Родена в пламък

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Към средата на утрото, останала отново сама, Маги взе тръбата. Два часа по-късно съдът, който направи, бе хвърлен за претопяване.

Разгледа скиците, отхвърли ги, без изключение и се опита да нарисува нови. Намръщи се на еднорога, оставен на полицата, и се обърна към масата, където още бяха прикрепени фенерите. Но едва взе стъклена тръбичка и образът в съзнанието й изчезна. Наблюдаваше как връхчето на пръчицата се размеква, започва да се топи и покапват капки. Без да се замисля какво точно прави, започна да пуска капките в контейнер с вода.

Някои се пукнаха, други оцеляха. Извади една, за да я разгледа по-внимателно. Макар да бе родена от огъня, капката вече бе хладна и с форма на сълза. Подобно нещо можеше да направи всяко дете.

Търкаше сълзата между пръстите си, когато се отправи към поларископа. През лещите вътрешното напрежение на капката избухна в ослепителна дъга от цветове. „Толкова много — помисли си тя — в такова малко нещо.“

Пусна стъкълцето в джоба си, извади още няколко от кофата. Със заучени движения загаси пещите. Десет минути по-късно нахълта в кухнята на сестра си.

— Бриана, какво виждаш, когато ме погледнеш? Отмятайки кичур от очите си, Бриана вдигна очи и продължи да меси тестото.

— Сестра си, разбира се.

— Не, не. Поне веднъж се опитай да не си толкова буквална. Какво виждаш в мен?

— Жена, която постоянно е на прага на нещо. Жена, която разполага с достатъчно енергия да ме омаломощи. И разгневи. — Бриана отново погледна ръцете си. — Да ме разгневи така, че да изпитам и тъга, но и съжаление.

— А егоизъм?

Бриана я погледна сепната.

— Не. Не забелязвам подобно нещо. Никога. Никога не съм забелязала този недостатък у теб.

— Но други притежавам, така ли?

— Предостатъчно. Какво, да не искаш да си идеална? Снизходителният той накара Маги да трепне.

— Все още си ми сърдита заради снощи.

— Ни най-малко — с нова енергия Бриана се нахвърли върху тестото. — Сърдя се на себе си, на обстоятелствата, на съдбата, ако щеш. Но не на теб. Не ти го предизвика и Господ ми е свидетел, ти ме предупреди, че няма да стане, както съм го замислила. Но ми се ще да не скачаш вечно в моя защита.

— Правя го несъзнателно

Бриана събра тестото на топка и я постави в купата, за да втаса отново.

— Държа се по-възпитано, след като ти си отиде. И, мисля, че малко се засрами. Преди да тръгне, похвали яденето ми. Не че яде много от него, но поне го каза.

— Прекарвали сме и по-лоши вечери.

— Истина е. Маги, тя каза и нещо друго.

— Тя какво ли не приказва. Не съм дошла, за да слушам какво е казала или не.

— Беше за свещниците — продължи Бриана и Маги вдигна въпросително вежди.

— Кои свещници?

— Онези, които бях поставила на бюфета; онези, които ми подари миналата година. Обърна внимание колко са красиви.

Маги се разсмя и поклати глава.

— Сънувала си.

— Бях напълно будна и стоях в антрето на къщата си. Погледна ме и ми го каза. Стори го. Остана там и ме гледа, без да сваля очи от мен, докато не разбрах, че не й стигат сили да ти го каже сама, но иска да го знаеш.

— Защо го е направила? — попита Маги объркано.

— Сигурно нещо като извинение заради разговора ви в трапезарията, не е малко от нейна страна. Убеди се, че съм схванала какво иска да ти предам, и отново се нахвърли върху Лоти. Тръгнаха си, както и дойдоха — спорейки.

— Хм… — Маги нямаше представа как да реагира, какво да почувства. Пъхна ръка в джоба и неспокойните й пръсти заиграха с капките.

— Малка крачка, но все пак — крачка — със сръчни движения Бриана започна да посипва ръце с брашно, за да оформи следващия самун хляб. — Щастлива е в къщата, която й подари, дори да не го е осъзнала още.

— Може и да си права — усети, че й е трудно да си поеме въздух. — Надявам се, да си права. Но не замисляй следващи семейни вечери в близко време.

