Розата на Тюдорите

Глава 11

Дворецът "Уиндзор", декември 1422 г.

Жаклин търсеше братовчедка си, докато най-сетне не чу от детската стая да се носи много приятен глас, който пееше съвсем вярно и с очевиден френски акцент. Завари Катрия, облечена изцяло в бяло, знак за нейния траур, да коленичи на пода до сина си и да нарежда едно върху друго разноцветни дървени кубчета.

Мостът в Лондон се разби, се разби, се разби!

Мостът в Лондон се разби пред очите ни!

Как ли ще го построим, построим,

как ли ще го построим — чисто нов и невредим!

— О, Хенри, почти го бях построила!

Кралят с огромно удоволствие и весел кикот беше блъснал кубчетата.

Жаклин изчака малко, преди да се обади:

— Катрин, знаеш ли какъв ден е днес?

— Събота, нали? Цял ден. Утре е неделя.

— Имаш ли планове за утре?

— Ще ходя на черква, разбира се, но сутринта. Не планирам нищо по-специално.

— Едва ли си забравила, че утре е първият рожден ден на моя кръщелник. Мислех си, че можем да отпразнуваме този факт.

— Помня, разбира се — отвърна Катрин и седна на земята, докато кралят блъскаше по кубчетата с друго кубче. — Знам, че утре е шести декември — повиши тя глас, за да надвика шума от играта на момченцето. — Но, Жаки, денят е неделя, а и всички са в траур, не е редно.

— Детето не го знае! Минаха три месеца от смъртта на Хенри и цял месец от погребението му. Защо да не направим едно тихо малко тържество? Хайде, Катрин, нищо лошо не правим. Малко следобедно тържество по случай рождения му ден в тесен кръг, с няколко деца.

— Той няма малки приятели.

— Може да поканим графинята на Уестморланд, която да доведе племенника си, херцога на Йорк. А и синът на граф Ормонд, Джеймс, и малкият Томас Рус.

Катрин не можеше да се реши.

— Те всички са с няколко години по-големи.

— Няма значение — развълнувано я убеждаваше Жаклин. — Хенри има нужда от деца, с които да играе. Може да поканим и Едмънд Боуфърт. Виждала съм колко харесва Хенри. На сестра му Джоун пък й е време да свиква с деца, ако иска да се омъжи за Джеймс от Шотландия и да го дари с наследник на трона. Време е да започне да се упражнява.

Катрин се изправи.

— Добре, да го направим! — усмихна се тя. Изведнъж й се дощя да има малко импровизирано тържество на следващия ден само с няколко деца и възрастни в детската стая. Жаклин беше права, хубаво беше да се отбележи първият рожден ден на Хенри, толкова важна дата в младия му живот.

Повикан беше Антон, за да се консултират за храната, с която да почерпят гостите — медени кексчета и джинджифилови бисквити за децата, апетитни хапки за възрастните и накиснати във вино с подправки фурми. Тържеството щеше да е съвсем скромно, а и нямаше никакво време за приготовления.

Преди да предаде бебето на грижите на Джоун Астли, Катрин я помоли да намери Елизабет Раймън, за да й съобщи за плановете на следващия ден. Очакваше неодобрението й, естествено, но вече й беше все едно. В крайна сметка тя беше кралицата и нямаше да позволи онази жена да й диктува какво е редно и какво не. А тя бездруго не одобряваше нищо, което Катрин се опитваше да прави в детската стая. Посрещаше всичките й действия със съчувствена усмивка и доста неумело прикриваше презрението си, макар да не си позволяваше да критикува открито кралицата, След това Катрин отиде да търси Трите Жо-Жо, за да ги включи в написването и разнасянето на поканите. Проблемът беше в това, че голяма част от прислугата бе в почивка и Джоана Траутбек започна да търси хора, които да разнесат поканите, докато Джоана Белнап пък обикаляше да намери достатъчно писари и секретари, които да ги напишат. Белнап се върна с писар и двама секретари, а Траутбек откри трима куриери в конюшните да играят карти с конярите. Те всички внимателно изслушаха наставленията на Жаклин какво се очаква от тях.

