Родена в пламък

СЕДМА ГЛАВА

Не беше възможно да не впечатлиш от галерията „Уърлдуайд“ в Дъблин. Самата архитектура заслужаваше специално внимание, макар в десетки списания и каталози по цял свят да се бяха появявали снимки на галерията, като блестящ образец на характерния за Дъблин стил от времето на крал Джордж.

Маги, естествено, бе виждала галерията на лъскави страници, но сега, застанала пред нея, дъхът й секна от величието на сградата.

По време на обучението си във Венеция бе прекарала много часове в обикаляне на галерии. Но нищо не можеше да се сравни по блясък с галерията на Роуган. И въпреки това не направи никакъв коментар, докато той отключваше импозантната входна врата и й направи път да влезе.

Едва се сдържа да не коленичи — толкова силно бе чувството и на преклонение пред катедралната тишина, играта на светлините по стъклописите, благоуханния въздух в главната зала. Творенията на американските индианци — керамични купи, великолепни кошници, ритуални маски, дрънкулки на шамани и мъниста — бяха подредени със забележителна вещина. По стените висяха рисунки, странна смесица от примитивизъм и изтънченост. Вниманието на Маги бе привлечено от кожената рокля в естествен кремав цвят, украсена с мъниста и гладки, ярки камъчета, окачена по указание на Роуган като пано. Пръстите я сърбяха от желание да я докоснат.

— Впечатляващо — успя да пророни тя.

— Радвам се, че одобряваш изложбата.

— Виждала съм изкуството на индианците само в албуми.

Тя се наведе над съд за вода.

— Точно затова исках да докарам експозицията в Ирландия. Прекалено често насочваме вниманието си към европейската история и култура и забравяме за другите части на света.

— Трудно е да се повярва, че създателите на това изкуство са диваците от филмите с Джон Уейн. Но пък… — тя се усмихна на току-що хрумналата й мисъл: — И моите предци са били достатъчно диви, да се събличат голи и да се рисуват със сини бои, преди да се впуснат в бой. От там са моите корени — тя наклони глава и огледа безупречния лъскав бизнесмен. — И двамата произлизаме от тях.

— През вековете, би могло да се каже, тези тенденции са се заличили у някои. Аз например от години не съм изпитвал потребност да се мажа със сини бои.

Тя се засмя, но той вече гледаше нервно часовника.

— Ще изложим твоите работи на втория етаж. Отправи се към стълбището.

— Крие ли се някаква особена причина зад това?

— Няколко — през тялото му като топла вълна премина нескрито нетърпение, докато я изчака да се приближи към него в подножието на стълбището. — Предпочитам изложби като твоята да приличат малко на светско събиране. Хората са по-склонни да възприемат изкуството, или поне да го смятат за по-достъпно ако се чувстват уютно и се забавляват — изражението по лицето й го накара да повдигне вежди и да поспре на площадката. — Не си ли съгласна?

— Бих предпочела хората да гледат на изкуството ми сериозно, а не като на украшение към светско събиране.

— Уверявам те, че ще погледнат сериозно — особено след като обяви цените и приложи замислената стратегия. — В края на краищата, разпродажбата е моя работа.

Той се обърна, плъзна широките врати и отстъпи, за да й даде възможност да мине първа.

Тя направо загуби дар слово. Светлината нахлуваше във великолепното огромно помещение направо от централния купол, обливаше тъмния лъскав под и отразена, хвърляше отблясъци върху произведенията, подбрани от Роуган.

Никога, дори в най-смелите си мечти, в най-дивите си тайни блянове, не бе си представяла, че нейните творби ще бъдат изложени с такава чувствителност и импозантност.

В помещението бяха поставени кубове от кремаво бял мрамор, а върху тях — на височината на очите бяха подредени стъклените пластики. В цялото пространство Роуган бе изложил само дванадесет неща. Хитро, призна тя. Така всяко произведение звучеше още по-уникално. А в средата на залата, проблясващо като лед, в чиято сърцевина бушуваше огън, стоеше Отдаване.

