Розата на Тюдорите

Глава 19

Лондон, 1428 г.

Докато грачеше забързано по Крейн Стрийт към черквата "Сейнт Майкъл Патерностер Ройъл", Оуен не можеше да си представи по-притеснен младоженец от братовчед си Маредид. Не проумяваше как е възможно войник като него, отличил се в толкова битки, да се превърне в треперещо желе при мисълта за предстоящия си брак. Ако Оуен имаше възможността да се ожени за жената, която обичаше, шеше да е на седмото небе от щастие.

Бъдещата жена на Маредид, Ема Монсел, с право се гордееше с връзката на своето семейство с Ричард Уитингтън, спомена за когото, макар и починал преди пет години и погребан в същата тази черква, лондончани все оше пазеха в сърцата си. Ема беше роднина с Уитингтън по майчина линия и бе отраснала в Глостършър, място, което не предлагаше кой знае какви възможности за амбициозен брак, особено на жена, отдавна преминала първа младост. Ето зашо, използвайки чудесните връзки на семейството си, Ема се бе преместила в Лондон в елегантния дом на Уитингтън при останалите членове на фамилията. Надяваше се да срещне тук правилните хора, които да й помогнат да си намери съпруг от английската аристокрация. Не беше успяла да изпълни целта си, когато общ приятел я запозна с Маредид. Още щом будният й синеок поглед се спря на гвардееца, тя си даде сметка, че твърде дълго е отдавала прекалено голямо значение на благосъстоянието и позицията в обществото на бъдещия кандидат, докато сега имаше очевидно последна възможност да се чувства като желана и красива жена. Прие предложението му за брак с радост и благодарност.

Главите на всички се обърнаха, щом вратата на черквата се отвори и Ема застана на прага, дарявайки бъдещия си съпруг с ослепителна усмивка. С много нежност в очите Маредид я поведе към олтара, където размениха обетите си. Той с плътния си баритон и осезаем уелски акцент, а тя — по-тихо, но с характерния за момиче от западните части на страната гърлен говор.

Когато дойде време за размяната на пръстените, Оуен вече скърцаше със зъби от негодувание. Защо не можеха двамата с Катрин да стоят тук сега пред олтара? Бяха любовници вече повече от три години, имаха мъничка дъщеря, но трябваше да пазят всичко в тайна. Не смееха да компрометират положението на Катрин в двора, а той чудесно знаеше, че оставянето на Тасинда е причина за огромната й мъка.

Нямаше как и сподели с братовчед си тайната им и никога нямаше да забрави недоумението, изписано на лицето му. Седяха в "Лебедът", както много пъти в миналото, но не и напоследък, след като Маредид се бе сгодил за Ема.

— Е, по-добре да отида при нея — рече тогава Маредид и стана да си върви. — И ти трябва да си намериш жена, Оуен. Само една добра жена може да извади най-доброто от един мъж.

— Известно ми е — отговори Оуен и някак без да иска, добави: — Аз вече имам такава.

— Какво? — Маредид спря да връзва пелерината си. — Ти, проклетнико! Нищо не си ми казал досега! Как й е името?

— Катрин.

— Катрин ли? Катрин чия? Познавам ли я?

Оуен се изчерви смутен и без да иска, мина на родния си уелски език.

— Y Frenhines? Кралицата? Моля? Ти… и кралицата! О, да, много смешно. Стига, Оуен, не ме прави на глупак. Как очакваш да ти повярвам?

— Защото е вярно.

— Ти и кралицата? Не говори глупости…

— Mae 'n wir, Маредид. Вярно е, честна дума.

— Ти… ти си… Значи имаш любовна история? Невъзможно. Едмънд Боуфърт е нейният човек. Това е известно на всички.

— Taw, Maredydd, paid a siarad Saesneg — опита се Оуен да накара братовчед си да замълчи. — Не говори английски, за бога, и не толкова високо, хората ще те чуят, а никой не бива да узнае! Никой!

Маредид следеше изражението по лицето на своя братовчед.

— Всемогъщи боже! — възкликна той поразен. — Значи е истина. Наистина трябва да остане в тайна. Откога е това?

Оуен избута Маредид в един сравнително спокоен ъгъл на салона и го натисна да седне на първата пейка. Братовчед му клатеше напред-назад глава, сякаш някой го беше халосал с нещо тежко.

— Добре ли си, човече?

Приятелят му Уил Симпкин се бе запътил към бара и спря изненадан от вида на Маредид.

— Да, добре е, Уил. Нищо му няма — побърза да се обади Оуен. — Чу нещо изненадващо преди малко. Ще му мине всеки момент.

