Розата на Тюдорите

Глава 24

Зимата на 1436 г.

Здравето на Катрин бързо се влошаваше през следващите седмици. Не можеше да преглътне отвеждането на децата — имаше чувството, че са изтръгнали сърцето й. След внимателно зададените въпроси от Оуен дълго потисканите спомени от собственото й напускане на двореца на родителите й като дете се върнаха с още по-голяма сила и тя беше като обезумяла от тревога и скръб. Предстоящата поява на новото бебе не й помагаше да погледне по-ведро на живота и лицето й си оставаше изтерзано и измъчено. Всеки от познатите й лекари би препоръчал да й сложат пиявици, но Оуен виждаше колко слаба и бледа е и без да я нападат онези лакоми малки кръвопийци.

Тя изпадаше ту в ярост, ту в пълно отчаяние. Когато беше най-гневна, крачеше напред-назад, заричайки се да замине за Лондон и да намери момчетата. Всеки път Оуен успяваше да я убеди, че е твърде слаба, за да пътува, и тя рухваше обляна в сълзи на безнадеждност. Лежеше по цели следобеди на леглото, отправила празен поглед в пространството. Често Оуен я откриваше там и ако не спеше, обикновено тихо плачеше.

Той се опитваше да прикрива безсилния си гняв. Това си беше откровено отвличане и без съмнение — дело на Глостър. Иначе защо бяха замесени Дьо ла Пол и техните главорези? Ако искаше да намери синовете си, трябваше да отиде в Лондон и да потърси отговори. Маредид, макар твърде възрастен, за да е на служба, все още имаше близки, които със сигурност бяха чули нещо, а пък и Ема беше известна клюкарка. Ако някой знаеше нещо за Едмънд и Джаспър, то това със сигурност бяха те.

Катрин не искаше и да чуе за раздяла дори и за кратко. Хълцаше, впила пръсти в него, убедена, че ако замине, никога повече няма да го види, а в същото време беше твърде слаба, за да го придружи.

Оуен реши да сподели плановете си с Джоана Траутбек. Не му оставаше нищо друго, освен да отиде сам в столицата и да се опита да научи нещо. А това можеше да стане само ако се измъкне посред нощ, докато Катрин спи. Не можеше да понесе отново молбите й да не я оставя. Налагаше се да повери на Траутбек задачата да й съобщи, че е заминал. Не виждаше друг начин.

Първо я накара да се закълне, че ще пази тайна. След това трябваше да организира преместването на Катрин в Лондон с удобна, теглена от коне носилка и въоръжен ескорт от поне няколко души в кралски униформи.

— Кралски униформи, мастър Тюдор? Това със сигурност…

— Да, Траутбек. Кралски униформи. Те охраняват Нейно Величество и няма никакво значение на кого това е известно. Всякакви номера вече са излишни сега, когато херцогът на Глостър знае нашата тайна.

Стомахът на Оуен беше свит на топка от нерви, но знаеше, че това е наложително. Беше най-доброто за Катрин в този момент.

— Щом стигнете в града, ще трябва да намерите манастира на бенедиктинците в Бърмъндзи, на южния бряг на реката. Доколкото знам, там често се грижат за членове на кралското семейство. Нещо като традиция. Монасите ще се грижат добре за Катрин и се моля на Бог да й помогнат да се възстанови.

Той видя тревогата, изписана на лицето на Траутбек, и потупа ръката й окуражително, преди да продължи:

— Щом стигна в Лондон, ще се постарая да се видя с абата и да направя необходимите договорки. Когато пристигнете в Бърмъндзи, убеди Катрин, че я водиш при мен и момчетата. Излъжи я, налага се. С Божията помощ и това ще стане, когато тя укрепне. Както бяхме и преди.

— Ще има още едно дете, мастър Тюдор.

— Да, знам. Момиче може би. О, и още нещо. Намери Марджъри Уагстаф, акушерката. Тя много помогна на Катрин при раждането на Джаспър, така че Катрин ще е в добри ръце.

Със свито сърце, боейки се, че гласът му ще му изневери, накрая той само промълви:

— Моля те… Грижи се, когато замина, за моята Катрин. Моля те.

Оуен прекара една последна нощ със скъпата си жена, която спеше тихо с глава на рамото му, без да подозира за неговите планове. Потънал в спомени за преживяното от тях двамата и какво означаваха един за друг през всичките тези години, той почти не можа да спи.