Докато съзерцаваше скулптурата, усети тъпа болка в сърцето. Щяха да я купят — знаеше го със сигурност. Само след дни някой щеше да наброи исканата от Роуган сума и по този начин щеше да я отнеме завинаги от живота й.

„Искаш повече и за да го имаш, плащаш със загубата на това, което притежаваш — помисли си тя. — Или може би на онова, което представляваш.“

Без да каже нищо, тя продължи да се разхожда из залата. При всяка крачка стъпките й кънтяха. Губейки търпение, Роуган пъхна ръце в джобовете:

— Наредихме по-малките произведения в тъй наречените ниши. Там пространството е по-интимно — изчака. Не последва реакция и той стисна зъби. Дяволите да я вземат тази жена! Какво иска? — При откриването ще има и оркестър. От струнни инструменти. Както шампанско и дребни сандвичи, разбира се.

— Не се и съмнявам — едва успя да каже Маги.

Продължаваше да бъде с гръб към него. Самата тя се чудеше как е възможно да стои в подобно великолепно място и да изпитва неудържимо желание да се разплаче.

— Искам да те помоля да присъстваш поне за малко. Не е необходимо да казваш или да правиш нещо в разрез с творческата ти независимост.

Сърцето й биеше прекалено лудо, за да долови раздразнението му.

— Всичко изглежда… — не й хрумваше думата. Просто не можеше да каже нищо — … добре — едва пророни тя. — Да, изглежда добре.

— Добре?

— Да — тя се обърна. Гледаше сериозно и за пръв път, откакто я познаваше, бе ужасена. — Имаш чудесно естетическо чувство.

— Чудесно естетическо чувство — повтори той, потресен от нейната резервираност — О, Маргарет Мери, толкова съм ти благодарен. Отне ми само три невероятно мъчителни седмици, както и усилията на повече от десет висококвалифицирани специалисти, за да направим нещата да изглеждат добре.

Тя прокара трепереща ръка през косите си. Нима той не забелязва, че й липсват думи, че тук се чувства като в небрано лозе и е подплашена като преследван от кучета заек?

— Какво искаш да чуеш от мен? Свърших си моята работа и ти дадох изкуството си. Ти си свършил своята. И двамата трябва да бъдем поздравени, Роуган. А сега ще поразгледам и в по-интимните ти помещения.

Той пристъпи напред и препречи пътя й, когато тя понечи да тръгне към страничната врата. У него бушуваше толкова силен гняв, че се изненада как не стопява стъклените й скулптури в разноцветни блестящи локвички.

— Ти си неблагодарна селянка.

— Селянка, а? — обзеха я противоречиви чувства, които я изпълваха със страх. — Тук си прав, Суини. И ако сега ти изглеждам неблагодарна, защото не падам на колене и не целувам краката ти, то такава ще остана и занапред. Не желая и не очаквам от теб повече от записаното в проклетите ти договори с проклетите им клаузи за изключителни права, както няма да получиш от мен нищо друго освен вече уговореното.

Усещаше как в очите и напират сълзи и ще рукнат всеки момент. Трябваше да се махне оттук на часа, иначе нямаше да издържи на напрежението. В отчаяния си опит да избяга, тя посегна да го отблъсне.

— Ще ти кажа какво очаквам — той я сграбчи за рамото я обърна към себе си. — И какво ще получа.

— Прощавайте — обади се Джоузеф от прага. — Да не ви прекъсвам.

Рядко му се случваше да бъде така развеселен и озадачен, наблюдаваше как шефът му, известен с хладния си разсъдък, трепери от бяс и гняв пред дребната жена, от чиито очи изригваха опасни пламъци и бе готова всеки момент да започне да го удря с юмруци.

