Родена в пламък

ДЕВЕТА ГЛАВА

Нито една подробност не бе пренебрегната. Осветлението бе великолепно — или се плъзгаше, или се отразяваше по виещото се стъкло. Музиката, в момента валс, преминаваше през залата нежно като сълза. Сервитьори в ливреи разнасяха на сребърни подноси чаши с пенливо шампанско. Звънтене на кристал и приглушен говор създаваха изискан фон за звуците, изтръгвани от струните на цигулките.

Беше почти съвършено. Почти, помисли си Роуган, защото художничката я нямаше.

— Всичко е чудесно, Роуган — Патриша застана до него, облечена с блестяща бяла рокля, обшита с продълговати мъниста. — Успехът ти е грандиозен.

Той се обърна към нея усмихнат.

— Да. Така изглежда.

Погледът му се задържа достатъчно дълго, за да я накара да се смути.

— Какво има? Да не съм си размазала грима?

— Не.

Вдигна рязко чашата си, проклинайки наум Маги, че му пусна мухата, и сега се чувстваше нащрек с една от най-добрите си приятелки.

Да е влюбена в него? Пълен абсурд!

— Извинявай. Бях се замислил. Какво става с Маги, че още не се появява?

— Убедена съм, че всеки момент ще пристигне — Патриша го хвана под ръка. — А междувременно забелязах, че всички са впечатлени от общите ви усилия.

— Слава Богу! Защото тя винаги закъснява — промърмори той. — Времето не означава нищо за нея.

— Роуган, скъпи, ето те и теб. Виждам, че моята Патриша те е намерила.

— Добър вечер, госпожо Конли — Роуган пое крехката ръка на майката на Патриша. — Очарован съм да ви видя. Никое откриване на изложба не би било съвършено, ако вие не присъствате.

— Ласкател такъв — тя самодоволно се загърна във визоновата си наметка. Ан Конли се придържаше с еднаква страст и към запазването на красотата си, и към суетата си. Според нея в кръга на женските задължения бе не само да създаде дом и деца, но и да съхрани външния си вид. Ан никога не пренебрегваше този си принцип и в резултат кожата й бе като на новородено, а фигурата — като на момиче. Постоянно водеше битка с годините и поне през изминалия половин век бе победител.

— А съпругът ви? Денис тук ли е?

— Естествено. Но най-вероятно се е скрил да пуши вечната си пура и да обсъжда финансови въпроси — тя се усмихна, когато Роуан направи знак на един сервитьор и й предложи чаша шампанско. — Дори слабостта му към теб не е в състояние да надвие неприязънта му към изкуството. Изложбата е възхитителна — тя посочи скулптурата — фойерверк от цветове, изригнал от основа във форма на гъба. — Разкошно и същевременно разбужда ума. Патриша ми разказа за кратката си среща с художничката вчера. Копнея да се запозная с нея.

— Очаквам всеки момент да пристигне — самият Роуган едва успяваше да прикрие нетърпението си. — Ще видите, че госпожица Конканън е противоречива и интересна като творбите си.

— И, сигурна съм, така бляскава. Не сме те виждали напоследък, Роуган. Все повтарям на Патриша да те доведе у дома.

Тя стрелна дъщеря си с недвусмислен поглед, който казваше: Хайде, момичето ми, не го оставяй да ти се изплъзне.

— Опасявам се, че в усилията си да подготвя в кратък срок изложбата, пренебрегнах приятелите си.

— Извинен си, стига да дойдеш на вечеря през следващата седмина

— С удоволствие — Роуган улови погледа на Джоузеф. — Ще ме извините за минута, нали?

— Майко, редно ли е да си толкова директна? — промърмори Патриша, докато Роуган си пробиваше път през навалицата.

— Някой трябва да бъде. Мили Боже, момиче, та той се отнася към теб като към сестра — усмихвайки се на позната в другия край на залата, Ан продължи тихичко да напътства дъщеря си. — Мъж не се жени за жена, на която гледа като на сестра, а на теб ти е време отново да се омъжиш. Не можеш да мечтаеш за по-добра партия. Ако продължаваш да се мотаеш, ще дойде някоя и ще ти го грабне под носа. А сега се усмихни, ако обичаш. Не е нужно постоянно да приличаш на жена в траур.

