къщата на Берил. Това обяснява дивотията с терористите. Някой от пътниците е използвал одеяло като онова на Франки по време на презокеански полет. После очевидно е сменил самолета и оранжевото влакънце се е оказало в отвлечения в Гърция самолет. Бинго! Един нещастен морски пехотинец бива убит, а към кръвта му залепва нашето оранжево влакънце. Имаш ли представа какво количество влакна се прехвърлят от един самолет в друг?

— Трудно ми е дори да си представя — съгласих се аз, като се чудех каква ли е причината да съм в списъка на всички компании в Америка, които изпращат каталози за поръчки по пощата. — Вероятно това е и обяснението защо Франки е имал толкова много влакна по дрехите си. Работил е в багажното отделение. Обикалял е навсякъде из летището и сигурно е влизал и в самолетите. Кой знае какво е правил и какви частици са се залепили към дрехите му.

— Хората от „Омега“ носят униформени ризи — забеляза Марино. — Бежови. Изработени от дайнел.

— Интересно.

— Ти би трябвало да знаеш това, док — каза той, наблюдавайки ме внимателно. — Беше облечен с такава, когато го застреля.

Не помнех. Спомнях си само тъмния шлифер и бледото му лице, покрито с кръв и пудра от пожарогасителя.

— Добре — казах. — Дотук разбрах всичко. Но не мога да си обясня откъде Франки е намерил телефонния номер на Берил. Не е бил регистриран в указателя. А и как е знаел, че тя ще долети от Кий Уест на двайсет и девети октомври вечерта? И как, по дяволите, е знаел кога аз самата се връщам в Ричмънд?

— Компютрите — отговори Марино. — Цялата информация за пътниците, включително номерата на полетите, телефоните и домашните адреси, се намира в компютрите. Предполагам, Франки е успявал да бъзика компютрите, когато някой от служителите на аеролиниите е оставял компютъра си включен, докато за момент отиде донякъде, а наоколо няма много хора — късно през нощта или рано сутринта. Летището му е било като втори дом. Няма начин да узнаем какви точно ги е вършил, когато никой не му е обръщал внимание. Не е бил разговорлив, наистина незабележителен тип — промъкващ се наоколо тихо като котка.

— Според теста за интелигентност — започнах аз, докато удрях поредния печат, — неговата е била доста над средното ниво.

Марино не отговори.

Измърморих:

— Коефициентът му на интелигентност е бил на сто и двайсет.

— Да, да — изсумтя Марино нетърпеливо.

— Просто ти казвам.

— По дяволите! Ти наистина приемаш тия тестове на сериозно, а?

— Те са добър показател.

— Не са евангелие все пак.

— Не, не бих казала, че са чак евангелие — съгласих се.

— Доволен съм, че не знам какъв е моят коефициент.

— Трябва да си направиш тест за интелигентност, Марино. Никога не е прекалено късно за това.

— Надявам се, че ще е по-висок от проклетия ми резултат в боулинга. Само това мога да кажа.

— Не е твърде вероятно. Освен ако си адски лош играч на боулинг.

— Така беше последния път.

Свалих очилата и внимателно разтърках очите си. Имах зловещо главоболие и чувствах, че то никога няма да престане.

Марино продължи:

— Ние с Бентън смятаме, че Франки е взел телефонния номер на Берил от компютъра и малко по-късно е започнал да проследява полетите й. Предполагам, от компютъра е научил, че тя е взела самолета до Маями през юли, когато е бягала, ужасена от издрасканото на вратата й сърце…

— Имаш ли някаква теория кога точно е изрисувал сърцето? — прекъснах Марино и придърпах кошчето за хартии по-близо.

— Когато е летяла до Балтимор, Берил е оставяла колата си на летището. Последната й среща с мис Харпър е била в началото на юли — по-малко от седмица, преди да открие любовното послание на вратата.

— Значи може да го е направил, докато колата е била паркирана на летището.

— Ти какво мислиш?

— Смятам, че е напълно приемливо.

— Съгласен съм.

— После Берил побягва към Кий Уест. — Продължавах да атакувам пощата си. — А Франки непрестанно проверява компютъра за резервацията й за връщане. И така е узнал кога точно ще си дойде.

— Вечерта на двайсет и девети октомври — каза Марино. — И Франки е планирал грижливо всичко. Лесна работа. Имал е законен достъп до багажа на пътниците и сигурно е проверявал куфарите, преди да ги качат на багажната лента. Намерил е чанта с името на Берил на етикета и я гепил. Малко по-късно тя се оплакала, че й липсва кафяв кожен сак.