— Щом казваш. — Уил сви рамене и отмина.

— Нещо ли? Това е най-поразителната новина, която някога съм чувал. Ти и кралицата!

— Fia’r Frenhines (аз и кралицата — уелски) — настояваше Оуен. — Моля те, Маред, не говори на английски. Някой ще те чуе и тогава котката ще изскочи безвъзвратно от чувала.

— Котка, и то каква! — промълви Маредид, когато кръвта започна да се връща в главата му. — Кога е започнало всичко това? Добре… — вдигна ръка, за да накара братовчед си да замълчи и повтори на родния им език: — Ers pryd mae hyn wedi body n mynd 'malaen?

Поуспокоен, че е успял най-сетне да убеди Марeдид, че темата е твърде деликатна и е най-добре да говоря уeлски, Оуен задоволи любопитството му и разказа историята от самото начало. Не пропусна нищо — от момента, в който двамата изпитали привличане, което се опитали да потиснат, до пътуването им до Уелс и раждането на малката Тасинда.

— Тасинда ли? Що за име е това?

— Така пожела Катрин.

— Катрин! — Маредид отново започна да клати глава. — Не мога да повярвам, че наричаш кралицата с малкото й име. А що се отнася до това да споделяш леглото й… Споделяш го, нали? Искам да кажа, че не я притискаш до стената при първа възможност?

Ноздрите на Оуен се разшириха гневно и внезапно му се прииска да удари един в носа на Маредид, но успя да се въздържи.

— Не, Маред. Тя не е такава и да, споделям леглото й, когато имаме тази възможност. За съжаление не толкова често, колкото ни се иска.

— Божичко, чух достатъчно. Знаеш какво имам предвид, нали? Като нищо ще ти отрежат главата, ако научат.

— О, да — съгласи се Оуен. — Известно ми е. Затова трябва да ми обещаеш, че на никого няма да казваш. Дори на Ема.

— Ясно, дори и на Ема — закима Маредид. Очевидно промени решението си да си върви и остана в кръчмата притихнал до края на вечерта. Щом погледнеше Оуен, започваше да клати глава недоумяващо. Щеше да му е нужно много, много време, докато свикне с идеята, че кралицата е любовница на братовчед му.

* * *

— Ваше Величество, — Гиймот отвори вратата на стаята на Катрин. — Свещеникът със странното име е тук. Би искал да ви види, ако е удобно.

Катрин се усмихна. — Гиймот беше забавно упорита за някои неща. Чудесно знаеше името на човека.

— Сам ли е, Гиймот?

— Да, милейди.

— Тогава го покани, моля те. О, и може би няма да е зле да му донесеш чаша вино. Никога не отказва.

Тя не беше много сигурна какво точно й хареса веднага в Мармадюк де Къркъби и я накара инстинктивно да се изпълни с доверие към него. Може би игривата искра в очите, готовността да я изслушва или просто фактът, че Хенри Боуфърт високо го ценеше. Той и Катрин заедно с епископ Уилям Грей станаха добри приятели, откакто тя дойде да живее в замъка "Бейнард". Винаги се радваше да ги види.

— Моля, седнете — покани тя ректора. — Кажете ми на какво дължа удоволствието да ме посетите.

— Ваше Величество, получих писмо от епископ Боуфърт, не, извинете, от кардинал Боуфърт. Трябва да свикна вече с новата му титла. Благодаря — обърна се той към Гиймот, която остави чаша с вино на масата до ръката му. — Новият пост не го е променил. Пише както и преди. Забавно е. Помоли ме в писмото си да ви поздравя. Та се възползвам от възможността да го направя лично!

— Много мило от ваша страна.

— А е и добро извинение да ви посетя, милейди. — Де Къркъби се усмихна, отвори кожената кутия, която носеше, и извади парче пергамент. — Освен за вас ме моли да попитам и за някого, когото нарича Тасинда. Малко дете, което познавате. Изглежда иска да знае, че е добре.

Сърцето на Катрин се обърна и тя затаи дъх.

— Така ли пише, наистина?

— Разбира се, уверете се сама. — И той подаде писмото.

Катрин се загледа в спретнатия обработен почерк на кардинала. Името Тасинда се набиваше на очи. Защо я бе споменал в писмо до Мармадюк де Къркъби? Освен ако… Ако… Може би Хенри Боуфърт й даваше възможност, ако иска, да довери тайната си на стария му приятел, ректора на "Сейнт Андрю до Дрешника".