— Разбира се.

— Бриана… — Маги се поколеба и накрая безпомощно погледна сестра си. — Отивам с камионетката до Дъблин днес.

— А, значи ще имаш дълъг ден. От галерията ли те викат?

— Не. Отивам да видя Роуган. Или ще му кажа, че никога повече няма да се срещам с него, или ще обявя, че съм готова да се омъжа за него.

— Да се омъжиш за него? — Бриана продължи да меси тестото. — Той е поискал да му станеш съпруга?

— Последната вечер във Франция. Отказах му. Категорично му отказах. Наистина вярвах, че така е по-добре. Не знам дали още не го вярвам. Затова ще пътувам с камионетката. За да имам време да премисля. Разбрах, че ще трябва да е или едното, или другото — тя опипа пак стъклените капки в джоба си. — Просто исках да ти кажа, че тръгвам.

— Маги… — Бриана стоеше с тестото в ръце, загледана в полюшващата се задна врата.

Най-лошото бе, че не го завари у дома; знаеше, че трябва да провери, преди да тръгне. Бил в галерията, бе казал икономът, но когато пристигна там, проклинайки през цялото време уличното движение в Дъблин, той бе тръгнал към офиса си.

Там също го изпусна, и то за пет минути, както я уведомиха. Тръгнал към летището и оттам — за Рим. Не би ли искала да се свържат с него по телефона в колата му?

Не реши Маги. Не искаше да се запъва по телефона, когато се отнасяше за едно от най-важните решения в живота й. Накрая се качи на камионетката и предприе, дългото самотно пътуване обратно до Клар.

Лесно беше да се нарича глупачка и да си повтаря колко е добре, че не го е намерила. Изтощена от часовете зад волана, заспа като пребита и се събуди едва по обяд на следващия ден.

След това се опита да работи.

— Искам Търсача тук отпред, а Триединството в самия център.

Роуган стоеше в огрения от слънце салон във филиала на галерия „Уърлдуайд“ в Рим и наблюдаваше как персоналът подрежда творбите на Маги. Скулптурите добре се вписваха в позлатения декор в стил „рококо“. Тежкото червено кадифе, което подбра, за да покрие подставките, им придаваше царствен вид. Бе сигурен, че Маги ще протестира, но подхождаше за клиентите на тази галерия.

Погледна часовника и промърмори нещо под нос. След двадесет минути имаше среща. Не биваше да я проваля, смяташе той, докато даваше ново нареждане за една от скулптурите. Щеше да закъснее. Явно това бе влиянието на Маги. Беше го лишила от чувството за време.

— Галерията отваря след петнадесет минути — припомни той на персонала. — Предполагам, че ще се появят журналисти. Осигурете каталог за всеки. — Хвърли последен поглед върху помещението, не пропусна нито една скулптура, нито една гънка. — Много е добре.

Излезе навън на яркото италианско слънце, където го чакаше шофьорът му.

— Закъснявам, Карло.

Роуган се настани на седалката и отвори куфарчето си.

Карло се ухили, нахлупи шофьорската си шапка по-ниско над очите и сви пръсти като пианист пред разтърсващ акорд.

— Ще наваксам, синьор.

За чест на Роуган, почти не трепна, когато автомобилът подскочи като тигър и се включи в движението. Вкопчен в седалката, Роуган започна да преглежда цифрите, които бе получил от филиала в Рим.

„Отлична година,“ реши той. Далеч не като бума в средата на 80-те години, но все пак съвсем прилична. Помисли си дали пък не е по-добре, че отминаха годините, когато за някоя картина на аукционите се искаха стотици милиони. Изкуство на такава висока цена, прекалено често се криеше в сейфове и ставаше безжизнено като злато.

Годината наистина бе доходоносна. Достатъчно доходоносна, за да осъществи идеята си да открие още един филиал на „Уърлдуайд“, в който да се продават произведения на ирландски художници. Идеята се бе загнездила в главата му отпреди няколко години, но едва сега добиваше по-конкретни очертания.

Малка, уютна галерия на лесно достъпно място. Място, което да накара хората да размишляват, да видят качествено изкуство на приемливи цени, което те съблазнява да купиш, каквото ти харесва.