Нямаше нужда Марино да добавя, че това беше абсолютно същият метод, който Франки използва за мен. Беше проверил кога се връщам от Флорида. Беше свил куфара ми. После се появи на вратата ми, а аз го пуснах да влезе в къщата.

Губернаторът ме бе поканил на прием, който бях пропуснала миналата седмица. Сигурно Филдинг беше отишъл на мое място. Поканата потегли към боклука.

Марино продължи с отчет за намереното в къщата на Франки Еймс в северната част на града.

В спалнята му открили сака на Берил, чието съдържание се състояло от окървавената й блуза и бельо. В един сандък до леглото му, който служел за нощно шкафче, имало богат асортимент от садомазохистични порносписания и торбичка с дребни сачми, използвани от Франки, за да напълни тръбата, с която беше халосал Кери Харпър по главата. В същия този сандък имало и голям плик, съдържащ втория комплект компютърни дискети на Берил Мадисън и копието от ръкописа й, включително първата страница на двайсет и пета глава, която тя беше объркала с четения от мен и Марк оригинал. Теорията на Бентън Уесли гласеше, че Франки е лежал в леглото си и е чел книгата на Берил, като в същото време си е играел с дрехите й, носени по време на убийството. Възможно беше. Това, което знаех със сигурност, бе, че всъщност Берил никога не е имала шанс. Когато Франки се появил на вратата й, той е носел кожения й сак и се е представил за куриер. Дори да си го е спомнила от нощта, когато е докарал багажа на Кери Харпър в дома на Мактиг, не е имала причина да се замисли втори път над този факт — точно както и аз не се замислих повторно, докато не отворих вратата.

— Ако не го беше поканила вътре — промърморих тихо.

Ножът ми за писма беше изчезнал. Къде, по дяволите, го сложих?

— Имала е причина да го покани — отговори Марино. — Франки е бил съвсем официален — усмихнат, облечен в униформа, дори с кепе. Носел е сака й, което означава, че е носел и ръкописа й. Чувствала се е облекчена. Била му е благодарна. Отворила е вратата, деактивирала е алармата, поканила го е вътре и…

— Но защо е нагласила отново алармата, Марино? Аз също имам алармена инсталация. И на моята врата от време на време идват доставчици. Ако алармата ми е включена, когато те се появят, аз я деактивирам и отварям вратата. Ако се доверявам на даден човек достатъчно, за да го поканя в къщата си, със сигурност няма да включа веднага алармата само за да ми се наложи да я деактивирам и нагласям отново минута по-късно, когато доставчикът си тръгне.

— Случвало ли ти се е някога да си заключиш ключовете в колата? — Марино ме погледна замислено.

— Това пък какво общо има?

— Просто ми отговори на въпроса.

— Разбира се, че ми се е случвало.

Най-после открих ножа за писма. Лежеше в скута ми.

— Как се случи? В новите коли има различни видове устройства, които да те предпазят от това, док.

— Точно така. Изучила съм ги толкова добре, че извършвам действията, без да се замислям, и изведнъж вратите се оказват заключени, а ключовете ми висят от волана.

— Имам чувството, че така е станало и с Берил — продължи Марино. — Предполагам, Берил е била обзета от мания по отношение на алармата от момента, когато са й я инсталирали, след като е започнала да получава телефонните заплахи. Смятам, че винаги я е държала включена. Да натисне бутоните в минутата, когато заключи вратата, се е превърнало в рефлекс. — Той се поколеба, загледан в библиотеката ми. — Малко е странно. Оставя проклетия си пистолет в кухнята и после включва алармата, след като е пуснала идиота в дома си. Показва колко нервна е била, до каква степен я е разстроила тази шибана история.

Пооправих купчината доклади от токсикологията и ги преместих върху смъртните актове, по-далеч от себе си. Погледнах към кулата от бележки до микроскопа и отново се почувствах обхваната от депресия.

— Боже господи — оплака се Марино. — Имаш ли нещо против да поседиш спокойно, поне докато си тръгна? Подлудяваш ме.

— Това е първият ми ден в работата — напомних му. — Какво мога да направя? Погледни тази бъркотия — посочих към бюрото си. — Човек може да реши, че съм отсъствала година. Ще имам нужда от цял месец, за да наваксам.