Погледът й минаваше по редовете, без да разбира думите. Това беше един от онези моменти, когато, ако каже истината, никога повече няма да може да се отрече от нея. Ала у ректора имаше нещо, което я подтикваше да му се довери.

— Тя е моя дъщеря — вдигна очи Катрин.

Чашата спря пред устата на ректора.

— Дъщеря ли?

— Да, епископ… Прощавайте, кардинал Боуфърт… Той очевидно иска да ви разкажа за нея.

— Може би няма да е зле да го направите, милейди.

Тя никога не съжали, че му се довери. Започна да разказва и да разказва, думите се сипеха като порой — първо на смесица от френски и английски, което затрудняваше малко добрия човек. Постепенно тя се успокои и Къркъби вече можеше да добие по-ясна картина за преживяното от една самотна млада жена далеч от дома си, в съвсем чужда среда, където очевидно никой не се интересува от това как се чувства, която се влюбва в млад мъж, превърнал се и в неин най-добър приятел. Това се стори съвсем естествено на ректора, с тази разлика, че тя не беше обикновена жена. Тя беше вдостващата кралица на Англия, влюбена в един слуга. Като се замисли, си даде сметка, че вероятно това беше и причината за нейната тревога при първата им среща. Спомни си как Хенри Боуфърт се погрижи тогава за нея. Очевидно го правеше и сега, макар и от разстояние.

— А детето е резултат от вашата… от вашето приятелство с мастър Тюдор, нали?

— Да. Още не мога да понеса мисълта, че трябваше да я оставя. Мисля за нея всеки ден и всяка минута и често се моля за нея.

— Тогава с ваше разрешение, милейди, аз също ще я споменавам в молитвите си.

— Ще съм ви много благодарна! Наложи се да я оставя на грижите на дъщерята на кардинал Боуфърт.

— Той спомена за това. Спомням си времето, когато тя се роди. За него този период беше истинско изпитание, разкъсван между нуждата на детето от баща и собствената си потребност да се посвети на Църквата. Решения, които не се взимат лесно, също както и вашите. Може би, ако имате възможност да се омъжите за бащата на детето, нещата ще бъдат по-различни за вас.

— Не мога да се омъжа за Оуен — въздъхна Катрин. — Това ще предизвика истински скандал. Освен това тук в замъка имаме съвсем малък параклис, а капеланът няма никаква представа за връзката ни, така че дори да беше възможно…

— Така е — закима ректорът. — Няма ли да се чувствате по- добре, ако вие и мастър Тюдор имате брак?

— Разбира се. Не желая нищо повече от това. Но е невъзможно.

— Не е толкова невъзможно. Мъжът ви, покойният крал не е между живите, така че сте свободна да се омъжите отново. Можете да го направите с когото вие изберете и където изберете. Можете да сключите таен брак и в хамбар, ако това е желанието ви. Важен е обетът, който давате.

— Но за мен е важно да бъде в черква. А и ще е много трудно това да стане тайно.

— Тайният брак е за този, който има основание да не го прави публично, а вие, милейди, имате всички основания за това. И не би трябвало да ви спре да го направите в черква. Изискването е ритуалът да е изпълнен от енорийски свещеник в присъствието на трима свидетели. А аз съм такъв свещеник.

— Искате да кажете — светнаха очите на Катрин, — че сте готов да изпълните церемонията и аз и Оуен ще бъдем съчетани пред очите на Църквата?

— Точно това казвам, скъпа моя, и ще ми достави огромно удоволствие. Вероятно това е и изходът, на който се надява кардинал Боуфърт. Никой друг не се налага да участва освен тримата свидетели. Имате ли трима верни приятели, които са готови да станат свидетели на церемонията?

— О да, имаме няколко много верни приятели. Нищо няма да ме направи по-щастлива от това да се омъжа за Оуен пред лицето на Всевишния.

— Така да бъде, милейди. Веднага щом сте готова.

* * *

Сега вече ролите бяха разменени. Този път Маредид стоеше настрана, стиснал пръстен, докато братовчед му Оуен даваше брачния си обет. Всички бяха зад заключените врати на малката черква "Сейнт Андрю до Дрешника", начело стояха Катрин, Оуен и ректорът Мармадюк де Къркъби. От едната страна бе застанал с греещо от радост лице Уилям Грей, а зад него — Гиймот и Трите Жо-Жо. Тъй като Моли Бетс и Мадж Уилкин ушиха новата рокля на Катрин, те също присъстваха. Тук беше и съпругата на Маредид, Ема. Оуен беше капитулирал пред молбите на братовчед си и му бе разрешил да й довери тайната му. Също като на сватба в кралското семейство, бе споделила тя — вдостващата кралица на Англия се омъжваше за братовчед на съпруга й. Ема не се бе разделила с желанието си за връзки с аристокрацията, колкото и далечно да бе роднинството.