Да, реши той, моментът бе подходящ. Много подходящ.

Колата спря рязко, гумите изсвистяха. Карло се завтече да отвори вратата за Роуган.

— Навреме сте, синьор.

— Ти си вълшебник, Карло.

Роуган прекара тридесет минути с управителя на римската галерия, час на събрание на борда на директорите, после даде интервю за журналистите, за да популяризира предстоящата обиколка на Конканън. Отдели няколко часа да види какво ново предлага Рим в областта на изкуството, срещна се с художници. Възнамеряваше да отлети за Венеция същата вечер, за да подготви обстановката за следващата спирка. Разпределяйки времето си, успя да се измъкне, за да звънне в Дъблин.

— Джоузеф?

— Роуган! Как с Рим?

— Слънчев. Приключих тук. Най-късно в седем ще съм във Венеция. Ако успея, още тази вечер ще намина към галерията. Ако не — утре

— Разписанието ти е пред мен. Ще се върнеш след седмица, нали?

— И по-скоро, стига да свърша всичко. Да имаш нещо да ми съобщиш?

— Еймън намина насам. Купих две негови картини. Доста са добри.

— Чудесно. Имам идея как да продадем повече от неговите произведения след Нова година.

— Така ли?

— Да, ще обсъдя проекта с теб, щом се върна. Нещо друго?

— Видях баба ти и приятеля й, преди да заминат за Голуей.

Роуган изсумтя.

— Доведе го в галерията, така ли?

— Искаше да види някои от нещата на Маги. В подобаваща обстановка. Той е голям чешит.

— Напълно си прав.

— А, и като споменах Маги — беше в града в началото на седмицата.

— В Дъблин? Защо?

— Не каза. Появи се набързо на много места. Дори не успях да разговарям с нея. Изпратила е нещо като съобщение за теб.

— Какво съобщение?

— Синьо е.

— Съобщението е синьо?

— Не. Съобщението гласи: „Синьо е“. Разкошна скулптура изящна като върба. Сигурно е смятала, че ще разбереш какво значи.

— Разбрах — той се усмихна, като прокара пръст по носа си. — За граф Дьо Лорейн от Париж е. Сватбен подарък за внучката му. Ще трябва да се свържеш с него.

— Добре. Маги е минала не само оттук, но и през офиса и дома ти. Предполагам, търсила те е да ти съобщи нещо.

— Изглежда, е така — той помисли за миг, след това се поддаде на инстинкта си. — Джоузеф, направи ми услуга: звънни в галерията във Венеция и кажи, че ще отида след няколко дни.

— С удоволствие. Имаш ли специална причина?

— Ще ти кажа допълнително. Поздрави на Патриша. Ще ти се обадя.

Маги барабанеше с пръсти но масата в кръчмата на О’Мейли, клатеше нервно крак и дишаше дълбоко.

— Тим, ще ми дадеш ли и един сандвич с тази бира. Не мога да чакам Мърфи цял следобед с празен стомах.

— С удоволствие. Любовна среща, така ли?

Той й се ухили от другата страна на бара и закачливо и намигна.

— Ха, денят, когато изляза на любовна среща с Мърфи Мълдун, ще е денят, в който съм си загубила ума. Имал работа в селцето и каза да го чакам тук — тя посочи кутията на пода до краката си. — Ето подаръка за рождения ден на майка му.

— Нещо, което ти си направила?

— Да. И ако не се появи, докато си изям сандвича, ще трябва да идва до вкъщи, за да го получи.

— Алис Мълдун — обади се Дейвид Райън, който седеше до бара и пушеше. — Отиде да живее в Киларни, нали така?

— Да — припомни Маги. — От десет години вече живее там.

— Не съм я виждал наоколо. Омъжи се повторно, след като Рори Мълдун се спомина.

— Да — Тим се включи в историята, докато си наливаше халба бира. — Омъжи се за заможен лекар на име Колин Бренан.

— Роднина на Даниел Бренан — обади се друг от постоянните клиенти, както си ядеше яхнията. — Нали знаете, онзи, дето държи магазин за хранителни стоки в Кларкасъл.

