Родена в пламък

ВТОРА ГЛАВА

За погребението на Том Конканън щеше да се говори с години. Имаше хубави гозби и чудесна музика, както бе възнамерявал да отбележи успеха на дъщеря си. Къщата, където живя толкова години, бе претъпкана с хора.

Том не бе заможен човек, казваха някои, но беше богат на приятели. Едни — от тяхното селце, други — от по-далечното. Надойдоха от фермите, от магазините, от къщурките. Носеха храна, както се правеше в такива случаи и кухнята скоро се изпълни с хляб, месо и сладкиши. Пиха за него и свиреха за кончината му.

Огньовете лумтяха, за да пропъдят бурята, от която прозорците се тресяха, и да надвият хладината, която съпровождаше траура.

Ала Маги бе сигурна, че никога повече няма да усети топлина. Седеше близо до камината в подредената гостна, а прииждащите постепенно изпълваха къщата. В пламъците тя съзираше скалите, кипящото море и себе си — сама, прегърнала умиращия си баща.

— Маги!

Извърна се сепнато и видя Мърфи, клекнал до стола й. Подаваше чаша, от която се вдигаше пара.

— Какво е?

— Повече уиски и малко чай, да го сгрее — добрите му очи бяха тъжни. — Бъди добро момиче и го изпий. Няма ли да хапнеш нещо? Ще ти е от полза.

— Не мога — увери го тя, но послуша съвета му и отпи. Бе готова да се закълне, че усеща, как всяка огнена капка се плъзва по гърлото й. — Не биваше да го водя там, Мърфи. Как не забелязах, че му е зле.

— Това са глупости и ти го знаеш. Изглеждаше чудесно, когато напуснахте кръчмата. Не помниш ли как малко преди това дори танцувахте?

„Танцувахме“ помисли си тя. Беше танцувала с баща си в деня на неговата смърт. Дали един ден щеше да намери утеха в тази мисъл?

— Но ако не бяхме толкова далеч, толкова сами…

— Маги, лекарят ясно ти даде да разбереш, че това няма значение Аневризмът го е убил и за щастие — бързо.

— Да, бързо беше.

Ръката и потрепери, докато отново вдигаше чашата. След това времето бе потекло бавно. Отвратителни мигове. Докато откарваше тялото му далеч от морето, дъхът й хриптеше в гърдите, а ръцете й замръзваха на волана.

— Никога не съм виждал човек така да се гордее с някого, както той се гордееше с теб — плахо продължи Мърфи, отглеждайки смутено ръцете си. — Той ми бе като баща, Маги.

— Знам, — тя посегна и отметна кичур от челото му. — И той го знаеше.

„За втори път загубих баща“ — помисли си Мърфи Неволно усети цялата тежест на мъката и отговорността.

— Искам да ти кажа и да съм сигурен, че ме разбираш, ако се нуждаеш от нещо, каквото и да е то, ти или семейството ти, трябва само да ми споменеш.

— Много мило от твоя страна. Наистина.

Вдигна поглед към нея: очите му — ясни, келтско сини срещнаха нейните.

— Не му беше леко, когато се наложи да продаде земята. Още повече, че аз я купих.

— Не — прекъсна го Маги. Остави чашата и сложи ръце върху неговите. — Земята не беше важна за него.

— Майка ти…

— Дори светец да я бе купил, тя и него щеше да вини — прекъсна го Маги. — Макар точно тези пари да ни осигуриха прехраната. Наистина хубаво стана, че ти я купи, Бри и аз никак не се сърдим, Мърфи, повярвай ми — насили се да се усмихне — и двамата имаха нужда точно от това и продължи. — Ти направи нещо, което той не успя, а и не желаеше да постигне, накара земята да дава плодове. Хайде, да не чувам повече такива приказки.

Най-после тя се огледа. Сякаш внезапно бе попаднала в пълната с хора стая. Някой свиреше на флейта, дъщерята на О’Мейли — наедряла в очакване на първата си рожба — пееше нежна мелодична песен. От другия край на стаята долетя жизнерадостен, сърдечен смях. Бебе проплакваше. Мъжете, на групички, разговаряха за Том, за времето, за болната дореста кобила на Джак Марли, за течащия покрив на семейство Донован.