Всички, с изключение на Оуен Тюдор, който се беше зазяпал в обстановката. За първи път влизаше в нечии покои в замъка "Уиндзор" и не можеше да откъсне очи от разкошните гоблени и картините по стените. Подът беше покрит не със стъбла на папур или ароматни треви, а с дебел вълнен килим със сложни шарки. Трябва да е донесен от някой от кръстоносните походи на Изток, помисли си той. Толкова е красив.

— И така, това е всичко. Записахте ли? — попита Жаклин. Всички бяха записали, с изключение на Оуен, но той не посмя да си признае. Щеше да препише по-късно от приятеля си Гилбърт, с когото деляха маса и мастилница в библиотеката. Все пак кимна с останалите, след като ги освободиха.

В момента, когато напускаха стаята, Гилбърт смушка Оуен в ребрата.

— Кралицата — процеди той.

Двамата отстъпиха назад и се поклониха ниско, за да направят път на Катрин, която се връщаше, стиснала устни след неприятната среща с Елизабет Раймън.

Оуен успя да долови единствено свистенето на бялата рокля и лекия аромат на лавандула. Опита се да хвърли един поглед, но не видя нищо друго освен изправения гръб на стройна млада жена с руса, навита около главата коса. Не беше толкова висока, колкото си беше представял, но със сигурност се движеше грациозно. Значи това беше кралица Катрин.

* * *

Херцозите на Глостър и Бедфърд се наслаждаваха искрено на рядката възможност да прекарат вечерта само двамата в двореца "Уестминстър". Щяха да нощуват тук, преди да тръгнат за "Уиндзор" на следващата сутрин.

За Глостър това беше добра възможност да сподели с брат си какво мисли за Катрин. На Бедфърд, вече у дома заради приближаващите коледни празници, пък се удаваше възможност да поговорят за проблемите с Филип Буртундски. Той лично бе убеден, че оставането на Филип на страната на англичаните е жизнено необходимо, за да се запази мирът с Франция.

Двамата братя се насладиха на превъзходна вечеря, а в гарафата имаше предостатъчно от искрящото вино с рубинен цвят. Хъмфри вдигна гарафата над две празни чаши.

— Ще ми правиш ли компания?

Джон кимна с усмивка. Известно бе колко обичаше брат му бургундското вино и това беше чудесна възможност да подхване разговора, който си беше наумил.

— Ще бъде жалко наистина, ако се наложи да се лишим от това удоволствие — рече той и пое чашата, която Хъмфри му подаде.

— И защо?

— Тревожа се от поведението на Филип Буртундски. Разбрах, че е отказал поканата да се присъедини към Ордена на жартиерата тази година.

— Така е. Малцина биха го направили.

— Именно — съгласи се Джон. — Това е обида към краля на Англия. Най-неприятно е, че не дойде за погребението на Хенри. Не би трябвало да го затрудни кой знае колко. Беше си проява на нелоялност. Можеше да го съчетае с посещение на новия суверен, младия ни племенник. Дано не предпочита да е лоялен към Шарл.

— Дано не е така. Обясни ли отсъствието си?

— Не. Поне аз не съм чул.

— Със сигурност вгорчава живота на горката ми Жаклин — отбеляза Хъмфри.

Джон се стегна. Неприятната тема за връзката на Хъмфри с Жаклин бе засегната по-рано, отколкото очакваше.

— В какъв смисъл?

— Отказва категорично да обсъжда по какъвто и да начин въпроса за анулирането на брака й с онзи дребен мръсник херцога на Брабант.

— Едва ли очакваш да е готов на подобно нещо. Това би изложило на риск личните му интереси. Но той е опасен, Хъмфри. А опиташ ли се да се ожениш за Жаклин, нещата може да станат много грозни.

— Благодаря за предупреждението, братко — рече Хъмфри. — И все пак ще действам, както намеря за добре. Бъди спокоен.

— Просто помисли, преди да предприемеш каквото и да било — сбърчи чело Джон. — Не е разумно да дразним Филип. Ще бъде катастрофа за бъдещето на малкия Хенри.

— Като стана дума — побърза да смени темата Хъмфри, — исках да поговорим за кралицата. Мислиш ли, че ще пожелае да се върне във Франция сега, когато Хенри го няма?

— Защо й е да се връща?

— Изабел го направи.

— За сестрата на Катрин ли говориш? — повдигна вежди Джон.

