Розата на Тюдорите

Глава 23

Лондон, лятото на 1436 г.

Пролетта дойде и отмина, а кралят така и не успя да посети "Хатфийлд". Нужно бе да изтъкне някаква причина за пътуването си дотам, а нищо не му хрумваше. Налагаше се да уведоми един куп хора, да се направи нужната организация. Съветниците му изтъкваха, че никога досега не бе посещавал майка си извън двореца, и искаха да знаят защо настоява да го направи точно сега. Хенри беше младеж, за когото честността, почтеността и благочестието бяха всичко. Не можеше да изрече лъжа, дори малка. По-лесно беше да се откаже от посещението в "Хатфийлд".

Катрин не беше напомнила на Едмънд за обещаната среща с по-големия му брат. Малките момчета имат къса памет и тайната, която бе споделила с него в коледната нощ, беше потънала като спомена за празника. Ето че в разгара на лятото все едно нищо не бе казала тогава.

Време беше да посети "Уиндзор" и трябваше да направи тази визита час по-скоро, тъй като заричанията на Оуен да не подлага жена си на ново раждане не проработиха и тя очакваше поредното бебе. Очевидно Катрин бе наследила от майка си плодовитостта. Достатъчно беше Оуен да я погледне по-особено и тя забременяваше, но пък нямаше сърце, нито искаше да му откаже. Разкъсвана между страха и радостта от новото раждане, трябваше да признае, че се чувства наистина добре. Беше решила, докато все още може, да остави момчетата в "Хатфийлд" с Оуен и да посети набързо двора, да изпълни социалните си задължения и да се върне при семейството си час по-скоро. Щеше да е сред хората, които обича и които я обичат, щеше да се концентрира над трупането на сили за месеца на уединение преди раждането.

Кралят искрено се зарадва да я види. След откровения им разговор преди Коледа, когато тя сподели с него всичко, отношението му към нея коренно се беше променило. Той отново беше нейният любещ син. Останеха ли насаме, нямаше и следа от официалното му поведение в миналото, интересуваше се да научи какво правят братята му. Увери майка си, че пази тайната й, и когато тя му разказа, че Едмънд настоява да получи пони, а Джаспър иска да се научи да свири на цитрата на баща си, но ръцете му са твърде малки, Хенри искрено се смя. Децата наистина растяха бързо.

Същото важеше и за Хенри. Катрин забеляза, че по лицето му са се появили следи от мека брада. Скоро щяха да започнат да му търсят съпруга, вече беше почти готов да се сгоди. А щом се ожени за подходяща жена с кралско потекло, вече нямаше да има съмнение кой ще наследи короната на Англия. Не на Франция, само на Англия. Катрин, както и всички останали, вече знаеше, че мечтата на покойния й съпруг за двойна монархия никога повече няма да се осъществи; не и след договора в Арас. Франция и Англия се развиваха в различни посоки.

"Уиндзор" продължаваше да е удобният и спокоен семеен дом, какъвто винаги е бил, и тя имаше още съвсем малко официални задължения. Изненада се, когато получи покана от херцога и херцогинята на Глостър да прекара един ден в La Pleasaunce, на тържеството по случай рождения ден на херцогинята. В първия момент Катрин беше обзета от паника, но миг след това реши да откаже. Можеше да измисли някакво извинение — болест, загуба на съзнание… Всичко, за което може да се сети човек, само и само да не прекара един цял ден в присъствието на мъжа, когото така искрено ненавиждаше, и на жената, която очевидно я презираше. Не можеше да разбере защо са я поканили. Така й се искаше да избяга обратно в "Хатфийлд"!

Хенри бе този, който успя да я убеди. Той също беше поканен на празненството и сутринта на топлия августовски ден, придружени от две дузини кралски гвардейци и няколко красиво облечени царедворци, майка и син потеглиха за Гринуич с кралската баржа. Тръгнаха по-рано, за да използват прилива. Когато наближиха достатъчно, вече се чуваха звуците на гайди и барабани, които приветстваха гостите.

La Pleasaunce беше място, организирано в името на удоволствията. Сградата в имението бе просторна и елегантна, заобиколена от алеи покрай реката, градини с храсти и цветя, където закътани малки беседки предоставяха възможности за флирт и тайни любовни връзки. Голям павилион бе издигнат за рождения ден на брега на реката, украсен със завеси, които лекият речен бриз люлееше едва-едва. На висок подиум в дъното му царствено седяха херцогът и херцогинята и поздравяваха гостите с леко ставане от местата си. Негово Кралско Величество и майка му влязоха вътре.

Херцогинята се поклони на краля и се засуети около него, докато херцогът се поклони и потупа свойски племенника си по рамото. След това херцогинята се обърна към Катрин.

