Розата на Тюдорите

Глава 17

Лятото на 1425

Катрин винаги се бе чувствала удобно в "Уиндзор" и там беше наистина спокойна, но сега се радваше, че е далеч от замъка, защото с всяка своя заповед и нареждане, свързани със сина й, Хъмфри даваше ясно да се разбере, че тя няма никакво право на глас. Беше се наложил като човека, с когото всички трябва да се съобразяват — неговите решения не подлежаха на обсъждане. Майката на краля беше без значение, Джон Бедфърд беше все още във Франция, така че Хъмфри бе единствен настойник на краля — лорд протектор. И никакви възражения повече.

Нащрек за почти всички, които я заобикаляха, Катрин не можеше да се освободи от подозрението, че Елизабет Раймън я шпионира и докладва на херцога, затова й беше приятно да си мисли, че ще я вижда далеч по-рядко в бъдеще.

Радваше се и че няма да има нищо общо с Елинор Кобам, жената, която бе заела мястото на Жаклин до Хъмфри. Катрин все повече я намразваше и й беше трудно да реши дали това се дължи само на случилото се с Жаклин, или защото тъмното, високомерно лице на Елинор сякаш предизвикваше всеки да постави под въпрос мястото й в живота на херцога. Без съмнение тя беше красива жена, но острите й черти отблъскваха дори най-добронамерените. Тя неведнъж бе правила опит да се сближи с Катрин, наричаше я "скъпа моя", сякаш бяха близки приятелки. Катрин извикваше на помощ целия си самоконтрол, за да не издере лицето й.

С удоволствие се занимаваше с малкото си домакинство и отговорността всеки ден да взима едно или друго решение в управлението на замъка "Бейнард" никак не й тежеше. Разбира се, Гиймот беше с нея, както Трите Жо-Жо и цялата й останала прислуга. Наложи се да остави Антон в двора на краля, но пък той обеща да й праща от любимите й торти и бисквити. Добре помнеше как кулинарният му гений беше подложен на изпитание по време на визитата в Йорк преди четири години, когато пристигна вестта за смъртта на херцога на Кларънс. Тогава тя бе пожелала да отпразнуват нейната бременност, нещо, за което сега и дума не можеше да става. Обстоятелствата бяха съвършено различни. Този път тя се страхуваше някой да не разбере.

От една страна, радостта на Оуен, че Катрин носи негово дете, нямаше край, но от друга, чудесно знаеше какво означава нейната бременност и за двама им, ето защо беше ужасен. Какво ли щеще да настъпи, ако Глостър научеше. Със сигурност щеше да затвори Катрин в манастир, а главата на Оуен без съмнение щеше да бъде отрязана.

Двамата влюбени се заключваха в спалнята на Катрин, като поръчваха на Гиймот да не ги безпокои за нищо на света. Камериерката беше чула вече два пъти как господарката й повръща в тоалетния си шкаф и за нея нямаше съмнение каква е причината.

— Не можем да останем в Лондон — рече Оуен. — Трябва да заминем колкото може по-далеч от двора.

— Толкова ми хареса в "Бейнард". Сега, когато вече сме се настанили тук, се чувствам в пълна безопасност. А и съм съвсем близо до Хенри, ако поискам да го видя.

— Кариад, погледни ме. — Оуен взе ръцете й между своите и целуна върховете на пръстите й, така че лицето му бе съвсем близо до нейното. След минута повдигна очи и се усмихна дяволито. — Катрин, твоята бременност е логичен завършек на онова, което правехме, за да си доставим удоволствие, нали?

Тя наведе поглед и независимо от тревогата кимна с усмивка.

— Също толкова логично е да родиш дете, нали? Така ли е?

— Така е.

— Това няма как да стане тук в Лондон.

— Да.

— Не можеш да поемеш риска някой да се досети, че си бременна. Представи си само какво ще направи Хъмфри, ако разбере! Ето защо мисля, че е крайно време да посетиш някой от имотите си в Уелс, какво ще кажеш?

— Уелс? Но това е много далеч.

— Именно. Затова трябва да изготвим план.

