Родена в пламък

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ако Париж смая Маги, то Южна Франция, с просторните плажове и покрити със сняг планини в далечината, я изуми. Вилата на Роуган, с изглед към Средиземно море, бе далеч от шума на уличното движение и тълпите, втурнали се към магазините или кафетата.

Хората, излегнати тук-там по плажа, бяха просто като точици върху картината, която представляваха водата, пясъкът, полюшващите се лодки и безкрайното безоблачно небе.

От терасите, опасали вилата, се виждаха ширнали се поля, насечени от каменни огради, напомнящи гледката от прага на къщата й в Клар. Но тук земята се издигаше на огрени от слънце тераси, обрасли с лозя, следвани по-нагоре от зелени гори, които преливаха в подножието на великолепните Алпи.

Земите на Роуган бяха покрити с цъфнали цветя и храсти, сред които се издигаха маслинови дръвчета и фонтани. Тишината се нарушаваше единствено от крясъците на гларусите и шумът на прибоя.

Напълно доволна, Маги се изтегна на един тапициран шезлонг на обляната от слънчева светлина тераса и започна да нахвърля скици

— Бях сигурен, че ще те намеря тук — каза Роуган, излизайки от къщата, и я целуна нежно и интимно по главата.

— Невъзможно е човек да остане вътре в такъв ден — тя присви очи насреща му, а той се наведе да закрепи на носа й слънчевите очила, които беше захвърлила на масата. — Приключи ли с деловата си работа?

— Засега — настани се до нея, без да й пречи на гледката. — Съжалявам, че се забавих. Но един разговор сякаш повлича друг.

— Няма значение. Обичам да съм сама.

— Забелязал съм го — надникна в скицника й. — Морски пейзаж?

— Не можах да устоя. Реших да нарисувам част от околността, за да я покажа на Бри. Париж й достави такова огромно удоволствие.

— Жалко, че остана само един ден.

— Един прекрасен ден. Още не мога да повярвам, че съм се разхождала по левия бряг на Сена със сестра си. Сестри Конканън в Париж — продължаваше да се радва и да се смее щастливо, всеки път, щом се сетеше за прекараното заедно време. — Тя никога няма да го забрави, Роуган — пъхвайки молив зад ухото си, Маги хвана ръката му. — Нито пък аз.

— Вече ми благодарихте и двете. А и истината е, че единствената ми заслуга бе да проведа няколко телефонни разговора. Като споменах телефон — един от разговорите, който ме позабави сега, бе позвъняване от Париж — Роуган се пресегна и взе кехлибарено зърно грозде от кошницата с плодове на масата. — Имаш предложение, Маги, от граф Дьо Лорейн.

— Дьо Лорейн? — тя сви устни и зарови из паметта си. — А, онзи слаб възрастен мъж, с бастуна, който говореше с хриптене?

— Да — на Роуган му бе забавно да слуша как описва като слаб възрастен мъж един от най-богатите мъже във Франция. — Иска да ти предложи аванс, за да направиш подарък за сватбата на внучката му през декември.

Инстинктът й моментално я накара да се наежи.

— Няма да приема никакви аванси, Роуган. Разбрахме се за това още в началото.

— Да, така е — Роуган взе още едно зърно и го пъхна в устата на Маги, за да я накара да замълчи. — Но е мое задължение да те осведомявам за всички предложения, които постъпват. Не намеквам, че трябва да приемеш, макар че би допринесло много за твоята кариера, а също и за „Уърлдуайд“. Просто изпълнявам задълженията си на твой мениджър.

Наблюдавайки го изпод вежди, Маги глътна гроздето. Гласът му, отбеляза тя, бе така захарен, както и плодът.

— Няма да приема.

— Изборът, естествено, е твой — той махна с ръка, за да даде да се разбере, че темата е приключена. — Да позвъня ли да ни донесат нещо студено за пиене. Лимонада или чай с лед?

