Розата на Тюдорите

Глава 15

Лятото на 1424 г.

— Wel, sut wyt ti’r lwynog (Е, как си, стара лисицо? — уелски) — попита Маредид, докато се премести, за да направи място на Оуен да седне до него на любимото си място в кръчмата. — Как си?

— Lwynog ли? Защо да съм лисица?

— Защото не съм те виждал от толкова много време. Сигурно си вършил нещо хитро, нещо лукаво или лисиче. Дребно на ръст със сини очи, разбираш ме, едро тук и тънко там. — И той очерта във въздуха с ръце женска фигура. — Както и да е. Трудно можеш да намериш такова нещо наблизо, колкото и да е жалко! — Маредид допи халбата си, обърса уста и продължи: — Ще отида да си взема още една. Ти искаш ли?

— Да, защо не? — Маредид няма как да знае, помисли си Оуен, че той вече е открил нещо подобно, макар тази жена да беше толкова далеч от него, все едно беше на луната. Проследи с поглед братовчед си, докато купуваше бирата, мислейки си, че нито на него, нито на когото и да било друг може да каже за чувствата си към Катрин. Тя завинаги щеше да си остане тайна, заключена в сърцето му.

— Най-важното при жените — рече Маредид, докато оставяше халбите на масата — е да си с тази, която е благодарна.

— Защо?

— Защото така е по-просто. Гълта всяка твоя дума, вслушва се във всяко твое желание, изпълнява всяко твое хрумване Само и само да им доставяш удоволствие. Така си е. Попитай всяка грозна жена и ако е честна, ще потвърди думите ми.

— Значи колкото е по-грозна, толкова по-добре, така ли?

— Не е задължително. Достатъчно е да е благодарна. Нещо като херцогинята на Глостър.

— Тя не е грозна.

— He е. Никак даже. Но ако я сравниш с братовчедка й кралицата, кралицата печели първото място.

Сърцето на Оуен се обърна. Беше напълно съгласен с братовчед си, но не искаше да рискува да се издаде.

— Искаш да кажеш, че херцогинята вероятно се чувства благодарна на херцога за това, че я задоволява, така ли?

— Не виждаш ли как пърха около него? А той колко арогантен е само. Надут е като ловно куче, намерило простреляна патица.

За да смени темата, Оуен попита:

— Има ли новини за похода към Холандия?

— Не засега. Нали херцогинята ще ражда. Ще чакат, докато и това мине. Само дано не отлагат прекалено дълго. Ще тръгвам с тях, а не ставам по-млад.

* * *

Жаклин беше толкова развълнувана тази пролет, толкова щастлива. Беше добила симпатичния навик да държи длани върху корема си и да приказва от време на време на детето в нея. Катрин често я заварваше да гледа тялото си и да си бърбори неща като: "Ти малък разбойник! Почакай само да кажа на татко ти колко силно ме ритна!".

През всичкото това време лицето й грееше от щастие.

Нямаше никакви основания за тревога. Една душна вечер през юли Жаклин, посетена преди това от Марджъри Уагстаф и две от нейните помощнички акушерки, каза на Катрин с нервна усмивка:

— Не остана много. Поседи при мен още малко.

* * *

Това бяха най-горещите дни на лятото — най-горещите и най-душните. И въпреки потискащата топлина в спалнята на Жйклин гореше огън, над който висеше съд с вода, та да е подръка за акушерките, ако стане нужда. В резултат вътре направо не се дишаше и цели два дни и две нощи горката Жаклин се поти, напъва и крещя в агония. Случваше се Катрин да седи до леглото и понякога с часове да държи ръката й, опитвайки се да не мисли колко болезнено се впиват ноктите на братовчедка й в дланта й. Хъмфри се оттегли в северната кула на замъка, за да не чува писъците на жена си. Синът му рано или късно щеше да се роди и той нищо не можеше да направи. Това си беше женска работа и мъжете нямаше какво да се пречкат.

Акушерките изпробваха всички средства, които знаеха, но бебето не искаше да излезе. Марджъри Уагстаф втриваше мехлеми в опънатата кожа на подутия корем на родилката, често караше жените да млъкнат, за да чуе дали сърцето на бебето бие. Проверяваше къде е главата му, но напипваше единствено задницата му. Опитваше се да го накара да се размърда, като отваряше и затваряше чекмеджета и врати на шкафове, вярвайки, че така предизвиква утробата да се отвори. Втриваше пипер под носа на Жаклин с надеждата, че като кихне, бебето ще излезе. Без резултат.

— Ще се окаже един мързеланко, Ваша Светлост — подхвърляше тя, за да поддържа духа на Жаклин. — Вечно ще закъснява за срещите. Ще трябва да сте по-строга с него!

