Родена в пламък

ПЕТА ГЛАВА

Високата трева около порутената сграда на абатството представляваше чудесно кътче за вечен покой на мъртвите. Маги се пребори да погребат баща й тук, а не в добре поддържаната, но студена земя около селската църква. Искаше уединено и царско място за баща си. Бриана я подкрепи и за пръв път се опълчи срещу майка им, която недоволно стисна устни и се оттегли от всички приготовления около церемонията.

Маги посещаваше мястото само два пъти годишно — веднъж на рождения ден на баща им и втори път — на своя за да му благодари, че й бе дарил живот. Никога не идваше на годишнината от смъртта му, нито си позволяваше да го оплаква насаме.

И сега не го оплакваше, просто седеше на тревата до него; беше обвила с ръце вдигнатите си към брадичката колене. Слънчевите лъчи пронизваха облаците и позлатяваха гробовете, а вятърът ухаеше на полски цветя.

Не донесе цветя. Никога не го правеше. Бриана бе засадила цяла градинка наоколо. Започнеше ли пролетта да сгрява земята, гробът разцъфваше в красиви багри.

По игликата се показваха нежни пъпки. Мъничките главици на кандилката се полюляваха сред крехките стъбълца на ралицата и ранилиста. Загледа се как една сврака прелита над надгробните камъни и се понася към нивите. Сети се за суеверието, че ако видиш сврака, не е на добро и затърси в небето втора, която щеше да е за щастие.

Наблизо пърхаха пеперуди. Изящните им безшумни крилца проблясваха. Наблюдава ги известно време: наслаждаваше се на шарките и движенията им. Близо до морето нямаше къде да го погребат, но тук сигурно щеше да му хареса.

Маги се отпусна назад, облегна се удобно на надгробната плоча и затвори очи.

„Ще ми се да си още тук — помисли тя, — за да ти разкажа какво правя. Не че бих се възползвала от съветите ти, нали знаеш, но все пак хубаво е да ги чуя.

Ако Роуган Суини е човек на думата — а не виждам защо да не е — ще бъда богата. Щеше да ти хареса, нали? Ще имам достатъчно пари да отвориш собствена кръчма, както си мечтаеш открай време. О, как не те биваше за фермер, скъпи. Но беше най-добрият баща. Най-добрият!“

Тя правеше всичко възможно, за да изпълни обещанието, което му бе дала. Грижеше се за майка си и сестра си и следваше гласа на сърцето си.

— Маги.

Отвори очи и видя Бриана. Спретната, както винаги забеляза тя, докато я оглеждаше — с гладко сресана коса и изгладени дрехи.

— Приличаш на учителка — каза Маги и се засмя на изражението на Бриана. — Една чудесна и красива учителка.

— А ти — на същински вехтошар и Бриана кимна неодобрително към скъсаните джинси и раздърпаната жилетка на Маги. — Един прекрасен и красив вехтошар.

После приклекна до сестра си и събра ръце. Не за да се моли; просто защото не знаеше какво да ги прави.

Останаха известно време мълчаливи. Вятърът люлееше тревата и се провираше между нападалите надгробни плочи.

— Великолепен ден да поседим тук — отбеляза Маги. „Днес щеше да стане на седемдесет и една години“ — помисли си тя — Цветята му разцъфват възхитително.

— Трябва да се пооплевят малко — и Бриана се захвана да скубе ненужната трева. — Намерих парите на масата в кухнята днес сутринта, Маги. Прекалено много са.

— Направих добра продажба. Задели част от тях.

— Предпочитам да си ги похарчиш за нещо, което искаш.

— Точно това правя. Така знам, че наближава мигът, когато тя ще напусне.

Бриана се усмихна.

— Тя не е бреме за мен — доловила израза на сестра си, продължи. — Поне не такова, каквото смяташ. Тежко е само когато не е в настроение.

— Каквато е през по-голяма част от времето, Бри, обичам те.

— Знам.

— Парите са единственият начин, по който го показвам. Тате искаше да ви помагам — на нея и на теб. А, Бог ми е свидетел, не съм в състояние да съжителствам с нея, както го правиш ти. Ще ме вкара в лудницата или в затвора, защото ще я убия, докато спи.

— Заради нея ли сключи сделката с Роуган Суини?

— Не — Маги потрепери от самата мисъл. — Е, може би заради дадената на тате дума, но това е друга работа. Само веднъж да се оттегли, ти ще се погрижиш за себе си и ще ме дариш с цяла сюрия племенници и племеннички.

— И ти би могла да си родиш деца.