— Ваше Величество — започна тя снизходително, — скъпа моя, много се радвам, че успяхте да дойдете на нашето празненство. Милорд, защо не представите кралицата на хората, които не са се срещали с нея? Мина доста време, откакто не сме имали удоволствието да я видим в двора. Със сигурност има хора, които не я познават. — Тя се извърна и насочи вниманието си към краля.

Хъмфри, отпуснал твърде интимно ръка на кръста на Катрин, я поведе от група на група, за да я представя на хора, които тя не познаваше и към които нямаше никакъв интерес, но с които разменяше по няколко изречения от любезност. След близо час тя вече знаеше, че не биваше да идва. В напечения от августовското слънце павилион имаше страшно много хора и вътре направо не се дишаше. Катрин изпита нужда да седне, макар и за момент. Беше искрено благодарна на високата, руса и доста елегантна по-възрастна жена, чиято задача очевидно бе да се грижи за удобството на гостите, която забелязала, че Катрин е пребледняла, и й помогна да намери стол. С щракване на пръсти поръча чаша вино на един от лакеите.

— Много сте любезна — благодари Катрин. — Толкова е шумно, а и наистина ми прилоша от горещината. Сега съм по-добре, много ви благодаря.

Марджъри Джърдемейн се поклони, усмихна се и каза, преди да се отдалечи:

— За мен бе удоволствие, Ваше Величество.

* * *

Херцогинята на Глостър бе поискала Марджъри да се отбие следващата седмица, за да й донесе поредната порция от скъпите си кремове и парфюми.

— Влез — рече тя в отговор на почукването. — А, Марджъри, не сме се виждали от рождения ми ден. Мило беше от твоя страна да се погрижиш за гостите. Добре ли прекара?

— Радвам се, че помогнах, Ваша Светлост, и наистина прекарах добре — отговори Марджъри. — Мисля, че всичко мина чудесно. Може би дори по-чудесно, огколкото предполагате.

— Какво имаш предвид?

— Случи се така, че трябваше да се погрижа за Нейно Величество. Намерих стол за нея и чаша вино, когато забелязах, че не се чувства добре. Очевидно й беше прилошало.

— В павилиона беше наистина много горещо.

— Ваша Светлост… — Марджъри замълча, за да постигне максималния ефект от онова, което щеше да съобщи. — Кралицата е бременна.

— Какво? — херцогинята изпусна бутилката с унгарска вода и се обърна на стола си. — Бременна! Как е възможно?

— Вероятно по онзи обичаен начин, по който всички жени забременяват, госпожо.

Темата беше твърде болезнена за херцогинята, но новината беше толкова изненадваща, че тя дори не успя да се засегне от изпуснатата реплика.

— Да, но… Откога? Да не би да се е омъжила по време на отсъствията си от двора? Невъзможно! Щяхме да разберем! Сигурно е започнала да си ляга с всеки срещнат! Мръсница! С кого? Надали е с Едмънд Боуфърт. Не. Той е във Франция. А и вече е женен за Елинор Бийчъм, която е известно, че ражда като зайкиня. — Елинор наистина недоумяваше. — Как разбра, че кралицата е бременна? Тя ли ти каза?

— О, не, госпожо. Нямаше нужда. Познах по вида й. Тя с нищо не го показа. Да оставим настрана кройката на роклята й… Разширила се е в кръста и има сенки под очите. Лицето й е покрито с петна. Много лесно се познава, особено през лятото. Според мен ще роди до няколко месеца.

— Сигурна ли си, Марджъри?

— Напълно.

— Мили боже! Да видим какво ще каже Хъмфри. — Тя махна с ръка, знак, че освобождава жената, но миг след това добави: — И Марджъри…

— Да, ваша светлост.

— Разбери кой е бащата…

* * *

Марджъри Джърдемейн се справи, без да подлага на изпитание лоялността на приятелите на Катрин и Оуен, защото никой от тях нямаше да ги издаде. Знаеше, че все ще се намери някой, на когото спешно му трябват пари, и това беше нейният шанс. Не се наложи да чака дълго. Появи се коняр от кралските конюшни в "Уиндзор", който бе затънал в дългове от хазарт. Щом човекът произнесе "мастър Тюдор", за Марджъри не беше никакъв проблем да стигне до истината, която бързо съобщи на херцогинята на Глостър.

Елинор гореше от нетърпение да сподели бомбастичната новина със съпруга си, но познаваше трудния му характер, а и темата беше болезнена, затова внимателно обмисляше кога и как да съобщи на Хъмфри за бременността на Катрин, както и за децата й от Оуен Тюдор. Не искаше да бъде сравнявана с кралицата, що се отнася до плодовитостта. Рано или късно Хъмфри щеше да научи, ето защо тя реши да избере момент, когато той е в добро настроение.