Жаклин се усмихваше едва-едва между раздиращите болки на контракциите. Веднъж само да излезе, пет пари не даваше дали ще е мързеливо. И дано да стане по-скоро.

Катрин седеше до нея и помагаше с каквото може. Топеше парче плат в разхлаждаща розова вода и нежно изтриваше потта и трохите от пипера по лицето на Жаклин. Тя горката кихаше ли, кихаше, но напразно. Бебето упорито кротуваше в корема й. Акушерките приложиха всички познати им техники и дори започнаха да се питат дали да не повикат лекар, който да оперира, за да излезе детето.

— Тя със сигурност ще умре, ако го повикате — молеше Катрин жените да не викат лекар. — Не бива да го правите. Херцогът много ще се ядоса.

Агонията на Жаклин продължаваше. По едно време Марджъри Уагстаф успя да уговори кралицата да отиде да си почине. Междувременно акушерките направиха още няколко напразни опита да обърнат бебето. Отдалечени от родилката, за да не ги чува, те зашушукаха, че ако то не е вече мъртво, много скоро и това ще стане. Твърде дълго се бори, за да се роди. Нищо не успяха да направят, за да го обърнат, и трябваше да го извадят с надеждата, че ще успеят да запазят поне майката. Най-сетне Марджъри успя да улови едно малко краче и се огледа безпомощно.

— Ще трябва да го кръстим веднага щом излезе. Може да загубим и двамата. Няма време да викаме свещеник. Подайте ми светената вода. Знае ли някоя от вас дали е избрано име?

Акушерките свиха рамене. Никой не им беше казал нещо за името.

— Ричард е хубаво име — предложи една от тях.

Марджъри погледна телцето, което се опитваше да измъкне на бял свят.

— Божичко! Какъв лош късмет. Момиче е и вече няма никакво значение какво име ще му дадем. Дайте светената вода. Веднага!

— Тасинда е хубаво има за момиче — обади се най-младата акушерка, докато подаваше съда със светена вода. — Сестра ми кръсти момиченцето си Тасинда. Харесвам го.

— Така да бъде. — Марджъри потопи изцапаните си с кръв пръсти във водата, направи кръстен знак върху челцето на бебето. — In nomine Patris… et Fillii… et Spiritus sancti (В името на Отца, и Сина, и Светия Дух (лат.)).

Детето беше мъртво. Никога не беше помръдвало, не беше изплакало, не беше дишало. Вероятно се беше задушило от увитата около тънкото вратле пъпна връв.

Катрни беше спала неспокойно, нащрек като диво животно и вслушана дали ще чуе бебешки плач, но така и не го дочака. Когато стигна стаята на родилката, Жаклин бе загубила вече съзнание и най-голямата грижа в момента на акушерките беше да я върнат към живота. Две от тях се опитваха да подпрат гърба й с възглавници, за да я изправят в полулегнало положение и да улеснят дишането й, като в същото време се опитваха и да сменят подгизналото от кръв спално бельо. Марджъри Уагстаф изнесе безжизненото телце на бебето. Щеше да го изкъпе и да го почисти, в случай че майката поиска да го види. Детето не получи последни ритуали по изпращане в отвъдното, тъй като не беше живяло, но поне имаше име, с което да бъде погребано.

Акушерката произнесе тиха молитва над телцето му.

Катрин плачеше неудържимо.

* * *

Някой трябваше да съобщи на Хъмфри, разбира се, и Катрин започна да мисли кой би могъл да свърши тази работа. Защо Джон Бедфърд не беше тук, той със сигурност щеше да знае какво да направи, но той беше в Пикарди след поредицата от победи във Франция. Маргарет можеше да е другият човек, но и тя отсъстваше от двора. Оставаше единствено Катрин.

Отне й няколко минути, за да се подготви психически, да измие лицето си и да се вчеше. Очите й бяха зачервени от плач заради братовчедка й и заради мъртвото дете, косата й бе полепнала от пот. За роклята да не говорим, беше намачкана и изцапана.

Завари Хъмфри сред поне дузина от неговите приятели в северната кула. Шумът от силна музика и смехове стигна до слуха й, преди да отвори вратата. Излегнат в покрит с възглавници стол, Хъмфри държеше чаша вино, но като видя Катрин, даде знак на музикантите да спрат. Появата на кралицата стана причина за поредица от поклони и реверанси сред компанията. Хъмфри изрита столчето за крака и се изправи да я поздрави, като не пропусна да я изгледа критично заради неугледния и вид. Наведе се над подадената ръка и притисна устни към нея с една идея по-настойчиво от възприетото.

— Ваше Величество, голямо удоволствие е за мен да ви видя. Носите ли ми новини за моя син?

Тя го гледаше и не вярваше на очите си. Това ли искат всички мъже? Син? Не иска да знае през какво минава жена му, през каква агония, за да му роди дъщеря? А и не го ли интересува как е съпругата му? Катрин положи големи усилия да се овладее.

