Родена в пламък

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Женитба? Думата заседна в гърлото й. Щеше да се задави. Не посмя да я повтори.

— Ти си полудял.

— Повярвай ми — премислих и този вариант — взе вилицата и продължи да се храни с вид на нормален човек. Но се чувстваше огорчен, ненадейно наранен. — Упорита си, доста често — невъзпитана, нерядко — погълната от себе си и не ти липсва бурен темперамент.

В продължение на няколко секунди устата й се отваряше и затваряше, без да успее да издаде звук, след което настръхна:

— Такава съм, значи?

— Да, и човек наистина трябва да е загубил ума си, да иска да мъкне такъв товар цял живот. Но… — той сипа чая, който бе приготвил — … ето. Факт е. Мисля, че е прието церемонията да се прави в църквата на булката, затова ще се венчаем в графство Клар.

— Прието? По дяволите всякакви обичаи и ти заедно с тях, Роуган! — да не би това, което пробягва като ледени висулки по гърба й, да е паника? Не може да бъде, успокояваше се тя. По-скоро е от обхваналия я гняв. Та тя нямаше от какво да се страхува. — Няма да се омъжа нито за теб, нито за когото и да било. Никога.

— Това е абсурд. Разбира се, че ще се омъжиш за мен. Ние си подхождаме изключително добре, Маги.

— Само преди миг бях упорита, с бурен нрав и невъзпитана.

— Такава си и това ми допада — той взе ръката й, не обърна внимание на съпротивата й, и я приближи до устните си. — Напълно ми допада

— Е, на мен не ми допада. Никак. Може и да съм се поддала на арогантността ти, Роуган, но това веднага може да се промени. Разбери ме — тя издърпа ръката си. — Няма да съм съпруга на никой мъж.

— На никой мъж освен мен.

Тя изсъска. Той само се ухили и това я възпламени. Помисли си, че една хубава кавга може и да й достави удоволствие, но нищо няма да реши.

— Доведе ме тук заради това, нали?

— Не. Възнамерявах да си осигуря още време, преди да сложа чувствата си в краката ти — много внимателно и съвсем съзнателно той отмести чинията. — Знаех, че ще ги запратиш обратно в лицето ми — очите му — спокойни, търпеливи — не се откъсваха от нейните. — Виждаш ли, добре съм те опознал, Маргарет Мери.

— Въобразяваш си — гневът и паниката, за която не искаше да признае, че я е обхванала, струяха от нея и я изпълваха с тъга. — Имам си причини да не разбивам сърцето си, Роуган, и да не желая да се омъжвам.

Беше му интересно и любопитно да разбере, че тя не се съпротивлява срещу женитба с него, а срещу брака поначало.

— И какви са те?

Тя сведе очи към чашата. След миг колебание постави обичайните си три бучки захар и разбърка чая.

— Ти си загубил родителите си.

— Да? — веждите му се свъсиха. Определено не очакваше това от нея. — Преди близо десет години.

— Болезнено е да загубиш някой от близките си. Отнема ти сигурността; излага те на мъртвешки студ. Обичаше ли ги?

— Много, Маги…

— Не, почакай. Искам да чуя какво ще ми кажеш. Важно е. Те обичаха ли те?

— Да.

— Откъде знаеш? — тя отпи, като държеше чашата с две ръце. — Защото са ти осигурили добър живот, хубава къща?

— Изобщо не е свързано с материални удобства. Знаех, че ме обичат, защото го усещах, защото те го показваха. И виждах, че се обичат и помежду си.

— В твоя дом е имало обич? Смях? Смеехте ли се, Роуган?

— Доста често — все още си го спомняше. — Бях покрусен, когато загинаха. Така внезапно, така брутално внезапно… — гласът му заглъхна, след това отново се усили. — Но после, когато най-лошото отмина, по някакъв начин дори се радвах, че се поминаха заедно. Единият без другия нямаше да е истински жив.