Хъмфри кимна в знак на потвърждение.

— Тя беше дете — продължи Джон. — Едва на седем я омъжиха за Ричард и на единайсет вече беше вдовица, така че нямаше какво да я задържа тук. Катрин е на двайсет и една и има своя син Хенри. Сигурно е склонна да остане дори само заради него. Много е привързана към детето.

— Ами ако поиска да се омъжи отново?

Джон не се изненада, че Хъмфри повдигна темата за бъдещето на Катрин, но според него беше малко рано за това. Тя все още скърбеше много. Надали ще бърза да сключи следващ брак.

— След време може и това да се случи — замислено отговори той, — но докато е все още в траур, не вярвам да започне да се държи като улична котка. За бога, Хъмфри, тя е кралицата все пак!

— Така е, но в същото време е дяволски привлекателна вдовица. Няма да скърби вечно. А и си спомням как Хенри се хвалеше, че му се нахвърля веднага щом затвори вратата на спалнята им. Малко прекалено ми се струва за една принцеса. Но какво искаш, каквато майката, такава и дъщерята. Според мнозина кралица Изабо била най-аристократичната мръсница в Европа. Блудница с корона. Все едно, Хенри твърдеше, че Катрин никога не му отказвала, а познавайки Хенри, сигурно не е пропускал.

— Хъмфри! — възмутено възкликна Джон.

Брат му открай време беше склонен да се изразява вулгарно, когато останеха насаме, но направо не беше за вярване, че сипе подобни коментари за една млада жена, към която Джон бе започнал да се отнася с възхищение през последните няколко толкова трудни месеци.

Брат му обаче вече беше захапал темата.

— Помисли си само. Тя е млада, здрава и от съпруга й знам, че с наслада се отдава на креватната гимнастика. Ще й е трудно да се въздържа. Ще бъде истинска катастрофа, ако си намери неподходящ любовник.

— Не я познаваш — отговори Джон, припомняйки си кошмарното им пътуване във Франция до Кале с ковчега на Хенри. — Прекарах в нейната компания последните месеци и съм убеден, че е била предана на Хенри, докато беше жив, а сега е не по-малко отдадена на сина си. Бъди сигурен, че никога няма да се държи неподходящо. Това е последното, което очаквам от нея.

— Времето ще покаже — сви рамене Хъмфри. — Въпрос на време е да разберем.

* * *

Медените кексчета на Антон изчезнаха бързо от масата, възрастните също почти веднага приключиха с хапките, а четирите кани с вино вече стояха празни на масата. Катрин беше опряла краля на Франция и Англия на хълбока си и му подаваше джинджифилова бисквита с формата на човече. Момченцето стискаше бисквитата с две ръце, не ядеше, а оглеждаше с широко отворени очи хората, които се движеха около него, играеха на въпроси и отговори, бърбореха и се смееха. В единия ъгъл на стаята бе поставена люлка за най-малките, а на друга ниска маса бяха оставени настолни игри. Младият Едмънд Боуфърт поглъщаше за трети път порция от фурмите, накиснати във вино с подправки, когато Катрин усети, че докосва лакътя й.

— Милейди — подхвана той, — много мъдро от ваша страна да доведете кралски готвач от Франция. Тези фурми са направо божествени.

— Радвам се, че ти харесват — усмихна се Катрин.

Тя подозираше, че шестнайсетгодишният младеж се беше почерпил и от каните с вино, но поне засега не се беше изложил. Беше във възрастта, когато младежите бързо се опияняват от алкохола, но са убедени, че изобщо не им личи.

— Не си взимай повече от фурмите, Едмънд — прошепна Катрин, — иначе ще трябва да отговаряш пред майка си!

— Нея я няма тук — прошепна той заговорнически, — а когато котката е далеч, мишките могат да играят на воля. Мишките ще могат да си хапват пикантни фурми колкото си искат!

— Добре, мишле — усмихна се Катрин. — Но да не кажеш, че не съм те предупредила.

Мишле? Нейното малко мишле? Едмънд се изчерви и усети как слабините му пламват. Помнеше, че в учебната стая при споменаването на думата "мишка" другите момчета се кискаха в шепи. Дали пък Катрин не намекваше нещо? Обърка се.