Патриша направи усилие и изви устните си в усмивка.

— Успя ли да се свържеш е тях? — попита Роуган в момента, когато улови Джоузеф насаме.

— По телефона в колата — погледът на Джоузеф обходи залата, спря се за миг върху Патриша и продължи. — Всеки момент ще пристигнат.

— Закъснява повече от час. Типично.

— И така да е, но може би ще се зарадваш от факта, че вече продадохме десет скулптури и имаме поне толкова предложения за Отдаване.

— Тя не е за продан — Роуган отново внимателно разгледа огненочервената фигура в центъра на залата. — Първо ще я покажем и в галериите в Рим, Париж и Ню Йорк, но заедно с другите неща, които подбрахме. Тази не се продава.

— Ти решаваш — подметна Джоузеф небрежно, — но хубаво е да знаеш, че генерал Фицсаймънс предложи двадесет и пет хиляди лири за нея.

— Така ли? Погрижи се това да се разчуе.

— Разчитай на мен. Междувременно позабавлявах някои от критиците. Мисля, че е редно и ти… — Джоузеф млъкна, защото очите на Роуган потъмняха и се приковаха в нещо зад гърба му, Джоузеф се обърна, за да види какво е привлякло вниманието на шефа му и не се въздържа да не подсвирне лекичко. — Може и да закъснява, но като се появи, ти отнема дъха.

Джоузеф погледна Патриша и от изражението й разбра, че реакцията на Роуган не е останала незабелязана от нея. Сърцето му се късаше от мъка заради тази жена. От личен опит знаеше какво е да обичаш някого, който гледа на теб само като на приятел.

— Да отида ли да я запозная с гостите? — попита Джоузеф.

— Какво? А, не… Аз ще го сторя.

Роуган никога не си бе представял, че Маги може да изглежда по този начин: елегантна, потресаваща и чувствена като греха. Бе облечена в черно без никакви допълнителни украшения. Роклята придобиваше стила си от тялото, което обгръщаше. Макар и дълга до глезените, никой не би могъл да я нарече сдържана, с блестящите черни копчета по цялата дължина, дръзко разкопчани дълбоко на деколтето и нагоре почти до мястото, където се съединяваха дългите й крака.

Косата й представляваше бушуващ огън и небрежно се спускаше около лицето й. Докато я приближаваше той забеляза, че очите й вече оглеждат помещението, претеглят видяното и поглъщат атмосферата.

Изглеждаше безстрашна, предизвикателна и напълно спокойна.

И точно такава бе… сега. Срамуваше се, задето бе изпуснала нервите си и впрегна цялата си воля, да се пребори с тях.

Беше тук и възнамеряваше да успее.

— Страхотно много закъсня — оплакването бе изречено тихо и изразяваше последната му съпротива. Вдигна ръката й към устните си и добави: — И си невероятно красива

— Значи одобряваш роклята?

— Не е думата, която бих използвал, но отговорът е — да.

Тогава тя се усмихна.

— Опасяваше се да не се появя с ботуши и скъсани джинси?

— Не и след като баба имаше грижата да те надзирава.

— Тя е най-чудесната жена на света. Голям щастливец си.

Емоционално изречени, думите накараха Роуган да я погледне с любопитство, преди да каже:

— Съзнавам го.

— Не ти вярвам. Не истински, защото никога не си я познавал в друга светлина — тя си пое дълбоко дъх. — Както й да е — няколко десетки чифта очи вече 6я ха насочени към тях и във всички се четеше любопитство. — Ето ме в бърлогата на лъва. Не се безпокой. Ще се държа прилично. Бъдещето ми зависи от тази вечер.

— Това е само началото, Маргарет Мери.

Докато я повеждаше в изпълнената със светлина и цветове зала, й мина през ум, че той е напълно прав.