Тутакси съжали, че е казала каквото и да е, защото реакцията му я ужаси. Той почервеня от гняв и започна така обилно да се поти, че тя не на шега се уплаши да не му стане нещо. Крачеше напред-назад из стаята и блъскаше с юмрука на едната си ръка дланта на другата.

— Хъмфри, не се ядосвай толкова, ще ти прилошее.

— Млъкни, жено. Остави ме да се оправя с тази каша. Не желая жени да се месят в държавните дела.

— Но това не е…

— Елинор! Това е проблем на държавата! Как не разбираш, глупачке, това означава нови наследници и претенденти за трона? Полубратя на краля. Те имат обща майка, за бога, а тя все още е кралица на Англия, нищо че като кучка в жегата се е подлагала на онзи изрод от Уелс. Винаги съм знаел, че е блудница, въпреки хленча и вайкането след смъртта на брат ми. Знаех си! Същата мръсница е като майка си. Трябва да направя така, че онези копеленца да не наследят нищо. Ще й ги отнема. Знае ли кралят за тях?

Елинор беше истински уплашена от гнева на съпруга си.

— Ами… Марджъри не каза нищо за това. Възможно е да знае.

— Нищо чудно и той да е посветен в тайната й. Излиза, че аз единствен в Англия не знам нищо. Ще им покажа какво се случва, когато някой си играе с Хъмфри от Глостър. Проклет да бъда, ако ги оставя да правят каквото си искат.

* * *

Катрин се върна в "Хатфийлд" при Оуен навреме за Архангеловден. Бяха излезли на семейна разходка в слънчевия септемврийски ден. По пътя към дома Едмънд яздеше малкото си пони Пегас. Стиснал здраво юздата, Оуен крачеше редом с животното и обясняваше на сина си, че след като кончето е кръстено на известен образ от древногръцката митология, не е подходящо да го нарича "Пеги". Уловил майка си с едната си ръка, Джаспър влачеше с другата хвърчилото си, тъй като нямаше достатъчно вятър, за да го издигне.

— Hafbach Michangel. Краткото лято на свети Михаил — обади се Оуен. — Винаги съм обичал тези последни топли и слънчеви дни преди зимата.

— Огънят в камината е спасението през зимата — изтъкна жена му.

— Има само едно място, което обичам повече — погледна я Оуен с хитро пламъче в очите.

Едмънд и баща му поведоха Пегас към конюшнята, докато Катрин и Джаспър тръгнаха към къщата. Едмънд помоли баща си да му разреши да остане още малко при коня, за да му даде няколкото съборени от вятъра ябълки, които момчето бе прибрало в джоба си. Оуен разроши косата му с любов и го остави на грижите на един от по-възрастните коняри. Мина през задната врата откъм кухнята и влезе в къщата. С тревога чу шумна разправия откъм коридора в предната част.

Завари Катрин заобиколена от група на пръв поглед непознати. Сред тях видя и мъже в униформи на кралската гвардия. Зърна херцогинята на Съфолк Алис дьо ла Пол, както и сър Томас Тъденам, ползващия се с много лоша слава копиеносец на съпруга й. Тук беше и Джон Хейдън. В центъра стоеше Катрин, притиснала до себе си малкия Джаспър.

— Оуен, слава богу! — възкликна тя.

— Какво, по дяволите, става тук? Какво си мислите, че правите? — обърна се той към новодошлите.

— Дойдохме за децата на кралицата — обади се едрият грубоват сър Томас Тъденам. — Носим заповед на краля.

— Децата са и мои, така че не можете да ги взимате. Категорично ви забранявам. Няма да ги отведете.

— Думата на някакъв си секретар за гардероба няма никаква стойност — сви презрително устни Тъденам. — Не си в позиция да ми заповядваш.

— Но той е мой съпруг — възрази Катрин с нотки на истерия в гласа. — А аз съм кралицата. Не позволявам да отвеждате децата ми.

— Заповедите на краля имат по-голяма сила — изсъска Алис дьо ла Пол.

— Ето и заповедта, щом този ваш съпруг иска доказателство — рече Джон Хейдън и извади парче пергамент.

Оуен протегна ръка, за да го вземе, но Хейдън го дръпна.

— Да не би да можеш да четеш? — попита презрително Хейдън и размаха писмото с два пръста.

— Ти, нахален… — процеди Оуен и дръпна рязко заповедта от ръката на Хейдън. Без съмнение печатът беше на кралския кабинет, но не беше Големият печат. Заповедта идваше от двора, но не беше задължително да е от краля. Оуен счупи восъка и започна да чете.

— Не познавам този почерк — отбеляза той.

— Диктувана е на писар — обади се високомерно лейди Алис. — Все едно, кралят иска братята му да бъдат заведени в двора. Незабавно.

— Личи от написаното. И каква е причината, милейди?