— Нищо не прекъсваш — Роуган събра цялата си воля, пусна Маги и отстъпи назад. За миг гневът му изчезна и той възвърна обичайната си хладнокръвност. — Госпожица Конканън и аз точно обсъждахме някои от точките в договора. Маги Конканън, това е Джоузеф Донахю, управителят на галерията.

— За мен е истинско удоволствие — чаровно и галантно Джоузеф пристъпи напред и пое ръката на Маги. Усети, че трепери, но я целуна със замах, а златният му зъб проблесна, когато се усмихна. — Истинско удоволствие, госпожице Конканън, лично да се запозная с човека, който е сътворил тези гениални произведения.

— И за мен е удоволствие, господин Донахю, да се запозная с човек, така чувствителен към изкуството и твореца.

— Оставям Маги в компетентните ти ръце, Джоузеф. Имам насрочени срещи.

— За мен ще бъде чест, Роуган — в очите на Джоузеф се забелязваха игриви пламъчета. Той продължаваше да държи ръката на Маги.

Роуган не пропусна да го забележи, както и факта, че Маги не прави опит да освободи ръката си. Напротив тя дори се усмихваше подкупващо на Джоузеф.

— Трябва само да кажеш на Джоузеф, кога ще ти е необходима колата — съобщи Роуган сковано. — Шофьорът е на твое разположение.

— Благодаря ти, Роуган — каза тя, без дори да го погледне. — Но съм сигурна, че Джоузеф ще успее да ме забавлява известно време.

— Не бих желал да прекарам деня по друг начин — каза Джоузеф бързо. — Видяхте ли вече по-малките помещения, госпожице Конканън?

— Не, още не. Наричайте ме просто Маги.

— Благодаря — без да пуска ръката й, Джоузеф я поведе към вратата. — Надявам се, да одобрите направеното досега. Откриването е само след няколко дни и ни се иска да сме сигурни, че всичко е по вкуса ви. Всички ваши предложения са добре дошли.

— Това би било значителна промяна в досегашното отношение към мен — Маги погледна през рамо към Роуган, който стоеше като закован на мястото си. — Да не те откъсваме от задачите ти, Роуган. Убедена съм, че са неотложни — отметна глава и отправи лъчезарна усмивка към Джоузеф. — Познавам Франсис Донахю. Живее близо до Енис. Търговец е и в очите прилича на вас. Роднини ли сте?

— Имам братовчеди в графство Клар. По бащина, но и по майчина линия. Те са от рода Райън.

— Познавам десетки с това име. О! — тя спря с въздишка пред една от нишите, обзаведена с камина и малък диван. Няколко от по-дребните скулптури, включително и онази, която Роуган купи при запознанството им, красяха старинните масички.

— Според мен са елегантно подредени — сподели Джоузеф. Той пристъпи и запали осветлението в нишата. Облени от светлината, стъклените творби сякаш оживяха и запулсираха. — В главната зала изложихме неща, от които дъхът секва, а тук подбрахме по-деликатните.

— Виждам — тя отново въздъхна. — Мога ли да поседна за малко. Джоузеф, защото — право да си кажа — и моят дъх секна — настани се на канапето и затвори очи. — Веднъж, бях още дете, баща ми купи едно козле с намерението да го отгледа. Заведох козлето на полето, но не му обръщах внимание и то се ядоса. Блъсна ме, и то доста силно, така че политнах. Същото изпитах, когато видях залата. Нещо ме удари и сякаш полетях.

— Притеснена ли си?

Тя отвори очи и срещна разбиращия поглед на Джоузеф.

— Изплашена съм до смърт. Но дяволите да ме вземат, ако му позволя да разбере. Той е толкова самоуверен.

— Да. Роуган е уверен. И не без основание. Притежава невероятната способност да подбира и купува най-подходящите предмети. Както и да лансира подходящите творци.

Любопитен и съвсем не безразличен към клюките, Джоузеф се настани удобно до нея. Протегна крака и ги кръстоса в глезените — поза, предразполагаща към откровеност и доверие.