През цялото време се държа перфектно. Вечерта минаваше добре, а тя стискаше ръце, изслушваше комплименти, отговаряше на въпроси. Първият час бе като насън и нищо чудно при толкова искрящо вино, звънтене на кристал и проблясване на бижута. Но Маги се справяше добре — чувстваше се леко откъсната от действителността и някак необвързана — така, както се чувства актьорът на сцената.

— О, та това е прекрасно! — плешив мъж с тежки мустаци и превзет британски акцент се възхищаваше на едно от произведенията. То представляваше няколко сини копия, захванати в прозрачно стъклено кълбо. — Нарекли сте го В плен. Вашият талант, вашата чувственост се борят за свобода. Подобно на вечната борба на мъжа. Триумфална битка, макар и да буди меланхолия.

— По-скоро си представях шестте графства — обясни Маги простичко.

— Плешивият мъж примигна.

— Моля?

— Шестте графства на Ирландия — повтори тя с коварно бунтарско пламъче в очите. — Които са като в плен.

— Разбирам.

Застанал до слисания лорд. Джоузеф едва потисна смеха си.

— Според мен цветовете са невероятни, лорд Уитфилд. Прозрачността разсейва напрежението между деликатността и дързостта на скулптурата.

— Така е — съгласи се лордът и прочисти гърло. — Твърде необикновено. Извинете ме.

Маги го наблюдаваше как се оттегля, а усмивката не слизаше от лицето й.

— Мисля, че няма да я купи, за да я сложи в кабинета си, а, Джоузеф?

— Ти си жестока жена, Маргарет Конканън.

— Аз съм ирландка, Джоузеф — тя му намигна. — Да живеят бунтовниците.

Той се усмихна очарован и като прокара ръка през кръста й, я поведе из залата.

— О, госпожо Конли — Джоузеф нежно стисна Маги, за да й даде сигнал. — Изглеждате ослепително, както винаги.

— Джоузеф, все ще намериш думи, с които да ме поласкаеш. А това… — Ан Конли погледна към Маги. — Предполагам, че това е художничката. Радвам се да се запознаем, скъпа. Аз към госпожа Денис Конли — Ан. Разбрах, че вече сте се запознали с дъщеря ми Патриша.

— Да — Маги оприличи деликатния досег с ръката на Ан като нежно докосване на атлаз.

— Сигурно е някъде около Руган. Двамата са чудесна двойка, не намирате ли?

— Определено — заяви Маги и стрелна вежди. Съвсем ясно долови отправеното предупреждение. — В Дъблин ли живеете, госпожо Конли?

— Да. Само няколко къщи ни делят от имението на Суини. Вече поколения наред семейството ми е от висшето общество на Дъблин. А вие сте от западната част на страната, нали?

— Да, от графство Клар.

— Чудесна природа. Всички онези чаровни старомодни селца със сламени покриви. Доколкото разбрах, родителите ви са фермери? — Ан вдигна вежда, очевидно развеселена.

— Бяха.

— Вероятно тук всичко е извънредно вълнуващо за теб, особено с провинциалното ти възпитание. Убедена съм, че престоят ти в Дъблин ще те впечатли. Скоро ли ще се връщаш?

— Мисля, че съвсем скоро.

— Природата сигурно ти липсва. Дъблин е доста съсипващ за човек, непривикнал към градския живот. Сякаш си в друга държава.

— Поне разбирам езика — отвърна Маги спокойно. — Надявам се да прекарате приятна вечер, госпожо Конли. Ще ме извините та момент, нали?

Ако Роуган си въобразява, че ще продаде на тази жена нещо, създадено от Маги Конканън, има много здраве беснееше Маги.

Претендираше за изключителни права! Със собствените си ръце ще строши и последното си творение на сол, но няма да го види в ръцете на Ан Конли. Да разговаря с нея, сякаш е някоя дебело бузеста краварка със слама в косите!