— Представа нямаш какъв късмет си имал, какъв подарък от съдбата е да израснеш в пълен с любов и щастие дом. Никога не съм виждала подобно нещо. И никога няма да узная какво е. Родителите ми не са се обичали. У дома царуваше гняв, обвинения, вина, чувство за дълг, но никога — любов. Имаш ли представа какво е да израстеш в дом, където двамата души, които са те създали, не се интересуват един от друг? Останаха заедно само защото бракът им бе като затвор, изграден от съзнанието и църквата.

— Не, нямам — той сложи ръка върху нейната. — Съжалявам, че е трябвало ти да го изпиташ.

— Заклех се още като момиче, заклех се никога да не попадна в подобен затвор

— Женитбата не винаги е затвор, Маги — подхвърли той нежно. — В случая с моите родители тя е била радост.

— Ти също може да си изградиш щастлив дом един ден. Но не и аз. Ти успяваш да постигнеш каквото искаш, Роуган. Но човек няма как да промени миналото си. Моята майка ме мрази.

Той се опита да възрази, но тя го изрече така делово, така простичко, че се отказа.

— Мразила ме е още преди да се появя на бял свят. Фактът, че съм била в утробата й, е провалил живота й, което тя не пропуска да ми припомни при всеки удобен случай. През всичките тези години сякаш не си давах сметка колко дълбока е тази омраза, докато баба ти не спомена, че майка ми е имала собствена кариера.

— Кариера? — той се порови в паметта си. — Пеенето й? Това какво общо има с теб?

— Всичко. Какъв избор е имала тя, освен да се откаже от сцената? На каква кариера е можела да разчита една неомъжена, бременна жена в страна като нашата? На никаква — потрепери, защото я полазиха ледени тръпки, и въздъхна. Толкова й бе трудно да го каже на глас, както правеше сега. — Тя е искала да постигне нещо. Това го разбирам, Роуган. Знам какво е да имаш амбиции. И си представям съвсем ясно какво означава да трябва да се откажеш от тях. Разбираш ли — тя не би се омъжила, ако не е било моето зачеване. Миг на страст, на желание — това е било. Баща ми е бил на повече от четиридесет, а тя — над тридесет. Тя, предполагам, е мечтала за романтика, а той е съзрял в нея прекрасна жена. Тогава е била красавица. Виждала съм снимки. Била е красива, преди огорчението да стопи всичко. И плодът й, седеммесечното бебе, я е унижавал и е разбил мечтите й. А и неговите. Да, и неговите.

— Не можеш да се виниш, че си се родила, Маги.

— О, знам това. Да не мислиш, че не го знам? Ей тук — изведнъж тя доста силно се чукна по главата. — И в сърцето. Не разбираш ли? Знам, че със самото си съществуване и с всяко мое поемане на въздух съм провалила неимоверно живота на двама души. Аз съм плод единствено на страст и всеки път, когато ме погледне, тя си спомня, че е съгрешила.

— Това е не само безсмислено, но и глупаво.

— Може и така да е. Тате ми каза, че някога я е обичал и сигурно е вярно. — Маги си представяше как е влязъл в кръчмата на О’Мейли, съзрял е Маив, чул я да пее и романтичното му сърце е политнало.

Но съвсем скоро се е сгромолясало. И за двамата.

— Бях на дванадесет, когато тя ми призна, че не съм била зачената в брак. Тя се изразява така. Очевидно е забелязала постепенното ми превръщане от девойка в жена. По онова време вече бях започнала да се заглеждам по момчета. Научих се да флиртувам с Мърфи и с двама-трима от селцето. Хвана ме да се целуваме с Мърфи до плевнята. Само се целувахме до сеното в топлия летен следобед и двамата млади, любопитни. Беше първата ми целувка и беше прекрасна, нежна, срамежлива и безобидна. И тя ни завари — Маги затвори очи и сцената възкръсна в паметта й. — Пребледня. Пребледня като платно, развика се, разфуча се и ме прибра в къщата. Била съм зла, заяви тя и грешна. И тъй като тате не бе у дома, да ме зашити, тя ме наби.