— Не — възрази Тим, като поднасяше сандвича на Маги. — Не е роднина на Даниел Ъренан, а на Боби Бренан от Фъргъс.

— Според мен грешиш — размаха цигарата Дейвид.

— Готов съм да се обзаложа на две лири.

— Добре. Ще питаме самия Мърфи.

— Ако някога се появи — промърмори Маги и отхапа от сандвича. — Сякаш нямам какво друго да правя вместо да седя тук и да си клатя краката.

— Някога познавах един на име Бренан — обади се възрастният мъж в края на бара, дръпна от цигарата и изпусна няколко кръгчета от дим. — Франки Бренан от Балибуниън, където живеех като момче. Една вечер се връщал от кръчмата, добре попийнал, а никак не носеше на алкохол…

Той направи ново кръгче. Времето минаваше, но никой не заговори. Раждаше се разказ.

— Та се прибирал той към къщи, като залитал леко, и за по-пряко свил през нивите. А там имало вълшебно хълмче, където живеели феите и нали бил пиян, взел че го стъпкал. Е, както е известно, човек не бива да прави това ни пиян, ни трезвен. Феите, разбира се, решили да научат Франки Бренан да се държи възпитано и почтително и затова, докато се люшкал през нивите, му смъкнали дрехите. Пристигнал си вкъщи чисто гол, ако изключим шапката и едната обувка — отново направи пауза и се усмихна. — Така и никога не намери другата.

Маги се изсмя от сърце и вдигна крака върху празния стол пред себе си. Който ще да ходи в Париж. Рим и къде ли не, реши тя. На нея й е добре тук.

В този момент влезе Роуган.

Получи няколко преценяващи погледа. Не беше обичайно в мрачен следобед като този в кръчмата на О’Мейли да влиза непознат мъж с добре ушит костюм.

Маги, с вдигната до устните си чаша, застина като камък.

— Добър ви ден. Мога ли да ви предложа нещо? — попита Тим.

— Халба бира, ако обичате — Роуган се облегна на плота и се усмихна на Маги, докато Тим точеше бирата. — Добър ти ден, Маргарет Мери.

— Какво правиш тук?

— Ами каня се да изпия халба бира — все така усмихнат, той постави монетите на плота. — Добре изглеждаш.

— Мислех, че си в Рим.

— Вие значи сте Роуган Суини? — обади се Тим, като му поднесе халбата.

— Да.

— Аз съм О’Мейли, Тим О’Мейли — Тим избърса ръце в престилката си и разтърси ръката на Роуган. — Бях добър приятел на бащата на Маги. Той щеше да е доволен от това, което правите за нея. Доволен и горд. Дирдри и аз започнахме да събираме в една тетрадка изрезки от вестници, които пишат за Маги.

— Мога да ви уверя, че ще добавяте още, господин О’Мейли, и то още дълго.

— Ако си дошъл да видиш дали съм направила нещо ново — обади се Маги, — не съм и няма да имам, ако ме безпокоиш.

— Не съм дошъл да гледам работите ти — като кимна на Тим, Роуган се приближи до Маги. Седна до нея, хвана с ръка брадичката й и нежно я целуна. Дари я с дълга целувка. — Дойдох да видя теб.

Тя издиша въздуха, който бе задържала в дробовете си. Огледа със свъсени вежди посетителите в кръчмата и забеляза любопитните им погледи, преди да извърнат глави.

— Доста се позабави.

— Достатъчно, за да започна да ти липсвам.

— Почти нищо не съм свършила, откакто си отиде — беше й трудно да го признае и заби поглед в чашата пред себе си. — Все започвах и спирах, започвах и спирах. Нищо не се получава така, както ми се ще. Не ми харесва това чувство, Роуган. Никак не ми харесва.

— И що за чувство е то?

Тя го погледна изпод дългите си мигли.

— Липсваше ми. Ходих в Дъблин.

— Знам — той взе между пръстите си кичур от косата й. Бе пораснала малко, забеляза той и се зачуди колко ли време ще мине, преди отново да я отреже с градинската ножица, както му бе казала, че прави. — Толкова ли трудно ти беше да дойдеш при мен, Маги?

— Да. По-трудно от всичко, което съм правила. А теб те нямаше.

— Ето ме сега.