— Не — Маги взе молива от ухото си и забарабани по скицника. — Не се интересувам от поръчки.

— И правилно — съгласи се той разпалено. — Изложбата ти в Париж е не по-малко успешна от тази в Дъблин. Напълно съм убеден, че това ще се случи в Рим и в другите градове. Пое по пътя, Маргарет Мери — той се наведе и я целуна. — А освен това молбата на графа няма нищо общо с поръчка. Той е напълно склонен да остави всичко в твои ръце.

Маги предпазливо смъкна очилата по-ниско на носа и го погледна над стъклата.

— Опитваш се със сладки приказки да ме подмамиш да го направя.

— Нищо подобно — но всъщност точно това целеше. — Трябва да добавя обаче, че графът, доста уважаван ценител на изкуството между другото, е готов да заплати добре.

— Не се интересувам — намести очилата си и изруга. — Колко означава „добре“?

— До равностойността на петдесет хиляди лири, но като знам колко си непреклонна на тема пари, въобще не се замисляй по въпроса. Казах му, че едва ли ще се заинтересуваш от предложението му. Искаш ли да отидем на плажа? Или на разходка с кола?

Преди да успее да стане, тя го сграбчи за яката.

— Гъвкав си като змиорка, Суини.

— Когато се налага.

— Може да е всичко, което реша да направя, нали така? Абсолютно каквото искам?

— Да — той прокара пръст по рамото й, което започваше да придобива цвета на зряла праскова. — Само…

— А, ето я уловката

— …да е синьо — обяви Роуган и се ухили. — Иска да е синьо.

— Синьо значи? — усети, че я напушва смях. — И кой нюанс по-точно?

— Като цвета на очите на внучката му. Твърди, че са сини като небето през лятото. Тя, изглежда, е любимката му и след като видял творбите ти в Париж, нищо не може да го задоволи освен нещо, правено специално за нея от прекрасните ти ръце.

— Това негови или твои дума са?

— По малко и от двамата — отвърна Роуган и целуна една от прекрасните ръце.

— Ще си помисля.

— Надявах се, да го сториш — вече не го бе грижа дали й пречи да вижда гледката, или не. Наведе се напред и започна да целува устните й. — Но, моля те, отдай се на размисъл по-късно, а?

— Excusez-moi, monsieur — прислужник с безизразно лице стоеше в края на терасата. Ръцете му бяха отпуснати до тялото, очите — деликатно насочени към морето.

— Oir, Henri?

— Vous et mademoiselle, voudriez-vous dejeuner sur la terrasse mаintenant?

— Non, nous allons dejeuner plus lard.

— Tres bien, monsieur.

Анри се извърна и тихо като сянка потъна в къщата.

— За какво стана дума? — попита Маги.

— Искаше да знае дали ще обядваме. Казах, че ще ядем по-късно. — Роуган понечи да се наведе отново към нея, но тя го спря с ръка.

— Някакъв проблем ли? Мога да го повикам и да му кажа да сервира сега, ако си гладна.

— Не, не искам да го викаш — беше й неловко, като си представяше, че Анри или друг от прислугата се навъртат наоколо и чакат да ги обслужат. Тя се измъкна от стола. — Никога ли не искаш да си сам?

— Но ние сме сами. Именно затова те доведох тук.

— Сами? Най-малко шестима души сноват из къщата; градинари, готвачи, прислужнички, икономът. Ей сега да щракна с пръсти и някой ще дотича.

— Точно това е смисълът да имаш прислуга.

— Е, аз не ги искам. Даваш ли си сметка, че една от младите прислужнички настояваше да ми изпере бельото!

— Защото е нейно задължение да се грижи за теб, а не защото е искала да тършува из чекмеджето ти.

— Сама мога да се грижа за себе си, Роуган. Искам да ги отпратиш. Всичките.

Той скочи:

— Искаш да ги уволня?

— Не, за Бога. Не съм някое чудовище, което изхвърля невинни хора на улицата. Просто да ги отпратиш за известно време. Пусни ги в отпуска или нещо такова.