В малките часове на следващия ден стана, облече се, без да вдига шум, за да не събуди Катрин. Коленичи до нея и я съзерцава известно време. Тя дишаше тихо, изтощена от болезнената кашлица, бели като пергамент, клепачите скриваха прекрасните й очи. Неговата Катрин. Никога не бе изпитвал такава любов, както в този момент на раздяла. Неговата Катрин, неговата съпруга, единствената му любов. Нямаше нищо по-скъпо от нея. Понечи да докосне бузата й, но реши да не рискува да я събуди. Наведе глава и отправи гореща молитва да намери децата. Знаеше, че не успее ли, ще загуби и нея.

Напусна къщата колкото се може по-тихо, благодарен, че нощта е суха и обляна в лунна светлина, и се приготви за път. Вече се зазоряваше, а щом се развиделеше, пътуването щеше да е далеч по-лесно. Полюшвайки се на седлото, той насочи коня на юг. Много разчиташе, че животното няма да се отклони от пътя, защото сълзите му пречеха да вижда.

Наложи се Оуен да убеждава известно време абат Джон Бромли в Бърмъндзи, че е представител на Нейно Величество вдовстващата кралица. Настояваше, че е нейният секретар за гардероба. Покрит с прах и изморен от дългия път, съвсем не приличаше на човек, който носи съобщение, свързано с болестта на кралицата, която се нуждае от подслон и лечение. Този човек тук дори не можеше да обясни какво точно не е наред със здравето на Нейно Величество, освен че е в тежка меланхолия и тревогите са причина за влошаване на състоянието й.

Оуен се разрови в чантата, която носеше, и с облекчение откри разписка от кралския обущар, приел чифт обувки на Нейно Величество за поправка. Стъписан, абатът осъзна, че този покрит с прах пратеник е наистина човекът, за когото се представя, и действително е дошъл, за да се погрижи за кралицата. Освен това даде уверения, че кардинал Боуфърт със сигурност ще посети пациентката, а също и кралят, нейният син. Вълнуващо беше, че много скоро манастирът щеше да поеме грижите за коронована особа! Отдавна не беше се случвало. Трябваше да планира всичко.

След като напусна Садър, Оуен пое по Лондонския мост към "Сейнт Полс Крос" и дома на Маредид. Приятелите му се зарадваха да го видят, но не бяха чули нищо за децата, както и къде биха могли да бъдат. Дори Ема, която се срещаше с кого ли не и знаеше какво ли не, не беше чула нищо. Двамата с Маредид бяха потресени и отвратени от начина, по който момчетата бяха отведени, а и се разтревожиха от факта, че здравето на Катрин бързо се влошава след тази раздяла.

— Меланхолия — рече Маредид. — Жлъчка. Ето това е резултатът. Жлъчният сок е причина за състоянието й. Трябва всяка сутрин да пие супена лъжица сок от слез, варен във вода. Препоръчва се и шафран.

— Кой го препоръчва?

— Meddygon Myddfai — отвърна Маредид. — Не може да си забравил за тях. Напоследък тук в Лондон много се говори за лекарите от Мидфай. Хората твърдят, че няма нещо, което да не могат да излекуват.

Лицето на Оуен светна радостно. Разбира се, че си спомни. И това беше отговорът, който му трябваше. Прочутите лечители от Уелс ще излекуват Катрин от жлъчния сок, който я измъчваше. Нямаше съмнение. Ще я заведе при тях веднага щом намери Едмънд и Джаспър.

Сбогува се с Маредид и Ема, благодари им за гостоприемството, като ги успокои да не се притесняват, че не могат да му предложат подслон, тъй като домът им наистина беше много малък.

* * *

Две седмици по-късно в Бърмъндзи абат Джон Бромли поръча камбаните да бият тържествено в чест на Нейно Величество, а монасите от всички краища на манастира бяха повикани, за да я поздравят.

Очакваше се тя да присъства на служба и да коленичи пред разпятието в черквата към манастира "Сейнт Сейвиър" за молитва. Катрин успя да издържи и службата, и продължилите доста дълго песнопения на групата хористи. Едно от по-големите момчета толкова много й заприлича на Едмънд, че сърцето й препусна радостно, докато миг по-късно реши, че това може би е бил Томас. Скоро обаче разумът й се избистри, сетила се, че за Томас всъщност се грижат в манастира в "Уестминстър", а не тук, в Бърмъндзи. Тя отправи молитва Траутбек да е права, когато й обеща, че Оуен ще пристигне веднага щом научи нещо за момчетата. След края на службата абатът благослови Катрин и я напръска я със светена вода. По нищо не личеше да е забелязал, че тя всеки момент ще припадне.