— Била те е? — шокът го накара да се надигне от стола. — Искаш да ми кажеш, че те е ударила, защото си се целувала с момче?

— Преби ме — отвърна Маги безизразно. — Бях свикнала да получавам плесници от нея. Но този път взе колан и започна да ме налага. Помислих си, че ще ме убие. А докато го вършеше, крещеше цитати от Библията и това, че съм белязана с грях.

— Нямала е право да се отнесе така с теб.

Той коленичи пред нея и обгърна лицето й с ръце.

— Не. Никой няма подобно право, но това не спира хората. Тогава видях омразата й и ужаса — също. Ужасът, с времето проумях, е бил, че ще свърша като нея — с бебе в корема и празнота в сърцето. Винаги съм знаела, че не ме обича, както майките обичат децата си. Усещах, че е малко по-мека и не така строга с Бри. Но дотогава не знаех защо.

Не я свърташе повече. Надигна се и отиде до малката тераса, отрупана с ярки мушката.

— Не е необходимо да говориш повече за това — обади се Роуган зад гърба й.

— Искам да довърша — небето беше обсипано със звезди, а бризът нежно преминаваше през дърветата. — Тя заяви, че съм белязана. И че ме налага така, за да си личи белега и отвън, за да разбера какво е бремето на жените, тъй като те раждат децата.

— Това е нечестно, Маги — не беше в състояние да овладее собствените си емоции. Обърна я към себе си и постави ръце на раменете й. Очите му бяха ледено сини и бесни. — Та ти си била още момиче.

— И да съм била, в онзи далечен ден вече не бях. Защото разбрах, Роуган, че тя вярва на всяка своя дума.

— Но това е било лъжа. Жалка лъжа.

— Не и за нея. За нея това бе самата истина. Обяви ми, че аз съм нейният кръст, че чрез мен Господ я е наказал за греховете й. Тя истински го вярва и всеки път, щом ме погледне, се сеща, че болката от раждането ми не е била достатъчна. Заради мен е била впримчена в омразен брак, свързана с нелюбим мъж и майка на нежелано дете. А наскоро открих, че същата тази дъщеря е провалила всичките й страстни мечти. Навярно е провалила всичко, което тя някога е била.

— Трябвало е да набият нея. Никой няма право да се нахвърля така върху дете и още по-малко — да използва подобна изкривена представа за Бога като оправдание.

— Странно, но тате каза почти същото. Когато се върна и видя какво е направила. Помислих си, че ще я удари. За пръв и единствен път в живота си то видях склонен да прояви насилие. Скараха се страхотно. Кавгата им беше по-ужасна дори от самия бой, който отнесох. Качих се в горната спалня, за да не чувам крясъците, а Бри дойде да ме намаже с мехлем. Погрижи се за мен, сякаш тя ми бе майка. През цялото време говореше някакви глупости в желанието си да заглуши виковете и ругатните, които се носеха отдолу. Ръцете й трепереха.

Тя не се съпротиви, когато Роуган я привлече в обятията си; очите й останаха сухи, а гласът — равен:

— Помислих си, че той ще си отиде. Навикаха си такива ужасни неща, мислех си, че не е възможно двама души да останат под един покрив след такива думи. Искаше ми се да ни вземе двете с Бри и да ни отведе; където и да е щеше да бъде по-добре. Чух го да казва как той също плаща за илюзията си, че я е обичал и желал, и че до гроб ще изплаща тази своя заблуда. Но не я напусна.

Маги отново се отдръпна. Отстъпи назад.