И жените разговаряха за Том, за времето, за децата, за сватби и бдения.

Една старица, далечна братовчедка, с износени обувки и кърпени чорапи, плетеше жилетка и разказваше някаква история, а наобиколилите я деца зяпаха с широко отворени очи.

— Той обожаваше да е в компания, нали знаеш? — Маги усещаше болката като пулсираща рана. — Да имаше как, всекидневно щеше да пълни къщата с хора. Все ми се чудеше, че предпочитам да съм сама — пое дълбоко дъх и с надеждата гласът й да прозвучи небрежно, попита: — Чувал ли си го някога да споменава Аманда.

— Аманда? — Мърфи свъси вежди, докато премисляше. — Не. Защо?

— Няма значение. Сигурно не съм разбрала — сви рамене, отпъждайки спомена, че предсмъртните думи на баща й са били името на непознатата жена. — Редно е да помогна на Бри в кухнята. Благодаря ти за питието, Мърфи. И за останалото.

Тя го целуна и се надигна.

Никак не беше лесно да прекоси стаята. На всяка крачка се налагаше да спира и да слуша утешителни думи или някаква случка с баща й, или както при Тим О’Мейли — самата тя да утешава.

— Господи, колко ще ми липсва — и без ни най-малко да се срамува, Тим избърса сълзите си. — Никога не съм имал и няма да имам по-скъп приятел. Все се шегуваше как щял да отвори кръчма и да ме конкурира.

— Знам — увери го Маги.

Но тя знаеше още, че не беше просто шега, а поредното му намерение.

— Искаше да бъде поет — обади се някой, докато Маги прегръщаше Тим и го потупваше но гърба. — Казваше, че само думите, които ще го превърнат в човек на перото, му липсвали.

— Имаше сърце на поет — обади се Тим покрусено. — Сърце и душа на поет. По-добър човек от Том Конканън не се е раждал на света.

Маги размени няколко думи със свещеника за опелото, насрочено за сутринта, и най-накрая се озова в кухнята.

И тук бе претъпкано. Жени пъргаво приготвяха или разнасяха храна. Всички звуци и миризми говореха за живот пееха чайници, вреше супа, цвъртеше печена шунка. Деца се мотаеха, а жените с необяснимо присъщата им майчинска сръчност или ловко ги заобикаляха или ги вземаха на ръце.

Под кухненската маса доволно скимтеше кутре — това бе хрътката, която Том подари на Бриана за рождения й ден. Самата Бриана с привидно спокойно лице шеташе край печката. Маги долови признаците на тъга: очите й бяха помръкнали, а по устните не играеше усмивка.

— Веднага вземи чиния — нареди една от съседките, щом зърна Маги и започна да й сипва. — И ще изядеш всичко, или ще се разправяш с мен.

— Дойдох да помогна.

— Ще помогнеш, като хапнеш. Има толкова храна, че стига за цяла армия. Помниш ли как баща ти ми продаде онзи петел? Според него това беше най-добрият петел в околията и щял да радва кокошките ми години наред. Ех, Том, Том! Умееше да те накара да му повярваш, макар да си наясно, че са глупости — жената продължаваше да трупа храна в чинията, без да прекъсва историята и дори намери време да премести едно дете от пътя си. — Оказа се ужасна, проклета птица и нито един път през живота си не изкукурига.

Маги се усмихна леко. Знаеше случката и тук се очакваше да попита:

— И какво направи с петела, госпожо Майо?

— Извих му врата и го сготвих на яхния. И на баща ти дадох от гозбата. Каза, че не е ял по-вкусно нещо през живота си.

Тя се засмя самодоволно и подаде чинията на Маги.

— Наистина ли беше вкусно?

— Месото беше жилаво като подметка, но Том, Бог да го благослови, изяде всичко.

И Маги яде, защото не й оставаше друго, освен да продължава да живее. Изслуша сума ти разкази и дори разказа няколко случки. При залез слънце кухнята почна бавно да се изпразва. Тя приседна и взе кутрето в скута си.

— Обичаха го — прошепна Маги.

— Така е — съгласи се Бриана.

Стоеше до печката с кърпа в ръка, очите й блуждаеха. Нямаше повече кого да храни или за кого да се грижи, нямаше с какво да се захване, за да разсее мислите си. Мъката обгръщаше сърцето й като рояк разгневени оси. Започна машинално да прибира чиниите.