Беше тук. А тя не бе сигурна, че ще може да говори — толкова силно биеше сърцето й.

— Искам да ти кажа някои неща. Не знам… — тя млъкна, тъй като вратата се отвори и Мърфи влезе. — Тъкмо навреме!

Мърфи направи знак на Тим, преди да се насочи към Маги.

— Значи вече си обядвала — свойски притегли един стол, настани се до нея и взе един от пържените й картофи. — Донесе ли го?

— Да. А ти ме накара да чакам половин ден.

— Часът е едва един — докато оглеждаше Роуган, Мърфи изяде още един от картофите й. — А вие вероятно сте Суини, нали така?

— Така е.

— От костюма е — обясни Мърфи. — Маги каза, че ходите облечен сякаш всеки ден е неделя. Аз съм Мърфи Мълдун, съседът на Маги.

„Първата целувка“ — сети се Роуган и стисна протегнатата ръка така предпазливо, както стори и самият Мърфи.

— Приятно ми е да се запознаем.

— И аз се радвам — Мърфи опря стола на задните му крака, за да огледа по-добре Роуган. — Може да се каже, че съм й като брат, тъй като тя си няма мъж да я гледа.

— И няма нужда от такъв — обади се Маги. Щеше да изрита стола изпод Мърфи, ако той не бе достатъчно бърз и не го остави да стъпи и на четирите крака. — Идеално мога да се грижа за себе си, благодаря.

— Доста често съм я чувал да го казва — Роуган продължаваше да говори на Мърфи. — Но независимо дали се нуждае, или не — тя има мъж.

Съобщението премина от единия към другия. След като го обмисли за миг Мърфи, отбеляза:

— Чудесно — след това се обърна към Маги: — Донесе ли го?

— Нали ти казах, че го донесох — нетърпеливо се наведе да вдигне кутията от пода и я постави на плота помежду им. — Ако не беше слабостта ми към майка ти, щях да го разбия в главата ти.

— Тя ще ти е благодарна, че си се въздържала — докато Тим наточи още една бира, Мърфи отвори кутията.

— Чудесна е, Маги. Тя ще остане много доволна.

Роуган не се и съмняваше. Бледорозовата купа се лееше като вода, а ръбовете й завършваха като леко извити вълни. Стъклото бе така крехко, така нежно, че виждаше сянката от ръцете на Мърфи през него.

— Ще я поздравиш за рождения й ден и от мен, чуваш ли! — настоя Маги.

— Непременно — Мърфи прокара още веднъж мазолест пръст по купата и я прибра в кутията. — Петдесет лири, нали така?

— Да — Маги протегна обърната нагоре длан. — В брой.

Преструвайки се на недоволен, Мърфи се почеса но бузата.

— Доста скъпичко ми се струва за една мъничка купа, Маги Мей. Та човек дори не може да яде от нея. Но майка ми обича глупави, безсмислени предмети.

— Продължавай да говориш, Мърфи и ще вдигна цената.

— Петдесет лири! — като продължи да клати недоумяващо глава, Мърфи извади портфейла си. Отброи банкнотите и ги постави в протегната й ръка. — Нали знаеш, че цял сервиз струва толкова? Дори тенджерка с дълга дръжка в добавка.

— И тя щеше да те цапардоса по главата с нея — доволна, Маги прибра парите в джоба си. — Няма жена, която да иска тенджерка с дълга дръжка за рождения си ден, а всеки мъж, който си въобразява, че е искала точно това, си заслужава последствията.

— Мърфи? — Дейвид Райън се раздвижи на стола. — Ако си приключил със сделката, имаме един въпрос към теб.

— Тогава ще трябва да отговоря — взимайки чашата с бира, Мърфи се надигна. — Костюмът ви наистина е чудесен, господин Суини.

Той се отдалечи, за да уреди облога с Бренан.

— Петдесет лири? — промърмори Роуган, като кимна към кутията, която Мърфи бе оставил. — Ти и аз прекрасно знаем, че можеш да получиш поне двадесет пъти повече.

— Какво от това? — станала моментално отбранителна, тя избута чашата с бира настрана. — Това е мое творение и ще поискам за него колкото реша. Ти разполагаш с онзи гнусен договор, който ти дава правата върху работите ми, Суини и, ако искаш, можеш да ме съдиш за това, че го нарушавам, но няма да получиш купата!