— Остана повече от десет години. Тя никога вече не ми посегна. По никакъв начин. Но и двете никога не забравихме онзи ден — мисля, че и двете не искахме да го забравим. Той се постара да го изтрие от паметта ми — даваше ми повече, обичаше ме повече. Но не успя. Ако я беше напуснал, ако ни беше взел и я беше оставил, нещата щяха да са различни. Но той не намери сили да го направи и ние останахме да живеем в онази къща като грешници в ада. Знаех, че независимо от това колко ме обича, е имало моменти, когато си е мислил, че ако всичко това не се бе случило — ако не бях аз, той ще е свободен.

— Наистина ли виниш детето, Маги?

— Греховете на бащите… — тя поклати глава. — Това е един от любимите изрази на майка. Не, Роуган, не виня детето. Но това не променя резултата — тя си пое дълбоко дъх. Чувстваше се по-добре, че сподели всичко. — Но никога няма да рискувам да вляза в подобен затвор.

— Прекалено интелигентна си, за да мислиш, че драмата на родителите ти се повтаря с всички.

— Не, не с всички. Един ден, когато се освободи от постоянните капризи на майка ни, Бри ще се омъжи. Тя е жена, която мечтае за семейство.

— А ти не си?

— Не — заяви тя, но думата прозвуча кухо. — Имам работата си и имам нужда да съм сама.

Той хвана брадичката й.

— Ти се страхуваш

— Дори и така да е, имам право — тя се освободи от него. — Каква съпруга или майка ще бъда с това, което съм преживяла.

— Но току-що призна, че сестра ти ще бъде и двете.

— На нея й се отрази по-различно, отколкото на мен. Тя се нуждае от хора и дом точно толкова, колкото аз искам да съм без тях. Прав беше, като каза, че съм упорита, невъзпитана и се интересувам от себе си. Такава съм.

— Може би ти се е налагало да бъдеш. Но ти не си само това, Маги. У теб има състрадание, предана си и обична. И аз не съм се влюбил само в част от теб, а в цялата. Искам да прекарам живота си с теб.

Нещо трепна в нея. Разби се като кристал, който някой е бутнал по невнимание.

— Не ме ли чу какво ти казах?

— Попих всяка дума. Сега вече знам: не само ме обичаш, но и имаш нужда от мен.

Тя прокара и двете си ръце през косата, готова да я задърпа от раздразнение.

— Нямам нужда от никого!

— Разбира се, че имаш. Страх те е да го признаеш, но е разбираемо — той горчиво съжаляваше за тъжното й детство, ала нямаше да позволи да попречи на плановете му за тази жена. — Сама си се напъхала в затвор, Маги. Веднъж само го признай и вратата ще се отвори.

— Доволна съм от начина си на живот. Защо трябва да се намесваш и да го променяш?

— Защото желая да прекарвам повече от няколко дни в месеца с теб. Искам да живея с теб, искам деца от теб — той зарови ръка в косите й и я хвана за врата. — Защото си първата и единствена жена, която обичам. Няма да допусна да те изгубя, Маги, както няма да допусна ти да ме загубиш.

— Дадох ти всичко, което имам, Роуган — гласът й трепереше, но тя не се предаваше. — То е повече, отколкото съм давала на друг. Задоволи се с толкова, защото иначе ще сложа край на тази история.

— Мислиш ли, че ще успееш?

— Ще трябва.

Ръката му стисна врата й, после се отпусна.

— Упорита си — заяви той, привидно развеселен, за да прикрие болката си. — Е, и аз съм упорит. Мога да чакам. Мога да изчакам ти да дойдеш при мен. Не, не казвай, че няма да го направиш — прекъсна я той, защото тя вече бе отворила уста да възрази. — Но ще бъде по-трудно за теб, когато най-после го сториш. Ще оставим нещата такива, каквито са, Маги. Само с една промяна.

— Облекчението, което тя изпита, се превърна в бдителност:

— И каква е?

— Обичам те — той я взе в обятията си. Преди устните му да се слеят с нейните, промърмори: — И се налага да свикнеш да го чуваш.

