Родена в пламък

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Събуди я една крава. Огромните влажни очи наблюдаваха насред поляната свитата на кълбо фигура. В главата на кравата не блуждаят други мисли, освен да се наяде и да бъде издоена. Така че, тя подуши веднъж-дваж бузата на Маги, изсумтя и започна да пасе.

— Господи, какъв е този звук?

Главата й пулсираше, сякаш биеха тъпан, Маги се претърколи, блъсна се в предния крак на кравата и отвори замъглените си кръвясали очи.

— Боже милостиви! — писъкът на Маги изкънтя в черепа й като гонг и я накара да запуши уши с ръце, имаше чувството, че докато се отдръпва от животното, главата й ще експлодира. Кравата, не по-малко удивена от нея, измуча и завъртя очи. — Какво правиш тук? — попита Маги, без естествено, да очаква отговор. Продължавайки да държи ръка на челото си, тя се надигна на колене. — Какво правя тук? — отпусна се върху свитите си крака и двете с кравата продължиха да се гледат, изпълнени със съмнения. — Вероятно съм заспала. Олеле! — в опита си да преодолее тежкия махмурлук, разтърка очи. — Ето наказанието за едно питие в повече. Ще поседя тук минутка, ако не възразяваш, докато събера сили да стана.

Кравата завъртя очи още веднъж и продължи да пасе.

Утрото бе ярко, топло и пълно със звуци, бръмчене на трактор, лай на куче, весело чуруликане на птичка — всичко се сливаше в главата й, която се пръскаше от болка. Вкусът в устата й беше такъв, сякаш бе яла торф от блатото, а дрехите й бяха покрити с утринна роса.

— Чудесно, няма що! Да заспя на полето като последен пияница.

Надигна се, залитна и простена. Кравата замахна с опашка — можеше да се изтълкува и като знак на съчувствие. Маги предпазливо се протегна. Убеди се, че костите й не се разпадат и продължи да разтърква скованите си мускули, докато замъглените и очи оглеждаха наоколо.

Видя и други крави — те не проявяваха ни най-малък интерес към посетителката и продължаваха да пасат. В близката нива погледът й спря върху кръга камъни, древни като въздуха. Местните хора го наричаха Белега на Друида. Спомни си как целуна Мърфи за лека нощ и докато песента му заглъхваше, тя се отправи към огряното от луната поле.

И сънят, споходил я под сребристата светлина, изскочи така ясно в съзнанието й, че дъхът й секна и за миг забрави болките в главата и схванатите си крайници.

Блесналото кълбо на луната пулсира като сърце. Огрява земята под себе си със студена бяла светлина. В следващия миг започва да гори като запалена факла и се обагря в пленителни червени, сини и златни тонове, които предизвикват сълзи в очите й дори насън.

Тя се пресяга нагоре, нагоре, да я докосне. Взема я в ръце и усеща колко е гладка, твърда и хладна. В сферата вижда себе си и някъде дълбоко, дълбоко в тези плуващи цветове, е сърцето й.

Образът, който трептеше пред очите й, бе повече, отколкото можеше да понесе в това състояние. Нямаше сили да издържи повече — побягна от полето, изоставяйки кравите и песента на птичките.

След по-малко от час бе в ателието. Бе твърдо решена да превърне видението в реалност. Нямаше нужда от предварителна скица образът се очертаваше кристално ясно в съзнанието й. Не бе хапнала нито хапка, но не изпитваше глад. Тръпката на сътворението я обгръщаше като наметало и тя направи първото кълбо от разтопено стъкло.

Изглади го върху мраморната повърхност, за да то охлади и му даде дъха си.

Сгорещи го, отново го превърна в течност и прокара балончето над прахообразните оцветители. Отново го постави сред пламъците — цветовете потекоха по стените на сферата.

Продължи отново и отново да добавя стъкло, огън, дъх, цвят. Неспирно въртеше пръта, за да постигне желаната форма.

Откъсна сферата от тръбата и сгорещи стъклото в нажежената пещ. Щеше да притисне мокра пръчка към гърлото на съда и напрежението на парата щеше да уголеми формата.