— Не желая да се омъжвам — Маги отново притвори очи, чувстваше се уютно. — Не. Наистина. Предпочитам да влизам и да излизам, когато искам, без да давам обяснения на когото и да било. Ще глезя децата ти и щом си прекалено строга с тях, те ще тичат при леля Маги — тя отвори едното си око. — Би могла да се омъжиш за Мърфи.

Смехът на Бриана се понесе над високата трева.

— Ще получи удар, ако те чуе.

— Винаги е имал слабост към теб.

— Така беше, да — когато бях на тринадесет. Но сега не. Той е прекрасен човек и аз имам слабост към него, като към брат, ала не това искам от един съпруг.

— Значи си планирала всичко?

— Нищо не съм планирала — сряза я Бриана, — а и ти сменяш темата. Не желая да сключваш сделка с господин Суини, защото се чувстваш задължена към мен. Мога и да си мисля, че е най-доброто, което правиш заради творчеството си, но не искам да страдаш, защото мислиш, че съм нещастна. Не съм нещастна.

— Колко пъти през последния месен се наложи да й поднасяш храната в леглото?

— Не броя…

— А би трябвало — прекъсна я Маги. — Както и да е. Всичко е направено. Подписах договорите миналата седмина. Сега ме ръководят Роуган Суини и галериите „Уърлдуайд“. След две седмици имам изложба в галерията му в Дъблин.

— Две седмици? Толкова скоро.

— Той не ми прилича на човек, който си губи времето. Ела с мен, Бриана — Маги сграбчи ръцете на сестра си. Ще накараме Суини да плати за лъскав хотел, ще се храним по ресторанти и ще си купим нещо безсмислено.

Магазини. Нямаше да готви, нямаше да оправя леглата На Бриана наистина й се прииска, но само за миг.

— С удоволствие бих дошла с теб, Маги, но не мога.

— Защо да не можеш, за Бога? Та тя може да остане сама няколко дни.

— Не мога — Бриана се поколеба, преди да приседне и да продължи: — Миналата седмица падна.

— Лошо ли се удари? — пръстите на Маги стиснаха силно ръцете на сестра й. — По дяволите, Бри! Защо не ми каза? Как стана?

— Защото не се оказа кой знае колко сериозно. Излязла навън, докато аз бях горе, да оправям леглата. Изглежда, се е подхлъзнала. Охлузено бедро и натъртено рамо. Това е.

— Нали повика доктор Хоган?

— Разбира се. Според него няма за какво да се тревожим. Не успява да пази добре равновесие, но ако не се залежава толкова, ако се храни по-добре и си почива, ще е много по-силна.

— Та кой не е наясно с това? — „Проклета да е тази жена — помисли си Маги. — И проклето да е постоянното и вечно чувство за вина, което непрекъснато изпитвам“ — Готова съм да се обзаложа, че веднага се е настанила в леглото и оттогава е все там.

На устните на Бриана се появи кисела усмивка:

— Не мога да я помръдна. Твърди, че имала увреждане на вестибуларния апарат и иска да отиде в Корк за консултация със специалист.

— Ха! — Маги отметна назад глава и се загледа в небето — Типично за нея. Не познавам човек с повече оплаквания от Маив Конканън. И те държи на каишка, моето момиче — пръстът и сочеше обвинително към Бриана.

— Не го отричам, но не намирам сили да я срежа.

— Е, тогава аз ще намеря нужните сили — Маги се изправи и изтръска коленете си. — Отговорът са парите. Винаги е мечтала за тях. Бог е свидетел, превърна живота му в кошмар, защото той не задържаше много, много пари.

Сякаш, за да го защити, Маги положи ръка на надгробния камък на баща им, Бриана обаче продължи:

— Така е, но и той превърна нейния в ад. Никога не съм виждала двама души, които да си подхождат по-малко. Явно бракът не винаги се сключва в рая или в ада. Понякога става в чистилището.

— А друг път хората са достатъчно глупави или почтени, за да си дигнат шапката и да си заминат — ръката върху надгробната плоча се плъзна нежно надолу и се отдръпна. — И все пак предпочитам глупавите пред светиите. Задели част от парите, Бри. Скоро ще ти дам още. Ще се погрижа за това в Дъблин.

— Ще се отбиеш ли да я видиш, преди да заминеш?

— Да — обеща Маги троснато.

— Мисля, че ще ти се стори забавна — Роуган топна кифличката в купата със сметана. Интересна жена е.

— Интересна? — Кристин Роуган Суини вирна побелялата си вежда. Познаваше внука си добре и точно разкриваше всеки нюанс в гласа му или израз на лицето. По въпроса за Маги Конканън той продължаваше да се държи тайнствено. — В какъв смисъл?

И той не бе сигурен и за да спечели време, започна да разбърква чая си.

