Родена в пламък

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Доста разстроен, Роуган напусна гостната на баба си и намина към галерията малко преди затваряне. Не искаше да повярва, че е станал свидетел на онова, с което бе наясно. Както веднъж каза Маги, когато една двойка е влюбена, тя излъчва сигнали.

Неговата баба, за Бога, флиртуваше с кръглоликия вуйчо на Маги от Голуей.

Не, реши той, когато влизаше в галерията, не беше възможно да е така. Сигурно наистина излъчваха сигнали, но той без съмнение, не ги е разчел правилно. В края на краищата, баба му бе на повече от седемдесет, дама с безупречен вкус, неопетнена репутация, неповторим стил.

А Нийл Фийни бе просто… неописуем, реши Роуган.

Явно се нуждаеше от два-три часа пълно спокойствие и тишина — каквито имаше в кабинета си в галерията — далеч от хората, телефоните и каквито и да било лични грижи.

Поклати глава, докато прекосяваше салона: започваше да разсъждава като Маги.

Високи гласове го спряха, преди да натисне дръжката на вратата, зад която се вихреше страхотен скандал. Макар доброто възпитание да му подсказваше, че е редно да се оттегли, любопитството надделя.

Отвори вратата и завари Джоузеф и Патриша да спорят разгорещено.

— Казвам ти, че не използваш главата, която Господ е сложил на раменете ти — обвиняваше я Джоузеф. — Няма да стана причина отношенията между теб и майка ти да охладнеят.

— Хич не ми пука какво мисли майка ми — отвърна му не по-малко разпалено Патриша, с което накара Роуган да зяпне. — Това няма нищо общо с нея.

— Фактът, че го твърдиш, доказва моето становище. Не мислиш ли? Тя… Роуган? — Бясното лице на Джоузеф се вкамени. — Не очаквах да се отбиеш.

— Очевидно — Роуган погледна предпазливо първо към Джоузеф, после към Патриша. — Като че ли попречих.

— Може би ти ще успееш да го накараш да преодолее проклетата си гордост — с блеснали от чувства очи, Патриша отметна коси. — Аз явно не мога.

— Това няма нищо общо с Роуган — обади се Джоузеф тихо, но в тона му прозвучаха предупредителни стоманени нотки.

— А, да, не бива да казваме на никого — първите сълзи закапаха, Патриша ги изтри. — Ще продължим да се крием като прелюбодейци. Е, няма повече да го правя, Джоузеф. Влюбена съм в теб и не ми пука кой ще узнае! — извърна се към Роуган: — Е, какво ще кажеш?

Той протегна ръка, сякаш да запази равновесие.

— Мисля, че трябва да ви оставя сами.

— Няма нужда — тя грабна чантата си. — Той не ще да ме чуе. Сбърках, като реших, че ще ме послуша. Че е единственият, който ще го стори.

— Патриша!

— Не произнасяй името ми с този тон — скастри тя Джоузеф. — Цял живот ми е казвано какво да правя и как да го правя. Кое е редно, кое е приемливо и така нататък. До гуша ми дойде. Изтърпях всички критики заради отварянето на училището, както и неизреченото, но твърдо убеждение на приятелите и семейството ми, че ще се проваля. Е, няма да се проваля! — тя отново се извърна към Роуган, сякаш той бе се намесил. — Чуваш ли? Няма да се проваля. Ще постъпя точно както искам и ще го сторя добре. Но няма да приема критика относно избора ми на любовници. Нито от теб, нито от майка ми, а най-малкото — от любовника, когото съм избрала.

Вирна брадичка и хвърли поглед през сълзи към Джоузеф.

— Ако не ме искаш, постъпи честно и ми го кажи. Но да не си посмял да ми обясняваш кое е добро за мен.

Джоузеф пристъпи към нея, но тя вече се бе устремила към вратата.

— Пати! По дяволите! — „Май е по-добре да я оставя да си върви — помисли си Джоузеф. — По-добре ще е за нея.“ — Съжалявам, Роуган — подхвана той сковано. — Щях да намеря начин да избегна сценката, ако знаех, че ще дойдеш.