Беше слаба и гъвкава, със спокойни, овладени движения. Ако имаха средства, можеше да се изучи за танцьорка. Гъстата й златиста коса с червеникави оттенъци бе спретнато сплетена на тила. Бяла престилка покриваше семплата и черна рокля.

В пълна противоположност косата на Маги бе като огнена стихия около лицето. Полата й очевидно се нуждаеше от ютия, а жилетката — от изкърпване.

— Бурята няма да отмине до утре — обади се Бриана.

С чиния в ръцете тя се взираше през прозореца в бушуващата нощ.

— Няма. Но въпреки всичко хората ще дойдат, както дойдоха и днес.

— След това ще ги доведем тук. Остана толкова много храна. Не знам какво ще я правим — гласът на Бриана заглъхна.

— Тя излезе ли поне за малко от стаята си?

Бриана остана неподвижна за миг, после продължи с прибирането на чиниите.

— Не се чувства добре.

— Господи! Престани! Съпругът й почина. Всичките му познати дойдоха, а тя дори не си направи труда да се престори, че я засяга.

— Разбира се, че я засяга — гласът на Бриана беше стегнат. Нямаше сили да изтърпи една кавга, докато сърцето й растеше като тумор в гърдите. — Живя с него повече от двадесет години.

— И не стори за него почти нищо друго. Защо я защитаваш? Дори сега.

Ръцете на Бриана така силно стиснаха чинията, че се уплаши да не я разполови. Гласът й остана напълно спокоен.

— Никого не защитавам, само казвам истината. Хайде да не спорим. Нека в къщата да има мир, поне докато го погребем.

— В тази къща никога не е имало мир — обади се Маив от прага. Лицето й не бе посърнало от сълзи. Беше студено, изопнато и не прощаващо. — Той се погрижи за това. Дори сега го прави. Макар и мъртъв, пак превръща живота ми в тегоба.

— Няма да говориш така за него!

Цял ден Маги бе сдържала гнева си и сега той избухна като назъбен камък през крехко стъкло. Дръпна се от масата, а кутрето побягна да се скрие.

— Да не си посмяла да кажеш нещо лошо за него.

— Ще говоря както искам — Маив придърпа по-плътно шала около врата си. Беше вълнен, а винаги бе мечтала за копринен. — Докато беше жив, ми донесе само мъка. Сега е мъртъв и отново ме измъчва.

— Не забелязвам сълзи в очите ти, майко.

— И няма да видиш. Нито ще живея, нито ще умра като лицемер. Ще говоря само Божията истина. Той ще отиде при дявола заради всичко, което ми стори днес — очите и огорчени и сини — се плъзнаха от Маги към Бриана. — И както Господ няма да му прости, така няма да му простя и аз.

— О, ти знаеш какво мисли Господ? — лицето на Маги бе пламнало от гняв. — Да не би с цялото си четене на молитвеника и с постоянните ти молитвени брътвежи да имаш пряка връзка с Господ?

— Престани да богохулстваш — страните на Маив също поруменяха от яд. — Няма да богохулстваш в тази къща.

— Ще говоря както искам — Маги повтори думите на майка си с иронична усмивка. — Мога да те уверя, че Том Конканън не се нуждае от оскъдната ти прошка.

— Достатъчно — макар вътрешно да трепереше, Бриана хвана рамото на Маги, за да я успокои. Пое си дълбоко дъх, за да е сигурна, че гласът и няма да й изневери. — Казах ги вече, майко — ще ти дам къщата. Няма за какво да се тревожиш.

— Какво? — извърна се Маги към сестра си. — Какви са тези приказки за къщата?

— Нали чу какво гласи завещанието му — започна Бриана, но Маги поклати глава.

— Не слушах. Адвокатски приказки. Не обърнах внимание.

— Той я остави на нея — все още трепереща, Маив вдигна пръст и го насочи обвинително. — Той завеща къщата на нея. През всичките тези години страдах и направих толкова жертви, а той дори това ми отне.

— Като се увери, че има здрав покрив над главата си и няма нужда да предприема каквото и да било, за да го поддържа, ще се успокои — отбеляза Маги, след като майка им напусна стаята.