— Съжалявам, че се налага да съм носител на лошата новина, милорд — рече тя. — Бебето беше момиче.

— Беше ли? — смръщи той чело.

—Да, беше. Прекрасно малко създание, което се роди мъртво. Много съжалявам, Хъмфри.

— Аз също, милейди. Как е херцогинята сега?

— Много слаба, но с Божията помощ ще се оправи.

— Няма да я безпокоя в такъв случай. Нека си почива. Моля, предайте й искреното ми съчувствие. Ще я посетя, когато се почувства по-добре.

На Катрин й стана още по-неудобно заради Хъмфри. През трите дълги дни, докато Жаклин се мъчеше, той нито веднъж не се поинтересува как е тя, сякаш не го засягаше изобщо.

— Защо не се присъедините към нас, милейди, макар и за малко? Сигурно сте уморена. Музиката ще ви успокои. Ето имаме марципан, а ще поръчаме още вино.

— Благодаря, но не — отвърна Катрин. При мисълта за марципан стомахът й се обърна, а и не смееше да проговори от страх, че гласът й ще издаде гнева й. — Трябва… Ще си вървя.

Той се поклони демонстративно и Катрин си тръгна. Колкото по-бързо напусне стаята, толкова по-добре. Беше ядосана и гневна, много гневна. Гневна бе от поведението на Хъмфри и на неговите повърхностни приятели. Гневна бе и на Всевишния, който позволи едно толкова желано бебе да умре в утробата на майка си. Гневна бе и на себе си, защото замалко да изпусне нервите си.

Сълзите се стичаха по лицето й още преди да стигне стаята си, но пет пари не даваше, че някой може да я види в това състояние. Гиймот я прегърна през раменете, за да я успокои, и я заведе да седне.

— Бебето умря, Гиймот. Умря. Божичко, защо бебета умират, когато тук ги чака толкова много обич? Защо, Гиймот? Защо? А и горката Жаклин. Толкова много болка изтърпя.

— Хайде, милейди, постойте тук, докато се успокоите, и ще ви донеса чиста рокля. Не искате ли да измия косата ви? Знаете, че това винаги действа успокоително.

Катрин остана по долна риза, докато Гиймот миеше косата й с любимия й сапун от Марсилия, след което няколко пъти я изплакна с вода, в която бяха плували листа на розмарин. Косата изсъхна бързо в топлото юлско време.

Благодарение на благотворното влияние на ръцете на камериерката, Катрин постепенно се успокои.

— Как е сега херцогинята, Ваше Величество?

— Спеше, когато я оставих. Има нужда от поне няколко часа сън, за да се съвземе. Макар че ще й трябва още много време, за да се възстанови напълно от загубата на бебето.

— Херцогът сигурно ще я посети, щом се събуди. Това ще я накара да се почувства по-добре.

— Очаквам да го направи, макар да изглеждаше твърде ангажиран с приятелите си, когато го видях. Знаеш ли кои са те, Гиймот?

— Предполагам, обичайната компания. Хора като Джон Роубсарт, сър Джон Къркъби, някои от приятелите му италианци. Обичат италианското вино и музиката също.

— Имаше и една жена, смееше се на висок глас… С тъмна коса… Червена рокля… Никога не съм я виждала преди.

Гиймот замълча за миг и после продължи:

— Това сигурно е била Елинор Кобам.

— Не съм чувала това име. Коя е тя?

— Една от придворните дами на херцогинята на Глостър, колкото знам.

— Какво прави тогава при херцога?

— Не бих искала да кажа, Ваша Светлост, но се носят слухове.

— За нея и за херцога ли?

— Боя се, че да. Ето, приключих с косата ви. Погледнете се в огледалото, милейди. Харесва ли ви? Да? Нека сега ви помогна с халата, докато отида до гардероба. Да донеса ли жълтата рокля?

Гиймот не спираше да бърбори, за да отклони вниманието на Катрин от темата за Елинор Кобам. Клюките сред прислужниците в замъка бързо се разпространяваха. Тази Кобам демонстрираше най-нахално приятелството си с херцога. Никой не знаеше дали я е вкарал в леглото си, но дори да не го бе направил, беше само въпрос на време и това да стане. Така поне се говореше. Катрин щеше да го чуе най-накрая.

Оставяйки господарката си пред тоалетката, за да успее да осъзнае всичко случило се този следобед, а и онова, което току- що научи, Гиймот тръгна да търси жълтата рокля. Почука на вратата на малкия кабинет на Тюдор, който бе в непосредствена близост с дрешника на кралицата. Завари го зад ниската му маса съсредоточен да изготвя дежурствата на перачките. Той вдигна глава и се усмихна на Гиймот.

— Bonjour, Гиймот. Как си? Какво да направя за теб?