Цялата й енергия бе съсредоточена. Знаеше, че водата от пръчката ще се изпари. Налягането щеше да издуе стените отвътре. Е, ако можеше някой да хване щипците, да има втори чифт ръце, които да й подават инструментите, да натрупват нова стъклена маса. Но не разполагаше с помощник.

Мърмореше под нос и сновеше между пещта, работната маса и стола.

Слънцето се издигна високо, нахлу през прозореца и огря като нимб главата й.

Именно така я видя Роуган, когато отвори вратата. Седеше на стола, обработваше топка разтопено цветно стъкло, а слънцето я огряваше

Успя само да му хвърли бърз строг поглед.

— Сваляй проклетия костюм и вратовръзката. Трябват ми ръцете ти.

— Какво?

— Имам нужда от ръцете ти по дяволите. Прави каквото ти казвам и не ми говори.

Не беше сигурен, че ще се справи. Не му се случваше често да онемява, но в момента — сред бумтенето на огъня и блясъка на слънцето тя приличаше на побесняла огнена богиня, която твори нови светове. Той остави куфарчето за документи настрана и свали сакото си.

— Дръж това и не мърдай! — разпореди се тя, докато се измъкваше от стола. — Ще въртиш щипките ей така. Виждаш ли? Бавно, равномерно. Никакви резки движения или спиране — иначе си убит. Имам нужда от чирак.

Той бе така поразен от това, че тя му повери работата си, че се настани в освободения стол, без да пророни дума. Тръбата в ръцете му бе топла и доста по-тежка, отколкото очакваше. Тя задържа ръце върху неговите, за да се убеди, че е хванал ритъма.

— Не спирай! — предупреди го тя — Вярвай ми! Животът ти зависи от това, дали ще се справиш.

Той не се съмняваше. Тя отиде до пещта, взе още стъкло и се върна.

— Нали видя как го направих? Не е трудно. Следващия път ще го направиш ти — изчака миг да поомекнат стените хвана щипките и натисна стъклото. Хайде, сега ти — пое тръбата от него и продължи да я върти. — Ако гребнеш много стъкло, мога да отнема от него.

Горещината на пещта спря лъха му. Той загреба с пръта, изпълни лаконичните й нареждания и го завъртя в разтопената маса. Видя как стъклото се натрупва и се задържа сякаш бяха горещи сълзи.

— Ще ми го подаваш отзад, отдясно.

Усетила приближаването му, тя грабна щипките и подхвана стъклената маса, която той и подаде.

Повтори процеса още няколко пъти — изкарваше искри от сливането на стъкло със стъкло, на цвят с цвят. Най сетне тя остана доволна от вътрешността и отново наду стъклото. Превърна го отново в сфера, като го оформяше с дъха си.

Пред очите на Роуган се очерта идеално кълбо с големина на футболна топка. Във вътрешността на прозрачната сфера изригваше фойерверк от цветове и форми. Готов бе да се закълне, че стъклото е живо и диша като него. Багрите се преливаха, като в центъра, а после в най-нежни нюанси се устремяваха към стените.

„Сънища — помисли си той. — Кълбо от сънища.“

— Донеси ми пилата — стресна го гласът й.

— Кое?

— Пилата, по дяволите.

Тя вече се отправяше към пейката, покрита с огнеупорен материал. Облегна тръбата на дървена поставка и протегна ръка като хирург, който очаква да получи скалпела. Роуган бързо натика пилата в дланта й.

Чу как бавното й, дълбоко дишане спира. С отмерено движение тя рязко удари стъклото с инструмента. Кълбото се отдели послушно и се изтърколи върху плоскостта.

— Ръкавици! — подвикна тя. — Дебелите, до стола. Побързай.

Без да изпуска кълбото от очи, тя нахлузи ръкавиците. О, как искаше да го вземе в ръце. Да го обгърне с голи длани така, както направи в съня си. Вместо това подбра желязна, покрита с азбест щипка и понесе сферата към пещта за каляване.