— Бих могъл да им дам свободен ден, щом това искаш.

— Не ден. Дай им цяла седмица — тя въздъхна, когато съзря озадаченото му изражение. — На теб това ти звучи безсмислено и няма как да не е така. Толкова си привикнал с присъствието им, че не ги забелязваш.

— Той се казва Анри. Името на готвача е Жак, а на прислужницата, която е предложила да изпере бельото ти — Мари — „Или може би Моник“ — помисли си той.

— Не искам да започвам кавга — тя пристъпи напред и взе ръцете му в своите. — Не мога да се отпусна като теб, когато наоколо са всичките тези хора. Просто не съм свикнала… И не мисля, че искам да свиквам. Направи го заради мен, Роуган, моля те. Дай им няколко дни отпуска.

— Изчакай тук.

Останала сама на терасата, тя се почувства глупаво. Ето я, разсъждаваше тя, почива си във вила на Средиземно море, може да получи всичко, което й мине през ум, и пак не е доволна.

„Променила съм се — реши тя. — През няколкото месеца, откакто се запознах с Роуган, съм се променила.“ Сега вече не само искаше повече неща, но и се стремеше повече към онова, което нямаше. Допадаше й спокойствието и удоволствията, които парите осигуряват и то не само за да се грижи за близките си. Искаше пари за себе си.

Беше носила диаманти, беше танцувала в Париж.

И искаше отново да го направи.

А същевременно, дълбоко в душата й, оставаше потребността да бъде каквато е, да няма нужда от нищо и никого. „Ако загубя това — помисли си Маги паникьосано. — Ще загубя всичко.“

Тя грабна скицника и заобръща страниците. За миг — един ужасяващ миг — главата й бе така празна, както и листа пред нея. След това се впусна да рисува бясно, сякаш буря бушуваше у нея.

Рисуваше себе си. Двете същности, преплитащи се, отдръпващи се една от друга и в същото време отчаяно стремящи се отново да се съберат. Но как щяха да го постигнат, след като бяха толкова противоположни една на друга?

Изкуство заради самото изкуство; самота, за да запази разсъдъка си; независимост, за да съхрани гордостта си. А от другата страна — амбиции, жажда и желания.

Загледа се в завършената скица, потресена, че така бързо я бе направила. И сега, след като я бе нарисувала, изпита странно успокоение. Може би двете противопоставящи се същности я правеха такава, каквато е. И може би, ако някога изпиташе пълно спокойствие, нямаше да е тя.

— Отидоха си.

Умът й все още блуждаеше и тя погледна не разбиращо Роуган.

— Какво? Кой си е отишъл? Той се усмихна и поклати глава.

— Прислугата. Нали това искаше?

— Прислугата? — главата й се избистри — Отпратил си ги? Всичките?

— Точно това направих и само един Бог знае, какво ще ядем през следващите няколко дни. И все пак… — той млъкна, защото тя скочи и се метна на врата му. Скочи така силно, че той залитна назад и едва успя да запази равновесие, за да не паднат през перилата

— Ти си възхитителен мъж, Роуган. Наистина възхитителен.

Той я взе в ръцете си и погледна надолу от терасата.

— И за малко да съм мъртъв мъж.

— Сами сме? Напълно сами?

— Да, и си заслужих безкрайната благодарност на всички, като се започне от иконома. Прислужничката се разплака от щастие. Както и се очакваше да направи заради ненадейната почивка. Всички поеха към плажа или към провинцията, или където ги влече сърцето и къщата е изцяло на наше разположение.

Тя го целуна пламенно.

— И ще се възползваме от всеки сантиметър. За начало ще прибегнем до дивана ей там, зад вратата.

— Нима? — развеселен, той и не помисли да протестира, когато тя започна да разкопчава ризата му. — Толкова си настоятелна днес, Маргарет Мери.