— Тъй като не го стори, поне ми обясни — не по-малко сковано Роуган заобиколи бюрото и се настани на стола, като доби властно изражение. — Дори ще е по-точно да кажа: Настоявам за обяснение.

Джоузеф не трепна от превъплъщението на Роуган от приятел в работодател.

— Очевидно е, че с Патриша се виждаме.

— Нейните думи бяха крием.

Руменина заля лицето на Джоузеф.

— Ние… Аз смятах, че ще е най-добре, ако го правим дискретно

— Нима? — очите на Роуган го изгаряха. — Да се държиш с жена като Патриша, сякаш е някоя от случайните ти връзки, е твоята представа за дискретност?

— Очаквах твоето неодобрение, Роуган — под шитото по поръчка сако раменете на Джоузеф станаха стоманени. — Очаквах го.

— И съвсем правилно — увери го Роуган ледено.

— И не само това, но и реакцията на майка й, когато Патриша ме уговори да вечерям с родителите й снощи — ръцете му се свиха в юмруци. — Управител на галерия, без капка синя кръв. Защо не го каза направо и без това бе изписано в очите й. Дъщеря й заслужава по-добра партия. Напълно съм убеден в това. Но няма да стоя тук и да търпя приказките ти, че нашето с Патриша е случайна връзка!

Когато изрече последните думи, вече крещеше.

— Тогава каква е връзката ви? — попита Роуган.

— Влюбен съм в нея. Влюбен съм от първия път, когато я видях, преди близо десет години. Но първо я заплени Робърт… После ти.

— Никога не съм я запленявал — смаян, Роуган разтърка лице с ръце. — „Да не би светът да полудява?“ — зачуди се той. Баба му и вуйчото на Маги, самият той и Маги, а сега — Джоузеф и Патриша — Кога стана всичко това?

— Седмицата, преди да отпътуваш за Париж — Джоузеф си припомни онези опияняващи часове, прекрасни дни и зашеметяващи нощи, преди действителността да го отрезви. — Не бях го предвидил, но това едва ли променя нещата. Ясно ми е, че вероятно ще предприемеш някои кадрови промени.

Роуган отпусна ръце.

— Какви кадрови промени?

— Нов управител на галерията.

„Май ще е най-добре — реши Роуган, — да се прибера вкъщи и си намеря аспирин.“

— Защо?

— Аз съм нает от теб.

— Така е и се надявам да продължи да бъде така. Личният ти живот няма нищо общо с работата, която вършиш тук. Господи! Приличам ли на чудовище, готово да уволни някого само защото е влюбен в моя приятелка? — притисна длани към очите си — правеше опит да облекчи болката, която вече пулсираше в главата му. — Влизам тук — в собствения си кабинет, държа да напомня, и ви заварвам да се зъбите един на друг като териери. Преди да успея да си поема дъх, Патриша се нахвърля върху мен, че не вярвам в способностите й да се справи с управлението на училището — поклати глава и отпусна ръце. Винаги съм я смятал за изключително способна във всичко. Та тя е една от най-интелигентните жени, които познавам.

— Завари ни в най-разгорещения момент — промърмори Джоузеф. Пушеше му се ужасно и запали цигара.

— Така излиза. Ако искаш, ми отговори, но като на човек, който те познава от десет години, а Патриша — още по-отдавна. Любопитно ми е за какво се скарахте?

Джоузеф издуха цигарения дим.

— Иска да избяга с мен.

— Да избяга с теб? — ако Джоузеф му бе обявил, че Патриша иска да танцува гола на площада пред катедралата, едва ли щеше да е по-потресен — Патриша?

— Замислила е някакъв налудничав план да отидем с кола до Шотландия. Стана дума, че се е скарала с майка си и от вкъщи е дошла разгневена направо тук.

— Никога не съм предполагал, че Патриша може да се разгневи. Доколкото схващам, майка й не те е одобрила.

— Най-меко казано — той неволно се усмихна. — Истината е следната: според нея Патриша трябва да се омъжи за теб.