Маргарет, майката на Едмънд, беше поканена, естествено, но за нея присъствието й на тържество в ден като този бе направо немислимо. "Всичко ще завърши зле", беше предсказала тя.

Останалите бяха приели с радост и сега в детската стая беше вече твърде топло.

Жаклин се покачи върху една от пейките и плесна с ръце, за да привлече вниманието на гостите.

— Елате всички — провикна се тя. — Ще играем на криеница. Първо ще се крият големите. След като преброим до десет, децата ще ги търсят. После ще направим обратното.

— Къде ще се крием? — провикна се графиня Уестморланд. — Навсякъде ли?

— Не, не навсякъде. Криещите се ще трябва да си намерят скривалище тук в детската, в голямата зала или вътрешния павилион, но не стойте там твърде дълго, за да не замръзнете. А и не приближавайте кухнята, за да не безпокоите Антон! Чуете ли този звънец, трябва да се върнете. Ще означава, че някои деца не са открили възрастни. И така, възрастни, мислете къде ще се скриете! Ще броя от десет до едно и едва тогава, деца, започвате да търсите. Хайде, бройте с мен. Съсредоточете се!

Възрастните шумно се засуетиха, докато търсеха къде да се скрият. Катрин ги наблюдава известно време с усмивка, като придържаше Хенри на хълбока си.

— Десет… девет… осем.. Чакайте! — провикна се Жаклин. — Чакайте! Няма ли да играеш, Катрин?

— Не, трябва да остана с краля. Много е малък, за да се включи в играта.

— Ние ще поемем краля, госпожо — обади се Джоун Астли. — Защо не се позабавлявате? Ще го сложа в люлката, откъдето ще може да гледа какво става.

— Хайде, Катрин — окуражи я Жаклин. — Отивай да се криеш. Ще броя отново. Деца, готови ли сте? Десет… девет… осем, седем…

Катрин успя да се напъха в един тесен шкаф в далечния край на голямата зала, близо до подиума. В него слугите прибираха резервните покривки за кралската маса и имаше място само за един човек, и то слаб като нея. Тя приклекна в тъмното и се почувства някак глупаво. Сърцето й туптеше ускорено от вълнение да не бъде открита от хлапетата. Гласът на Жаклин вече обявяваше последните числа.

В този момент долови нечии стъпки, които определено не бяха детски. Жалко, тя беше открила първа това място. Вратата на шкафа се отвори и тя видя лицето на Едмънд Боуфърт, който с изненада срещна погледа на вдовстващата кралица на Англия сгъната на две вътре.

— Ваше Величество… Аз…

— Върви си, Едмънд, първа намерих това място! — Съдейки по това, че коленете му бяха пред очите й, беше ясно, че е твърде висок, за да се напъха в тесния шкаф.

— Но аз съм от тези, които търсят — възрази той. — И ви открих!

— Не е възможно, ти не си дете! А сега си върви и дай възможност на някое дете да ме намери.

— Няма достатъчно деца и затова съм в групата на тези, които търсят.

— Тогава ми помогни да изляза. Трябва да се върна в детската стая. Не искам да играя на тези глупави игри. Имам дете, за което да се грижа. — Но докато й помагаше, момчето залитна и се опита да я прегърне.

— Не съм дете, знаете го — промълви той с пламнало лице. — Не съм. Аз съм мъж. И ви намерих. И искам…

— Едмънд, ти си пиян! Как смееш! — Катрин го отблъсна и той спря внезапно, главата увисна на гърдите му. Имаше чувството, че са му зашлевили шамар. — Едмънд, отиде твърде далеч. Не смей да го правиш отново! — Тя беше смутена и изплашена, но държеше да напомни на младежа, застанал нещастен пред нея, че тя е кралица, пет години по-голяма от него жена, вдовица с дете и всички отговорности, които са на плещите й.

— Извинявам се — промърмори той. — Много се извинявам.

— Какво, по дяволите, става тук? — проехтя в залата строг глас и Катрин видя херцог Глостър да крачи забързано към тях, следван от брат си.

— Ваше Величество! Този тук безпокои ли ви? — попита той.