— Онова за прислугата беше молба. Настояване е диванът.

Той повдигна вежди.

— Шезлонгът е по-близо.

— Прав си — тя се засмя, докато той я настаняваше в него. — Напълно си прав.

През следващите няколко дни те се печаха на терасата, разхождаха се по плажа или мързеливо плуваха в плиткия залив и се опияняваха от музиката на фонтаните. Следобедите хапваха надве-натри зле приготвена храна и поемаха с колата из околността.

Освен това имаше прекалено много телефонни обаждания за разбиранията на Маги.

Макар и да се държеше, сякаш е на почивка, Роуган никога не бе далеч от телефон или факс Ставаше дума за нещо във фабриката в Лимерик, някакви разпродажби на търг в Ню Йорк, неясни за нея приказки за терен, където той да построи поредния клон на галериите „Уърлдуайд“.

Сигурно щеше да се раздразни, ако не бе започнала да гледа на бизнеса му като на част от неговата самоличност така, както нейната работа бе за нея. Като се изключат различията помежду им, тя не можеше да се оплаква, ако той се затваряше за час или два в кабинета, след като виждаше колко е отдадена на някоя скица.

Ако вярваше, че мъж и жена могат да намерят помежду си хармония, която да трае цял живот, щеше да реши, че я е открила с Роуган.

— Дай да видя какво си нарисувала.

Със самодоволна прозявка Маги му подаде скицника. Слънцето залязваше и удавяше цветовете, които озаряваха небето на запад. Между тях бутилката, която той донесе от избата, се изстудяваше в кофичка с лед. Маги вдигна чашата си, отпи и се облегна назад, за да се наслади на последната си вечер във Франция.

— Доста работа ще имаш, когато се прибереш — отбеляза Роуган, изучавайки скиците. — Как ще подбереш с коя първо да се захванеш?

— Тя ще ме грабне. И колкото и наслада да изпитах от мързелуването, горя от нетърпение да се върна при пещите и да ги запаля.

— Мога да сложа в рамки скиците, които направи за Бриана. За скици с молив са доста добри. Особено ми харесва… — той замълча, защото попадна на нещо съвършено различно от скица на морето или пейзаж. — А какво е това тук?

Тя с усилие преодоля обзелия я мързел и хвърли поглед.

— А, това… Не правя често портрети, но тогава не можах да устоя.

Изобразяваше него, изтегнат на леглото, а ръката му бе отметната, сякаш се пресягаше към нещо. Към нея.

Изненадан и не особено доволен, той продължи намръщено да гледа скицата.

— Нахвърляла си това, докато съм спал.

— Е, не ми се щеше да те събудя и да разваля ефекта — тя доближи чашата до устните си, за да прикрие усмивката си. — Така сладко спеше. Не искаш ли да я окачиш в галерията си Дъблин?

— Но аз съм разсъблечен!

— Гол се казва, държа да ти напомня, когато стана дума за изкуство, Роуган. Подписала съм скицата, така ме можеш да прибереш добри пари за нея.

— Не възнамерявам да го правя.

Едва се удържа да не прихне.

— Като мой мениджър имаш задължението да продаваш творбите ми. Самият ти го повтаряш непрекъснато. А това, аз го казвам, е една от най-хубавите ми скици. Обърни внимание на светлосенките и начина, по който играят върху…

— Виждам — прекъсна я той напрегнато. — Както и всеки друг ще го забележи.

— Недей да скромничиш. Тялото ти е чудесно изваяно. Мисля, че го запечатах още по-добре на другата.

Кръвта му изстина

— Другата?

— Да. Чакай да видя — тя се пресегна и запрелиства страниците. — Ето я. Малко по-… контрастна е, тъй като тук си изправен. А и прозира част от арогантността.

Думите му убягваха. Беше го нарисувала прав на терасата, облегнал една ръка на перилата зад гърба си, а в другата държеше чаша бренди. И се усмихваше с особено самодоволна усмивка. И беше гол.