Радваше се, че отново е у дома. У дома можеше да се наслаждава на самотата, на собственото си присъствие и на дългите, дългите дни, когато слънцето се задържаше на небето до десет вечерта. У дома нямаше нужда да мисли за нищо, освен за работата си. За да си го докаже, прекара три дни в работилницата; три дни без никакви прекъсвания.

Беше продуктивна, доволна от резултатите, които виждаше в пещта за закаляване. И за пръв път, откакто се помнеше, се чувстваше самотна.

Заради него беше, даваше си сметка тя, докато съзерцаваше как здрачът се разстила, сгъстява и преминава в красива нощ. Беше я подмамил да се наслаждава на неговото присъствие, на водовъртежа от градове и хора. Беше я накарал да иска прекалено много.

Желаеше него, и то много.

Женитба. Мисълта я накара да потрепери, докато разчистваше кухненската маса. Това поне бе нещо, което той никога нямаше да я накара да поиска. Беше сигурна, че след време ще й повярва. Ако ли не…

Тя излезе навън, затвори вратата. Най-добре бе да не мисли за това. В края на краищата, Роуган беше разумен мъж.

Бавно тръгна към къщата на Бриана. Нощта се стелеше наоколо, лека влага полепваше по краката й, хладният вятър шумолеше в короните на дърветата.

Като примамлива светлинка на пристанище, прозорците на кухнята светеха в нощта. Маги стисна по-здраво поставените вече в рамка скици и ускори крачка.

Като приближи, дочу приглушено ръмжене откъм двора. Маги извика нежно, посрещна я радостно излайване. Кон изскочи от сенките през мъглата и щеше да скочи отгоре й, за да засвидетелства любовта и предаността си, ако тя не бе вдигнала ръка да го спре.

— Предпочитам да не ме поваляш на земята, благодаря. — тя го погали по главата и шията, а опашката му през цялото време бясно се въртеше. — Пазиш принцесата си, така ли? Е, хайде да отидем да я намерим.

В момента, когато Маги отвори вратата към кухнята. Кон се втурна вътре като кълбо от козина и мускули. Спря и ред вратата на вестибюла и отново размаха опашка.

— Там е значи — Маги остави скиците и се запъти нататък. Отвътре се дочуваха гласове, лек смях, британски акцент. — Има гости — обясни тя на Кон и напълно разочарова кучето, когато се отдалечи от вратата. — Няма да я безпокоим, ще се задоволиш с моята компания. — за да направи положението малко по-привлекателно, тя отиде до шкафа, където Бриана държеше кучешките бисквити. — Е, какъв номер ще ми покажеш, Кон, момчето ми?

Кон огледа бисквитата в ръката на Маги и премлясна. Приближи се с достойнство, седна и вдигна лапа.

— Браво, момчето ми.

Усетил лакомството в устата си. Кон скочи, тръгна към килимчето пред камината, обиколи го три пъти и накрая с въздишка се настани върху него, за да се наслади на бисквитата.

— И аз бих похапнала.

Огледа бързо кухнята и разкри цяло съкровище. Половинката от квадратен домашен хляб бе завит в кърпа. Маги излапа една филия, докато водата завираше, отряза си и втора, приготви чай.

Когато Бриана влезе, Маги обираше последните трохи от чинията.

— Чудех се кога ще се появиш — Бриана посегна и погали кучето, което се надигна и отърка глава в краката й.

— Щях да дойда по-рано, ако знаех, че си пекла хляб. Гости ли имаш?

— Да, двойка от Лондон, студент от Дери и две прелестни дами от Единбург. Доволна ли си от почивката?

— Мястото бе изключително красиво; горещи, слънчеви дни, топли нощи. Направих няколко скици, за да ти покажа — тя ги посочи с ръка.

Бриана взе рисунките и лицето й грейна от радост.

— Чудесни са.