* * *

Денят беше чудесен — слънчев и с лек бриз, който духаше откъм Темза. Хенри Боуфърт трябваше да свърши някои належащи задачи от лично естество и с малък ескорт от дванайсет конници пое на север от реката. По-рано същата сутрин беше повикал своя винар и двамата прекараха приятно близо час, за да може епископът да опита няколко наскоро пристигнали вина. След като направи избор и оформи поръчката си, Хенри беше готов. Сбогува се с човека и излезе на двора, за да яхне коня си. Изненада се, че домакинът затвори твърде бързо вратата след него, малко по-бързо, отколкото беше прилично. Едва тогава забеляза група мъже — по облеклото им личеше, че работят на някой кей на реката — които се трупаха пред кръчмата "Гарвана", и щом го видяха, тръгнаха заплашително към него. Той бързо се метна на коня си, а охраната го заобиколи незабавно.

— Оохо, епископ! Елате насам!

Хенри ги огледа по-внимателно — бяха поне двайсетина души с дълги сопи, които удряха ритмично в земята, докато, пристъпвайки, оформиха полукръг и продължиха да напредват към него и ескорта му. Най-високият сред тях, който викаше с длани около устата, очевидно беше водачът.

Капитанът на ескорта придвижи коня си до черния жребец на епископа в отбранителна позиция.

— Оставете ги на нас, Ваше Преосвещенство — каза той. — Ще ги разгоним.

Хенри вдигна ръка, за да даде знак на капитана да изчака, но сърцето му вече биеше учестено.

— Нека ги чуем какво искат.

— Няма да ни изплашиш, епископе! — извика водачът. — Нито ти, нито охраната ти. И няма да ни накараш да работим с копелетата чужденци. Те трябва да си вървят! Английските работници имат нужда от работа.

— Вън, вън! Чужденците вън! — пригласяха останалите, като не спираха да удрят сопите си в земята. — Вън, вън! Чужденците вън!

— Чакайте! — извика Хенри. — Чакайте! Изслушайте ме! Разбирам тревогата ви, но ви уверявам, че вече има ограничения за движението на чуждестранните търговци и техните работници. Съветът гласува закон, за да се реши въпросът.

— Само че законът не ги спира. И вината е твоя, лицемерен лъжец. На тях казваш едно, а на нас — съвсем друго. Трябваше да послушаме херцога. Беше прав.

— Вън, вън! Чужденците вън! — не спираха да крещят онези от работниците, които бяха в задната редица и не чуваха какво си говорят тези отпред.

— Ти божи човек ли си, епископе? — попита водачът подигравателно.

— Разбира се!

— Значи, ако те хвърлим във водата, ще изплуваш, нали? Хрилете на твоя ангел ще ти помогнат. Хайде, момчета! Да го хвърлим във водата. Няма да се удави. Бог ще го опази!

Един от работниците се спусна и улови юздите на коня. Хенри изтръпна от ужас. Животното се изплаши, започна да цвили и да върти глава пред лицето на нападателя. Войниците от охраната размахаха късите си мечове и щом се видя, че те не се шегуват и от някои нападатели потече кръв, тълпата отстъпи няколко крачки назад. В този момент обаче един успя да мушне острия връх на сопата си в хълбока на черния жребец. Животното изцвили пронизително от болка, Хенри успя навреме да улови гривата му, за да го накара да наведе глава. Групата на нападателите се разреди и видял пролука между тях, конят се втурна напред.

Хенри стискаше здраво гривата на изплашеното животно, което препусна покрай кръчмата на неговия винар, излезе на Трий Крейнс Лейн, разгонвайки изплашените търговци, чиято стока — зеле и други зеленчуци, се изсипа на земята. Един от войниците на охраната на Хенри галопираше след него и най-накрая успя да улови едната юзда на черния жребец, като го накара да спре. Обзето от паника, животното продължаваше да върти изплашено очи и да пристъпва неспокойно. Хенри се спусна от седлото на земята, опитвайки се да спре треперенето на краката си.

— Милорд, ранен ли сте? — попита капитанът на ескорта, който току-що бе пристигнал при тях.

Хенри само поклати отрицателно глава.

— Черквата "Сейнт Майкъл Куийнхайт" е съвсем наблизо, милорд. Не искате ли да отдъхнете там? Сигурно сте много разстроен.