Нагласи часовника, спря за миг, загледана невиждащо в пространството и тихо пророни:

— Това е луната. Тя определя ритъма на приливите в моретата и в нас. Тя командва кога да ловуваме, кога да жънем, кога да спим. И ако имаме достатъчно късмет, може да я уловим в ръка и да сънуваме.

— Как ще го наречеш?

— Няма да има име. Всеки ще съзира онова, което най-много иска да види — сякаш самата тя излизаше от дълбок сън; вдигна ръка и избърса чело. — Уморих се — отпусна се на стола и главата й клюмна.

Беше извънредно бледа, забеляза Роуган, изцедена от енергията, обзела я, докато работеше.

— Пак ли си работила цяла нощ?

— Не, нощес спах — тя се усмихна на себе си. — В нивата на Мърфи, под ясната пълна луна.

— Спала си на полето?

— Бях пияна — тя се прозина, усмихна се и отвори очи. — Малко. А нощта бе възхитителна.

— И кой — попита Роуган, като се приближи към нея — е Мърфи?

— Един мъж, когото познавам. Който щеше да е малко изненадан, ако ме свареше да спя в нивата му. Ще ми донесеш ли нещо за пиене? — тя се засмя при вида на вдигнатата му вежда. — Нещо безалкохолно. От хладилника ей там. Вземи си и ти нещо — добави тя докато той отиваше да изпълни молбата й. — Справяш се като чирак, Суини.

— Благодаря — той прие думите й като комплимент.

Подаде й кутия, тя я надигна, а той огледа помещението. Не беше си губила времето, забеляза Роуган. Вече имаше няколко готови скулптури — нейна интерпретация на индианското изкуство. Разгледа плитка, разлата купа, обагрена в дълбоки, приглушени цветове.

— Прекрасно.

— М-м-м-м…Експеримент. Стана добре. Комбиниpax прозрачно с непрозрачно стъкло — тя се прозина. — После го опуших.

— Опуши го? Не, не. Няма значение — прекъсна я той, щом долови намерението и да се впусне в сложни технологични обяснения. — И без това няма да разбера какво ми казваш. Химията никога не е била стихията ми. Просто съм доволен от крайния резултат.

— Би трябвало да обявиш, че е възхитително, както и аз.

Той я стрелна с очи и устните му се разтеглиха в усмивка.

— Чела си отзивите, така ли? Господ да ми е на помощ тогава. Защо не отидеш да си починеш малко7 Ще говорим после. Ще те заведа на вечеря.

— Не си бил целия този път, за да ме заведеш на вечеря, нали?

— Независимо от това, ще ми бъде приятно.

Имаше нещо различно у него, реши тя. Някаква промяна дълбоко в прелестните му очи. Но каквато и да бе промяната, той я контролираше напълно. След два часа в неговата компания вероятно ще узнае отговора, реши Маги и му се усмихна.

— Ще отидем в къщата, ще пием чай и ще хапнем нещо. А ти ще ми разкажеш защо си дошъл.

— Една от причините е да те видя.

Нещо в тона му й подсказа, че трябва да изостри притъпеното си внимание.

— Е, видя ме!

— Факт — той вдигна куфарчето си и отвори вратата. — С удоволствие ще изпия един чай.

— Добре тогава. Можеш и да го приготвиш — тя хвърли поглед на помещението, преди да излезе. — В случай че знаеш как се прави.

— Мисля, че знам. Градината ти изглежда възхитително.

— Бри се е погрижила за нея, докато ме нямаше. Какво е това? — тя посочи с крак картонената кутия, оставена до задната врата на къщата.

— Донесох някои неща. Например обувките ти. Беше ги оставила в салона.

Той й връчи куфарчето и внесе кутията в кухнята. Стовари я на масата и се огледа.

— Къде е чаят?

— В шкафа над печката.

Захвана се за работа, а тя отвори кутията. След миг седна на пода и се запревива от смях.

— Ама и теб си те бива Роуган. След като не вдигам слушалката, когато телефонът звъни, защото смяташ, че ще слушам записите на някакъв глупав телефонен секретар?

— Защото ще те убия, ако не го сториш.

— Това се казва довод — стана и измъкна стенен календар. — Френските импресионисти — промърмори тя, съзерцавайки репродукциите към всеки месец. — Е, поне са красиви.