— И аз си помислих, че ще ти харесат повече от пощенски картички.

— Така е. Благодаря, Маги. А аз събрах някои вестникарски изрезки за изложбата ти в Париж.

Маги се изненада

— Как ги събра?

— Помолих Роуган да ми ги изпрати. Искаш ли да ти видиш?

— Не точно сега. Това ще ме притесни, а работата ми върви изключително добре в момента.

— Ще ходиш ли в Рим, когато изложбата замине там?

— Не знам. Не съм мислила. Струва ми се, че всички тези места са далеч от тук.

— Като в сън — потвърди Бриана с въздишка и седна. — Още не мога да повярвам, че бях в Париж.

— Сега вече можеш да пътуваш повече, ако искаш.

— М-м-м-м… — сигурно имаше места, които би видяла с удоволствие, но домът я привличаше. — Алис Куайн роди момченце. Нарекоха го Дейвид. Вчера го кръстиха. Не спря да плаче през цялата служба.

— А Алис вероятно е пърхала наоколо като птичка.

— Не, държеше малкия Дейвид и го успокояваше, след което отиде да го накърми. Женитбата и майчинството доста я промениха. Човек не би повярвал, че е същата Алис.

— Женитбата винаги променя хората.

— Често към добро — но Бриана знаеше какво се върти в главата на сестра й. — Майка чудесно се справя.

— Не съм питала.

— Не — отвърна Бриана резервирано, — но аз пък ти казвам. Лоти успя да я придума да седи навън в градината по няколко часа на ден и да прави разходки.

— Разходки? — Маги усети, че е заинтригувана — Майка се разхожда?

— Не знам как го прави, но Лоти винаги успява да я убеди. Последния път, когато отидох да ги видя, тя държеше чиле прежда в ръце, а Лоти го навиваше на кълбета. Щом влязох, мама захвърли чилето и започна да нарежда как тази жена ще я вкара в гроба. Твърди, че на два пъти е уволнявала Лоти, но тя не си тръгвала. През цялото време, докато се оплакваше, Лоти се люлееше в стола усмихната и навиваше кълбото.

— Ако тази жена прогони Лоти…

— Не, чакай да ти доразкажа — Бриана се наведе напред, а очите й блестяха. — Стоях там, редях извинения и очаквах най-лошото. След известно време Лоти престана да се люлее. „Маив — рече тя, — престани да тормозиш момичето. Същинска сврака си“ — и отново й подаде чилето, обясни ми, че ще я учи да плете.

— Ще я учи да… О, това ще бъде велик ден.

— Работата е, че майка продължи да възразява и да мърмори под нос, но сякаш през цялото време се забавляваше. Ти беше права, харесва й да има свой дом, Маги. Може би още не си дава сметка, но е по-щастлива, отколкото когато и да е било през живота си.

— Важното е, че не е тук — отсече Маги безжалостно, стана и започна да снове напред-назад из кухнята.

— Не искам да се заблуждаваш, че съм го сторила от добро сърце.

— Точно затова го направи — подметна Бриана тихичко. — Но щом не искаш друг освен мен да го знае — твоя работа.

— Не дойдох тук, за да разговарям за нея, а за да видя как се справяш. Премести ли се в апартаментчето до кухнята.

— Да, така че горе ми се освободи още една стая за гости.

— Както и малко възможност за личен живот.

— И това е вярно. Разполагам с достатъчно място в стаята, за да сложа бюро, на което да работя върху счетоводните книги и регистрите. Приятно ми е, че прозорецът гледа направо в градината. Мърфи каза, че можем да избием врата и ако искам, ще влизам и излизам, без да минавам през цялата къщата.

— Чудесно — Маги взе буркана със стафиди, но после го остави. — Имаш ли достатъчно пари за това.

— Имам повече от достатъчно. Лятото беше доходно. Маги, ще ми кажеш ли какво те яде отвътре.