— Никога не съм позирал така, нито съм стоял гол на терасата да пия бренди.

Творческо хрумване — успокои го тя небрежно, доволна, че го е шокирала така неочаквано. — Познавам тялото ти достатъчно добре, за да го рисувам по памет. Щях да разваля темата, ако си бях дала труда да рисувам дрехи.

— Темата? А коя е тя?

— Господарят на къщата. Така, мисля, да я озаглавя. Можеш да ги предложиш комплект.

— Не възнамерявам да ти продавам.

— А защо не? Кажи ми. Продаде няколко от скиците ми, които далеч не са толкова добре направени. Не желаех да ги продавам, но ти притежаваш подписа ми под договора и ги продаде. Искам да предложиш на пазара тези — очите й блестяха дяволито. — Даже настоявам, като мисля, че това е мое право според договора.

— Аз ще ги откупя.

— Колко предлагаш? Чувам, че цената ми се покачва.

— Това е изнудване, Маги.

— О, да — тя вдигна чашата си за поздрав и отпи. — Трябва да ми предложиш цена, която да ме задоволи.

Той хвърли още един поглед към рисунката, преди решително да затвори скицника.

— И тя е?

— Чакай да видим. Мисля, че ако ме отнесеш горе и ме любиш, докато луната изгрее, може да се каже, че сме се споразумели.

— Имаш нюх за бизнес.

— Научих го от майстор — тя се накани да стане, но той поклати глава и я взе в ръце.

— Не искам никакви измъквания при тази сделка. Доколкото си спомням, условието ти бе да бъдеш отнесена горе.

— Прав си. Вероятно затова имам нужда от мениджър — докато той я отнасяше в къщата, тя усукваше кичур от косата му около пръста си. — Нали си наясно, че ако не бъда задоволена от изпълнението на останалите условия, сделката се разваля?

— Ще бъдеш задоволена.

На горната площадка на стълбището той спря, за да я целуне. Нейният отклик, както обикновено, бе бърз и напорист, и както винаги, разгорещи кръвта му. Влезе в спалнята, където омекотената светлина на залязващото слънце нахлуваше през прозорците. Скоро светлината щеше да стане сива и да помръкне.

Последната им вечер заедно нямаше да бъде прекарана в мрак.

Като реши така, той я положи на леглото и когато тя пресегна да го хване, той се изплъзна и започна да нарежда свещи из стаята — изящни стройни свещи, всяка изгоряла до различна височина. Маги седна на леглото и наблюдаваше как Роуган пали свещите и златните пламъчето затанцуваха.

— Романтично — отбеляза тя, но се чувстваше странно трогната. — Излиза, че малко изнудване дава резултат.

Той спря с горяща клечка между пръстите.

— Не съм ли достатъчно романтичен с теб, Маги?

— Пошегувах се — тя отметна коси. Гласът му бе прекалено сериозен. — Не се нуждая от романтика. Откровената похот ми е напълно достатъчна.

— Това ли е, което съществува между нас — той замислено приближи огъня към свещта, след което изгаси клечката. — Похот?

Тя се засмя и протегна ръце.

— Ако не престанеш да се мотаеш из стаята и не дойдеш при мен, ще видиш какво съществува между нас.

Изглеждаше пленителна на светлината на свещите, докато последните слънчеви лъчи хвърляха кървавата си диря през прозореца до леглото. Косата й сякаш пламтеше, кожата й бе придобила нежен загар от дните, прекарани на слънце, очите й бяха бдителни, присмехулни и безспорно подканващи.

Друг ден или нощ щеше да откликне на подобна покана, да я приеме, да се отдаде на стихията, която създаваха помежду си. Но настроението му се бе променило. Той бавно прекоси стаята, приближи се до нея и хвана ръцете й, преди тя да успее да то придърпа жадно в леглото; вдигна ги към устните си, а очите му не се откъсваха от нейните.