— Брилянтен творец е. Гледната й точка е необикновена. Живее усамотено в селска колиба в графство Клар и за обстановката там може да се каже всичко, но не и че е уникална в естетическо отношение. Страстно обича работата си, но с неохота показва творбите си, Поведението й е смесица от невъзпитание и очарование, и двете са в природата й.

— Противоречива жена.

— Определено.

Той се облегна. Излъчваше задоволството на човек, попаднал точно на мястото си сред шикозната обстановка. Държеше чаша от изящен порцелан, отпуснал глава върху облегалката на тапициран с брокат стол от епохата на кралица Ана. В камината гореше огън. Цветята бяха свежи, я кифличките — пресни.

Наслаждаваше се на срещите за чай с баба си не по-малко от нея. Спокойствието и редът в нейния дом му действаха благотворно точно както и тя с неизменното си достойнство и повехнала хубост.

Тя бе седемдесет и три годишна и се гордееше извънредно много с факта, че изглежда поне с десетина по-млада. Кожата й бе бледа като алабастър. Вярно, с бръчки, но те само допринасяха за спокойствието на лицето й. Очите й бяха ярко сини, а косата — мека и бяла като току-що паднал сняг.

Имаше остър ум, безспорен вкус, щедро сърце и сух, понякога хаплив, език. Беше, както Роуган често й казваше, идеалът му за жена.

Комплиментът му ласкаеше Кристин и я тревожеше.

Беше се провалил само в едно — да намери удовлетворение в личния си живот, равностойно на задоволството му от кариерата.

— Как върви подготовката за изложбата? — попита тя.

— Доста добре. По-лесно щеше да е, ако твърдоглавата художничка вдигаше телефона — махна с ръка, за да отпъди раздразнението си. — Повечето от творбите вече пристигнаха. Прекрасни са. Трябва да наминеш през галерията, да ги видиш.

— Добре — ала тя се интересуваше повече от художничката, отколкото от работата й. — Ти ли ми спомена, че е млада жена?

— Моля?

— Маги Конканън — ти ли спомена, че е млада?

— Вероятно няма трийсет. Да, определено млада за творбите, които създава.

Божичко, все едно, че вадеше думите му с ченгел.

— И впечатляваща, така ли? Като онази… Как й беше името, Миранда Уитфилд Фрай, която правеше скулптури от метал и ходеше обсипана с бижута и цветни шалове?

— Изобщо не прилича на Миранда. И слава Богу — потрепери при спомена как неуморно и настойчиво го бе преследвала онази жена. — Маги е друг тип, носи панталони и ботуши. А косата й сякаш е подкастрена с градинска ножица.

— Значи е непривлекателна.

— Напротив — доста привлекателна но по необичаен начин.

— Да не е мъжкарана?

— Не, — припомни си смутено острото сексуално привличане, чувственото й ухание, неволната й тръпка при досега с ръката му. — Далеч не е такава.

Аха, реши Кристин. Определено ще трябва да отдели време за среща с жената, която караше Роуган да изглежда загрижен. На глас обаче рече:

— Значи те интригува?

— Да. Иначе нямаше да подпиша договор с нея — долови безмълвното учудване на Кристин и също вдигна въпросително вежда. — Всичко е само бизнес, бабо. Само бизнес.

— Разбира се — тя се усмихна и си наля още чай. Разкажи ми с какво друго се занимаваш сега.

На следващото утро Роуган пристигна в галерията в осем часа. Предишната вечер бе на театър, а после прекара приятно на късната вечеря в компанията на стара позната. Както винаги, Патриша бе очарователна и забавна. Вдовица на добър негов приятел, той я възприемаше по-скоро като далечна братовчедка, а не като дама, която ухажва. Докато похапваха от есетрата и пиеха шампанско, разговаряха за пиесата на Юджийн О’Нийл, а малко след полунощ се разделиха с платонична целувка.

Той не мигна цяла нощ.

Не, нежният смях на Патриша, нито изтънченият й парфюм го накараха да се мята неспокойно.

„Маги Конканън“ — помисли си той. Естествено бе тя да заема по-голямата част от съзнанието му. Та нали почти цялото му време и усилия напоследък бяха насочени към предстоящата и изложба. Едва ли имаше нещо чудно все тя да се върти в главата му, особено като се има предвид невъзможността да говори с нея.

Нежеланието й да отговаря на телефона го принуди да премине на телеграми, които най-редовно изпращаше в затънтения западен край на страната.

Единственият й отговор бе лаконичен и рязък ПРЕСТАНИ ДА МРЪНКАШ!

„Каква дързост“ — каза си Роуган, докато отключваше елегантните стъклени врати на галерията. Да го обвинява, че мрънка, сякаш е разглезено, хленчещо хлапе, а той е бизнесмен, за Бога и има намерение да издигне кариерата й до астрономични висоти. А тя не намираше време дори да вдигне проклетата слушалка, за да проведат що-годе смислен разговор.