Службата беше кратка. Ректорът взе дясната ръка на Катрин и я положи върху лявата на Оуен, след което нейната лява бе поставена върху неговата дясна. Завърза ги символично с тясна лента от скъп златист брокат. Последваха обетите. Катрин с красивия парижки акцент се закле да го почита като свой съпруг до края на дните си. Оуен я гледаше изненадан, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Мармадюк дьо Къркъби развърза лентата и се обърна към Маредид за пръстена.

Ректорът насочи ръката на Оуен да сложи пръстена първо върху върха на палеца на Катрин.

— С този пръстен те взимам за съпруга.

Мина към върха на показалеца.

— В името на Отца…

Сетне до средата на средния пръст:

— … и Сина…

И накрая на четвъртия пръст:

— … и Светия Дух.

Почти разплакана, Катрин едва се стърпя да не добави: Jolie cwt bach.

Пръстенът остана на ръката й. Катрин и Оуен бяха вече съпруг и съпруга.

* * *

Не можеше да носи пръстена освен зад затворени врати, но се радваше, че е на пръста й по време на скромната гощавка в замъка "Бейнард" след церемонията. На Гиймот бе разрешено да каже на Антон, но не и преди той да се закълне, че ще пази тайна. Дребният французин се постара да приготви нещо изискано за случая, а и много се зарадва на новината. Присъедини се към гостите по покана на Катрин.

— Доста различно е от първата ви сватба, Ваша Светлост — отбеляза той. — Добре помня.

— Прав си, но пък храната е по-добра, а и гостите са по-малко.

— Истинска привилегия е за мен да я приготвя за вас, милейди. — След това сподели с Катрин колко много се изненадал, когато Гиймот му доверила голямата тайна, зашото дори миячите в кухнята се обзалагали, че тя ще се омъжи за Едмънд Боуфърт. — Ще разкажа на всички, че слуховете, че сте влюбена с Едмънд Боуфърт, са празна работа.

— Не, Антон, не го прави — обади се Оуен. — За нас е най-добре хората да си мислят, че кралицата е близка с Едмънд Боуфърт. Така вниманието се отклонява от нас.

— Mais oui! Да, да, разбира се! Ще си мълча. Нищо! — Антон докосна заговорнически носа си с показалец. — Тайната ви е на сигурно място при Антон. На никого няма да кажа. И моля, нека пожелая щастие и на двама ви. — Той се поклони ниско.

Гиймот потупа Антон по рамото. Двамата бяха приятели, откакто, като членове на кралския антураж, който придружаваше Катрин след първия й брак, пристигнаха от Франция преди осем години. За Гиймот да си побъбри с Антон бе като да пъхне крака в стари удобни обувки.

— Кралицата знае какво става в Парламента, нали? — попита Антон след няколко минути.

— И какво точно става там, Антон? Трябва ли господарката да се тревожи?

— Чух онзи ден миячите да си говорят за кралицата и Едмънд Боуфърт. Херцогът на Глостър отново се заел със закона, който забранява на вдовица на краля да се омъжва повторно без специално разрешение. Всички мислят, че е заради Едмънд Боуфърт.

— Пак ли? Опита се да го прокара в "Лестър", но Камарата на общините го отхвърли. Значи сега прави нов опит.

— Този път май е успял — въздъхна Антон. — Така ми каза един от моите помощници! Ако ме е излъгал, ще го уволня! — Той замълча драматично, огледа се и прошепна до ухото на Гиймот. — Херцогът на Глостър не знае за кралицата и мастър Тюдор, нали?

— Разбира се, че не. Всички, които знаят, са се заклели да пазят тайна, и не мисля, че някой от тях ще подведе кралицата.

— Mon Dieu, надявам се. Това, което разбрах, е, че който посмее да се ожени за вдостващата кралицата без съгласието на монарха на власт, ще си загуби главата!

— Съгласието на монарха на власт ли? — разсмя се Гиймот. — Това е смешно! Та той е само на шест години! Навършва седем следващия месец. Не мисля, че това е кой знае каква заплаха за Оуен Тюдор, как смяташ?

— Не съм сигурен — сви рамене Антон. — Малките деца обикновено правят онова, което им кажат, а чичото Глостър е онзи, който казва на крал Хенри какво да прави. Нямам му никакво доверие.