— Използвай го! — рече той простичко и сложи чайника да заври. — Както и секретаря, и това извади дълъг кадифен калъф, и с широк замах измъкна елегантен златен часовник, чийто кехлибарен циферблат бе опасан от диаманти.

— Господи, не мога да нося такова нещо! Това е дамски часовник. Ще забравя, че е на ръката ми и ще вляза с него под душа.

— Водоустойчив е.

— Ще го счупя.

— Тогава ще ти купя друг — той хвана ръката й и започна да разкопчава кончето на маншета. — Какво, по дяволите, е това? — възнегодува той, когато видя бинта. — Какво си направила?

— Изгорих се — тя продължаваше да изучава часовника и пропусна да забележи гневните пламъци, лумнали в очите му. — Разсеях се за момент.

— По дяволите, Маги. Нямаш право да проявяваш нехайство. Никакво. Сега какво — да седна да се тревожа, че можеш да се подпалиш ли?

— Не ставай глупак Не съм се осакатила — щеше да дръпне ръката си, но той я стисна. — Боже милостиви, Роуган. Стъкларят неизбежно се изгаря от време на време. Не е фатално.

— Разбира се, че не е — склони той неохотно. Потисна яда си и закопча часовника на китката й. Не ми е приятно да виждам, че си била небрежна — пусна ръката й и мушна юмруци в джобовете си. — Нали не си пострадала сериозно?

— Никак — наблюдаваше го бдително; той отиде да се справи с кипящия чайник. — Да направя ли сандвичи?

— Както искаш.

— Не спомена колко дълго ще останеш.

— Връщам се тази вечер. Исках да поговорим лично, вместо да се опитвам да се свържа с теб по телефона — отново напълно овладян, той запари чая и постави чайника на масата. — Донесох ти вестникарските изрезка, които поиска от баба.

— Вярно — изрезките — Маги се втренчи в куфарчето му. — Да, много мило от нейна страна. — „Ще ги прочета по-късно, когато съм сама“ — добави мислено тя.

— И има още нещо, което желая лично да ти връча.

— Още нещо? — тя режеше големи филии от домашно печения хляб на Бриана. — Днес е ден за подаръци.

— Едва ли може да се квалифицира като подарък — Роуган извади голям плик от куфарчето си. — Може би ще склониш да го отвориш още сега?

— Добре — тя избърза ръце и разкъса плика. Наложи се да се хване за облегалката на стола, за да не падне, когато видя изписаната на чека сума. — Боже Господи!

— Продадохме всичко, на което бяхме определили цена — предоволен от реакцията й, той я съзерцаваше, докато тя се отпусна на стола. — Мога да добавя, че изложбата ти се радваше на пълен успех.

— Всичко за толкова много пари — повтори тя невярващо.

В съзнанието й се завъртяха образи на луната, видения от сънищата, мечти за промени. Усети, че й прималява и отпусна глава на масата.

— Не мога да дишам. Дробовете ми не издържат — едва успяваше да говори. — Не мога дори да си поема дъх.

— Разбира се, че можеш — той застана зад нея; започна нежно да масажира раменете й. — Вдишваш, издишваш. Просто се отпусни за минутка и се опитай да осъзнаеш, че е истина.

— Но това са близо двеста хиляди лири!

— Почти. Като се прибавят постъпленията от изложбите ти по света, макар че ще продадем само отделни бройки, сумата ще се увеличи — нейното изхлипване го накара да се засмее. — Вдишваш, издишваш, Маги, скъпа. Просто поемаш въздух в дробовете си, а след това го освобождаваш. Ще уредя транспортирането на готовите неща. Ще организирам показването им през есента. Та ти си направила толкова много. Нищо чудно, да ти се прииска да си починеш малко. Да си дадеш ваканция.

— Ваканция? — тя се изправи. — Изключено е да мисля за това. За нищо още не мога да мисля.

— Разполагаш с време — той я погали по главата и се зае с разливането на чая. — Нали ще вечеряш с мен тази вечер? За да отпразнуваме събитието.