Успя да удържи гнева си, докато прекосяваше главната зала и се отправи към нишите. Всички бяха заети, гостите разговаряха, седяха, смееха се, обсъждаха я. Усети как нещо в главата й пулсира, когато тръгна надолу по централното стълбище. Реши да си вземе една бира от кухненския бокс и да си даде минута отдих.

Нахълта и налетя на пълен мъж, който пушеше пура и пиеше бира.

— Разкрит съм — обяви той и се засмя смутено.

— Значи станахме двама. И аз дойдох, за да изпия една бира на спокойствие.

— Чакайте. Ще ви донеса — галантно се надигна от стола и извади кутия бира за нея. — Не искате да загася пурата си, нали?

Умолителният му той я разсмя.

— Не. Баща ми някога пушеше лула, натъпкана с най-отвратителния тютюн на този свят. Вероятно вонята е стигала до небесата. Обожавах я.

— Това се казва момиче на място — той намери и чаша. — Мразя тези събирания. — палецът му се стрелна към тавана. — Жена ми непрекъснато ме мъкне на тях.

— И аз ги ненавиждам

— Предполагам, че изложеното може да се определи като хубаво — обяви той, докато тя отпиваше жадно. — Харесаха ми формите и цветовете. Не че разбирам нещо. Жената е специалист. Но ми хареса всичко, което видях и смятам, че това е достатъчно.

— Напълно съм съгласна.

— При тези проклети събирания всеки се старае да ти обясни, кое какво означава. Какво е имал предвид творецът и тем подобни. Говорят за символизъм — изговори думата внимателно, сякаш вкусваше ястие, за което не бе подготвен. — Изобщо не разбирам какво имат предвид.

Маги реши, че мъжът пред нея е леко пийнал и че ужасно и допада.

— Те самите не разбират какво говорят.

— Това казвам и аз! — надигна чашата и отпи почти до дъно — Самите те не се разбират1 Само дърдорят. Но ако заявя това на Ан, съпругата ми, така ще ме изгледа… — Той сведе поглед и свъси вежди, а Маги се запревива от смях.

— Кой го е грижа какво мислят? — попита Маги и подпря глава на ръката си. — Да не би от това да зависи нечий живот? — „Като изключим моя“ — добави тя наум, но бързо се отърси от тази мисъл. — Не мислите ли, че подобни случай са просто претекст, хората да се облекат официално и да се държат надуто?

— Абсолютно — толкова пълно споделяше мнението й, че отривисто удари чашата си в нейната. — Що се отнася до мен, знаеш ли какво всъщност ми се нравеше тази вечер?

— Какво?

— Да си седя пред камината с вдигнати върху възглавничката крака и с малко ирландско уиски в чашата да гледам телевизия — въздъхна със съжаление и продължи: — Но не можех да разочаровам Ан , нито пък Роуган.

— Значи сте близки с Роуган, така ли?

— Като собствен син. Прекрасен мъж стана. Нямаше и двадесет години, когато го видях за кърви път. Баща му и аз имахме общ бизнес, а момчето нямаше търпение да се включи. — той направи неопределен жест. — Умът му е като бръснач.

— А вие в какъв бизнес сте?

— Банкерство.

— Извинете — прекъсна ги женски глас. Двамата погледнаха към Патриша, застанала с прилежно прибрани ръце на прага.

— А, ето я моята любов.

Докато Маги гледаше с широко отворени от почуда очи, мъжът се надигна от стола и стисна в прегръдките си Патриша така силно, че ласката можеше да повали и муле. Реакцията на Патриша бе пълна изненада. Вместо да го отблъсне студено или да демонстрира хладно пренебрежение, тя звучно се засмя.

— Татко, ще ме прекършиш.

„Татко? — зачуди се Маги — Татко? Бащата на Патриша Хенеси? Този приятен мъж бе женен за… за онази лукава жена?“ Това само доказваше, че докато смъртта ни раздели е най-глупавото словосъчетание, което човек е принуждаван да изрече.

— Запознай се с моето момиченце — Денис представи Патриша с очевидна гордост. — Красавица е, нали? Това е моята Патриша.