След службата кралицата бе поканена на масата на абата и успя да хапне малко, поне от любезност към домакините. Извини се с огромната си слабост и изтощение. Траутбек й помогна да отиде до леглото, приготвено за нея в най-хубавата стая на манастира, и унесена от миризмата на восък и тамян, тя тутакси потъна в дълбок сън.

* * *

За да обмисли по-добре събитията от изминалия ден, Оуен реши да се разходи късно вечерта по брега на Темза. Бе успял да намери подслон и храна в една странноприемница и остави коня си на грижите на коняря там. Радваше се, че отново е в Лондон въпреки необходимостта да е предпазлив, докато обикаля улиците, за да събира откъслечни слухове. Радваше се, че се срещна и с Маредид. Трогателно беше, че приятелят му, вече на средна възраст, бе познал радостите на семейния живот и бе напълнил къщата си с шест здрави деца, шест момичета. Видя му се щастлив, макар да бе доверил на Оуен, че много съжалява, задето е трупал повече опит с меча, а не с перото, и му е трудно да опише за поколенията смелите подвизи на баща си Оуайн Глиндур. А тъй като Ема не виждала много смисъл да образоват момичетата, едва ли дъщерите му щели да го направят вместо него.

Изведнъж неочакван нападател събори Оуен на земята.

— Какво, по дяволите…

В непрогледния мрак не можеше да види кой е нападателят, нито дали беше само един.

— Такъв е редът, човече. Идваш с нас. Ще те заведем в един хубав колеж за няколко седмици, та да се пообразоваш малко.

— Защо? Арестувате ли ме? Не разбирам, за какво?

— Уелсец си и си навън след залез слънце.

— Имам документ, че към натурализиран. От четири години вече. Имам всички права на англичанин.

— Никога няма да станеш достоен да лижеш задниците на англичаните! Няма да се промениш никога. А и си си пъхал оная работа на място, което не е за теб. Мислиш си, че си достатъчно велик, та да си лягаш с Нейно Величество! Има закон за това, невеж идиот!

Гигантът, опрял коляно в гърба на Оуен, се изправи неочаквано и вдигна Оуен от земята, извивайки силно лявата му ръка зад гърба. Някой друг изви дясната и го поведоха безцеремонно по Нюгейт Стрийт, в дъното на която се издигаше добре известна сграда.

Уитингтън Колидж, разбира се! Това беше името, което хората от подземния свят на Лондон бяха дали на затвора "Нюгейт", откакто го възстановиха с парите, дарени от Ричард Уитингтън. Докато лежеше в тъмното на влажния каменен под, Оуен си даде сметка какво имаха предвид нападателите му под "хубав колеж". Питаше се, бърчейки нос от неприятната миризма, какво ли щеше да каже Ема, която добре се познаваше с покойния кмет, за това място.

* * *

В Бърмъндзи Катрин се събуди от звъна на камбаните в манастира.

— Добро утро, Ваше Величество — усмихна се насреща й Джоана Траутбек. — Спахте добре. Девет часът е.

— Добро утро! Та то е почти обяд!

— Няма значение, милейди. Важно е, че успяхте да си починете. А това е чудесно.

— Чувствам се добре, наистина. Моля те, донеси ми халата. Искам да продиктувам писмо. Ти дали би могла…

— Не, госпожо. Не се чувствам достатъчно уверена в писането. Ще помоля някой от монасите да дойде, за да му диктувате.

— Да, разбира се. Сигурно абатът ще препоръча някого. Междувременно ще се опитам да хапна малко ашуре.

Писмото, което Катрин издиктува по-късно на брат Осбърт, бе адресирано до кардинал Боуфърт. Лондонската му резиденция също се намираше в Садърк и тя искаше да се види с него час по-скоро.

Кардиналът едва успя да прикрие изненадата си от вида, в който завари Катрин. Поради бременността крехката й фигура беше силно променена и човек имаше чувството, че в нея расте чудовище, което я изяжда отвътре. Тя беше изпита и измършавяла и въпреки усилията на Траутбек. която нямаше уменията на Гиймот, великолепната й коса, осеяна със сребристи кичури, беше напълно лишена от блясък.