— Да — прие тя. — Но просто нямам думи, Роуган. Никога не съм смятала, че… Не мога да повярвам — притисна ръце към устните си. За миг й се стори, че ще се разхълца, но в действителност се разсмя — диво и тържествуващо. — Богата съм! Богата жена съм, Роуган Суини — скочи от стола да го целуне и започна да танцува. — О, знам, за теб е капка в морето, но за мен. За мен това е свободата. Веригите са разкъсани, независимо дали тя го желае, или не.

— За какво говориш?

Тя поклати глава, защото се сети за Бриана.

— Мечтите ми, Роуган. Прекрасните ми мечти. О, трябва да й кажа. Още сега! — сграбчи чека и машинално го навря в задния си джоб. — Моля те, остани. Налей си чай. Хапни нещо. Използвай на воля телефона, към който си толкова привързан. Прави каквото искаш.

— Къде отиваш?

— Няма да се бавя — на раменете й сякаш поникнаха криле, когато се извърна и отново го целуна. В бързината устните й не попаднаха върху неговите, а върху брадичката му. Стрелна се през вратата и хукна през полето

Пухтеше като парен двигател, докато стигна каменната ограда, която отделяше земята на Бриана. Но в интерес на истината тя бе останала без дъх, още преди да се впусне в този бяг. За малко да стъпче теменугите на сестра си — грях, за който щеше да заплати скъпо и прескъпо — и се спусна по тесния каменен плочник, криволичещ между кадифените цветя.

Искаше да извика, но спести дъха си — зърна Бриана да простира чаршафи на зелената морава зад градинката.

С щипки за пране в устата и влажни чаршафи в ръцете, Бриана се вторачи през разлюлените кандилки и маргаритки, а Маги притискаше ръка към туптящото си сърце. Без да продума, Бриана опъна чаршафа и го захвана с щипката.

„Сестра ми е все още обидена“ — отбеляза Маги. И сърдита. Почувства хлад от типичните за Бриана овладяност и гордост. Кучето излая радостно и дори тръгна към нея, преди да го е спряла тихата, но категорична заповед на господарката му. То приседна до Бриана и хвърли към Маги жалостив поглед. Сестра й извади следващия чаршаф от панера, тръсна го и го закачи на простора да съхне.

— Здравей, Маги.

Значи ще се държат студено с нея, разбра Маги и напъха ръце в задните си джобове.

— Здравей, Бриана. Гости ли имаш?

— Да. Пълно е в момента. Американско семейство, английска двойка и едни млад мъж от Белгия.

— Истински Обединени нации — последва подобаващо изсумтяване. — И вероятно печеш сладкиши.

— Изпечени са и изстиват на перваза на прозореца — Бриана не откъсваше очи от заниманието си, тя просто ненавиждаше спречкванията. — Мислех си за разговора ни, Маги и признавам, че съжалявам. Трябваше да съм там с теб. Трябваше да намеря начин да го направя.

— Защо не го направи?

Бриана рязко си пое въздух и въздъхна раздразнено:

— Никога не е лесно да го направиш за друг, нали?

— Не.

— Имам задължения. Не само към нея — бързо добави тя, преди Маги да успее да я прекъсне. — А и към това място. Не само ти имаш амбиции или мечти.

Разгорещените думи, които пареха гърлото на Маги, се охладиха. Тя се извърна, огледа задната част на къщата — боята бе свежа и бяла; прозорците, разтворени да приемат летния следобед, блестяха. Романтични дантелени пердета се полюшваха като булчински воал. Цветя обсипваха земята, извираха от саксии и алуминиеви кофички.

— Страхотно си се справила, Бриана. Баба щеше да се гордее с теб.

— Но не и ти.

— Грешиш — като своеобразно извинение тя сложи ръка върху ръцете на сестра си. — Не претендирам, че ми е ясно как успяваш или защо го искаш, но не аз ще съм ти съдник. Ако това е твоята мечта, Бри, то ти си я направила да блести. Съжалявам, че ти виках.