Беше свикнал с капризите на творците. Бог му бе свидетел, че се бе сблъсквал с какви ли не ексцентричности, неувереност, често направо детински капризи. Негова работа бе да се справя с тях. Смяташе, че успява. Но Маги Конканън се оказа изпитание и за уменията, и за търпението му.

Заключи вратите зад гърба си и вдъхна леко ароматизирания въздух в галерията. Построена от дядо му, сградата бе голяма и величествена. Каменната фасада и извитите перила бяха образец на готическото изкуство. Вътре имаше десетки помещения — от много обширни до съвсем интимни, свързани с широки арки. Стълбищата отвеждаха до втория етаж, където се намираше обширно като бална зала помещение с многобройни малки ниши, заети от удобни старинни канапета.

Тук именно щеше да изложи творбите на Маги. В залата щеше да свири малък оркестър. Докато гостите се наслаждават на музиката, на шампанското, на изисканите дребни сандвичи, щяха да имат възможност да се разхождат сред умело подредените й произведения. По-големите и дръзки творби щеше да освети допълнително, а по-малките — да разположи във витрини.

Представяше си всичко и уточняваше нещата, докато прекосяваше долния стаж на път към офиса и складовете.

Завари управителя на галерията, Джоузеф Лонах да си налива кафе в бокса до офиса.

— Рано си дошъл — усмихна се Джоузеф и в устат му проблесна златен зъб — Искаш ли кафе?

— С удоволствие. Исках най-напред да проверя как вървят работите тук.

— Всичко е наред — увери го Джоузеф. Макар двамата да бяха връстници, косата на Джоузеф оредяваше по темето и той компенсираше загубата, като си бе пуснал плитка. Носът му, счупен навремето от стик за поло, бе леко изкривен наляво. Приличаше на пират, облечен с шит по поръчка скъп костюм.

Жените го обожаваха.

— Изглеждаш уморен.

— Не съм спал — обясни Роуган и пое кафето. — Вчерашната пратка разопакована ли е вече?

Джоузеф трепна.

— Страхувах се, че ще попиташ именно това — надигна чашата си и промърмори в нея: — Не е пристигнала.

— Какво?

Джоузеф забели очи. Работеше за Роуган повече от десетилетие и добре знаеше какво означава този той.

— Не пристигна вчера. Надявам се да дойде но някое време днес сутринта. Тъкмо затова съм толкова рано тук.

— Какво прави тази жена? Инструкциите бяха съвсем точни и лесни за изпълнение. Трябваше да изпрати последната партида онзи ден!

— Тя е творец, Роуган. Вероятно е осенена от вдъхновение. Захласната в работата си, е пропуснала да ги прати. Разполагаме с предостатъчно време.

— Няма да й позволя да се мотае — вбесен, Роуган грабна телефонната слушалка. Не се налагаше да търси номера на Маги в бележника. Вече го знаеше наизуст. Натисна бутоните и се заслуша в свободния сигнал — Безотговорно същество.

Джоузеф извади цигара в момента, когато Роуган гневно за тръшна слушалката.

— Разполагаме с повече от тридесет парчета — опита се да успокои Роуган, докато щракаше богато украсената с емайл запалка. — Дори без последната пратка е предостатъчно. Да знаеш само какви са произведенията, Роуган. Дори изтерзан стар специалист като мен е потресен.

— Не за това става дума.

Джоузеф издуха дима и попита през зъби.

— А за какво?

— Договорихме се за четиридесет скулптури. Не за тридесет и пет, не за тридесет и шест. Четиридесет! И, за Бога, точно четиридесет възнамерявам да получа.

— Роуган, къде хукна? — изплаши се Джоузеф, когато работодателят му изхвърча от бокса.

— В проклетото графство Клар.

Джоузеф дръпна още веднъж от цигарата и вдигна чашата с кафе с небрежен жест.

— Приятен път.

Полетът не продължи дълго, така че времето не бе достатъчно, за да се охлади ядът на Роуган. Лазурното небе и благоуханният въздух ни най-малко не промениха нещата. Когато затръшна вратата на взетата под наем кола и пое от летище „Шанън“, все още проклинаше Маги.

Дори когато пристигна в къщурката и, още вреше и кипеше.

Как смее тази жена, беснееше той, вървейки с твърда крачка към входната врата, да го откъсва от работата, от задълженията му? Да не би да си въобразява, че е единствената художничка, чийто интереси представлява?

Заблъска по вратата, докато го заболяха юмруците. Пренебрегвайки добрите обноски, нахълта вътре.