— Ваше Величество! Катрин, скъпа моя, дойдох веднага щом получих писмото ти. Нямах представа, че си в Бърмъндзи. Щях да дойда, за да те поздравя…

— Чичо! Толкова се радвам да те видя!

— Как си?

— Никак не съм добре. Децата ми… отведоха ги, а не знам къде. Не знам къде е и Оуен. Боя се да не се е случило най-страшното. — Въпреки усилията си да се владее сълзи започнаха да се стичат по лицето на Катрин.

Хенри Боуфърт сложи нежно длан върху главата й, а сърцето му се сви от съчувствие към скръбта й. Всичко, което бе дочул, се оказваше вярно. Говореше се, че Хъмфри е разбрал по някакъв начин за брака на Катрин и в гнева си бе наредил децата да бъдат отнети от майката. На Боуфърт не му се вярваше, че някой е способен на подобна чудовищна постъпка, но пък и му беше известно, че Оуен е издирван заради престъплението си да се ожени за кралицата без съгласието на краля. Той обаче имаше информация, която със сигурност щеше да поуспокои малко Катрин защото, макар и добита по сложен начин, беше от първа ръка.

Преди няколко дни се бе срещнал с Уилям дьо ла Пол, граф на Съфолк, по време на заседание на Съвета при краля. Хенри винаги беше нащрек с този човек, неслучайно го наричаха "пакостливеца". Знаеше, че е неизлечим самохвалко, а и бе близък с Глостър, така че трудно можеше да му се вярва. След заседанието Хенри се заговори с Уилям на общи теми и между другото попита как е сестрата на Дьо ла Пол Катерина. Уилям не пропусна да се похвали, че братята на краля са поверени на манастира на сестра му. Тогава това се стори доста необичайно на Хенри, но реши, че сигурно има сериозно основание за подобно решение. Едва сега разбра как стоят всъщност нещата.

Сложил пръсти под брадичката на Катрин, той повдигна лицето й, за да срещне погледа й.

— Не се тревожи прекалено, скъпа моя. Мога да ти кажа една добра новина. Знам къде са децата и са в добри ръце.

Катрин впи пръсти в ръкава на кардинала.

— Кажи ми, моля те! Къде са? Кой се грижи за тях?

— Отведени са в абатството в Баркинг при абатисата, която познавам много добре. Тя е добра жена. Ще се погрижи децата ти да са добре и нищо лошо да не им се случи.

Катрин отново плачеше, този път от облекчение и благодарност.

— Що се отнася до съпруга ти… Трябва да разпитам.

— Божичко — хълцаше Катрин, — не ми се мисли какво може да му се случи…

— Скъпа моя, когато се почувстваш достатъчно силна, трябва да напишеш писмо на краля за случая с твоя съпруг. Там е най-голямата ти надежда. Убеден съм, че воден от обичта си към теб, Негово Величество няма да позволи да страдаш така. Ще е направо съсипан… — Той улови дланите на Катрин и добави: — Така както аз страдам за теб.

Кардиналът й помогна да съчини писмото до краля и обеща лично да се погрижи да бъде доставено час по-скоро. Катрин се подписа и натопи пръстена си в разтопен восък. Сигурна беше, че кралят при първа възможност ще пристигне в Бърмъндзи, за да се види с майка си.

* * *

Оуен беше отчаян. От "Нюгейт" нямаше начин да узнае дали Катрин е стигнала невредима в Бърмъндзи и само се молеше здравето й да се подобри под грижите на монасите бенедиктинци. Трябваше да намери начин да се измъкне от тази адска дупка, да намери децата и тогава да заведе всички в Уелс. Първо в Мидфай, където прочутите лечители ще й помогнат да възстанови здравето си, а после и в Енгълси, при неговите хора, където тя и децата щяха да се радват на красотата на планините, да се наслаждават на музиката и поезията на певците. Опита се да си припомни позабравените ритми и нежни мелодии, но това беше невъзможно поради грозните звуци, които се носеха тук — хъркането и ругатните на мъжете наоколо, виковете им. Колко много би се срамувал доблестният му роднина Оуайн Глиндур, че член на благородното му семейство е бил заловен изневиделица и хвърлен на земята като най-обикновен джебчия. Ами Катрин, колко много щеше да се разстрои, ако го видеше тук, в затвора, окован на този вонящ под.