— При влизането забелязах, че двамата имате някакви противоречия.

— Май нямаме много общи възгледи — усмихна се Маги леко. — Нашият Роуган обича да се налага.

— Вярно, но обикновено хората не забелязват, че им се налага, защото го прави твърде непринудено.

Маги просъска през зъби:

— При мен не го прави непринудено.

— Забелязах. Интересно. Знаеш ли, Маги, Роуган бе готов на всичко, за да подпишеш договор с „Уърлдуайд“. Не издавам тайни на корпорацията, но за твое сведение, а аз работя при нето повече от десет години, никога не съм го виждал по-отдаден на творец.

— Вероятно трябва да съм поласкана — тя въздъхна и отново затвори очи. — И точно така се чувствам през повечето време, когато не съм вбесена от властните му маниери. Държи се като принц към селяните.

— Свикнал е нещата да са такива, каквито той ги иска.

— Е, при мен няма да е както той иска — отвори очи и стана. — Ще ме разведеш ли из останалата част на галерията?

— С удоволствие. А ти може би ще ми разкажеш за себе си.

Маги наклони кокетно глава и му хвърли изпитателен поглед. „Палавник — помисли си тя, — с тези мечтателни очи и нехайно поведение.“ Такъв тип хора винаги й бяха допадали.

— Дадено — съгласи се тя, пъхна ръка в неговата и тръгнаха към следващата ниша.

— Имало едно време фермер, който мечтаел да бъде поет…

В Дъблин просто имаше прекалено много хора за вкуса на Маги. Не можеш да направиш и крачка, без да се сблъскаш с някого. На всичкото отгоре, не можеше да отрече, градът бе красив. Възхищаваше се на великолепната архитектура, на сградите от червени тухли и сив камък, на чара на разноцветните витрини.

Шофьорът, Брайън Дъгин, й обясни, че жителите на Дъблин винаги са притежавали усет към реда и красотата, както и към печалбата „Значи — бе си помисли да тя градът подхожда на Роуган, както той на него.“

Настани се удобно в безшумната кола, за да се наслади докрай на градините и медните куполи, край които минаваха. Хареса и сенчестите паркове, и оживената река Лифей, която разделяше града на две.

Усети как пулсът й се учести, прихванал ритъма на забързаните тълпи и движението покрай нея. Но оживлението я развълнува за кратко, защото същевременно я изтощаваше. Множеството по улица „О’Конър“, където всеки сякаш се бе впуснал в отчаян бяг, за да стигне донякъде, я накара да копнее по ленивите, спокойни пътища на западните графства.

И все пак гледката от моста „О’Конър“ — акостиралите кораби, катедралният купол, проблясваш на слънцето, — бе забележителна. Шофьорът с охота се съгласи да кара бавно и безцелно или да я изчаква, за да се поразходи из парковете и градините.

Отби се на площад „Графтон“ с елегантните му магазини и купи за Бриана декоративна игла от сребро и гранат. Щеше да допадне на традиционния вкус на сестра й, мислеше си Маги, докато прибираше кутийката в чантата си.

За себе си хареса чифт обици от злато, сребро и мед, украсени с опали, но се поколеба. „Нямаш право — рече си тя — да пилееш пари. Никакво право, докато не си напълно сигурна, че ще продадеш още нещо.“

Естествено, купи обиците и изпрати бюджета си по дяволите.

До свечеряване обикаля музеи, разхожда се покрай реката, пи чай в миниатюрна чайна на площад „Фиц Уилям“, купи си скицник. Последния час прекара на моста „Хаф Пени“ в съзерцаване на залеза и отраженията му във водите на реката; дори нахвърли няколко скици.

Минаваше седем, когато се върна в дома на Роуган. Той се появи от салона и я спря, преди да е стигнала до стълбището.

— Чудех се дали не си накарала Дъгин да те откара обратно в Клар.