Роуган не се изненада особено от новината.

— Обречена е на разочарование, тогава — отбеляза той. — Имам други планове. Ако мислиш, че ще помогне, ще й ги разясня.

— Не виждам с какво може да навреди — Джоузеф се поколеба, преди да седне, както обикновено правеше, на ръба на бюрото на Роуган. — Значи не възразяваш? Не си против?

— Защо да съм? А що се отнася до Ан, Денис ще се погрижи за нея

— И Патриша така каза — Джоузеф внимателно огледа димящата между пръстите си цигара, извади сгъваемото пепелниче и я загаси. — Настояваше да избягаме и да се оженим, а майка й щяла да свикне скоро с това и щяла да започне да се държи, сякаш хрумването е било нейно.

— Готов съм да се обзаложа, че ще постъпи точно така. Отначало тя не хареса и Роби особено.

— Така ли?

Джоузеф започваше да прилича на човек, който е видял светлина в дъното на тунела.

— Никак не бе сигурна, че е подходящ за любимата й дъщеря — припомняйки си, Роуган се облегна назад. — Но не мина дълго време и направо не успяваше да се нахвали с него. Е, той, разбира се, не носеше обица.

Джоузеф се ухили и опипа обицата си.

— Пати я харесва.

— М-м-м-м… — бе единственото, което Роуган се сети да каже. — Ан може да създава проблеми — направи се, че не чува невъзпитаното изсумтяване на Джоузеф, — но в крайна сметка тя иска единствено щастие за дъщеря си. Ако ти си отговорът, Ан ще те приеме охотно Знаеш ли, можем чудесно да се оправим тук и без теб, ако решиш ненадейно да заминеш за Шотландия.

— Не мога. Няма да е честно спрямо Патриша.

— Твоя работа, разбира се. Но… — Роуган отново се облегна на стола. — Според мен едно пътуване през границата, службата в някоя порутена църква и меден месец в планините може да е доста романтично за някои жени.

— Не искам да съжалява за решението си — каза Джоузеф вече не толкова уверен.

— Жената, която преди малко излезе оттук, ми прилича на човек, който знае какво иска.

— Така е и вече се научи да знае, и аз какво искам — той се надигна от бюрото. — Най-добре да отида да я намеря — спря на вратата и се усмихна през рамо: — Роуган, може ли да изчезна за седмица?

— Изчезни за две. И целуни булката от мое име.

Телеграмата, която пристигна след три дни и го уверяваше, че господин и госпожа Джоузеф Донахю са живи, здрави и щастливи, убедиха Роуган, че не е коравосърдечен човек. Напротив, приятно му бе да мисли, че е изиграл своята роля, за да се съберат по-скоро двамата влюбени.

Но имаше други двама влюбени, за които би дал мило и драго да види, че се разделят. Всъщност по цял ден мечтаеше как с ритници да върне Нийл Фийни обратно в Голуей. Отначало Роуган опита да не обръща внимание на ситуацията. Но мина повече от седмица, а Нийл продължи да стои уютно настанен в дома на Кристин Суини. Реши да опита с търпение. „В края на краищата — успокояваше се той, — колко време жена с вкус и разум като баба му, ще продължи да е увлечена по лишен от чар, недодялан селяндур?“

След втората седмица вече смяташе, че е дошло време да се опита да влее разум в главата на баба си.

Роуган чакаше в гостната — гостната, увери се за сетен път той, която отразяваше стила и възпитанието на прекрасна, чувствителна и щедра жена.

— А, Роуган — Кристин влезе в стаята. Според Роуган изглеждаше прекалено привлекателна за жена на нейната възраст. — Каква чудесна изненада. Мислех, че заминаваш за Лимерик.

— Заминавам. Отбих се на път за летището — той я целуна и погледна към вратата през рамото й. — Значи си… сама?

— Да. Нийл отиде да свърши някои работи. Имаш ли време да хапнеш преди да тръгнеш. Готвачката изпече чудесен сладкиш. Нийл така я очарова, че всеки ден приготвя по нещо сладко.