* * *

Сутринта в деня, който беше рожденият ден на краля, Гиймот се събуди с остра болка в гърлото. Кихаше неудържимо. Проблемът да живееш в Англия, мислеше си тя, е, че все е влажно. Докато живееше във Франция, не настиваше толкова често. В родината й дори седмиците преди Коледа бяха приятно меки, за разлика от смразяващия студ и ледения декемврийски вятър, който духаше същата сутрин от Северно море, навлизаше в страната по коритото на река Темза, а оттам и в стаята, където тя спеше с Моли Бетс и Мадж Уилкин в замъка "Бейнард". Отново кихна.

— Gesundheit (Наздраве (нем.)) — Моли беше научила тази дума от познан- I л ството си с търгове, на зърно от Кьолн.

— О, Моли — простена Мадж. — Моля те, не повтаряй думите на онези простаци, приятелите ти чужденци от района на Куийнхайт. Кажи на Нейно Величество, че Гиймот не е добре и няма да ходи в "Уиндзор" днес, докато не й приготвя лимонов балсам.

— Merci, Мадж — прегракнало се обади Гиймот. Толкова съжаляваше, че ще пропусне рождения ден на малкия крал, но по-добре беше да си остане тук на топло.

Кралицата се съгласи Гиймот да пропусне рождения ден.

— Вече няма да е момченце — сподели тя с Оуен, когато беше готова да тръгне за "Уиндзор". — Днес става на седем. Официално става момче. Следващата стъпка ще е да участва в турнири.

Оуен се усмихна. Видя как тя сваля брачната си халка и внимателно я прибира в кутийка от коруба на костенурка при останалите бижутата, които нямаше да носи. Помогна й да сложи топлата, подплатена със заешка кожа пелерина за пътуването по реката към "Уиндзор". Щеше му се да я придружи, но знаеше, че е невъзможно. Трябваше да се задоволи само с това да я изпрати до пристана при замъка "Бейнард" и да наблюдава как баржата отвежда нея и придворните й дами отвъд завоя на реката.

Кръглите кули на "Уиндзор" се появиха пред погледа на Катрин и тя си спомни първия рожден ден на краля. Странно, но това беше денят, в който за първи път се срещна с Оуен, а толкова много неща се случиха оттогава. Кой да предположи, че младият мъж, когото завари да си играе с пръстчетата на бебето й, ще стане баща на второто й дете. Спомни си и Жаклин, която се опита да организира импровизирано тържество, завършило с недоволството на Хъмфри. Горката Жаклин. В няколкото писма, които беше изпратила, тя молеше за новини за Хъмфри и Катрин й отговори, стараейки се да не споменава Елинор Кобам.

— Ваше Величество. — Хъмфри се изправи от стола си да я посрещне и притисна с топли устни ръката й, както обикновено.

Толкова й се искаше да се дръпне.

— Вярвам, че си добре — рече той. — Този ден е много важен за всички нас.

— Всички рождени дни са важни — съгласи се тя. — Всеки ги обича.

— Така е — рече той, докато я водеше към удобната, покрита с възглавници пейка пред прозореца. — Но този е от особено значение за краля. Тъкмо затова исках да се видя преди това с теб насаме. Да ти съобщя за някои важни решения на Съвета, взети само преди седмица. Разбираш, естествено — започна той, след като се настани до нея, — че навършвайки седем години, Негово Величество вече не е момченце и не бива да го третират като такова. Няма да има нужда вече от жените, които се грижеха за него досега. Съветът реши да ги освободи от задълженията им.

— Искаш да кажеш, че госпожа Алис също ще бъде освободена, така ли? Хенри е много привързан към нея…

— И госпожа Алис, и госпожа Раймън. Тя свърши забележителна работа, за което ще бъде и богато възнаградена. Бавачката му също си отива. Как й беше името…

— Джоун Астли, милорд. Джоун също, така ли?

— Да. Всичко това е само за негово добро. Ще видиш. Не можем да допуснем да имаме крал женчо, нали? Ще учи заедно с други момчета, ще бъде в компанията на мъже, които ще го учат със своя пример.

— Ами аз? — попита нерешително Катрин. — Къде съм аз във всичко това?

— Естествено, нищо не може да промени факта, че си негова майка. Но си мисля, че трябва да се опиташ да не му влияеш в неподходяща посока.

— Но той е мой син.

— Естествено, както казах, нищо не може да промени този факт. Но той е крал и трябва да бъде подготвен за това. Граф Уорик продължава да бъде негов законен настойник и следователно поема и цялата отговорност за образованието му. Няма по-подходящ човек — лоялен, образован и мъдър. Произхожда от добро английско семейство. Като стана дума, говори и чудесен френски. Много полезно предимство, след като кралят поема и трона на Франция.