— Маги! — провикна се той, докато прекосяваше всекидневната, за да влезе в кухнята. — Дяволите да те вземат! — без да спира, отиде до задната врата и пое към работилницата.

Трябваше да се досети, че е там.

Застанала до една пейка и заобиколена от купища разкъсана хартия, тя вдигна поглед към него.

— Хубаво, че се появи. Точно навреме, да ми помогнеш с това нещо.

— Защо, по дяволите, не отговори на проклетия телефон? За какво ти е проклетия уред, щом не желаеш да го ползваш?

— И аз често си задавам същия въпрос. Подай ми онзи чук, ако обичаш.

Той го вдигна от пейката и за миг му мина приятната мисъл да го стовари върху главата й.

— Къде, по дяволите, е пратката, която чакам?

— Ето тук — тя прокара ръка през разчорлените си коси, преди да поеме чука от ръката му. — Точно я опаковам.

— Трябваше да пристигне в Дъблин вчера.

— Невъзможно. Още не съм я изпратила — с бързи, точни движения започна да забива гвоздеите в дървената кутия на пода. — А ако си бил целия този път, за да провериш какво става, мога само да отбележа, че очевидно нямаш достатъчно работа и затова си пилееш времето.

Той я сграбчи и я сложи да седне на пейката. Чукът с трясък се удари в циментовия под и едва не се стовари върху крака му. Преди тя да успее да си вземе дъх, за да се развика, той я улови за брадичката.

— Имам повече от достатъчно какво да правя с времето си — започна той с равен глас. — Задълженията ми не включват да се превръщам в детегледачка на безотговорна, разсеяна жена. Програмата на галерията и ангажиментите на целия екип са разчетени с, бих казал, педантична точност. От теб се искаше само да следваш инструкциите и да изпратиш проклетата стока.

Тя отблъсна ръцете му.

— Хич не ме интересуват твоите планове и разписания. Ти подписа договор с творец, Суини, а не със смотан чиновник.

— И какво точно творческо отклонение ти попречи да изпълниш съвсем простите указания?

Тя му се озъби и се чудеше дали да го удари, но се отказа и посочи:

— Това!

Той хвърли поглед натам и замръзна. Само сляпата му ярост го бе лишила от възможността да съзре — не, направо да бъде зашеметен от вида му още при влизането.

Скулптурата стоеше в далечния край на работилницата, почти метър висока, в кървави цветове и изящни, чувствени форми. Плетеница от крайници, вероятно мина му през ум, — безсрамно сексуално и страхотно красиво. Приближи се, за да изучи творението под друг ъгъл.

Почти различаваше лица. Те сякаш се превиваха във въображаеми образи и се стопяваха, като оставяха единствено усещането за пълно удовлетворение. Невъзможно бе да се различи къде започваше едната фигура и къде — другата; така съвършено и цялостно бяха изваяни.

Олицетворяваха тържеството на човешкия дух и сексуалността на животното.

— Как го нарече?

— Отдаване — тя се усмихна. — Имам чувството, че ти ме вдъхнови за него, Роуган — изпълнена с нов прилив на енергия, тя се надигна от пейката. Главата й бе замаяна сякаш бе опиянена, и се чувстваше великолепно. — Страхотно много време ми отне да докарам цветовете. Нямаш представа какво количество претопих и изхвърлих. Но го виждах кристално чисто в главата си и исках да го възпроизведа напълно — тя се засмя и взе отново чука, за да забие поредния пирон. — Нямам спомен кога спах за последен път. Може би преди два-три дни — тя отново засия и прокара ръка през косите си. — Не съм уморена. Чувствам се невероятно. Изпълнена съм със страхотна енергия. Имам чувството, че не мога да се спра…

— Възхитително е, Маги.

— Това е най-доброто нещо, което съм сътворила досега — тя се извърна, за да го огледа отново. Потупваше чука в дланта си и добави: — И вероятно най-доброто, което някога ще създам.

— Ще наредя да ти изпратят сандък — той я погледна през рамо. Бе восъчно бяла и преуморена — факт, който възбуденият й мозък тепърва щеше да предаде на тялото й. — И лично ще се погрижа за пратката.

— Точна сковавах сандък. Няма да ми отнеме много време.

— Не може да ти се вярва.

— Разбира се, че може — чувстваше се така празнично. Дори не се обиди. — И ще стане по-бързо, ако аз го скова. Вече знам размерите.

— Колко време ще ги е нужно?

— Час.

Той кимна.

— Ще използвам телефона ти, за да уредя камион. Предполагам, че телефонът ти все пак работи?

— На саркастичен ли се правиш? — тя се приближи към него с ехидна усмивка. — Отива ти. Както впрочем и безупречно подбраната ти вратовръзка.