— Не това ни беше сделката, Маргарет Мери. Разбрахме се да те любя. Време е да го сторя — продължи да държи ръцете й, като ги придърпа надолу и се наведе напред, за да докосне устните и. — Крайно време е да ми дадеш възможност да го направя.

— Що за глупости са това? — гласът й потреперваше. Целуваше я бавно, нежно и много съсредоточено. — Не съм ли ти давала възможност?

— Но не и така — усети как ръцете й се стягат, а тя се отдръпна. — Толкова ли те е страх от нежност, Маги?

— Разбира се, че не — тя сякаш не успяваше да си поеме дъх, а в същото време го усещаше как бавно и тежко излиза от устните й. Цялото й тяло потреперваше, а той всъщност едва я докосваше. Нещо се изплъзваше от контрола й. — Роуган, не искам…

— Да бъдеш съблазнена?

Той откъсна устни от нейните и ги плъзна по лицето й.

— Точно това не искам — но главата й се килна назад, когато устните му се спуснаха по шията й.

— Но точно това ще ти се случи.

Едва тогава пусна ръцете й, за да я притисне към себе си. Никакви трескави прегръдки този път, а неимоверното желание да я притежава. Ръцете й тежаха, докато ги обвиваше около шията му. Успяваше единствено да се притиска към него, докато той милваше с върховете на пръстите си косата и лицето й нежно, като полъх на вятъра

Устните му се върнаха към нейните и се впиха в дълбока, влажна, безкрайна целувка, докато тя не се усети като разтопен восък в ръцете му.

Беше мамил и двамата, даде си сметка Роуган, докато я полагаше да легне. Като допускаше жарта да ги увлече, бе лишил и двамата от възможността да изпитат пялата топлина и сладост на нежността.

Тази нощ щеше да е по-различно

Тази нощ щеше да я преведе през лабиринт от сънища, преди да стигнат пламъците.

Вкусът му се просмука в нея, зашемети я, а нежността му я трогна. Ненаситността, която досега неизменно присъстваше при любенето им, се бе превърнала в лениво търпение, на която тя не можеше нито да се съпротивлява, нито да устои. Далеч преди да разтвори блузата й и да прокара гладките си, вещи пръсти по кожата, тя сякаш се носеше във въздуха.

Ръцете й се отпуснаха. Дъхът й секна, докато той прокарваше език по кожата й в дирене на малки, неоткрити досега вкусове. Тя се носеше но течението на усещанията и различаваше всяка точка, която той докосваше Усещането бе толкова различно от обичайното им експлозивно съвкупяване.

Тя пророни името му, когато той прихвана главата й и притисна разтопеното й тяло към своето.

— Моя си, Маги. Никой никога няма да ти даде това.

Може би бе редно да се противопостави на тази нова претенция за изключителни права. Но не намери сили. Устните му отново изследваха тялото й, сякаш разполагаше със седмици или години, за да довърши експедицията.

Светлината от свещите проблясваше като насън зад натежалите й клепачи. Улавяше мириса на цветята, които бе набрала сутринта и постави в синята ваза до прозореца. Долови бриза, който променяше посоката си с настъпването на нощта над Средиземно море и примесването на ароматите от цветя, и вода. От досега на пръстите и устните му цялата й кожа омекна, а мускулите й потръпнаха.

Как да не се сети досега, че именно така я е желал? Всички огньове бяха потушени и се наслаждаваше само на тлеещите живи въглени. Тя се раздвижи в ръцете му безпомощно, можеше единствено да попива всичко, което й даваше, и да го следва накъдето я водеше. Дори когато кръвта закипя в главата, в слабините му, той продължаваше нежно да я прегръща, да я възбужда, да я изчаква и да я наблюдава как преминава от една разтапяща емоция в друга.

Тя потрепери, нов стон се изтръгна от устните й и той отново пое ръцете й, задържа ги в едната си ръка, за да е свободен да я преведе през първия етап.