— Напълно сте прав — ухили се Маги — Приятно ми е отново да се видим.

— И аз. Поздравления за чудесния успех на изложбата ви.

— Изложбата ви? — попита Денис невярващо.

— Така и не се представихме едни на друг — вече смеейки се, Маги пристъпи напред и подаде ръка на Денис. — Аз съм Маги Конканън, господин Конли.

— О — едва изрече той, опитвайки се да си спомни дали не е казал нещо обидно. — За мен е истинско удоволствие — с мъка добави той, тъй като мисълта му течеше бавно.

— Наистина е така. Благодаря ви за най-хубавите десет минути, които преживях, откакто прекрачих прага на галерията.

Денис се усмихна. Тази жена изглеждаше прекалено земна, за да е творец.

— Наистина ми харесаха формите и цветовете — повтори той с надежда.

— А това е най-хубавият комплимент, който чух през цялата вечер.

— Татко, мама се чудеше къде си — обади се Патриша и избърса пепел, попаднала на ревера му. Жестът, който самата Маги бе правила многократно към баща си, прониза сърцето й.

— Тогава ще е най-добре да й дам възможност да ме види — погледна към Маги — тя му се усмихна и той й отвърна със същото. — Надявам се отново да се срещнем, госпожице Конканън.

— И аз.

— Защо не дойдете с нас? — покани я Патриша.

— Не точно сега. — Маги не изпитваше нужда да се озове отново в компанията на Ан Конли.

Лъчезарното й изражение увехна, миг след като заглъхнаха стъпките им по излъскания под. Приседна; беше сама в ярко осветената кухня. Бе съвсем тихо, дори й хрумна дали не би могла да се излъже и да повярва, че е напълно сама в сградата.

Искаше й се да вярва, че е сама. Нещо повече — искаше да повярва, че внезапно обзелата я тъга е плод единствено на липсата на възможност да съзерцава спокойните зелени поля и нежните очертания на хълмовете, както и на безкрайните часове на мълчание, нарушавани само от боботенето на пещта и от бушуващите в съзнанието й образи.

Но не беше само това. В днешната вечер — една от най-ярките през живота й — тя нямаше никого до себе си. Никой от бъбривата, бляскава тълпа горе не я познаваше, не го бе грижа за нея, не искаше да я разбере. Творбите й бяха посрещнати добре. Не беше трудно да го долови зад всичките натруфени и помпозни фрази. Хората, с които Роуган бе заобиколен, харесваха нейното изкуство и това бе първата стъпка.

Трябваше обаче сама да се бори за себе си, повтори си тя, докато излизаше от кухнята. Бе тръгнала по пътя към славата и богатството — път, който бе убягвал на рода Конканън през последните две поколения. И сама щеше да постигне всичко.

Бляскавата светлина и музиката бяха като в приказките. Застана в подножието на стълбите и стисна перилото. Стъпи на първото стъпало. В следващия миг се обърна назад и пое към тъмнината.

Когато часовникът удари един, Роуган разхлаби възела на елегантната си черна папионка и изсипа куп ругатни. Тази жена, реши той, кръстосвайки напред-назад из слабо осветеното фоайе, заслужава да бъде убита. Изчезна яко дим в разгара на шумното празненство, организирано в нейна чест. И го остави да измисля глупави оправдания

Трябваше да се досети, че на жена с нейния характер не може да се разчита да се държи както подобава.

Трябваше да съобрази това и да не и отрежда толкова важно място в личните си амбициозни планове та бъдещето на своя бизнес.

Как, по дяволите, ще се надява, че ще изгради галерия за ирландското изкуство, когато още първата художничка, която той самият избра и чиито творби подреди и изложи, побягна от собствената си изложба като неразумно дете?

А сега, в полунощ, нямаше никакво известие от нея. Грандиозният успех на изложбата, собственото му задоволство от добре свършената работа, бяха помрачени, също като любимите й облачни небеса в западната част на страната. Не му оставаше нищо друго, освен да чака.