— Идвам за новата жълта рокля, мастър Тюдор. Прибрана е в шкаф три, поне така смятам.

— Така е. Веднага ще я донеса, само да запиша в дневника. Съвсем нова е и не искам да пропусна нещо. А каква е тази изпоцапана дреха, която носите?

— Трябва да бъде изпрана. Нейно Величество беше с нея, докато седеше до херцогинята на Глостър по време на раждането. Не става за носене.

— Роди ли херцогинята?

— Да, мъртво дете. Момиченце при това.

— Ужасна новина — изправи се Оуен със загрижено лице. — Много съжалявам да го чуя. Как е Нейна Светлост?

— Изтощена, по думите на Нейно Величество.

— Как го понася кралицата?

— Доста зле, мастър Тюдор. Много е разстроена. Имам чувството, че никога няма да спре да плаче. — Гиймот присви кафявите си очи, сякаш някаква мисъл се оформяше в съзнанието й, — Знаете ли… налага се да свърша още една поръчка, преди да се върна при кралицата — започна тя възможно най-небрежно. — Дали ще имате нещо против да й занесете жълтата рокля и да й кажете, че ще закъснея? Ще се постарая да не се бавя.

Първата мисъл на Оуен беше, че ще може да види Катрин. Изобщо не му мина през ум, че Гиймот е замислила нещо. Взе въпросната рокля и я преметна през ръката си. Гиймот го изпрати с поглед. Застанал пред покоите на кралицата, Оуен спря и почука на вратата. Вътре цареше тишина. Той отвори предпазливо и надникна в преддверието. Пристъпи напред и затвори след себе си. Огледа се, за да види къде може да остави роклята така, че кралицата да я види. Помещенията тънеха в тишина.

— C'est toi, Гиймот? Ти ли си? — Гласът идваше от съседна стая, но нямаше съмнение чий е той. Оуен не знаеше какво да прави и имаше чувството, че краката му са оловни. Не можеше да мръдне. Даде си сметка, че е съвсем сам с кралицата.

Сигурна, че е чула някакъв шум, Катрин се изненада, че Гиймот не й отговаря. Отвори вратата на спалнята и видя Оуен да стои неподвижно в центъра на преддверието с жълтата рокля в ръка. Той беше човекът, когото най-много бе мечтала да види

— Мастър Тюдор! Оуен!

— Ваше Величество. Аз… Гиймот ме помоли да ви донеса тази рокля. Но ако сте сама… Мога да дойда по-късно, когато ви е удобно…

— Не, моля те. Влез. Радвам се да те видя. Много, много ми е приятно. Имам нужда от теб. Това е… Искам да поговорим… — Тя протегна ръка и той я пое. Жълтата рокля се свлече на земята.

Никой от тях не можеше да си спомни след това кой беше първи. Движеше ги огромното привличане, което изпитваха един към друг. Смееха се и плачеха едновременно, шепнеха нежни слова на френски, на уелски, дишаха учестено, обсипваха се с нежни целувки, без да си дават труда да се замислят какво става в момента, какво ги очаква в бъдеще.

Халатът на Катрин падна на пода и тя остана пред Оуен само по риза. Той отстъпи крачка и я гледа в продължение на една дълга минута, опиянен от гледката — от нежната фигура, от начина, по който бе наклонила глава, от нежната бяла кожа на раменете, високите гърди под тънката материя на ризата.

— Недей… моля те, не ме гледай така. Моля те… Просто ме вземи. От толкова време го чакам. Хайде, любов моя, моля те.

Тя го поведе към спалнята си. Препъвайки се, той сваляше с треперещи пръсти дрехите си по пътя — жакета, ризата. Катрин вдигна ръце и свали ризата през главата си. Дъхът на Оуен застина в гърдите му. Мислено прокле връзките на обувките, на панталоните….

Най сетне доближиха плътно телата си, наслаждавайки се на усещането от това първо докосване. Той пое с пълни гърди аромата на косата й — розмарин и лавандула. Цялото му тяло копнееше за нея, докато тя, стиснала очи, поклащаше леко глава ту на една, ту на друга страна, стенейки тихо. Оуен прокара длан по гладката кожа на бедрата й, раздалечавайки ги. Тя откликна с готовност и изви тяло, за да го приеме в себе си. В следващия миг те вече бяха едно, движеха се в онзи първичен ритъм, който не продължи дълго, но им се стори цяла вечност. Не бяха вече кралица и човек от простолюдието, не бяха господарка и слуга, а просто мъж и жена, Адам и Ева.

Оуен и Катрин. Нищо друго нямаше значение.

Гиймот завари жълтата рокля и халата на Катрин на пода в преддверието, когато се върна един час по-късно. Вдигна ги и ги сгъна внимателно. Зад затворената врата на спалнята на кралицата цареше пълна тишина.