— Очаровал я е?

Докато баба му се настаняваше, Роуган завъртя очи.

— Да. Постоянно отскача до кухнята да й съобщи колко са хубави супите й или патицата, или някое друго ястие. Тя не престава да го глези.

— Той определено е човек, който си похапва добре.

Кристин се усмихна широко.

— О, Нийл обича храната.

— Сигурен съм, че не му се опира, след като е безплатна.

Забележката му накара Кристин да вдигне вежди.

— Да поискам пари от приятел за малко храна, така ли Роуган?

— Разбира се, не. От доста време е в града — започна той, сменяйки тактиката. — Сигурен съм, че домът и работата му започват да му липсват.

— О, но той се е пенсионирал. Както Нийл казва, един мъж не може да работи цял живот.

— Ако въобще е работил — промърмори Роуган под носа си. — Бабо, убеден съм, че ти е било приятно да ти погостува приятел от детството, но…

— Така е. Направо е чудесно. Дори се почувствах по-млада — тя се засмя. — Сякаш съм отново момиче. Снощи например ходихме да танцуваме. Бях забравила колко добър танцьор е Нийл. А когато отидем заедно в Голуей…

— Заедно? — Роуган усети как пребледнява. — Двамата заедно в Голуей?

— Да. Следващата седмица възнамеряваме да тръгнем с колата и бавно да се придвижим на запад. Ще е малко носталгично за мен. И разбира се, бих искала да видя дома на Нийл.

— Но не можеш. Това е абсурд. Не можеш да се замъкнеш до Голуей с този мъж.

— Защо не?

— Защото е… Защото си моя баба, но дяволите. Няма да допусна…

— Няма да допуснеш какво? — попита тя тихо. Тонът й издаде онзи гняв, който рядко насочваше към него. Това накара Роуган да смекчи думите си.

— Бабо, давам си сметка, увлякла си се по този мъж по спомените… Няма нищо лошо в това. Но да заминеш заедно с мъж, когото не си виждала от петдесет години, е нелепо.

„Колко е млад — помисли си Кристин. — И колко отчайващо почтен.“

— Ще ми бъде приятно на моята възраст да извърша нещо нелепо. От друга страна, едно пътуване до къщата от моето детство с мъж, към когото съм доста привързана и когото познавам далеч преди ти да се родиш, по никакъв начин не се отнася към тази категория. Но — тя вдигна ръка, за да му даде знак да мълчи — идеята да имам връзка, която носи удовлетворението, каквато изпитвам с Нийл, виж — това вече е възможно да бъде в тази категория.

— Да не би да… Ти… Нима…

— Дали съм се любила с него? — Кристин се облегна назад, като барабанеше с добре гледаните си ръце по седалката на дивана. — Това определено е моя работа, не смяташ ли? И не ми е нужно твоето одобрение.

— Разбира се — той усети, че му прималява. — Но е естествено да се тревожа за теб.

— Отбелязах загрижеността ти — тя се надигна царствено. — Съжалявам, ако си шокиран от поведението ми, но това е положението.

— Не съм шокиран… По дяволите, разбира се, че съм шокиран. Не можеш просто… — не бе в състояние да произнесе думите и то в гостната на баба си. — Скъпа, та аз въобще не знам нищо за този мъж.

— Аз знам. Нямам точна представа колко време ще остана в Голуей, но на път за там ще се отбием да видим Маги и семейството й. Да й предам ли поздрави от теб?

— Но ти не си взела окончателно решение за пътуването, нали?

— Държа да те уверя, че знам какво правя. Лек път, Роуган.

Не му оставаше нищо друго, освен да я целуне по бузата и да тръгне. В момента, когато влезе в колата, сграбчи телефона.

— Айлийн, отложи пътуването до Лимерик за утре… Да, възникна проблем — промърмори той. — Налага се да отида до Клар.

Когато първите признаци на есента се усетят във въздуха и обагрят дърветата, е истински грях да не им се наслаждаваш. След две седмици непрестанна работа Маги реши да си даде свободен ден. Сутринта прекара в градината; настървеното й плевене би предизвикало гордостта на Бриана, за награда реши да отиде с колелото до кръчмата на О’Мейли и да хапне един позакъснял обяд.