— Мина ми през ум — тя отметна непокорните си коси. — От години не бях идвала в Дъблин — спомни се за жонгльора и, разбира се, за баща си. — Бях позабравила колко е шумен.

— Предполагам, че не си яла.

— Не, не съм.

И беше самата истината, ако не се броеше бисквитата с чая.

— Вечерята е поръчана за седем и половина, но мога да наредя да я поднесат в осем, ако желаеш да се присъединиш към нас за аперитива.

— Към „нас“?

Баба ми е тук и гори от нетърпение да се запознаете.

— О! — настроението на Маги помръкна. Нови среши, нови разговори, отново трябваше да търпи нечие присъствие. — Не бих желала да ви преча — добави тя.

— Няма проблем. След като се преоблечеш, ще ни намериш в салона.

— Да се преоблека? — тя решително пъхна скицника под мишница. — Опасявам се, че оставих официалните си дрехи у дома. Щом като видът ми те притеснява, мога да не се появявам за вечеря, а да получа храна в стаята.

— Не ми пъхай в устата думи, които не съм изрекъл, Маги — хвана я за ръката и я поведе към салона. — Бабо — обърна се той към жената с царствена осанка, седнала в кресло с висок гръб. — Искам да ти представя Маргарет Мери Конканън. Маги, това е Кристин Суини.

— Очарована съм — обяви Кристин, докато протягаше изящната си ръка, където блестеше сапфирът на единствения пръстен. Цветът на очите й бе същият като на камъка. — Твоето присъствие тук, скъпа, е мое дело, защото първо аз купих онова произведение, което заинтригува Роуган.

— Благодаря. Значи сте колекционер?

— То е в кръвта на рода ни. Моля те, седни. Роуган, сервирай нещо за пиене на детето.

Роуган отиде до барчето.

— Какво желаеш, Маги?

— Каквото пиете и вие.

Решила да бъде възпитана за час-два, Маги остави скицника и чантата настрана.

— Сигурно е вълнуващо да си пред първата си голяма изложба — подхвана Кристин и си помисли: „Момичето е зашеметяващо.“ — С нежна кожа и огнени коси; макар в панталони и риза то бе много по-привлекателно от десетки жени, отрупани с диаманти и коприни.

— Честно казано, госпожо Суини, още ми е трудно да си го представя.

Тя пое чашата от Роуган с надеждата, че съдържанието ще бъде достатъчно, за да й помогне да изкара вечерта.

— Кажи ми, как ти се стори галерията?

— Възхитителна е. Като катедрала за изкуството.

— О! — Кристин отново се протегна и стисна ръката на Маги. — Колко щеше да се радва Майкъл да го чуе. Той мечтаеше точно за това. Бе един неосъществен творец, предполагам, че знаеш.

— Не. — Маги хвърли кос поглед към Роуган. — Не знаех.

— Искаше да рисува. Представяше си картините, но не притежаваше умението. Затова създаде атмосферата и условията, за да даде възможност на онези, които го имат — тя се облегна назад и коприненият й костюм прошумоля. — Той бе чудесен човек. По външен вид и характер Роуган прилича на него.

— Сигурно се гордеете с това.

— Да. Както съм сигурна, че стореното от теб изпълва семейството ти с гордост.

— Не зная дали да твърдя, че гордост е точната дума — Маги отпи, откри, че Роуган й е поднесъл шери и се постара да не направи гримаса. За щастие в този момент икономът се появи на прага и обяви, че вечерята е сервирана.

— Тъкмо навреме — отбеляза Маги и остави чашата. — Умирам от глад.

— Тогава отиваме веднага — Роуган предложи ръка на баба си. — Жулиен е очарован, че кухнята му ти допада.

— О, той е превъзходен готвач, наистина. Нямам смелост да призная, но аз не умея да готвя и с удоволствие ям всичко, което не съм приготвяла сама.

— В такъв случай няма да му казваме — увери я Роуган, докато изтегляше стол първо за Кристин, а после и за Маги.