— Нищо — отвърна Маги рязко. — Просто съм се захванала с много работи.

— Да не си се скарала с Роуган?

— Не — „Не е точно скарване“ — помисли си тя. — Защо реши, че мисля за него.

— Защото ви видях заедно, видях колко много държите един на друг.

— И толкова! — сряза я Маги. — Той държи на мен, аз на него. Бизнесът, който правим заедно, върви успешно и вероятно ще продължи по същия начин. И толкова!

— Не съм убедена, че е така. Влюбена ли си в него?

— Не! — „Няма и да бъда“ — каза си Маги. — Той си мисли, че съм влюбена, но аз не нося отговорност за всичко, което този мъж си въобразява. Нито ще променя начина си на живот заради него или заради някого друг. Той и без това вече отчасти го промени — изведнъж усети студ и обви ръце около раменете си. — И, да го вземат дяволиите, не мога да се върна!

— Къде да се върнеш?

— Да стана отново каквато бях или мислех, че съм. Той ме накара да искам повече. Знам, че винаги съм искала повече, но той ме накара да го призная. Не ми е достатъчно само аз да вярвам в изкуството си. Имам нужда и от него. Той стана част от него и ако се проваля, няма да издъня само себе си. А когато победя, успехът също няма да принадлежи единствено на мен. И мисля, че направих компромис, защото му дадох най-добрата част от себе си.

— За изкуството си ли говориш, Маги, или за сърцето?

Бриана не откъсна поглед от сестра си, докато задаваше въпроса.

Победена, Маги седна отново.

— Едното е свързано с другото. Излиза, че съм му дала парченце и от двете.

Роуган би се изненадал, ако я беше чул. След продължително обмисляне бе решил да гледа на връзката си с Маги като на сделка с непреклонен партньор. Беше направил предложението си. Сега бе време да се отдръпне, да се дистанцира, докато другата страна обмисли.

Нямаше делови поводи, заради които да я търси. Изложбата в Париж щеше да продължи още две седмици, после да замине за Рим. Творбите бяха подбрани, подготвителните работи — приключили.

В обозримото бъдеще тя, както и той, имаха своята работа. Ако все пак се наложеше делови контакт, можеше да бъде осъществен от подчинените му.

С други думи, щеше да я остави да се пече на собствения си огън.

Важно бе за гордостта и плановете му да не й позволи да узнае колко го нарани отказът й. Като бяха разделени, всеки щеше да се замисли обективно за бъдещето си. Ако бяха заедно, просто щяха да се озоват в леглото. А само това вече не стигаше.

Трябваше търпение и твърда ръка. Роуган бе напълно убеден в тактиката си. Но ако Маги останеше така глупаво упорита след време, той щеше да използва всички възможни средства.

Роуган почука енергично на вратата на баба си. Не беше обичайният им ден за гости, но през цялата седмица, откакто се бе върнал в Дъблин, се нуждаеше от утехата на близък човек.

Той поздрави прислужничката, която отвори вратата.

— Баба ми вкъщи ли е?

— Да, господин Суини. В предната гостна. Ще й съобщя, че сте тук.

— Няма нужда — той закрачи по коридора към гостната, Кристин веднага стана от стола и протегна ръце.

— Роуган! Каква приятна изненада.

— Една среща не се състоя и реших да намина да те видя — отдръпна се и вдигна вежди, докато внимателно се взираше в лицето й. — Изглеждаш изключително добре.

— Чувствам се изключително добре — засмя се и го отведе до стола. — Да ти предложа ли питие?

— Не. Няма да стоя дълго. Дойдох просто така, за компания.

— Чух, че всичко е минало добре в Париж — Кристин се настани до него и оправи полите на ленената си рокля. — Миналата седмица обядвахме с Патриша и тя ми съобщи, че изложбата има изключителен успех.

— Така е. Макар че не разбирам откъде Патриша може да знае — той си помисли за своята приятелка с чувство за вина. — Тя добре ли е?