— О, свикнала съм с това — независимо от напрегнатия й тон, личеше, че е по-приветлива. — Ако изчакаш да свърша тук, ще сложа чай. Имам и малко крем с бишкоти.

Празният стомах на Маги реагира веднага, но тя поклати глава.

— Нямам време. Роуган ме чака.

— Оставила си го сам? Защо не го доведеш? Не е редно да оставяш така гостите си.

— Той не ми е гост. Той е… Всъщност не знам какъв ми е, но няма значение. Искам да ти покажа нещо.

Макар представата й за добро поведение да бе нарушена, Бриана все пак прие и понечи да простре последната калъфка:

— Добре. Покажи ми го и се връщай при Роуган. Ако няма с какво да го нахраниш, доведи го тук. В края на краищата, човекът е бил целия път от Дъблин до тук и…

— Ще престанеш ли да се тревожиш за Суини? — сряза я Маги нетърпеливо и измъкна чека от джоба. — Погледни!

Все още с една ръка на простора, Бриана хвърли поглед към хартийката. Зяпна и изплъзналата се от устата й щипка тупна на земята. Калъфката я последва.

— Какво е това?

— Чек, не виждаш ли? Голям, тлъст, прекрасен чек. Той е продал всичко, Бри. И ще продължава да продава.

— За толкова много пари? — Бриана продължаваше да зяпа всичките нули. — Толкова много? Как е възможно?

— Аз съм гений — Маги сграбчи Бриана за раменете и я завъртя. — Не чете ли отзивите за мен? Разполагам с неразкрити творчески дълбини — със смях тя увлече Бриана в танц. — А, да. Говори се и за душата и чувствителността ми. Все още не съм запомнила всичко.

— Маги, почакай! Главата ми се върти.

— Остави я да се върти. Богати сме, не разбираш ли? — двете се строполиха на земята, Маги се превиваше от смях, а Кон кръжеше около сестрите и лаеше бясно.

— Отваря ми се възможност да купя стъкларското грънчарско колело, което толкова ми трябва, а ти да се обзаведеш с тъй нужната ти нова печка. И ще заминем на почивка. Където пожелаем. Ще си купя ново легло — тя се излегна на тревата и се заборичка с Кон — Можеш да прибавиш цяло ново крило към „Блакторн“, ако ти харесва.

— Не мога да повярвам. Просто не съм в състояние.

— Ще намерим къща — обяви Маги, като се надигна и прегърна Кон през врата. — Каквато тя пожелае. И ще наемем някой да се грижи за нея.

Бриана затвори очи и се пребори с първите вълни на вина, които усети.

— Тя може да не пожелае…

— Ще получи всичко, което иска. Слушай — Маги сграбчи ръцете на Бриана и ги стисна. — Тя трябва да се махне, Бри. Добри грижи ще се полагат за нея. Ще има всичко, което желае. Утре отиваме в Енис, за да говорим с Пат О’Ший. Той се занимава с недвижими имоти. Ще я настаним царски според възможностите си. И то — бързо. Дадох дума на тате, че ще се грижа за вас и точно това възнамерявам да направя.

— Нищо ли няма значение за вас? — Маив стоеше на градинската пътека с преметнат през раменете шал въпреки горещия ден. Роклята под шала бе колосана и изгладена — от Бриана, разбира се, не се съмняваше Маги. — Пищите и се заливате от смях, докато човек се мъчи да си почине — тя придърпа шала по-плътно към тялото си и насочи обвинително пръст към по-малката си дъщеря: — Ставай от земята. Какво те е прихванало? Държиш се като малоумна, и то при толкова гости в къщата.

Бриана се надигна сковано и изтупа панталоните си.

— Денят е много хубав. Не искаш ли да поседиш малко на слънце? — предложи тя.

— Може и да го сторя. Кажи на това кръвожадно куче да стои мирно.

— Сядай, Кон — нареди Бриана, но сложи ръка на главата му, за да го защити. — Да ти донеса ли чай?

— Да, но го приготви както трябва този път. — Маив се отправи към столовете и масата, които Бриана бе изнесла в градината. — Онова момче, белгийчето, два пъти трополи по стълбите днес. Трябва да му направиш забележка. Така е, когато родителите позволяват на децата си да ходят къде ли не.