И да се тревожи.

Та тя не познаваше Дъблин. Въпреки цялата си красота и чар, в града имаше места, където е опасно жена да се разхожда сама. А и винаги съществуваше вероятност за злополука; самата мисъл за това караше главата му да пулсира от адско главоболие.

Тъкмо се отправи към телефона, за да позвъни в болниците, когато долови шум от завъртането на ключ във входната врата. Рязко се обърна и тръгна към антрето.

Тя беше в безопасност. На светлината на полилея във фоайето той видя, че е напълно невредима. Картината на мъртвото й тяло отново изплува в главата му, която се пръскаше от болка.

— Къде, по дяволите, беше?

Бе се надявала, че той е с приятели в някой престижен клуб. Но тъй като не беше така, можа само да свие рамене и да се усмихне.

— Нагоре-надолу. Твоят Дъблин е прекрасен през нощта.

Той я гледайте втренчено, ръцете му бяха свити в юмруци.

— Искаш да кажеш, че си ходила да разглеждаш забележителностите в един часа през нощта?

— Толкова ли стана? Загубила съм представа за времето. Е лека нощ.

— О, не. Още не! — пристъпи към нея. — Как ще ми обясниш своето поведение?

— Не съм длъжна да давам обяснения на никого, но ако си малко по-ясен, може и да направя изключение.

— Тази вечер в твоя чест се бяха събрали над двеста души. Ти се държа ужасно невъзпитано.

— Нищо подобно — по-уморена, отколкото бе готова да признае, тя мина покрай него, влезе в салона, изхлузи обувките си и настани оттеклите си крака върху тапицираната табуретка. — По мое мнение се държах толкова благовъзпитано, че почти се побърках. Искрено се надявам следващия месец да не ми се налага да се усмихвам на никого. Бих изпила едно бренди в този момент, Роуган. Доста е хладно по това време на годината.

Едва сега той забеляза, че не носи нищо върху тънката си черна рокля.

— Къде по дяволите, е наметката ти?

— Нямам. Ще трябва да си запишеш в бележника „Доставка на подходяща наметка за Маги“ — тя се пресегна и пое чашата.

— Боже, ръцете ти са премръзнали. Нямаш ли разум?

— Бързо ще се стоплят — вдигна вежди въпросително, когато той клекна пред камината, за да запали огън. — Да не би да нямаш прислужници?

— Млъквай! Сарказмът е последното нещо, което ще понеса от теб тази вечер. Преситих се за днес.

Пламъците буйно се разгоряха и погълнаха сухите дърва. На играещата светлина Маги видя, че лицето му е пребледняло от гняв. „Най-добрият начин да се справиш с гнева — помисли си тя, — е да отвърнеш със същото.“

— Не съм ти дала нищо, за да се преситиш — отпи от брендито. Разливащата се из вените й топлина би й доставила истинска наслада, ако не се гледаха така кръвнишки с Роуган. — Нали се появих на проклетото ти откриване? С подобаваща рокля и подходяща безсмислена усмивка на лицето?

— Откриваше се твоя изложба — сряза я той. — Ти, неблагодарна, егоистична, несъобразяваща се с нищо твар!

Колкото и уморена да се чувстваше, не възнамеряваше да му остане длъжна за острия тон. Изправи се царствено и застана срещу него:

— Няма да ти противореча. Точно такава съм, каквато ме нарече, а и от други съм го чувала през по-голямата част от живота си. За щастие и на двама ни, трябва да се грижиш само за творчеството ми.

— Даваш ли си сметка за времето, усилията и разноските, които бяха нужни, за да се осъществи та тази изложба?

— Това е твоето поле за действие — гласът й бе напрегнат, както и цялата й стойка. — Напомняш ми го непрекъснато. А аз бях там, останах в продължение на два часа и разговарях с всеки непознат, който се изпречваше пред мен.

— Време е да осъзнаеш, че потенциалният постоянен клиент не е непознат и че невъзпитаното държане никога не е привлекателно.