Тялото й се изви, миглите й потрепнаха. Наблюдаваше я, докато нежната му ръка накара дъхът й да секне. След това тя сякаш отново се разтопи и отпусна. Нейното удовлетворение го изпълни с удоволствие.

Слънцето залезе. Свещите угаснаха. Отново я поведе към още по-висок връх на екстаза и тя тихичко извика. Викът премина във въздишка и шепот. Сърцето и бе така преизпълнено, сякаш бе готово да се пръсне. Тогава той се плъзна в нея, като я облада нежно. Луната изгряваше.

Може и да е спала. Знаеше, че е сънувала. Отвори очи и видя луната високо на небето, а стаята беше празна. Отпусната като котка, обмисляше дали да не се свие отново. Но още докато се наместваше на възглавницата, вече знаеше, че никога няма да може да заспи, без той да е до нея.

Стана и леко залитна, сякаш главата й бе замъглена от вино. Намери пеньоара от тънка коприна — колко настоятелен бе Роуган, докато я склони да приеме подаръка. Допирът на ефирната материя й създаваше приятно усещане. Тръгна да го търси и го откри в блестящата от чистота кухня, аранжирана в черно и бяло.

— Трябваше да се досетя, че ще те заваря тук — гол до кръста, стоеше пред горещата печка. — За стомаха си ли мислиш?

— И за твоя, момичето ми — той изключи огъня под тигана и се обърна към нея. — Яйца.

— Че какво друго? — беше единственото, което и двамата можеха що-годе приемливо да приготвят. — Няма да се изненадам, ако за кудкудякаме, когато се върнем в Ирландия утре — по необясними причини се чувстваше смутена; прокара ръка през косите си веднъж, после и втори път. — Защо не ме накара да стана и да ги изпържа аз?

— Да те накарам? — той се пресегна да вземе чинии. — Това щеше да е за първи път.

— Искам да кажа — щях да го направя. В края на краищата, нямам чувството, че си изпълних задълженията преди това.

— Преди това?

— Горе. В леглото. Нищо не направих за теб.

— Сделката си е сделка — той разпредели яйцата по чиниите. — А от моя гледна точка доста добре се справи. Беше ми изключително приятно да наблюдавам как се разкриваш за мен — и възнамеряваше в най-скоро време отново го да изпита. — Защо не седнеш да хапнеш. Луната още дълго няма да слезе от небето.

— Сигурно си прав — малко поуспокоена, тя седна на масата. — А и нищо чудно храната да ми възвърне енергията. Знаеш ли — обяви тя с пълна уста, — никога не съм предполагала, че сексът може така да изтощава.

— Това не беше само секс.

Тонът му бе причина вилицата, която тя насочваше към устата си, да замръзне във въздуха. Под острото раздразнение прозираше обида и тя съжали, че я предизвика. Изненада се как бе успяла.

— Не това имах предвид, Роуган. Не исках да прозвучи обидно. Когато двама души се харесват…

— Аз не само те харесвам, Маги. Аз съм влюбен в теб.

Вилицата се изплъзна от ръката й и издрънча върху чинията. Обзе я паника.

— Не е вярно!

— Истина е — изрече го спокойно, макар да се проклинаше, че прави признанието си в ярко осветена кухня, над чинии с лошо приготвени яйца. — И ти си влюбена в мен.

— Не е вярно… Не е… Няма ти да ми кажеш какво ми е.

— Мога, след като си достатъчно глупава сама да не го кажеш. Между нас има нещо много повече от физическо привличане. Ако не бе магарешкият ти инат, отдавна щеше да престанеш да се преструваш, че не е така.

— Нямам магарешки инат!

— Напротив. Но това е едно от нещата, които ми харесват у теб — умът му вече се бе прояснил и бе доволен, че контролира ситуацията. — Можехме да обсъдим всичко това в друга атмосфера, но, доколкото те познавам, то едва ли има значение за теб. Влюбен съм в теб и искам да се омъжиш за мен.