— Не… Благодаря. Не. — Наведен напред, за да си поеме дъх, Хенри се стараеше да се успокои. Изпитваше нужда да изпие някакво питие, а беше чувал, че новият енорийски свещеник на "Сейнт Майкъл" е кльощав лицемерен тип, чиято изба е празна, така че реши да подмине този храм.

— "Сейнт Андрю до Дрешника" също не е далеч — рече той, вече поизправен и с не толкова силна болка в гърдите. — Познавам ректора там. Добър човек. Поне ще предложи чаша добро, силно питие.

Преподобният Мармадюк де Къркъби току-що беше приел един гост, когато в стаята въведоха и епископ Боуфърт.

Мъжете станаха да го поздравят.

— Де Къркъби и Грей! Толкова ми е приятно да видя и двама ви — зарадва се Боуфърт.— Нека да седнем и да изпием по чаша. Току-що преживях нещо много неприятно. — Той се отпусна тежко на предложеното място, а двамата свещеници се засуетиха около него, намериха чаша и я напълниха.

— Заповядайте, Ваше Преосвещенство — подаде му чашата Мармадюк де Къркъби. — Това малко ще ви успокои. Разкажете ни какво се случи.

Ректорът на "Сейнт Андрю до Дрешника" беше с един пръст по-нисък от епископ Боуфърт. Посивялата му коса бе поопадала на темето, но пък се спускаше на пищни къдри надолу около пълния тил над яката. Уилям Грей, току-що назначен за епископ на Лондон, си приличаше със своя домакин, все едно бяха близнаци — същата вече оредяваща коса и също толкова пълен. Тримата винаги добре се разбираха. Почти връстници, бяха приятели от студенти в Оксфорд и останаха такива. Кралският произход на Боуфърт му позволи да израсне бързо в кариерата от пребендарий (Титла на духовник в Римокатолическата църква, който се занима с административните въпроси на някой храм с двоен пасторат) в Линкълн, много скоро след това стана декан на катедрала в Уелс. Уилям Грей също бе имал успешна кариера, чиято кулминационна точка беше скорошното му назначение за епископ на Лондон. Докато лишеният от амбиции Къркъби беше останал на сравнително ниска длъжност и бе напълно доволен от поста ректор на "Сейнт Андрю" в продължение на дълги години. Енорията му беше достатъчно богата, за да му осигурява съвсем достатъчен доход и средства за скромните му нужди. Единственото му изкушение беше чаша хубаво вино и той често му се поддаваше с обяснението, че тъй като е единственият му порок, едва ли Всевишният ще го съди много строго.

— Чудесна реколта, стари приятелю — отбеляза Боуфърт, подавайки чашата си за повторно наливане. — Кажи ми, Мармадюк, какво знаеш за очарователната си нова съседка в замъка "Бейнард"?

Очите на ректора светнаха.

— Нейно Величество, прекрасната кралица Катрин? Тъкмо за нея си говорехме с Уилям. Боя се, че знам твърде малко. Би трябвало да я посетя вече, за да заявя уважението си и да я приветствам с добре дошла в тази прекрасна част на Лондон. Доста нехайно от моя страна!

— Не съм имал привилегията да се срещна с нея — обади се епископ Уилям Грей, — но чувам, че била много приятна и хубава при това.

— Така е — съгласи се Хенри Боуфърт. — Имам удоволствието да я познавам добре. С радост мога да кажа също, че макар да съм неин чичо. благодарение на брака й с племенника ми, тя благоволява да се обръща към мен с малкото ми име. Уверявам ви, че това, което хората говорят, е напълно вярно. Искате ли да ви представя?

— Много!

— Да вървим тогава — малко припряно предложи Боуфърт. — Замъкът е съвсем наблизо. Оставете виното. Чудесно е и нищо няма да му стане, ако си почине някой и друг час.

Той се беше съвзел от наскоро преживения ужас, макар някъде дълбоко в съзнанието му да го глождеше необяснима тревога. Беше чул някой да споменава думата "херцог". Без съмнение са имали предвид Хъмфри от Глостър. Жизнерадостният хубавец Хъмфри беше много популярна личност сред лондончани и Боуфърт вече беше предупреден, че племенникът му се опитва да разбуни духовете.