Във въздуха се носеше студен полъх, а струпаните на запад облаци вещаеха дъжд преди мръкване. Нахлупи плетената шапка, напомпа спадналата задна гума и изкара колелото от къщата.

Подкара бавно, зяпайки прибирането на реколтата по нивите. Обичките продължаваха да цъфтят като алени сълзи, независимо от изгледите за ранни слани. С настъпването на зимата пейзажът щеше да се промени; щеше да опустее и студените ветрове щяха да се подгонят по нивите. Но пак щеше да е красив. Нощите щяха да станат по-дълги и да задържат по-дълго хората пред камините. С вой на ветрове, Атлантическият океан щеше да докара дъждовете.

Тя очакваше с нетърпение промените, както и работата, която щеше да отхвърли през идните студени месеци.

Питаше се дали може да склони Роуган да дойде на запад през зимата и ако успее, дали той ще долови чара на потропващите от ветровете прозорци и на дима от камината. Надяваше се да ги оцени. И когато решеше, че е приключил с това глупаво наказание, което й налагаше, тя се надяваше нещата отново да станат такива, каквито бяха преди последната й нощ във Франция.

„Ще види, че е разумно“ — повтори си за сетен път тя и се наведе ниско над кормилото, за да се предпази от вятъра. Щеше да го накара да го проумее. Даже бе склонна да му прости, че е високомерен, прекалено самоуверен и диктатор. Следващия път, когато са отново заедно, тя ще се държи сдържано и спокойно и ще нарежда сладки приказки. Така щяха да оставят глупавото недоразумение зад гърба си и…

Успя само да изпищи и рязко да свие към живия плет, когато колата връхлетя иззад завоя. Изскърцаха спирачки, колата поднесе и Маги се озова сред трънките.

— Исусе Христе. Богородице! Кой сляп идиот кара така, готов да премаже невинни хора? — отмести спусналата се върху очите й шапка. — Ами, да, разбира се. Кой друг освен теб?

— Пострадала ли си? — Роуган излезе от колата и коленичи до нея за секунда. — Не мърдай.

— Мога да се движа, да те вземат дяволите — тя отмести ръцете му, които я опипваха. — Как можеш да караш с подобна скорост? Това не е състезателна писта.

Сърцето му, което допреди малко пулсираше в гърлото, се отпусна.

— Не карах чак толкова бързо. Ти караше по средата на пътя, унесена в мечти. Ако само секунда по-рано бях взел завоя, щях да те размажа като заек върху пътя.

— Не мечтаех. Гледах къде вървя, без да очаквам някой глупак да фучи насреща ми с хубавия си автомобил — надигна се и изтупа панталона си, а после ритна колелото. — И виж какво направи. Гумата ми сдаде.

— Все пак е по-добре, че сдаде тя, а не ти.

— Какво правиш? — попита рязко тя.

— Слагам това жалко нещо в колата — затвори багажника и отново се обърна към нея: — Хайде, ще те откарам до дома ти.

— Не съм тръгнала към къщи. Ако имаш някакво чувство за ориентация, ще забележиш, че съм на път за селцето, където се канех да похапна.

— Ще се наложи да изчакаш малко.

Той я хвана за ръката по властния начин, който, бе забравила, обикновено я развеселяваше.

— Нима? Е, можеш да ме откараш до селцето, защото умирам от глад.

— Ще те откарам до дома ти — повтори той — Искам да обсъдя нещо с теб и то насаме. Ако бях успял да се свържа днес сутринта, щях да те предупредя, че пристигам и ти нямаше да караш колелото си по средата на пътя.

След тези думи той затръшна вратата в лицето й и заобиколи, за да седне зад волана.

— Ако беше успял да се свържеш сутринта и се държеше така неприятно, както сега, щях да ти кажа изобщо да не си даваш труда да идваш.