— Не. Не… — заекна Катрин. — Играем на криеница. — Лицето й пламна от смущение. — Бях се скрила в този шкаф… Едмънд ме откри и ми помогна да изляза…

— На криеница, значи. — Лицето на Хъмфри гореше. Той се обърна към брат си: — Джон, не ти ли казах?

— Сигурен съм, че всичко е съвсем невинно — възрази спокойно Джон.

— А ти какво правиш тук, млади човече? — обърна се Глостър към Едмънд.

— Ами… И аз участвам в играта на криеница. — Още докато произнасяше думите, младежът усети колко глупаво звучи. Можеше и да измисли нещо по-подходящо, ако беше трезвен.

— На криеница? В неделя? Що за липса на уважение към такъв ден…

— Милорд — прекъсна го Катрин, изправена вече в цял ръст, но Глостър и така беше чувствително по-висок от нея. — Много ви моля да внимавате с думите си. Това са най-невинни детски игри. Днес е рожденият ден на бебето, ето защо организирахме малко тържество за него, нищо повече.

— Разбирам — с леден глас рече Глостър. — И вие може би смятате, че е прилично да празнувате рождения ден на Негово Величество краля, като си играете на криеница в шкафа с един мъж?

— Как смеете да отправяте подобни обвинения! — Сега вече освен разтревожена Катрин беше страшно ядосана, но гневът на Глостър съвсем не беше преминал. Тя хвърли безпомощно поглед към Джон Бедфърд, който стоеше зад брат си и й намигна за нейно облекчение, след което застана между двамата.

— Така се играе на криеница, Хъмфри — рече той. — Би трябвало да си спомняш. Самият ти си играл достатъчно пъти преди години.

— Но не и в неделя — промърмори упорито брат му. — И със сигурност не, когато дворът е в траур.

Катрин погледна бялата си жалейна дреха, чийто корсаж бе покрит със следи от лепкавата джинджифилова бисквита. Cъбрала цялото останало й достойнство, тя изпъна гръб, завъртя се на пета и се отправи към детската стая, последвана от смутения Едмънд Боуфърт.

— Опитай се да не си толкова строг към нея — сложи длан върху ръкава на брат си Джон Бедфърд. — Ти сам вчера каза, че е млада, а и все пак днес е рожденият ден на момчето. Да не говорим, че днес е и денят на свети Николас, ден също на децата. Би трябвало да играят, да си разменят подаръци. Такава е традицията.

— Тя трябва да се научи да се въздържа — промърмори Глостър. — В противен случай никога няма да стане добра майка на краля. Чакай само да видиш какво ще се случи!

Ръцете на Катрин трепереха. Глостър я бе последвал в детската стая, където Жаклин, все още върху пейката, окуражаваше на висок глас възрастни и деца.

— Жаклин — изрева той. — Слизай оттам! Какво си мислиш, че правиш?

— Стига, Хъмфри — подхвърли Жаклин небрежно. — Играем на криеница, нищо повече. Много е забавно.

— Забавните неща не се правят в неделя. Слизай от там, за бога! Имай малко приличие. Какъв пример даваш на децата?

Джон Бедфърд видя, че Катрин седи в ъгъла на стаята и старателно чисти плата на роклята си.

— Много съжалявам, Джон, толкова много съжалявам — повтаряше тя, клатейки глава.

— Катрин, моля те, недей! Не се измъчвай още повече. Нищо лошо не си направила.

— Напротив. Не зачетох смъртта на съпруга си. Брат ти никога няма да ми прости.

— Няма нищо за прощаване. Не обръщай внимание на Хъмфри. Не знам какво му става. Предполагам, напрегнат е, защото много иска да се ожени за Жаклин, а не му разрешават.

— Дано да си прав — поклати глава Катрин безпомощно.

— Разбира се, че съм прав. Мисля, че гостите си тръгват. Няма що, Хъмфри съсипа атмосферата. Сигурен съм, че ще ти се извини, когато дойде на себе си. Защо не отидеш да измиеш лицето си и да смениш роклята. Ще видиш, че ще се почувстваш по-добре. Ще се сбогувам с всички от твое име. Ще ги изпратя и ще им благодаря за посещението. Къде е прислужничката ти?