Преди и двамата да разберат какво става, тя сграбчи вратовръзката му и го притегли към себе си. Топлата и уста се впи в неговата и така го стресна, че той остана неподвижен. Свободната й ръка хвана косите му и тялото й се долепи до неговото. Целувката пареше, гореше, изпепеляваше. И така внезапно, както бе започнала, тя се отдръпна.

— Каприз — усмихна му се тя. Сърцето й в гърдите подскачаше като на заек, но щеше да анализира това по-късно. — Отдай го на недостатъчно сън и свръх енергия. А сега…

Той я сграбчи за ръката, преди тя да успее да се обърне. Няма да се отърве така лесно, реши той. Няма да допусне да го парализира за миг, а в следващия да изчезне.

— И аз имам своите капризи — промърмори той положи ръка на тила й. Забеляза гняв и изненада в погледа й. Но тя не се противи. Дори му се стори, преди да я целуне, че в очите й заиграха весели пламъчета.

Но тези пламъчета отминаха бързо. Целувката бе нежна, сладка, щедра. Неочаквана, сякаш родена в огъня на пещта, тя едновременно и успокояваше, и възбуждаше. Стори й се, че долови някакъв звук нещо между вопъл и въздишка. Фактът, че се бе изплъзнал от нейното пламтящо гърло, я втрещи.

Но не се отдръпна. Дори когато се изтръгна същия звук, но вече тих, безпомощен и измамен. Не, не се отдръпна. Устните му бяха прекалено вещи, нежни и настойчиви. Тя се разтвори, за да се наслади напълно.

Чувстваше как постепенно се разтапя. Първият прилив на горещина я бе омекотил и запали и у нея силен, траен огън. Той забрави колко беше бесен, усещаше предизвикателството и осъзнаваше само, че е жив.

На вкус тя бе дълбока, опасна и устата му напълно я поглъщаше. Обзе го желание да я вземе, да я спечели, да я погълне. Цивилизованият мъж у него — онзи, възпитаният да следва строго етичните норми — отстъпи ужасен.

Главата й се въртеше. Хвана се за пейката, за да запази равновесие, защото краката й трепереха. Пое си дълбоко дъх и след това — отново, за да прочисти ума си. И забеляза как той се е втренчил в нея със смесица от жажда и шок в очите.

— Е — окопити се най-после тя, — даде ми материал за размисъл.

Както и да се самообвинява, че си представяше живо и еротично как се мята на пода и разкъсва дрехите й. Нали все пак не го направи? Само я бе целунал.

Но му хрумна, че е възможно, дори е за предпочитане, да стовари вината върху нея.

— Нашите взаимоотношения са изцяло делови — отбеляза той сухо. — Неразумно е и сигурно пагубно да допуснем да се появи нещо друго на този етап.

Тя отметна глава и се залюля на пети:

— Ако се любим, само ще объркаме нещата, така ли?

Дяволите да я вземат. Накара го да се почувства като глупак. Дяволите да я вземат, задето го разтърси така и го остави възбуден от копнеж.

— Според мен на този етап е редно да се съсредоточим само върху изложбата ти.

— Хм.

Тя се обърна и се захвана да разчиства работната маса, но всъщност й бе нужно малко време да се съвземе Не скачаше безразборно в леглото с всеки интересен мъж. Смяташе се за достатъчно независима, свободна и умна, за да подбира любовниците си внимателно.

Сепна се, когато осъзна, че е избрала Роуган Суини.

— Защо ме целуна?

— Ти ме ядоса.

Широката й, плътна уста се изви в усмивка.

— И понеже го правя постоянно, излиза че доста време ще прекараме с долепени устни.

— Въпросът е човек да се контролира.

Той съзнаваше колко надуто и порядъчно звучи и се ядоса още повече.

— Убедена съм, че разполагаш с тонове самоконтрол за разлика от мен — тя отметна глава и скръсти ръце на гърдите — Ако ми скимне, че те желая, какво ще направиш? Ще се браниш ли от мен?

— Съмнявам се, че ще се стигне дотам — представата го изпълни със смях и отчаяние. — И двамата трябва да се съсредоточим върху предстоящата работа. Това може да се окаже повратната точка на кариерата ти.

— Да — потвърди тя и си помисли, че ще е най-добре да не го забравя. — Значи ще се срещаме професионално.

— Професионално — произнесе той натъртено. Господи, нуждаеше се от въздух. — Ще отида да уредя пристигането на камион.

— Роуган — спря го тя, когато вече бе стигнал вратата. — Бих искала да дойда с теб.

— В Дъблин? Днес?