* * *

Кралят не забеляза колко измит и почистен е манастирът в чест на неговото посещение, но достави огромно удоволствие на абат Бромли, като се съгласи да присъства на обедната служба няколко дни по-късно. Коленичил в малката черква "Сейнт Сейвиър", Хенри отправи гореща молитва за здравето на майка си. Сетне я посети в стаята й и това, което завари, наистина го порази.

Смъртнобледа, Катрин лежеше в леглото си, но при появата на сина си се опита да седне поне.

— Маман, моля ви, недейте. Лежете си спокойно. Чичо ми, кардиналът, ми спомена, че сте болна, но не знаех дори… Мислех си, че… Може би…

— Тежко болна съм, Хенри — промълви Катрин, отпускайки се назад върху възглавниците. — Разстроено е и тялото, и мозъкът ми. През последните месеци ме измъчваше нещо… Нямах сили… А и тази болезнена кашлица… Никой не може да разбере какво се случва. Сложиха ми пиявици, но Оуен ги спря…

— Как е той? Как е мастър Тюдор?

— Не знам. Нямам представа къде е. Моля се на Бога само да е жив. Всичко, което ми е известно, е, че се опитва да научи нещо за момчетата ни Едмънд и Джаспър. Знам, че са оставени на грижите на абатството в Баркинг. Не вярвам да се съвзема, докато съм далеч от тях. Беше толкова жестоко…

Хенри смръщи лице. Чичо му беше споменал, че майка му и нейният съпруг са нарушили закона. Самата тя му бе казала за брака си. Херцогът на Глостър все още беше авторитет за младежа, който нямаше петнайсет години и не знаеше как точно да се справи с тази каша.

— Носите своята брачна халка, маман.

— О, да, излишно е да се преструвам повече. Всеки знае, че ние с Оуен сме женени пред лицето на Бога в негов храм.

— И братята ми са признати.

— Признати и отнети от мен. А как копнея да видя децата и съпруга си! — Сълзите потекоха отново. — Всичките ми деца. Знам, че ще обикнеш братята си толкова силно, колкото и аз самата, а и те непременно ще те обикнат. Както те обичам аз — добави тя толкова тихо, че той трябваше да се напрегне, за да я разбере. — Както винаги съм те обичала.

— Знам, маман — взе той ръката й в своята. — Известно ми е, маман. Никога не съм забравял вашата обич въпреки намесата на някои роднини.

— Хенри, не става дума за роднинска намеса. Всеки и всичко се опитваха да ни разделят… Насила. Не биваше да го позволявам. Трябваше да съм по-силна. Грешката е моя. Трябваше да послушам баща ти и да се вслушам в предсказанието.

— Предсказание ли?

— Именно. Баща ти искаше да се родиш в "Уестминстър", настояваше за това, но тогава той беше във Франция и аз… Аз бях в "Уиндзор". Мислех, че няма значение. И оттогава всичко тръгна наопаки. Аз съм виновна. Само аз.

— Шшшт, маман. Кажете ми за предсказанието.

— Може да не си спомням точните думи, но смисълът е следният: Хенри, роден в Монмът, ще бъде крал за кратко и много ще постигне, Хенри от "Уиндзор" ще бъде крал дълго и… и ще загуби всичко. Нека бъде Божията воля.

— Това го няма в Библията, което не означава нищо. Баща ми не е трябвало да обръща внимание на брътвежите на гадателки. Очевидно не такава е Божията воля, маман, и няма да мислим за това.

— Лесно можех да осигуря да бъдеш Хенри от "Уестминстър", а не Хенри от "Уиндзор". Наистина ли не разбираш? Вината е моя. Бях вироглава и себична. Ето че сега плащам за егоизма си.

— Да се помолим, маман, нека Всеопрощаващият Бог ви прости. Ще се постарая да не бъда "Хенри от "Уиндзор", който ще бъде крал дълго и ще загуби всичко". Хайде, маман, избършете очите си и ги затворете. Трябва да си почивате. Скоро ще дойда да ви видя отново.

Катрин беше изтощена и копнееше за сън, но думите от старото предсказание не й даваха мира. Синът й спомена, че ще се старае да не е Хенри, който ще загуби всичко, но брат й Шарл вече бе седнал на трона на Франция, договорът от Арас беше помирил враждуващите членове на френското кралско семейство, но бе изключил англичаните. Франция беше загубена, а всичко, за което първият й съпруг се беше борил до смъртта си, се изплъзваше… Изплъзваше се в мрак и забрава.