— Не исках…

— Дадох дума на Мърфи — продължи да фучи тя. — И изпълних обещанието си. Ще си получиш проклетите двадесет и пет процента от петдесетте лири. Но ако реша да направя нещо за приятел…

— Не те упреквах — той обви с ръце вдигнатия й заплашително юмрук. — Казах го като комплимент. Имаш щедро сърце, Маги.

С тези думи той я обезоръжи и тя само въздъхна.

— В договора пише, че разполагаш с всичко, което направя.

— Така пише — съгласи се той. — Но, предполагам, че ще продължиш да негодуваш и в същото време тайно ще раздаваш на приятелите си подаръци — тя го погледа толкова гузно изпод мигли, че той се засмя. — Виждам, че през последните месец-два съм могъл да те осъдя няколко пъти. Но можем да сключим странична сделка. Няма да взема полагащите ми се проценти от твоите петдесет лири, а ти ще направиш подарък на баба ми за Коледа.

Тя кимна и отново сведе очи.

— Не става дума само за пари, нали, Роуган? Понякога се страхувам, че съм им станала подвластна. Защото парите ми харесват, много ми харесват, както и всичко свързано с тях.

— Не става дума само за пари, Маги. Както и не става дума само за откривания на изложби, където се лее шампанско, или за вестникарски отзиви и приеми в Париж. Това са само външните неща. Става дума за онова, което е у теб и за всичко, което си ти, за да успееш да сътвориш такива красиви, уникални и впечатляващи творби.

— Не мога да се върна към начина на живот, който водех, преди да те срещна. Вече не съм същата — тя се загледа в него, изследвайки внимателно всяка черта на лицето му; ръката му бе върху нейната. — Ще дойдеш ли на разходка с мен? Искам да ти покажа нещо.

— Колата ми е отвън. Вече сложих колелото ти вътре.

Тя се усмихна.

— Трябваше да се досетя, че ще го сториш.

Поеха към Луи Хед, а есенният вятър превръщаше нападалите листа в море от цветове. Навътре от тесния път, разлюлени като море, се простираха нивите и хълмовете в онова наситено зелено, така характерно за Ирландия. Маги видя срутените каменни колиби, които не изглеждаха по-различни оттогава, когато мина но същия път преди пет години. Земята беше тук и хората я обработваха, както винаги правеха. И щяха да правят.

Чу морето и усети дъха му, а сърцето и се сви. Стисна силно очи, после ги отвори. И прочете надписа:

Колата спря, тя не каза нищо. Излезе и позволи на студения въздух да я погали но лицето. Взе ръката на Роуган и двамата се спуснаха по отъпканата пътечка към морето.

Войната продължаваше: вълните се разбиваха върху скалите с оглушителен трясък и шум. Беше се спуснала мъгла и границата между морето и небето бе изчезнала, виждаше се само една широка сива ивица.

— Не съм идвала тук почти пет години. Не знаех, че отново ще дойда — стисна устни. Искаше й се юмрукът, стегнал сърцето й, леко да се отпусне; поне мъничко. — Тате умря тук. Бяхме дошли само двамата. Беше зима и много студено, но той обичаше това място повече от всяко друго. Същия ден бях продала няколко скулптури на търговец от Енис и бяхме празнували в кръчмата на О’Мейли.

— Ти си била сама с него? — Роуган бе ужасен. Не можеше да направи нищо за нея, освен да я вземе в прегръдките си и да я притисне към себе си. — Съжалявам, Маги. Много съжалявам.

Тя прокара буза по мекото вълнено палто на Роуган, долови мириса му. Затвори очи.

— Говорихме за майка ми, за женитбата им. Никога не разбрах защо не я остави. Вероятно никога няма да разбера. Но той копнееше аз и Бриана да получим всичко, което желаем. Струва ми се, че и аз се нуждая от същото, но си мисля, че ще имам възможност да получа това, което искам.

Отдръпна се, за да вижда лицето му, докато говори.

— Имам нещо за теб.

— Не откъсна поглед от него; бръкна в джоба си и извади една от стъклените капки.