— О, много. Направо цъфти Май спомена, че Джоузеф й е казал за изложбата. Работи усилено по проекта си за дневно училище и Джоузеф и помага от време на време.

— Добре прави. Нямах много време за галерията през изминалата седмица. Разширяването в Лимерик поглъща почти всичките ми усилия.

— Как вървят нещата?

— Доста добре. Изникнаха някои усложнения, вероятно ще се наложи да намина натам.

— Но ти едва се върна!

— Няма да ми отнеме повече от ден-два — той вирна глава, като забеляза как баба му отново приглажда полата и оправя косата си. — Нещо не е наред ли?

— Нищо подобно — тя се усмихна лъчезарно и спря да движи ръцете си. Не, но има нещо, което бих искала да обсъдим. Виждаш ли… — тя замълча и мислено се нарече жалка страхливка. — Как е Маги? Хареса ли й Франция?

— Като, че ли да.

— По това време на годината вилата е чудесно място за отдих. Хубаво ли беше времето?

— Да. Времето ли искаше да обсъдим, бабо?

— Не, точно се канех… Сигурен ли си, че не искаш питие?

Усети тревожна тръпка да пробягва по тялото му.

— Ако нещо не е наред, искам да ми кажеш!

— Всичко е наред, скъпи. Всичко.

За негово учудване тя се изчерви като ученичка.

— Бабо…

Трополене по стълбите и повикване го прекъснаха.

— Криси? Къде си, момичето ми?

Роуган бавно се надигна, когато един мъж се появи на прага на стаята. Беше с едър гръден кош, плешив като яйце и носеше костюм с цвят на невен, който не му седеше добре. Лицето му — закръглено и с бръчки — сияеше като месечина.

— А, ето го скъпото ми момиче. Изплаших се да не съм те загубил.

— Точно се канех да позвъня да донесат чая — изчервяването на Кристин стана още по-очевидно, когато мъжът прекоси стаята и целуна и двете й треперещи ръце.

— Роуган, това е Нийл Фийни. Нийл, моят внук Роуган.

— Значи това е той — стисна здраво ръката на Роуган и я разтърси. — Радвам се най-после да се запознаем. Криси ми разказа всичко за теб, момко. Ти си й голяма слабост.

— Аз… Радвам се да се запознаем, господин Фийни.

— Не, не… Без такива официалности. Не и след всичко, което ни свързва.

Той намигна, засмя се и коремът му се затресе.

— Което ни свързва? — попита Роуган плахо.

— Да. Израснах на един хвърлей от Криси. Петдесет години минаха оттогава, за Бога, а сега съдбата е отредила така, че ти да се занимаваш с всичките онези хубави стъклени предмети, които племенничката ми прави.

— Племенничката ви? — думите го удариха като юмрук — Вие сте вуйчото на Маги?

— Точно така — Нийл седна съвсем свойски, а коремът му увисна над колана. — Горд съм като паун от това момиче, макар да не разбирам нищичко от работата й. Трябва да се доверя на преценката на Криси, че са хубави.

— Криси — повтори Роуган безпомощно.

— Не е ли прекрасно, Роуган? — започна Кристин и лицето й се изкриви в нервна усмивка. — Бриана писала на Нийл в Голуей, за да му съобщи как ти и Маги работите заедно. Разбира се, споменала, че си ми внук. Нийл ми писа и… Дойде ми на гости.

— На гости? В Дъблин?

— Да, чудесен град — Нийл тупна с длан изящната облегалка на дивана. — С най-хубавите момичета на цяла Ирландия — той намигна на Кристин. — Макар, да си кажа правичката, аз виждам само едно.

— Престани, Нийл.

Роуган зяпаше двойката пред себе си, която само дето не започна да си гука пред очите му.

— Май наистина ще пия едно питие — реши той. — Нека да е уиски.