По време на постите на всеки три часа монасите бяха на молитва в параклиса на "Сейнт Сейвиър", което действаше успокояващо на всички. Това време съвпадаше с периода на усамотение на родилката, на което Катрин трябваше да се подложи. Марджъри Уагстаф изглеждаше твърде сигурна в прогнозата си за деня на раждането, но беше споделила с Тратубек тревогата си за здравето на кралицата. Този път на Катрин не й беше трудно да се вслуша в настояването на акушерката да лежи. Би могла да се облече като богомолка и да кръстосва страната толкова, колкото и да скочи през прозореца в студения декемврийски ден.

Катрин отново писа на краля, този път за да го поздрави за рождения му ден. Искаше също така да му съобщи условията на завещанието си, което диктуваше на монахинята, която й доведоха за спокойствие на Марджъри Уагстаф. Сестра Анунциата нижеше с елегантния си почерк:

Последна воля на кралица Катрин, изготвено пред нашия суверен, нейния син, преди напускането й на този свят…

Монахинята вдигна поглед.

— Но, Ваше Величество, ние се молим за вашето възстановяване.

— Благодаря ви за молитвите, сестро. Вярвайте ми, аз също се моля за това. Никой не влага повече жар в молитвите си от мен, за да имам възможност да видя отново децата и съпруга си. Но се боя, че ако това не се случи скоро, ще умра. Ето защо е разумно да оставя в писмена форма желанията си. Така че, моля, нека да продължим.

Сестра Анунциата се наведе над пергамента и тишината се нарушаваше единствено от скрибуцането на перото и тихия монотонен глас на Катрин.

Могъщи принце и любими мой сине… на Вас доверявам… преди безмълвното и страшно приключване на тази продължителна и мъчителна болест, която не ме оставя вече дълго време, че все още съм силно разтревожена и развълнувана от… преди да се явя пред Създателя ни (комуто дължим благодарност за всичките му дарове)…

След продължителна пауза сестра Анунциата вдигна поглед и видя, че Катрин е заспала дълбоко. Съставянето на завещание е потискаща задача. Можеха да продължат на следващия ден, ако кралицата пожелае.

До празника на свети Томас последната воля и завещанието на "Нейно Величество кралица Катрин, дъщеря на краля на Франция Шарл и майка на краля на Англия" бе завършено и подписано от свидетелите. В него не се споменаваше съпругът Оуен Тюдор, нито някое от децата. Изглежда Катрин дотолкова беше свикнала да пази в тайна второто си семейство, че не смееше да довери имената им на пергамента, вярвайки, че синът й кралят е запомнил това, което му е казала за тях.

Коледа настъпи в атмосфера на добронамереност и добро настроение, на далечна музика от литургиите. Venni Emmanuel пееха монасите в параклиса на "Сейнт Сейвиър" в последните дни на поста. В първия ден на Коледа Катрин чу песен, която не беше чувала преди — деликатно описание на Дева Мария, която пее на своето бебе. Видях нежна гледка, носеха се гласовете на монасите. Лъли-лъли, боу-боу, моя рожбо, спи спокойно сега.

Нейната собствена рожба се появи на бял свят в първия на новата 1437 година. Разкъсвано от болки и треска в продължение на два дни и две нощи, тялото на Катрин се бори, за да роди детето, и накрая бе изтощено до смърт. Сестра Анунциата пое бебето, почисти го и се заслуша в слабото туптене на сърцето му. Страхуваше се, че малкото момиченце е твърде слабо, за да се вкопчи в живота, затова й се искаше да го кръсти веднага. Намери свещеник, който да даде последно причастие, преди детето да се срещне със Създателя си. Катрин се усмихна едва-едва, без да отваря очи, дочула слабия хленч на бебето.

— Вашата малка дъщеря, Ваше Величество. Красива е. Как ще се казва? — попита монахинята, която остави детето до ръката на майката.

Катрин размърда изсъхналите си устни, но глас почти не се чу.

— Момиченцето на Оуен…

— Да, но как ще се казва, госпожо? Име. Трябва ми име.

— Името на майка му.

— Да?

— Маргед.

— Моля?

— Маргед.

— Ще се погрижа да бъде кръстена — рече монахинята. — Опитайте се да поспите, милейди.

Марджъри Уагстаф миеше ръцете си високо над лактите. Поредното трудно раждане на бебе с тревожно синкава кожа. Съмняваше се, че това мъниче ще оцелее.