— Имах изключително напрегната сутрин, Маги — потисна желанието да се опита да разкара пулсиращото в слепоочията му главоболие, като ги разтърка. — Не ме напрягай допълнително.

Тя се канеше да направи точно това, когато забеляза, че говори истината. В очите му се четеше тревога.

— Проблем в работата ли имаш? — попита тя.

— Не. Всъщност възникват известни усложнения с един мой проект в Лимерик. Тръгнал съм натам.

— Значи няма да останеш?

— Не — той я стрелна с поглед. — Няма да остана. Но не съм дошъл, за да обсъдя с теб разширяването на фабриката — спря пред портата и изключи двигателя.

— Ако нямаш нищо за ядене, ще отскоча до селцето и ще ти донеса нещо.

— Няма проблеми. Не е важно — вече по-благосклонно, сложи ръка върху неговата. — Радвам се да те видя, нищо, че за малко не ме прегази.

— И аз се радвам да те видя — той вдигна ръката й към устните си. — Независимо, че за малко не връхлетя върху колата ми. Ще извадя колелото ти.

— Остави го отвън — тя тръгна по пътечката, обърна се. — Нямаш ли подходяща целувка за мен?

Едва устоя на мимолетната й усмивка, както и на начина, по който вдигна ръце, за да обвие врата му.

— Имам целувка за теб — подходяща или не — лесно посрещна пламенността й, пълните й с енергия движенията. Но му бе трудно да преодолее желанието да я вкара в къщата и да я обладае.

— В известен смисъл може да се каже, че мечтаех — пророни тя, откъсвайки се от устните му. — Мислех за теб и се чудех докога ще ме наказваш.

— По какъв начин?

— Като ме отбягваш — подметна тя, непринудено и отвори вратата.

— Не съм ти наложил наказание.

— А само ме отбягваш, така ли?

— Дистанцирам се, за да ти дам време да премислиш.

— И време, през което да разбера, че ми липсваш?

— Да, и време да разбереш, че ти липсвам и да промениш решението си.

— Липсваш ми, но не съм променила решението си, нито пък себе си. Защо не седнеш? Трябва да взема още торф за огъня.

— Обичам те, Маги.

Думите му я заковаха на място и я накараха да притвори очи за миг, преди да се обърне към него.

— Склонна съм да повярвам, че е така, Роуган, и макар нещо в мен да трепва, когато го чувам, това не променя нещата.

Тя бързо излезе.

Не бе дошъл да проси, напомни си той. Дошъл бе да я помоли за помощ в изникналия проблем. Но като съдеше по реакцията й, очевидно нещата се бяха променили повече, отколкото тя бе склонна да признае.

Закрачи из стаята — от изтърбушения диван до прозореца и обратно.

— Ще седнеш ли най-после — настоя тя, когато внесе куп торфени брикети. — Ще протриеш пода. Каква е тази работа в Лимерик?

— Малки усложнения, това е всичко — наблюдаваше как тя коленичи до камината и умело разпали огъня. Мина му през ум, че никога не е виждал как се стъкмява огън с торфени брикети. Бе спокойна гледка, която караше мъжа да потърси топлата зачервена камина. — Ще разширяваме фабриката там.

— А какво произвеждате в тази фабрика?

— Порцелан. Най-вече неща, украсени с нещо модно за сезона.

— Модно? — тя спря и приседна на подгънатите си крака. — Искаш да кажеш — нещо като сувенири? Не онези малки камбанки, чаени чашки и други подобни, които се продават в магазините за сувенири?

— Много добре ги правим.

Тя отметна глава и се разсмя от сърце.

— Така се постига богатство. Наела съм мъж, който прави чинийки с разни детелини по тях.

— Имаш ли и поне малка представа, доколко нашата икономика зависи от туризма, от продажбата на чинийки с детелини, ръчно изплетени дрехи, лен, дантели и проклетите пощенски картички?

— Не — тя се изкиска. — Но съм убедена, че можеш да ме осведомиш до последното пени. Я ми кажи, Роуган, търгуваш ли с гипсови или пластмасови отливки?