Гиймот беше чула края на разправията, разтревожи се за господарката си и бързо я поведе в нейните покои. Там беше тихо и след като изми лицето си и облече чиста рокля, Катрин я помоли да вчеше косата й, нещо, което винаги й действаше успокояващо и отпускащо.

Най-сетне, почувствала се достатъчно спокойна, тя се върна в детската стая, където я чакаше голяма изненада. Помещението изглеждаше така, все едно през него беше минал ураган — остатъци от храна, празни и полупразни чинии, празни кани и чаши за вино. Всичко беше изоставено, с изключение на масата в центъра. Негово кралско Величество кралят на Англия и Франция седеше във високата си люлка. Наведен над него, уловил малката ръка, висок тъмнокос мъж, в момента с гръб към нея, броеше пръстите на детето един по един за очевидно голямо удоволствие и на двамата.

Modryb у fawd,

Bys yr uwd,

Pen y cogwr,

Die y Peipar…

— Jolie cwt bach — довърши тя вместо мъжа с широко отворени очи и почти разплакана от умиление.

Детето викаше възторжено.

— Ваше Величество! — сепнато се обърна мъжът.

Катрин не сваляше очи от човека, който се поклони ниско, загледана в тъмната къдрава коса, топлите кафяви очи и широката чувствена уста.

— Кой сте вие? — попита тя.

— Оауйн ап Маредид ап Тудур ап Горонуи Вихън, госпожо — рече той и се усмихна обезоръжаващо. — Тук обаче съм известен като Оуен Тюдор.

Гледаха се в продължение на един дълъг момент.

— Jolie cwt bach — повтори тя отново. — Откъде го знаете?

— Това е популярно детско стихче с имената на пръстите, Ваше Величество. Всички деца в Уелс го знаят.

— Да, Уелс. Съпругът ми кралят ми говореше за това. От Уелс ли сте?

— Имам тази чест, милейди — поклони се той, без да сваля очи от нея.

— А ще ми покажете ли тази игра? Бих искала моят син да я научи. В крайна сметка той е принц на Уелс.

Усмивката на Оуен поохладня малко. Ако тя знаеше само колко мрази той да чува тази титла във връзка с наследника на английския трон. Но как можеше една французойка да знае, че само той мразеше това, а и целият народ на Уелс, който се бе борил за свободата си, воден от Оауйн Глиндур, мъжа с далеч по-голямо право да се нарече принц на Уелс от който и да било английски монарх.

Оуен не само не искаше да загуби работата си, но и нямаше желание да нарани чувствата й. Беше чул за тежките й загуби последните няколко месеца — сестра й, съпруга й и баща й. Горката жена, мислеше си той, обзет от странно желание да я защитава.

— Ако това е желанието ви, Ваше Величество, за мен ще е чест да науча краля на тази игра. Може би когато поотрасне малко и има поне няколко думи в речника си.

Катрин му се усмихна в отговор и извади бебето от люлката.

— Ще го объркате с нови думи от друг език тъкмо когато започне да учи първите си английски думи.

— И френски, разбира се.

— Не — отвърна Катрин някак прибързано. — Почти никакъв френски. Това не е… как да кажа… не е препоръчително.

— Така ли? — повдигна вежди Оуен. — В такъв случай мога да ви уверя, милейди, че никой няма да го окуражи да учи уелски. Той е древен и красив език, но в английския двор го смятат за много груб.

Джоун Астли влетя през отворената врата на стаята.

— О, Ваше Величество, толкова се радвам, че сте тук. Мислех, че бебето е с графиня Жаклин, но току-що я видях с херцога, а тя пък мислела, че детето е с мен.

— Не се тревожи, Джоун. Негово Величество е добре. Учи една игра с пръстчета на уелски с този господин. — Тя се обърна към Оуен. — Прощавайте, как казахте, че е името ви?

— Оуен, госпожо, Оуен Тюдор.

— Оуен Тюдор — повтори Катрин. — Благодаря ви, мастър Тюдор. Както споменахте, кралят ще трябва да порасне малко, преди да усвои стихчето, но все пак искам да го научите.

— За мен ще бъде чест, Ваше Величество.

Катрин подаде детето на Джоун Астли и Оуен се поклони ниско, докато тя напускаше стаята. Когато се изправи, той изгледа фигурата й и отново изпита необяснимото дори за самия него желание да я покровителства.