Оуен недоумяваше и се мъчеше да разбере ситуацията. Ако това наистина бе разпореждане на краля, той несъмнено беше длъжен да се подчини. Знаеше, че графът на Съфолк, съпругcт на лейди Алис, отговаря за домакинството на краля. Чувал беше, че е почтен мъж, но стане ли дума за лоялност, предпочита да е на страната на силните и по-скоро на страната на херцога на Глостър. Оуен можеше да предложи да придружи момчетата до двора или поне да пътува с тях. Което щеше да успокои поне малко Катрин.

— Защо мислите, че кралят би искал братята му да са в двора, милейди? — обърна се той към херцогинята.

Алис дьо ла Пол изпъна рамене и погледна над дългия си тънък нос.

— Не е моя работа да знам. Изпълнявам заповед на краля — отвърна тя. — Не бих подложила на съмнение неговите разпореждания.

— Херцогинята не е длъжна да дава обяснения — изсъска Тъденам. — Длъжни сме час по-скоро да заведем братята на краля в двора. Нямате право да не се подчините на Негово Величество. Имате един час да ги приготвите за път.

— Не! — изпищя Катрин смразяващо, почти оголи зъби като диво животно, бранещо малките си. Дори Тъденам се сепна. — Не! — изкрещя тя отново. — Няма да ги взимате!

Капитанът на гвардейците пристъпи заплашително към нея и протегна ръка да дръпне Джаспър. Оуен излезе пред жена си и сина си, но друг гвардеец го сграбчи отзад, завъртя го настрани и го събори със силен удар в главата. Загубил съзнание, Оуен се строполи на земята.

Писъците на Катрин ставаха все по-силни и разпокъсани, тя виеше и крещеше, в това време Джаспър бе изтръгнат грубо от ръцете й и поет от Алис дьо ла Пол, която стисна малката ръка в желязна хватка.

— Къде е другият? — попита жената.

— Няма да го получите! — извика Катрин. — Никога! Никога!

Точно в този момент вратата се отвори и един гвардеец довлече объркания Едмънд.

— Открих го в конюшните — промърмори той.

Катрин се хвърли към момчето в опита си да го предпази, но беше грубо издърпана назад от друг гвардеец. Тя заблъска с юмруци гърдите му, като не спираше да пищи и да плаче. Стиснал китките й, човекът лесно я удържа. Все още в безсъзнание, Оуен лежеше на земята, притиснат от тежкия ботуш на друг гигант в кралска униформа.

Алис дьо ла Пол стискаше здраво ръката на Джаспър, който, отделен насила от майка си, беше изплашен и объркан и ревеше с пълен глас. Алис бръкна със свободната си ръка в джоба на дрехата си и извади малка кесийка.

— За бога, дете, престани да се дърпаш — процеди тя, очевидно изгубила търпение. — Ето, вземи малко марципан.

Катрин замръзна ужасена. Марципан! Тялото й омекна и тя се свлече на земята.

Навън природата все така се къпеше в слънчевата светлина на късното лято, птиците пееха, а по пътя за Лондон Джаспър, изплашен и разстроен от виковете на майка си, не спираше да плаче. Едмънд също плачеше, защото така и не разбра какво се случи, а и не искаше да се разделя с Пеги.

— Млъкнете, вие двамата, и престанете да хленчите — заповяда високо Алис дьо ла Пол, за да надвика високите команди на военния ескорт.

Конете препуснаха напред в галоп, подканяни от камшика на кочияша.

* * *

Абатисата на Баркинг Катрин дьо ла Пол нямаше много високо мнение за снаха си. Известно беше, че брат й Уилям се ожени за Алис най-вече заради парите й, от които тогава имаше огромна нужда. Финансовото му положение се бе променило благодарение на кралската служба, но той продължаваше да е с Алис. Катрин дьо ла Пол също имаше основания да е благодарна на патрона на брат си, тъй като длъжността абатиса на Баркинг бе получила от краля. Тя нямаше голям интерес към живота в двора и бе изключително горда с работата си в абатството, още повече че само така не се налагаше да поддържа контакти със снаха си. Двете никак не се обичаха.

Ето защо беше много изненадана, когато един ден в края на септември Алис се появи без предупреждение с две малки момчета — на пет и на шест години, и заяви, че трябва да бъдат настанени в манастира за няколко седмици, докато родителите уредят проблемите си. На въпроса на абатисата кои са тези деца й беше отговорено, че бащата е слуга в "Уиндзор", а децата са плод на любовна афера на една от дамите в двора.

Цялата история звучеше доста неправдоподобно, но като Божи служител, Катрин беше длъжна да дава подслон и прехрана на деца. Нещо повече, Алис донесе и сериозна сума за манастира. Петдесет и два паунда и дванайсет шилинга щяха да осигурят издръжката на децата за дълъг период занапред. Тя ги поведе и остави на грижите на монахините според повелите на свети Бенедикт.