— Не съм тук, за да защитавам деловите си занимания или факта, че предстоящото разширение, което ще произвежда един от най-хубавия порцелан от Ирландия, ще създаде над сто нови работни места, и то там, където отчаяно се нуждаят от тях.

Тя махна с ръка, за да го спре.

— Съжалявам. Обидих те. Убедена съм, че необходимостта от напръстници и пепелници, както и от чаши за чай с надписи, расте. Разбери ме, просто ми е трудно да си представя как мъж, който носи такива великолепни костюми, е собственик на подобна фабрика.

— Да, но благодарение на нея е възможно галерията „Уърлдуайд“ да субсидира и осигурява стипендии на толкова художници всяка година. Пък било то и сноби.

Тя разтри носа си с ръка.

— Е, това вече ме постави на място. И тъй като не желая да пропилявам в караници малкото време, с което разполагаме, няма да разговаряме повече за това. Ще седнеш ли, или ще продължиш да стоиш там и да ме гледаш така изпепеляващо? Не че не изглеждаш привлекателен дори и намръщен.

Той се предаде и въздъхна дълбоко.

— Добре ли ти върви работата?

— Изключително — тя се помести и кръстоса глезени върху килимчето пред камината. — Ще ти покажа някои нови неща, преди да си тръгнеш, ако има време.

— Нещата в галерията малко се бавят. Може би трябва да ти кажа, че Патриша пристана на Джоузеф и те се ожениха.

— Знам. Получих картичка от тях.

Той я погледна озадачен.

— Новината, като че ли не те е изненадала.

— Никак. Те бяха побъркани от любов едни към друг.

— Доколкото си спомням, твърдеше, че Патриша е лудо влюбена в мен?

— Нищо подобно. Казах, че е наполовина влюбена в теб и държа на думите си. Мислех, че иска да е влюбена в теб. Съгласи се: толкова подходящо щеше да бъде. Но през цялото време Джоузеф й беше на сърцето. Нали не това те безпокои?

— Не. Признавам — изненада ме, но не то ме разтревожи. Признавам също, че бях започнал да считам уменията на Джоузеф като нещо, което е в реда на нещата и ми принадлежи. — Утре, слава Богу, се връща и съм изключително благодарен за това.

— Тогава какво те тревожи?

— Получавала ли си писмо от вуйчо си Нийл наскоро?

— Бриана получи. Тя ги получава, защото почти само тя им отговаря. Писал й, че ще посети Дъблин и на път за вкъщи може да се отбие при нас. Какво? Да не би да си се запознал с него?

— Да съм се запознал? — Роуган изсумтя и скочи отново от стола. — Не мога да видя баба си и той да не е наоколо. Последните две седмици живя в къщата й. Трябва да решим, какво ще правим по този въпрос.

— А защо да предприемаме нещо?

— Маги, ти изобщо слушаш ли ме? Те живеят заедно. Баба ми и вуйчо ти…

— По-точно: дядо-вуйчо.

— Какъвто ще да ти се пада, но те имат връзка.

— Нима? — Маги се разсмя от сърце. — Та това е чудесно!

— Чудесно ли? Това е лудост. Тя се държи като побъркана ученичка, ходи на танци, ляга си далеч след полунощ и споделя леглото си с мъж, чийто костюми са с цвят на препържени яйца.

— Значи възразяваш срещу избора му на дрехи?

— Възразявам срещу него. Няма да допусна да влезе с танцова стъпка в гостната на баба ми, сякаш мястото му е там. Не знам какво цели, но няма да допусна да се възползва от щедрото й сърце и нейната уязвимост. Ако си е въобразил, че ще сложи ръка и на едно пени от нейното състояние…

— Я спри за малко! — тя скочи като тигрица — Говориш за мои кръвни роднини, Суини.

— Не е сега моментът да проявяваш свръхчувствителност.

— Свръхчувствителност! — тя го удари по гърдите.

— Виж само кой го казва. Истината е, че ревнуваш, защото някой друг освен теб се е появил в живота на баба ти.

— Това са глупости!