— Прилича ми на сълза.

— Да — съгласи се тя.

Изчака го да я вдигне пред очите си и да я разгледа. Той прокара палец по гладката повърхност.

— Сълзите си ли ми даваш, Маги.

— Може би — тя извади друга капка. — Получават се, като пускаш горещо стъкло във вода. Докато го правиш, някои веднага се пукат, но други издържат и се оформят. Здрави са — клекна да потърси камък. Докато Роуган я гледаше, тя удари капката с камъка. — Толкова са здрави, ме не можеш да ги счупиш дори с чук — изправи се, като държеше капката, която бе непокътната. — Издържа, нали виждаш. От удара само отскача и проблясва. Но тук, в тънкия й край, само едно невнимателно движение и… — Тя стисна края между пръстите си Стъклото стана на прах. — Изчезна, нали видя. Сякаш никога не е съществувало.

— Сълзите извират от сърцето — отбеляза Роуган. — И към двете трябва да се отнасяме внимателно. Няма да разбия сърцето ти, Маги, както и ти няма да разбиеш моето.

— Не — тя си пое дълбоко въздух. — Но доста често ще си нанасяме удари. Ние сме така различни, както водата и горещото стъкло, Роуган.

— Но можем да създадем нещо силно помежду си.

— Мисля, че е възможно. И в същото време се чудя колко дълго можеш да издържиш в къщурка в Клар или аз в къща, пълна с прислуга, в Дъблин.

— Можем да се преместим във вътрешността на страната — заяви той и я видя как се усмихва. — Всъщност мислех по този въпрос. Идеята подлежи на обсъждане, Маги, и можем да постигнем компромис.

— Ха, вечният бизнесмен. Дори в миг като този.

Той се направи, че не чува саркастичната й забележка.

— Имам намерение да отворя галерия в Клар, където да излагам произведения от ирландски художници.

— В Клар? — отметна разрошените си от вятъра коси и го погледна смаяно. — Филиал на „Уърлдуайд“ тук, в графство Клар? Готов си да направиш това за мен?

— Да. Но, трябва да ти призная, с риск това да намали значението на постъпката ми в очите ти, че имам тази идея доста преди да се запозная с теб. Идеята няма нищо общо с теб, ала мястото, където ще бъде осъществена, има. Или може би е редно да кажа — с нас?

Вятърът се усили; той притвори якето й и го закопча. — Мисля, че мога да живея в къщурка в западната част на страната през част от годината така, както ти можеш да живееш в къща с прислуга през останалата.

— Предварително си го измислил!

— Да, признавам. Е, някои неща могат да бъдат обсъдени — той отново разгледа стъклената капка, преди да я пусне в джоба си. — Едно нещо обаче не подлежи на обсъждане.

— И какво е то?

— Сватбен договор, Маги, отново с изключителните права за мен, който няма да ти даде възможност да избягаш. Договор за цял живот.

Юмрукът около сърцето й се сви още повече.

— Трудно е човек да се пазари с теб, Суини.

— Така е.

Тя отново погледна към морето, към безспирното движение на водата, към упоритите скали и магията, която създаваха.

— Бях щастлива сама — пророни тя тихичко. — И бях нещастна, когато ти не беше при мен. Исках никога да не разчитам на никого, или да допусна толкова да се привържа към някого, че да съм нещастна. Но разчитам на теб, Роуган — нежно погали бузата му. — И те обичам.

Сладостен трепет премине през него, когато я чу да го изрича. Насочи дланта й към устните си.

— Знам.

И юмрукът, така стегнал сърцето й, се отпусна.

— Знаеш? — Тя се засмя и поклати глава. — Сигурно е чудесно винаги да си прав.

— Няма по-чудесно нещо — той я вдигна и я завъртя, преди устните им да се слеят. Вятърът с мирис на море ги обгръщаше. — Щом мога да те направя нещастна Маги, ще мога да те направя и щастлива.

Тя силно го прегърна.

— Ако не го направиш, ще превърна живота ти в ад. Кълна се! Господи, никога не съм искала да съм съпруга!

— Но ще си моя и ще бъдеш доволна от това.

— Ще бъда твоя — тя вдигна лице към него. — И ще бъда доволна от това.