Тихо изречените му думи с напълно овладян глас я поразиха като сабя.

— Не съм обещавала, че ще остана цялата вечер. Исках просто да бъда сама.

— И да бродиш по улиците посред нощ? Аз съм поел отговорност за теб, докато си тук, Маги. По дяволите, за малко не извиках полиция!

— Отговорност за мен носиш не ти, а аз — забеляза обаче, че очите му са потъмнели не само от гняв, а и от загриженост. — Ако съм ти създала тревоги, извинявай. Наистина просто отидох да се поразходя.

— Тръгна да се шляеш и напусна първата си значима изложба, без да се сбогуваш?

— Да — чашата полетя от ръката й към камината, преди да успее да осъзнае какво става. Стъкълца се разхвърчаха като капки дъжд — Трябваше да напусна! Не можех да дишам! Не издържах повече! Цялата онази тълпа, която се вторачваше в творбите ми, в мен, а да не говорим за музиката, за осветлението. Всичко бе така прекрасно, така съвършено. Не подозирах, че чак толкова ще се изплаша. Мислех, че съм го преодоляла първия път, когато ми показа залата, подредена с моите скулптури, сякаш бе сън.

— Била си изплашена?

— Да, дяволите да те вземат. Щастлив ли си да го чуеш ужасена бях, когато отвори вратата и видях какво си направил. Не можех да говоря. Ти ми причини това — завърши тя гневно. — Ти разтвори кутията на Пандора, от която изскочиха всички мои надежди, страхове и потребности. Не можеш да си представиш какво е да имаш потребности — ужасни потребности, — които не си подозирал, че съществуват.

Той се загледа в нея, страстна и крехка в черната рокля.

— Мога, Маги — пророни той. — Наистина мога. Трябваше да ми кажеш.

Гласът му стана нежен, докато пристъпваше към нея. Тя вдигна ръце, за да го отблъсне.

— Не, недей. Не бих могла да понеса да си внимателен точно сега. Не и след като не го заслужавам. Сгреших, когато напуснах по този начин. Беше егоистично и неблагодарно. — тя отпусна безпомощно ръце. — Но нямаше никой, който да държи на мен там горе. Никой и това сломи сърцето ми.

Изведнъж стана толкова крехка, че той се въздържа и не я докосна. Страхуваше се, че колкото и нежно да го стори, тя може да се прекърши в ръцете му.

— Ако ми беше казала, че е толкова важно за теб, Маги, щях да се погрижа и близките ти да са тук.

— Не можеш да осигуриш присъствието на Бриана. Бог ми е свидетел, но не можеш да върнеш баща ми от гроба — гласът й изневери и тя се смути. Притеснена, сложи ръка на устата си. — Преуморена съм, това е всичко — напразно се бореше да овладее гласа си. — Превъзбудена съм от цялото вълнение. Дължа ти извинение, че си тръгнах така внезапно, като и благодарност за всичко, което направи за мен.

Харесваше му се повече, когато беснееше или плачеше. Тази любезност не бе характерна за нея. Не му оставаше нито друго, освен да отвърне със същото.

— Важното е, че изложбата бе много успешна.

— Така е — очите й заблестяха на светлината от камината. — Това е важното. Ако ме извиниш, ще отида да си легна.

— Разбира се, Маги. Но искам да ти кажа още нещо.

Тя се извърна към него. Пламъците в камината пръскаха златисти отблясъци зад него.

— Да.

— Аз те чаках горе. Надявам се, следващия път да не забравяш това и да си доволна.

Не му отговори. Той долови само шума от дрехата й, докато прекосяваше хола и се изкачваше по стълбите, а после тихото хлопване на вратата на спалнята й.

Загледа се в огъня, видя как една цепеница се раздели на две през пламъците и жарта. Издигна се дим, предизвикан от вятъра. Продължи да се взира в отблясъците на огъня върху камъка и примигна.

Тя бе капризна и бляскава като огъня, осъзна той. Също толкова опасна и първична.

А той бе отчаяно влюбен в нея.