Катрин преглътна мъчително, но не се хвана на въдицата му. Тя, чийто майчин език бе френският, можеше да научи сина си да говори, стига да й беше разрешено.

— А неговите лични нужди? Кой ще следи за това дали е чист например? Дали се чувства добре? Нахранен ли е?

— За Негово Величество ще се грижат четирима рицари телохранители, както и четирима подготвени за това благородници. Способни мъже, на които ще се плаща добре за работата им. Здравето му ще бъде грижа на личния му лекар мастър Джон Съмърсет и на Антон, който остава главен готвач на кралската кухня. Плановете влизат в сила от следващия понеделник и никой… — Той погледна сериозно Катрин. — Никой няма право да ги подлага на съмнение, нито да се намесва.

Катрин усети как я обзема внезапна слабост. За Хенри този много суров, доминиран от мъже живот щеше да е твърде труден. Убедена беше. На всичкото отгоре със сигурност за нея нямаше място в него.

— Не мисля… Не мисля, че той ще е щастлив, милорд.

— Защо? Разбира се, че ще е щастлив. Той е крал и само от понеделник ще започне да се оформя бъдещето му на крал. — Хъмфри се усмихна с една от своите разсеяни усмивки и продължи с вече по-мек тон. — Но тази събота ше отбележим рождения му ден с малко тържество, по време на което той ще се запознае с момчетата, с които ще бъде в класната стая. Деца от благороднически семейства, естествено.

Катрин се усмихна вяло, но мигновено съжали. Хъмфри се обърна към нея.

— Разбира се, ще имаш достъп до Хенри по всяко време. Ще трябва само първо да ме попиташ… Мога да направя живота ти много по-безболезнен. Достатъчно е да отговориш на чувствата, които сигурно знаеш, че мога да имам към теб, ако нещата стоят по-различно.

Ръцете му бяха вече на раменете й, а лицето — съвсем близо до нейното, толкова близо, че тя усещаше дъха му с лек аромат на вино, прикрит от този на отвара от смирна. Чувството на отвращение почти я парализира, когато той се наведе, за да я целуне. Побесняла, тя намери сили да го отблъсне, скочи на крака, извърна се и го зашлеви с всички сили. Той политна назад и залепи длан на пламналата си буза.

— Да не сте посмели! Не си и помисляйте да го направите отново!

— Но, Катрин… — започна той.

— Искам да ви напомня, милорд, че сте длъжен да се обръщате към мен с Ваше Величество! — Тя стоеше пред него с ръце на кръста и пламнали от гняв очи. — А що се отнася до вас, Ваша Светлост — тя вече съскаше, — ако още веднъж посмеете да ме докоснете, ще… Аз ще… — Не довърши, защото не можеше да измисли достатъчно страховита заплаха, а и гневът й бе започнал да утихва. Тя преглътна с усилие, но й беше нужно още малко време, за да дойде на себе си. Хъмфри стоеше безмълвен и само разтриваше бузата си.

— Е, добре — рече тя накрая. — Говорите за бъдещата организация на живота на краля. Очевидно всичко вече е планирано, нали? И доколкото разбирам, много старателно.

— Така е — сравнително кротко отвърна Хъмфри. — И то само за доброто на краля.

Той очевидно очакваше тя да продължи. Но тя не знаеше как. След няколко мига все пак си пое дъх и заключи:

— Щом няма нищо друго, бих искала да се видя с краля.

— Разбира се, Ваше Величество.

Катрин не знаеше какво точно беше очаквала, но завари детската стая украсена и вътре вече цареше празнична атмосфера. Няколко момчета на годините на Хенри играеха на въпроси и отговори в единия ъгъл, а на голяма дървена маса бяха наредени сладкиши и бисквити, включително любимите на Хенри медени кексчета и джинджифилови човечета: Катрин го потърси с поглед и го видя, преди той да е разбрал, че тя е вече в стаята. Синът й бе потънал в сериозен разговор с младия Томас Рус. Сърцето й се сви болезнено.

— Ваше Величество — провикна се тя. — Хенри!

Той се извърна по посока на гласа.

— Майко. — Никога не я беше наричал така. Винаги досега тя за него беше "маман". Очевидно бе започнал да усвоява новите уроци.

— Joyeux anniversire, Henri (Честит рожден ден, Хенри, (фр.))! — С радост би му честитила рождения ден на английски, но й се искаше да поддържа по-специална връзка с него чрез френския. Майка и син се гледаха колебливо. Никой от тях не знаеше как да продължи.