— Как ще се казва детето? — попита тя.

— Не съм съвсем сигурна. Нейно Величество е толкова слаба. Чух нещо като Маргарет.

— Тогава нека бъде Маргарет — заключи Марджъри Уагстаф. — Може да няма голямо значение. Важно е, че ще има име, когато дребосъкът се появи при Свети Петър пред портите на Рая.

— Надали ще чака дълго за това пътуване — въздъхна монахинята, докато потапяше пръсти в светената вода.

— Вероятно горката й майка ще я последва скоро след това — въздъхна Марджъри и изтри ръцете си, преди да се прекръсти.

* * *

С помътнено съзнание Катрин усети, че някой седи на леглото до нея, и се опита да говори. Джоана Траутбек стана от мястото си, натопи парче плат в купичка с вино и навлажни устните на кралицата. Реши да изчака Катрин да я попита за бебето и едва тогава да й каже, че детето е починало. По-добре да отвлече вниманието на кралицата, отколкото да я разстройва.

— Ваше Величество — започна тя. — Пристигна подарък за вас от сина ви краля.

Катрин отвори очи, но не каза нищо.

— Много щедър подарък. Вижте, златна плоча с разпятие, обкръжено от перли и сапфири. Един от най-красивите предмети, които съм виждала. — Тя извади украшението от кутията. — Купено е от златаря Джон Патесби, а той работи само с най-високата проба злато. Трябва да е струвало много пари на краля.

Катрин затвори отново очи, глуха за бъбренето на Траутбек. Пари! Какъв е смисълът от тях? Няма сума, която може да купи радостта й от изненаданото изражение на Оуен, когато вземе в ръце малката Маргед. Но един господ знае къде може да е Оуен, а и бебето е мъртво. Тя го знаеше, без да й казват.

Очите й оставаха затворени, но мислите й блуждаеха. Колко ли различно щеше да протече животът й, ако се беше постарала да роди първото си дете, наследник на трона, в "Уестминстър"? или ако съпругът й кралят беше жив? А ако беше жив, дали щеше да управлява Франция и Англия само с един наследник на трона, но дворец, пълен със здрави деца? В крайна сметка нали само това се иска от съпругата на един крал. Това не беше пълноценен живот, така както го описваха в приказките, които някога й разказваха — красивата принцеса се омъжва за красивия принц и заживяват щастливи до края на дните си. Но ако това се беше случило и Хенри бе имал късмета да се радва на дълго и успешно управление, тя никога нямаше да познае съвършеното щастие да обича и да бъде обичана от Оуен Тюдор. Нямаше да има Тасинда и Томас, Едмънд и Джаспър… а и Маргед. Горкичката малка Маргед. Веднага щом Бог отвори очите й, побърза да ги затвори. На Катрин не й беше писано да я задържи.

Сестра Анунциата взе тялото на мъртвото дете, уви го старателно в пелена. Погледна малкото спокойно лице и си помисли колко лесно е да си представиш, че детето спи. Това чисто и безгрешно малко същество със сигурност ще има място в Царството небесно. "Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е небесното царство." (Евангелие от Матея 19:14) Тя целуна студеното чело, преди да покрие лицето с плата.

Марджъри Уагстаф замени Джоана Траутбек до леглото на заспалата Катрин и самата тя скоро задряма в топлата стая. Настъпи дълбока тишина, докато кралицата и акушерката спяха, останали без сили, но свършили своята задача.

Катрин спа неспокойно през нощта и на следващия ден. От време на време имаше просветления и трите жени, които се грижеха за нея, се опитваха да разберат какво мълви от време на време. Случваше се крехкото й тяло да бъде разтърсено от мъчителна кашлица, а по кърпата, с която Марджъри Уагстаф почистваше устните й, се виждаха капки кръв.

Към полунощ беше ред на сестра Анунциата да седне до Катрин. Монахинята не можеше да прецени дали кралицата разбира и дали е в състояние да чува, но й четеше от Книга Числа. Там бяха любимите молитви на Катрин, най-личните й мисли. Призори пламъкът на свещта потрепна и брадичката на монахинята се отпусна на гърдите й. Събуди се сепнато, чула гласа на Катрин, и видя, че кралицата й се усмихва със странен поглед.

— Сестро Сюплис — промълви тя. — Знаех си, че ще дойдете за мен. Ето ръката ми. Готова съм.

Монахинята протегна длан и взе ръката на Катрин в своята.