— Няма — съгласи се и Маги. — А и нали съм решила да разменя някои от рецептите на Бри за неговите.

— Бри е сестрата на Маги — поясни Роуган, докато сервираха супата. — Държи пансион в графство Клар и от личен опит мога да заявя, че готви отлично.

— Значи сестра ти е художник в кухнята, а не в ателие?

— Да — съгласи се Маги, открила, че в компанията на Кристин Суини не се чувства чак толкова неудобно, колкото бе очаквала. — Бриана е истинска вълшебница, когато подрежда дом или готви нещо.

— Казваш, в графство Клар? — Кристин кимна, когато Роуган и предложи вино. — Добре познавам района. Аз самата съм от Голуей.

— Наистина ли? — изненада и удоволствие се изписаха по лицето на Маги. Това още веднъж й напомни колко й липсва домът. — Откъде по-точно?

— Град Голуей. Баща ми се занимаваше с корабоплаване. Запознах се с Майкъл, благодарение на деловите му контакти с баща ми.

— Моята баба по майчина линия е от Голуей — при други обстоятелства Маги би предпочела да яде мълчаливо, но сега, с тази отлична храна, разговорът й доставяше удоволствие. — Живяла там, докато се омъжила. Трябва да е било преди около шестдесет години. Тя също е била дъщеря на търговец.

— Така ли? А как се казва?

— Моминското й име е Шарън Фийни.

— Шарън Фийни! — сапфирените очи на Кристин заблестяха Дъщерята на Колин и Мери Фийни?

— Да. Познавате ли я?

— Разбира се. Живеехме много наблизо. Малко по-млада съм от нея, но доста време прекарвахме заедно — Кристин намигна на Маги и се обърна към Роуган, за да го включи в разговора. — Бях лудо влюбена във вуйчото на Маги, Нийл и безсрамно използвах компанията на Шарън, за да го виждам често.

— Едва ли се с налагало да полагаш огромни усилия, за да привлечеш вниманието на който и да е мъж — отбеляза Роуган.

— Какъв си ласкател — засмя се Кристин и го потупа по ръката. — Внимавай, когато се навърта около теб, Маги.

— За мен той не хаби мили думи.

— Разтварят се в оцета, в който попадат — отвърна Роуган с по-любезен тон.

Решена да не му обръща внимание, Маги продължи:

— Не съм виждала вуйчо от години, но съм чувала, че на младини бил чудесен, привлекателен мъж, с подход към дамите.

— Да, така беше — засмя се Кристин отново и гласът и прозвуча младежки и весело. — Като момиче прекарах много безсънни нощи в мечти за Нийл Фийни. Откровено казано — тя извърна блесналите си очи към Роуган, дяволитото пламъче в тях очарова Маги, — ако не се бе появил Майкъл и не се бях увлякла така по него, щях да се боря до смърт, за да се омъжа за Нийл. Не е ли интересно? Двамата можехте да сте братовчеди и нещата да се развият но друг начин.

Роуган погледна към Маги и вдигна чашата с вино. Ужасяващо. Това бе единственото нещо, което му хрумна.

Маги се изхили и дояде супата си.

— Нийл Фийни така и не се ожени и продължава да води ергенски живот в Голуей. Може би, госпожо Суини, сте разбили сърцето му.

— Ще ми се да мисля така — добре оформеното лице на Кристин Суини бе още по-красиво, озарено от приятните спомени. — Но горчивата истина е, че Нийл никога не ме забеляза.

— Нима е бил сляп? — полюбопитства Роуган, с което спечели лъчезарна усмивка от баба си.

— Сляп, не — обади се и Маги, вдишвайки аромата на току-що сервираната риба. — Вероятно по-глупав от останалите мъже.

— И казваш, че никога не се е женил? — попита Кристин прекалено небрежно

Роуган леко се намръщи.