— Ей сега ще донеса чая Маги, ще останеш ли?

— Няма да се задържам. Но искам да поговоря с майка — тя стрелна сестра си с очи, за да предотврати всякакви възражения. — Ще си готова ли да отидем в Енис в десет утре, Бри?

— Ами… Да, ще съм готова.

— За какво става дума? — полюбопитства Маив, когато Бриана се отправи към кухнята. — Какво сте намислили вие двете?

— Бъдещето ти — Маги се настани на стола до майка си и опъна крака. Искаше да подходи по друг начин. След онова, което узна за нея, все се надяваше, че двете ще се срещнат на терен, където старите обиди ще са забравени. Но същевременно усещаше как вечният гняв и вина се надигат у нея. Обладана от образа на луната предишната вечер и мислите си за изгубените мечти, тя започна тихо: — Решили сме да ти купим къща.

Маив изсумтя и придърпа ръба на шала.

— Глупости. Добре ми е тук. Нали Бриана се грижи за мен.

— Убедена съм, че ти е добре, но това е на път да свърши. О, ще ти наема компаньонка. Не се тревожи, не се налага да започнеш да се грижиш за себе си. Но повече няма да експлоатираш Бри.

— Бриана е наясно със задълженията, които едно дете има към майка си.

— Повече от наясно е — съгласи се Маги. — Прави всичко по силите си, за да си доволна, майко. Но може би вече не ти е достатъчно и аз започвам да го осъзнавам.

— Нищо не разбираш.

— Сигурно, но ми се ще да разбера — пое си дълбоко дъх. Макар да не й се удаваше да покаже физически или емоционално загрижеността към майка си, гласът й все пак омекна. — Наистина искам. Съжалявам за онова, от което си се отказала. Едва наскоро узнах, че си пяла…

— Да не говорим за това! — гласът на Маив бе леден. Бледото й лице побеля още повече от шока и болката, които никога не можа да забрави и никога не прости. — Да не си посмяла да говориш за онова време!

— Исках само да кажа, че съжалявам.

— Не ми е притрябвало твоето съжаление — със стиснати устни, Маив се загледа встрани. Не бе в състояние да понесе някой да обсъжда миналото й и да я съжалява, че е съгрешила и изгубила онова, на което най-много е държала. — Да не си посмяла да разговаряш за това с мен никога повече

— Добре — Маги се наведе напред и улови погледа на Маив. — Но чуй. Ти обвиняваш мен за онова, което си загубила. Не е изключено по някакъв начин да ти носи утеха. Не твърдя, че не се радвам, задето съм се родила. Но ще направя каквото зависи от мен, за да имаш хубава къща и почтителна оправна жена да се грижи за теб. Надявам се, да ти стане приятелка, а не само компаньонка. Ще го сторя заради тате и Бри. И заради теб.

— През целия ми живота си ми носила само мъка и скръб.

Значи нямаше да последва никакво смекчаване на отношението, разбра Маги. Нямаше да се срещнат на неутрален терен.

— Многократно си ми го изтъквала. Ще намерим някое не много отдалечено място, защото Бри ще има чувството, че трябва да те посещава от време на време. Ще обзаведа къщата по твой вкус. Ще разполагаш с месечна парична издръжка — за храна, дрехи и каквото друго ти се прииска. Но се кълна пред Бога, че ще напуснеш този дом и ще се настаниш в собствен, преди да е изтекъл месецът.

— Брътвежи — тонът бе приглушен и снизходителен, но Маги долови и нещо като страх. — И ти като баща си храниш само празни мечти и глупави кроежи.

— Нито са празни, нито глупави — Маги отново извади чека от джоба. Този път видя със задоволство как очите на Маив се разширяват от почуда. — Да, истински е и е мой. Изработих го. Изработих го, защото тате ми вярваше достатъчно, за да ми позволи да уча и да опитам.

Маив пресметливо погледна към Маги.

— Онова, което ти даде той, принадлежеше и на мен.