— Как сте, милейди? — промърмори Хенри в мига, в който майка му попита:

— Как е котето ти?

— Дусет ли? Тя вече не е коте, майко. Върнах я в конюшните при другите котки. Чичо Хъмфри от Глостър казва, че ще получа куче за рождения ден. Сетер. Много добри ловни кучета, казва чичо Хъмфри.

— Така ли? И какво име ще му дадеш?

— Иска ми се да го нарека Гелерт. Името е уелско и един от войниците ми разказа веднъж история за куче с това име. Било куче на принц, а аз бях принц на Уелс, преди да стана крал, така че според мен е хубаво име за моето куче. Чичо Хъмфри обаче смята, че трябва да му дам английско име. Та не знам какво да правя. Когато трябва да реша важни неща, ме заболява главата.

Катрин изпита неудържимо желание да си запуши ушите и да закрещи. Ако чуеше още веднъж това "чичо Хъмфри", със сигурност щеше да си изпусне нервите.

Така и не разбра как издържа до края на този следобед. Това, което си спомняше, беше че единственото приятно чувство, което изпита през този ден, изпълнен с толкова много вълнения, бе, когато тръгна да се прибира в "Бейнард". Затворила очи, тя остави мислите си да следват ритъма на веслата на баржата, мечтаеше да се свие до Оуен пред огъня в спалнята си. Можеше да го помоли да й разкаже историята за кучето… Как ли му беше името?… Гелерт? Обичаше да го слуша как разказва стари уелски митове и легенди, положил глава в скута й, докато тя заравя пръсти в къдравата му коса.

По-разумно беше да не споделя с него за инцидента с Хъмфри. Щеше да се ядоса, а бе напълно безпомощен, така че нямаше смисъл. Щеше да му разкаже за празненството а той щеше да я прегърне и да я постави нежно на пълния с гъши пух матрак. После щяха да се любят и накрая да се отпуснат в спокоен сън. Копнееше така силно за този момент, че почти долавяше мириса на изгорени дърва.

— Милейди, събудете се! Събудете се, Ваше Величество! Вижте! Дим! От замъка нагоре се издига дим! Замъкът гори!

Изведнъж миризмата се оказа нещо напълно реално. Тя отвори очи и видя очертанията на манастира на Черните доминиканци, ясно откроил се на фона на необичайна червена светлина, струяща от сградата зад него и осветяваща реката пред тях. Придворните дами вече стояха прави и пищяха истерично. Ако не внимаваха, щяха да обърнат баржата. Гребците им крещяха да седнат, за да не се озоват във водата. Задушливият дим беше навсякъде, искри от огромния пожар проблясваха в тъмното декемврийско небе. Домът на Катрин гореше. Без да обръща внимание на предупрежденията на гребците, тя скочи на крака и също се развика от носа на баржата:

— Не! Не! За бога… Не!

Не я интересуваше кой ще я чуе. Всемогъщи боже, не искаше да си помисли дори, че е загубила Оуен в огнения ад на замъка "Бейнард", Дървената конструкция на пристана към замъка се бе срутила и обгорени дъски плавала в развълнуваните води на реката. Гребците работеха вече енергично с греблата си и успяха да спрат баржата на друг близък кей, на безопасно разстояние от летящите във въздуха искри.

— Ваше Величество! Спрете! Спрете, милейди! — викаше Джоана Белнап след Катерина, която скочи от баржата, плъзна се на кея и нагази в калта на брега. Без да забелязва колко е мокра, тя се катереше по стръмния бряг по посока на замъка. Усещаше как сърцето й бие в ушите и единствената й мисъл беше, че трябва да разбере къде е Оуен. Сигурно беше някъде там. Трябваше да го открие.

— Не ви съветвам да се приближавате — чу тя нечий категоричен глас и една ръка я стисна здраво, за да я спре.

— Пусни ме! Веднага ме пусни. Трябва да отида в дома си. Трябва… — С див поглед тя блъскаше юмруци в гърдите на човека.

— Не бива да правите нищо, което ще застраши живота ви, милейди. Продължите ли, не мога да отговарям за безопасността ви.

Тя хвърли разсеян поглед към човека, който я държеше толкова здраво, и отново се опита да се измъкне.

— Моля ви, пуснете ме.

— Ваше Величество, недейте! Замъкът е в пламъци. Никой няма да излезе оттам жив. Огънят бушува вече няколко часа, но мисля, че по-голямата част от вашите хора са в безопасност.

— Какво искаш да кажеш с това "моите хора"?