— Истина е. Не мислиш ли, че е привлекателна за мъжете, и то не заради парите?

Семейната гордост го накара да изпъне гръб.

— Баба ми е красива и интелигентна жена.

— Не го оспорвам. А вуйчо ми Нийл не е с нея заради парите. Той се оттегли от бизнеса доста добре обезпечен. Е, може да няма вила във Франция и да не носи костюми, шити от проклетите англичани, но разполага с достатъчно, за да не се прави на жиголо. И няма да търпя да говориш подобни неща за роднините ми, и то под покрива на моя дом.

— Не дойдох, за да те обидя. Дойдох, защото ние двамата, като техни близки, трябва да предприемем нещо заради създалото се положение. Намислили са да пътуват за Голуей в близките дни и тъй като ще се отбият и тук, си помислих, че можеш да разговаряш с него.

— Разбира се, че ще разговарям. Той ми е роднина все пак, няма да го избягвам, я. Но няма да ти помогна да се намесиш във връзката им. Ти си сноб, Роуган, и прекалено благоразумен

— Благоразумен?

— Шашнат си от мисълта, че баба ти води богат и активен сексуален живот.

Той потръпна и изсъска:

— Моля те, дори не искам да си го представя.

— И не би трябвало, тъй като това си е нейна лична работа — на устните й заигра усмивка. — И все пак с интересно.

— Престани. — омаломощен, той се свлече на стола. — Ако има нещо, което не желая да си представям, това е двамата да бъдат заедно.

— И аз не мога да си го представя съвсем точно. Не мислиш ли, ще биха могли дори да се венчаят. Тогава с теб ще станем нещо като братовчеди — тя се разсмя и го потупа по гърба, като го видя, че се дави от възмущение. — Дали едно уиски няма да ти се отрази добре скъпи?

— Май си права. Маги… — наложи се няколко пъти да си поеме дълбоко дъх. — Маги… — извика той, защото тя вече тършуваше из кухнята — не искам тя да пострада.

— Знам — върна се с две чаши. — Именно затова не ти размазах носа, когато изприказва онези неща за вуйчо Нийл. Баба ти е прекрасна жена, Роуган и умна.

— Тя е… — най-после изрече на глас онова, което го мъчеше — … единственият човек, останал от семейството ми.

Погледът на Маги се смекчи.

— Ти не я губиш.

Той въздъхна и се загледа в чашата.

— Предполагам, мислиш, че се държа като глупак.

— Не съвсем — тя се усмихна, когато той вдигна поглед към нея. — Очаква се един мъж да бъде потресен, когато баба му си намери гадже.

Роуган трепна. Тя се разсмя.

— Защо не я оставиш да е щастлива? Ако това ще те поуспокои, ще разбера лично как стоят нещата помежду им, когато наминат.

— И това е нещо — докосна чашата й със своята и двамата едновременно отпиха. — Трябва да тръгвам.

— Но ти едва пристигна. Защо не дойдеш с мен в кръчмата да хапнем. Или… — тя го прегърна — …ще останем тук и ще огладнеем.

„Не — помисли си той, докато долепваше устни към нейните — няма да са гладни дълго.“

— Не мога да остана — остави празната чаша и я хвана за раменете. — Ако го сторя, ще се катурнем в леглото. А това нищо няма да реши.

— Няма какво да се решава. Защо така усложняваш всичко? Толкова добре си пасваме.

— Така е — обгърна лицето й с ръце. — Идеално си пасваме. Това е само една от причините да искам да прекарам остатъка от живота си с теб. Не, не се дърпай, нищо от случилото ти се не променя онова, което можем да имаме. Щом веднъж го проумееш, сама ще дойдеш при мен. Аз мога да чакам.

— Значи ще си тръгнеш и пак ще ме избягваш. С други думи: женитба или нищо?

— Женитба — той отново я целуна. — И всичко. Ще бъда в Лимерик близо седмица. В офиса ми знаят къде да ме намерят.

— Няма да се обадя.

Той прокара палец по устните й.

— Но ще искаш да го сториш. Това ми стига засега.