— Да. Ще се приготвя, докато дойде камионът. Трябва само да се отбия в къщата на сестра ми.

Удържа думата си. Камионът със скулптурите потегляше с пуфтене, когато тя метна куфара на задната седалка на наетата от Роуган кола.

— Ще се забавя най-много десетина минути — увери го тя, докато Роуган поемаше по тясната алея. — Сигурна съм, че Бри ще има готов чай или кафе.

— Чудесно.

Спря колата пред „Блакторн“ и пое с Маги към къщата.

Тя не почука. Влезе направо и се отправи към кухнята. Бриана бе там; на кръста й бе препасана бяла престилка, а ръцете й бяха покрити с брашно.

— О, здравейте, господин Суини… Маги. Извинявайте за бъркотията. Имам гости и правя питки за вечеря.

— Заминавам за Дъблин.

— Толкова скоро? — Бриана взе кърпа, за да избърше ръцете си. — Мислех, че изложбата е следващата седмица.

— Така е. Отивам по-рано. Тя в стаята си ли е?

Любезната усмивка на Бриана стана малко напрегната.

— Да. Ще отида да й кажа, че си дошла.

— Сама ще й кажа. Защо не предложиш на Роуган кафе?

— Разбира се — Бриана проследи сестра си с разтревожен поглед, докато Маги се отправяше към пристроения към кухнята апартамент. Заповядайте в гостната, господин Суини, веднага ще ви донеса кафе.

— Не си правете труда — любопитството му се възбуди. — Ще го изпия ей тук, стига да не ви преча — усмихна се подкупващо и добави — И моля ви, наричайте ме Роуган.

— Пиете го без захар, доколкото си спомням.

— Добра памет имате — каза той. „И си страшно нервна“ — довърши мислено.

— Старая се да запомня предпочитанията на гостите си. Искате ли парче торта? Шоколадова е. Правих я вчера.

— При спомена за вашето готвене не мога да откажа — той се настани до блестящата от чистота дървена маса — Сама ли правите всичко?

— Да, аз… — тя чу разгневени гласове и бързо продължи: — Да. Запалих огън в камината в гостната. Сигурен ли сте, че там няма да ви е по-уютно?

Шумът от гласовете в съседната стая се усили и лицето на Бриана почервеня от притеснение. Роуган спокойно вдигна чашата.

— По кого вика сега?

Бриана успя да се усмихне.

— По майка ни. Двете не се разбират много.

— Маги въобще разбира ли се с някого?

— Само когато тя реши. Но тя има сърце — чудесно и щедро сърце. Само дето ревниво го крие — Бриана въздъхна. След като Роуган не се притесняваше от виковете, и тя нямаше да се притеснява. — Ще ви отрежа от тортата.

— Въобще не се променяш — Майв гледаше по-голямата си дъщеря с присвити очи. — Точно като баща си.

— Ако смяташ, че това е обида за мен — грешиш.

Маив изсумтя и започна да глади дантелените маншони на нощницата. Годините и постоянното й недоволство бяха изтрили красотата от лицето й. Сега то бе подпухнало и бледо, с дълбоки бръчки около ядно стиснатите устни. Косата й, някога златна като слънчевата светлина, бе изсивяла и сресана назад в стегнат кок.

Беше полулегнала върху планина от възглавници; до едната й ръка беше Библията, а до другата — кутия с бонбони. Телевизорът в другия край на стаята работеше, но звукът му бе силно намален.

— Значи към Дъблин си се запътила, така ли? Бриана ми спомена, че заминаваш. Явно ще пилееш пари по хотели.

— Парите са си мои.

— Стараеш се да не го забравя — тонът на Маив бе пълен с горчивина, докато се надигаше в леглото. През целия й живот винаги друг бе държал кесията с пари родителите й, съпругът й, а сега — най-унизителното от всичко — дъщеря й. — Като се сетя колко пари потроши по теб, за да ти купува стъкло, да те изпрати в онази чужда страна. И всичко това за какво? За да си въобразиш, че си творец и следователно по-висша от нас.

— Не е потрошил пари по мен. Той ми даде възможност да уча.

— Докато аз останах във фермата и си съсипвах ръцете от работа.

— През нито един ден от блажения си живот не си работила! Винаги Бриана правеше всичко, докато ти не помръдваше от леглото заради една или друга измислена болест.

— Да не мислиш, че ми е приятно да съм толкова крехка.

— Определено — увери я Маги злорадо. — Ти направо се опияняваш от това състояние.

— Това е кръстът, който нося. — Маив вдигна Библията и я положи върху гърдите си като щит. Бе заплатила за греха си. Стотици пъти бе заплатила. Никога не изпита утеха, макар да бе получила прошка. — Това се казва неблагодарна дъщеря.