Така беше. И Бриана смяташе, че ще успее да възцари мира. Цял живот бе успявала.

— Ще задържа къщата и ще я оставя да живее тук. Така ще се грижа за двете.

— Светица Бриана — промърмори Маги, но без злоба — Все някак ще се справим двете.

„Новата пещ ще трябва да почака“ — реши тя. Докато Макгинис продължава да купува, ще разполагат с достатъчно средства, за да поддържат и двете къщи.

— Мислила съм си… Говорихме с татко наскоро… — Бриана се колебаеше.

— Хайде, изплюй камъчето — насърчи я Маги.

— Трябва малко да се постегне, знам, а ми остана съвсем малко от онова, което ми завеща баба. Пък и дълговете…

— Аз ще изплатя дълговете.

— Не е справедливо.

— Напълно справедливо е — Маги стана, за да вземе чайника. — Той ги натрупа, за да ме изпрати във Венеция, нали? Ипотекира къщата и понесе всички скандали на майка. Цели три години се учих, благодарение на него. Ще се издължа.

— Къщата е моя, значи и дълговете вървят с нея — не отстъпваше Бриана.

Сестра й изглеждаше сговорчива, но Маги знаеше, че ако реши, може да е упорита като магаре.

— Ще спорим до второ пришествие, така ли? Добре — двете ще изплатим дълговете. Ако не заради теб, Бри, то поне ми разреши да го направя заради него. Имам нужда да го сторя.

— Ще измислим нещо — поомекна Бриана и взе чашата чай, която Маги й наля.

— Кажи какво си намислила?

— Добре — чувстваше се глуповато, но се надяваше да не звучи така. — Искам да превърна къщата в пансион.

— Да я превърнеш в хотел? — зяпна Маги. — Искаш наоколо да се навъртат чужди хора и да плащат за подслона си? Никога няма да имаш спокойствие, Бриана и ще се налага да работиш от сутрин до вечер.

— Приятно ми е да има хора наоколо — отвърна Бриана хладно. — Не всички искат да са отшелници като теб. А усещам у себе си дарбата да правя нещата уютни. Нося го в кръвта си — тя вирна решително брадичка. — Как баба продължи да държи хотела на дядо, след като той почина. Значи и аз ще се справя.

— Не съм казала, че няма да се справиш. Просто не разбирам защо искаш непознати да се навъртат тук ден и нощ.

Дори при мисълта за подобно нашествие потреперваше.

— Само се моля да идват. На спалните горе им трябва освежаване, разбира се — докато споделяше подробностите, очите на Бриана грееха. — Малко боя и тапети. Един, два нови килима. А и Господ ми е свидетел, че тръбите се нуждаят от подмяна. Всъщност направо се налага да има още една баня, но мисля, че килерът в дъното на коридора горе може да се приспособи, ако направя малък апартамент тук, до кухнята, за майка, никой няма да я безпокои. Ще поразширя цветната градина, ще поставя и надпис. Не нещо натрапчиво, не, един малък, елегантен и приятен надпис.

— Ти желаеш това — отбеляза Маги, наблюдавайки блясъка в очите не сестра си. — Наистина го желаеш.

— О, да! Искам го.

— Тогава го направи — Маги сграбчи ръцете й. — Направи го, Бри! Освежи стаите и подмени канализацията. Постави изящна табелка Той желаеше това за теб.

— Мисля, че да. Смееше се така сърдечно, когато му го разказвах.

— Да, умееше да се смее.

— Целуна ме и се пошегува, че като внучка на хотелиер ще съхраня традицията. Ако не правя голям ремонт, Мога да започна още през това лято. Туристите идват из западните околии през топлия сезон и търсят уютно, удобно местенце да прекарат нощта. Мога да… — Бриана притвори очи. — Боже, какво приказвам, а утре погребваме татко.

— Точно такива приказки би искал да чуе — Маги усети, че отново може да се усмихва. Такъв грандиозен замисъл. Щеше да го приветства от все сърце.

— Нас, от рода Конканън, много ни бива по грандиозните замисли — поклати глава Бриана.

— Бриана, там, на скалите, той говореше за теб. Нарече те неговата роза. Би искал да разцъфнеш.

„А тя бе неговата звезда“ — помисли си Маги. Щеше да направи каквото зависи от нея, за да заблести.