— Парите за Венеция, за обучението и за покрива над главата ми — да. Но всичко останало, което той ми даде, няма нищо общо с теб. И затова ще си получиш твоя дял — Маги отново прибра чека. — И после вече няма да ти дължа нищо.

— Дължиш ми живота си — просъска Маив.

— Моят живот никога не е имал особено значение за теб. Може и да се досещам защо е така, но това не променя нещата. Слушай — ще се махнеш оттук, без да се оплакваш и без да превръщаш живота на Бри в ад.

— Никъде няма да отида — Маив извади поръбена с дантела кърпичка. — Майката се нуждае от утехата на детето си.

— Ти не обичаш Бриана, както не обичаш и мен. И двете го знаем, майко. Тя може и да си въобразява, че не е така, но нека, тук и сега, да бъдем честни. Преструваш се, че я обичаш. Вярно — Бог ми е свидетел — тя заслужава малкото обич, останала в студеното ти сърце — след дълбока въздишка измъкна коза, които пазеше от пет години. — Да й кажа ли, защо Рори Макаверн замина така внезапно за Америка и с това разби сърцето й?

Ръцете на Маив трепнаха.

— Не знам за какво говориш.

— Много добре знаеш. Когато разбра, че ухажването му става сериозно, именно ти го привика, за да му съобщиш насаме, че съвестта не ти позволява да гледаш как дава сърцето си на дъщеря ти. Не и след като тя вече е отдала тялото си на друг. Успя да го убедиш — та той бе още момче, — че тя се е любила с Мърфи.

— Долна лъжа! — Маив вирна брадичка, но в погледа й имаше страх. — Ти си жестоко, лъжливо дете, Маргарет Мери.

— Ти си лъжкинята и имаш още много лоши качества. Каква майка си ти, щом можеш да откраднеш щастието, споходило някого от собствената ти плът и кръв, само защото ти не си била щастлива? — гласът на Маги стана враждебен. — Знам го със сигурност, Мърфи ми разказа, след като двамата с Рори се биха безмилостно. Рори така и не повярва на Мърфи. И защо да го прави, когато самата майка на Бриана, със сълзи на очи, му е доверила точно обратното.

— Тя бе прекалено млада, за да се омъжва — прекъсна я бързо Маив. — Не исках да повтори моята грешка и да съсипе живота си. Момчето не беше подходящо за нея, уверявам те. Никога нищо нямаше да излезе от него.

— Тя го обичаше!

— Любовта не осигурява хляба на масата — ръцете на Маив се свиха в юмруци, но тя продължаваше да мачка кърпичката. — Защо не си й го казала досега?

— Защото съм сигурна, че само още повече ще я нараня. Помолих и Мърфи да мълчи. Знам колко е горда Бриана и как това ще я унижи. И може би, защото се ядосах на Рори, че ти е повярвал. Явно не я е обичал достатъчно, за да прозре лъжата ти. Но сега вече ще й кажа. Отивам в кухнята и ще го направя. Ако се наложи, ще довлека нещастния Мърфи тук, за да свидетелства. Тогава ще си абсолютно сама.

Не бе подозирала, че вкусът на отмъщението ще е толкова горчив. Когато продължи, усещаше в устата си нещо студено:

— Ще запазя тайната, ако направиш каквото ти кажа. Обещавам да се грижа материално за теб, докато си жива, ще ти осигуря всичко, от което се нуждаеш. Не мога да ти върна онова, което си имала или си искала да имаш, преди да ме заченеш. Но мога да ти дам нещо, което ще те направи по-щастлива, отколкото си била през цялото време след това — твой собствен дом. Трябва само да приемеш предложението ми и ще разполагаш с всичко, което си искала — пари, хубава къща и прислужница, която да се грижи за теб.

Маив стисна устни. Гордостта й роптаеше, че трябва да се пазари с това момиче.

— Откъде да съм сигурна, че ще изпълниш дадената дума.

— Защото аз ти я давам. Защото се кълна в душата на баща си, че ще получиш тези неща — Маги се надигна. — Това трябва да ти е достатъчно. Кажи на Бриана, че ще намина утре към десет, за да вървим — с тези думи Маги се обърна и си тръгна.