— Никога. Сестра ми си пише с него — в очите на Маги светна дяволито пламъче. — Ще помоля Бри да спомене за вас в следващото писмо. Ще видим дали паметта му е по-добра от юношеските преценки.

Кристин замечтано поклати глава:

— Минаха петдесет и пет години, откакто напуснах Голуей заради Дъблин и заради Майкъл. Много си мила, Мери

Мисълта за изминалите години я накара да се усмихне така, сякаш гледаше как кораб напуска пристанище. Покойният и съпруг все още й липсваше, макар да бяха минали дванадесет години, откакто бе починал. С неосъзнат жест, трогателен според Маги, Кристин посегна и улови ръката на Роуган.

— Шарън се омъжи за хотелиер, нали? — попита тя.

— Да. И през последните десет години от живота си бе вдовица.

— Съжалявам. Но имаше дъщеря, която да я утешава.

— Майка ми. Ала не знам дали е била утеха за нея — почувства горчивина, която се смеси с деликатния аромат на пъстървата. Отпи от виното, за да премахне неприятния вкус.

— Няколко години, след като Шарън се омъжи, продължихме да си пишем. Тя много се гордееше с момиченцето си. Маив, нали така се казваше?

— Да.

Маги се опита да си представи майка си като дете и после — като девойка, ала не успя.

— Шарън ми писа, че детето е красиво. С великолепни златисти коси. С темперамент на дявол и ангелски глас.

Маги преглътна бързо и попита:

— С глас на ангел? Майка ми?

— Да, разбира се. Шарън ми каза, че пеела божествено и искала да стане певица. И, мисля, че е била, поне за известно време — Кристин замълча, опитвайки се да си спомни нещо, а Маги я гледаше втренчено. — Да, точно така. Дори помня, че дойде да пее в Горт, но аз не успях да отида на концерта. Още пазя изрезките, които Шарън ми изпрати. Трябва да са минали тридесет години оттогава — тя се усмихна и попита — Вече не пее ли?

— Не.

Маги тихо въздъхна. Никога не бе чувала майка си да извисява глас, освен да се оплаче или да критикува. Певица с ангелски глас? Да не би да говореха за различни хора?

— Е — продължи Кристин, — предполагам, че с радост се е посветила на семейството.

С радост? Определено ставаше дума за друга Маив Фийни Конканън, не тази, която я отгледа.

— Предполагам — обади се Маги предпазливо, — че е направила своя избор.

— Както всеки от нас. Шарън направи своя избор, когато се омъжи и се премести от Голуей. Признавам, тя ужасно ми липсваше, но обичаше своя Джони и своя хотел.

Не без усилие Маги пропъди мислите за майка си. По-късно щеше да се върне към тях. На глас рече:

— Помня хотела на дядо от детството си. Едно лято, още като деца, Бри и аз работихме там. Все подреждахме и чистехме. Не ми допадна особено.

— За щастие, иначе светът на изкуството щеше да загуби.

Маги оцени комплимента на Роуган.

— Не е ставало дума как си се захванала със стъкларство.

— Майката на баща ми имаше ваза от венецианско стъкло, във формата на флейта. Беше бледо резедава. Цветът на напъпили листа. Мислех, че е най-красивото нещо на света. Каза ми, че е направена с дъх и огън — Маги се усмихна, унесена в спомена. Очите й станаха меко зелени като цвета на вазата, за която говореше. — За мен беше приказка. Да сътвориш с дъх и огън нещо и да можеш да го държиш в ръце. И така, тя ми подари книжка с картинки на стъкларска работилница — с работниците, тръбите, пещите. От онзи момент нататък не исках да се занимавам с нищо друго, мислех само как ще създам своите творби.

— И Роуган беше такъв — промълви Кристин. — От най-ранна възраст знаеше съвсем точно какво ще прави с живота си — тя плъзна поглед от Маги към внука си и обратно. — А сега вие двамата се срещнахте.

— Така стана — прекъсна я Роуган и позвъни за следващото блюдо.