— За какво да съм ти благодарна? Заради оплакванията ти всеки божи ден? Заради неудовлетворението ти от баща ми и разочарованието ти от мен, което прозира във всяка твоя дума или поглед?

— Дадох ти живот! — изкрещя Маив. — За малко да умра докато те раждах. И защото те носех в утробата се омъжих за човек, който не ме обичаше и когото аз не обичах. Пожертвах всичко заради теб.

— Пожертвала? — повтори Маги отегчено. — Какво си пожертвала?

Маив се обви с мантия от гняв и гордост.

— Пожертвала съм повече, отколкото можеш да си представиш. И за награда се сдобих с деца, които не изпитват никаква обич към мен.

— Да не смяташ, че само защото си забременяла и си се омъжила, за да ми дадеш име, ще пренебрегна всичко, което стори? И всичко, което не стори? „Като например поне малко да ме обичаш.“ — довърши Маги мислено, след което гневно отпъди болката. — Ти си вдигнала краката си, майко. Не аз, аз съм резултатът, не причината.

— Как смееш да ми говориш така? — лицето на Маив почервеня, а пръстите й здраво стиснаха одеялото. — Ти никога не си имала никакво уважение, доброта, съчувствие.

— Така е — Маги усети как очите й смъдят от напиращите сълзи, а гласът й става остър като камшик. — Липсата на тези качества съм наследила от теб. Днес дойдох само да те предупредя да не се опитваш да съсипеш Бри, докато ме няма. Ако открия, че си го сторила, ще спра издръжката ти.

— Готова си да ми вземеш залъка от устата?

Маги се наведе напред, посочи кутията с бонбони и заяви многозначително:

— Точно така. Повярвай ми.

— Почитай баща си и майка си — пророни Маив и стисна още по-силно Библията. — Нарушаваш една от Божиите заповеди. Маргарет Мери, и душата ти ще отиде в ада.

— На драго сърце отстъпвам мястото си в рая, ако това означава да живея като лицемер на земята.

— Маргарет Мери! — извика Маив, когато Маги бе вече на вратата. — Никога нищо няма да излезе от теб. Ти си точно като него. Божието проклятие тегне над теб, Маги, защото не си зачената в порядъчен брак.

— Никакъв порядъчен брак не съм забелязала в нашата къща — не й остана длъжна Маги. — Наблюдавах единствено агонията му. И ако зачеването ми е грешка, то тя не е моя.

За тръшна вратата след себе си и за миг се облегна на нея, за да се съвземе.

„Винаги едно и също“ — помисли си тя. Не можеше да са двете в една стая и да не започнат да се обиждат. Откакто стана на дванадесет години, знаеше защо майка й не я харесва, защо я осъжда. Самото й съществуване бе причината животът на Маив да се превърне от мечта в груба реалност.

Брак без любов, седеммесечно бебе и ферма без грижовен стопанин.

Това бе заявила Маив, когато Маги навлезе в пубертета.

Това бе, което и двете не можеха да си простят.

Изправи рамене и се върна в кухнята. Не подозираше, че очите й са още гневни и блестят, че е пребледняла. Отиде до сестра си и я целуна по бузата.

— Ще ти се обадя от Дъблин.

— Маги… — имаше толкова много неща за казване. И толкова малко. Бриана само стисна ръцете й. — Искаше ми се да мога да бъда с теб там.

— Можеше, ако го желаеше достатъчно. Роуган, готов ли си?

— Да — той се надигна. — Благодаря. Бриана Довиждане.

— Ще ви из… — започна Бриана, когато острият глас на майка им я повика.

— Иди виж какво иска — нареди Маги и бързо излезе от къщата. Теглеше яростно вратата на колата, когато Роуган положи ръка на рамото й.

— Добре ли си?

— Не, но не желая да говоря за това.

С едно финално издърпване успя да отвори вратата и се настани вътре.

Той бързо заобиколи и седна зад волана.

— Маги…

— Не казвай нищо. Нищо! Не можеш да направиш или да кажеш нещо, с което да промениш съществуващото открай време положение. Карай и ме остави на мира. Ще ми направиш голяма услуга.

И тогава тя се разрида. Разрида се горчиво, страстно. Той се пребори с желанието си да я утеши и си наложи да изпълни нареждането й.

Подкара колата, без да пророни дума, но през цялото време държеше ръката й. Наближаваха летището, когато риданието й замря, а стегнатите й дотогава пръсти се отпуснаха. Хвърли поглед към нея и видя, че е заспала.

Не се събуди, когато той я вдигна на ръце и я пренесе в самолета, нито, когато я настани в седалката. Не се събуди през целия полет. Той седеше до нея и я наблюдаваше. И се чудеше.