— Давам ти време до осем часа довечера. Дотогава всичко ще се е върнало към нормалното, точно както си беше преди.

— Много ти благодаря — казах доста рязко.

— Имаш добър персонал. Знаят как да се оправят с нещата, докато те няма. Какво лошо има в това?

— Нищо. — Запалих цигара и отместих още няколко листа, за да намеря пепелника.

Марино го взе от края на бюрото и го побутна към мен.

— Хей, не е като да нямат нужда от теб — каза той.

— Няма незаменими хора.

— Да бе. Знам, че точно това си мислеше.

— Нищо не мисля. Просто съм разсеяна.

Протегнах се към десния рафт и взех бележника с датите. Роуз беше зачеркнала всичко до края на следващата седмица. А после следваше Коледа. Почувствах, че сълзите ми напират, без да знам защо.

Марино се наведе, за да изтръска цигарата си, и каза кротко:

— Какво представляваше книгата на Берил, док?

— Разбива сърцето ти и в същото време те изпълва с радост — казах с насълзени очи. — Невероятна е.

— Аха, чудесно. Надявам се все пак да я публикуват. Това някак си би я съживило, ако разбираш какво искам да кажа.

— Знам точно какво искаш да кажеш. — Поех си дълбоко дъх. — Марк ще види какво може да се направи. Предполагам, ще се наложи нещата да се уреждат наново. Спаракино със сигурност няма да се грижи вече за делата на Берил.

— Не. Освен ако го прави иззад решетките. Предполагам, че Марк ти е казал за писмото.

— Да — отговорих. — Каза ми.

Едно от деловите писма от Спаракино до Берил, намерени от Марино в дома й малко след убийството, придобило ново значение за Марк, след като прочел ръкописа на трагично загиналата писателка:

Простичкият параграф намекваше за доста неща, макар да е малко вероятно, че Берил се е усетила за нещо. Сериозно се съмнявах, че когато е споменала Джоузеф Мактиг, тя е имала идея колко опасно е приближаването й до незаконните владения на Спаракино, които включваха многобройни фалшиви компании, създадени от адвоката с цел изпиране на мафиотските пари. Марк вярваше, че Мактиг с неговите огромни капитали и имоти е бил наясно с незаконните дела на Спаракино и че в крайна сметка и предложената от Мактиг финансова помощ на отчаяния Кери Харпър също не е била съвсем законна. Тъй като Спаракино никога не беше виждал ръкописа на Берил, той ужасно се е страхувал да не би тя несъзнателно да е направила някакво разкритие. Когато книгата й изчезна, стимулът му да я открие, е бил нещо повече от алчност.

— Вероятно е смятал, че е извадил късмет, когато са убили Берил — каза Марино. — Нали разбираш — тя няма да е наоколо, когато той подправи романа й, няма да се разправя с него, няма да има нищо, което да покаже с какво точно се занимава той. После той спокойно е можел да продаде книгата и да направи страхотен удар. Имам предвид — всичко живо щеше да се заинтересува след вдигнатия от него рекламен шум. Няма начин да разберем как щеше да свърши всичко — може би със снимките на труповете на Харпърови, отпечатани в някой жълт вестник…

— Спаракино никога не е получавал снимките, направени от Джеб Прайс — напомних му. — И слава богу.

— Добре де, както и да е. Важното е, че след цялата тая шумотевица даже аз бих отишъл да си купя проклетата книга, а не съм си купувал нищо такова през последните двайсет години.

— Срамота — измърморих. — Четенето е чудесно нещо. Трябва някой път да опиташ.

И двамата погледнахме към влизащата отново Роуз. Този път носеше дълга бяла кутия, завързана с луксозна червена панделка. Тя озадачено се огледа в търсене на по-разтребена част от бюрото ми, накрая се предаде и остави кутията в ръцете ми.

— Какво, по дяволите… — извиках изненадано.

Бутнах стола си назад, поставих неочаквания подарък в скута си и започнах да развързвам сатенената панделка. Роуз и Марино ме наблюдаваха мълчаливо. В кутията имаше две дузини прекрасни червени рози с дълги стъбла, които искряха като рубини, поставени на зелено кадифе. Наведох се, затворих очи и вдъхнах аромата им. После отворих малкия бял плик, пъхнат между тях.

„Когато положението стане напечено, печените отиват на ски. В Аспен, след Коледа. Счупи един крак и се присъедини към мен. Обичам те. Марк“ — гласеше картичката.