— Всеки, който успя да избяга, е в ,Нертси Хаус". Моля ви, позволете да ви заведа. Бъркотията е голяма, разбира се, но полека-лека хората идват на себе си.

Едва сега Катрин забеляза тежкия кръст на врата на човека, макар да й приличаше по-скоро на пристанищен работник. Кръглото му лице беше цялото в сажди и пот, също и косата му. Трябва да беше от Ордена на бенедиктинците от абатството "Чертси" в Съри. "Чертси Хаус" беше лондонското им обиталище.

— Отче… съжалявам… Не разбрах веднага…

— Милейди, моля ви, опитайте да се успокоите. Разбирам колко голям е ударът за вас. — Той се обърна към Джоана Траутбек, която се катереше задъхана нагоре по пътеката: — Убедете Нейно Величество да дойде с мен.

— Прав е, милейди. Предложението е много добро. Нека всички отидем там. Да вървим.

Катрин видя, че гребците помагат на придворните дами да изгазят калта.

— О, Траутбек, какво ще правя? Ами ако… Ако Оуен…? Няма да го понеса. — С Траутбек от едната страна и абата от другата, тя се остави да бъде върната назад към "Чертси Хаус", чиято врата беше широко отворена, а светлината на свещите хвърляше мека светлина върху плочите вътре и навън на пътеката. Шум от гласове идваше от вътрешността.

Ужасена от това, което може да завари там, тя се опита да си спомни какво беше казал абатът преди малко. По-голяма част от прислугата била спасена? Повечето? Защо не всички?

Ами Оуен? Ами ако той… Не понасяше дори мисълта за подобна вероятност.

— Кариад.

Катрин изпита огромно облекчение и усети как краката й се подкосяват от щастие. Тя се обърна и го видя непосредствено зад нея да произнася едва чуто специалното име, с което се обръщаше към нея и което знаеха само те двамата.

— Оуен! Помислих си… Помислих, че… О, господи, реших, че може да си загинал.

Той отстъпи крачка и дълбоко се поклони.

— Благодаря ви, Ваше Величество, но съм добре.

Естествено, че ще се държи предпазливо. Кой знае кой ги наблюдаваше. Дори в тази ситуация на живот и смърт те бяха суверен и слуга. Искаше да го прегърне, но беше длъжна ла се преструва единствено на загрижена за неговата безопасност като член на домакинството, нищо повече.

— Мастър Тюдор. Така се радвам, че сте добре. Наистина. А останалите, те също ли са…?

Забеляза изражението му и веднага се сети, че нещо много, много лошо се е случило.

— Кой? — попита тя. — Кой е загинал?

Виждаше се, че той едва се владее и дори не смее да говори.

— Кажи ми, Оуен. Кажи ми. Кой не успя да се спаси?

— Гиймот, милейди. Толкова съжалявам.

— Гиймот? Не, не говори глупости. Просто я болеше гърлото тази сутрин и й поръчах да остане в леглото. Грешиш. Не е мъртва. Не може да е мъртва!

— Боя се, че е истина, госпожо. Единствено тя загина. Всички останали се спасиха.

— Сигурно грешиш. Не може да е вярно. Защо ще ме лъжеш за Гиймот?

Рискувайки да направи впечатление с непочтителното си поведение, той приближи лицето си до това на кралицата.

— Катрин, повярвай ми. Не бих те лъгал за нещо толкова… За човек, който знам колко важен е за теб. Гиймот загина в пожара. Опитах се да я спася, но беше невъзможно. Гиймот е мъртва, Катрин. Трябва да ми повярваш.

— Мъртва — повтаряше Катрин, замаяна и все още невярваща. — Мъртва ли? Защо Гиймот трябваше да умре?

— Защото се опитваше да спаси нещо от пламъците. Нещо… Много съжалявам, милейди… Очевидно се е върнала… Върнала се е в стаята, за да вземе нещо.

— Господи! О, Господи! Не и моята Гиймот! Не и моята скъпа, скъпа Гиймот! Какво ще правя без нея. Non! Sans elle je ne vis pas! (Не. Не мога да живея без нея (фр.))

Двете c Гиймот се познаваха от девойки. Отношенията им отдавна не бяха като между кралица и прислужничка. Те бяха приятелки, най-близки приятелки. Катрин вдигна изпълнени с мъка очи към Оуен.

— За какво се е върнала? — попита тя едва чуто. — Какво, за бога, я е накарало да се върне?

— Ето това — протегна той ръка. В дланта му лежеше малката кутийка от коруба на костенурка, в която Катрин държеше брачната си халка.