* * *

Гиймот старателно сгъваше дрехите на Катрин и ги прибираше в пътнически сандъци. Тя мръщеше чело, загрижено смутена от последните събития. Катрин и Оуен я бяха посветили в тайната за бебето и своите планове. Бяха решили да заминат за Уелс, където Оуен имаше приятели. Ала Гиймот съвсем не беше наясно къде е това и какви дрехи ще са нужни на кралицата.

Оуен вече бе изготвил списък с нужните вещи, включително бижута и съдове за хранене и прибори. Ред беше на Гиймот да приготви дрехите, бельото и обувките, така както го правеше преди всяко пътуване към някоя от резиденциите извън Лондон. Само дето нямаше смисъл да носят толкова много дрехи, поне не тези, които не могат да бъдат разширявани, когато коремът й започне да расте. Може би трябваше да посветят и шивачката Моли Бетс в тайната.

Катрин и Оуен седяха в дневната. Той — с отпусната ръка върху облегалката на нейния стол, а тя с глава на рамото му — и за кой ли път обсъждаха своя проблем. Макар да не говореше за притесненията си, Оуен беше силно разтревожен за пътуването до Уелс. Дали Лудлоу не беше по-подходящо място? Каквото и да изберат трябваше да тръгнат час по-скоро. Катрин, напрегната като котка, почти подскочи, когато чу лекото почукване на вратата.

— Един момент — високо каза тя, докато оправяше косата си.

— Ваше Величество, имате посетители — обади се управителят на замъка в пролуката на вратата, която Катрин отвори така, че Оуен да не се вижда. — Негова Светлост епископът на Уинчестър е тук с двама свои колеги и пита дали ще го приемете. Удобно ли е?

— Епископ Боуфърт! Да, да, разбира се. Кажете на Негова Светлост, че идвам веднага.

— Добре, госпожо.

Докато чакаше в приемната с преподобния Мармадюк дьо Къркъби и епископ Уилям Грей, Хенри Боуфърт забеляза сандъците и кутиите, струпани до стената.

— Да не би някой да се мести? — попита той управителя, когато се върна. — Да не би да е кралицата? Та тя се нанесе съвсем скоро.

— Доколкото разбрах, Нейно Величество възнамерява да обиколи някои от имотите от вдовишкото наследство, милорд — отговори управителят, докато ги въвеждаше в просторна стая с изглед към река Темза. — Сандъците ще бъдат приготвени и натоварени, щом разберем повече подробности за маршрута и най-вече за датата на отпътуване.

Хенри Боуфърт сбърчи чело. Много събития се бяха случили в последно време, за които той дори не беше чул. Не знаеше за плановете на Катрин да посети някои от именията си, макар да имаше спомен, че Уолтър Хънгърфърд бе споменал преди време, докато траеше едно събрание на Съвета, че тя е изразила желание да направи подобно пътуване. Къде ли беше намислила да замине? В Уолингфърд може би? Или отново в Хартфърд? В Лестър?

— Уелс — гласеше категоричният й отговор, когато я попита малко по-късно.

— Уелс ли?

Мармадюк де Къркъби прикри с ръка усмивката си, когато видя изражението на своя стар приятел. Изглеждаше стъписан.

— Да, в Уелс, милорд. Притежавам там две имения от вдовишкото ми наследство — едното е на остров Енгълси, а другото с в област, която наричат Флинтшър.

— Да, разбира се, знам за тях. Но никой никога не е ходил там. Та те са в Северен Уелс.

— Още една причина да отида — отбеляза Катрин. Тя изгледа чичото на своя починал съпруг, сетне премести поглед към двамата му приятели, седнали един до друг — ректора на "Сейнт Андрю до Дрешника" и епископа на Лондон. Искрено се радваше да се запознае с тях и най-вече на спонтанното му решение да ги доведе. Хенри Боуфърт открай време се държеше мило с нея. Уловил погледа й, той я погледна дяволито.

— Защо си решила да предприемеш това пътуване тъкмо сега, мила моя? — попита спокойно.

— Ами… Няма особена причина. А и летните месеци са добро време за пътуване. Ще се прибера, преди да е настъпила зимата, със сигурност ще си бъда тук за Коледа.

— А защо не избра някое от другите имения, които са по-близо? Ще бъдеш много далеч от сина си. — Той очевидно опипваше почвата, за да разбере защо предприема толкова дълго пътуване без конкретна необходимост. Чувстваше, че нещо не е наред. Със сигурност имаше някакво обяснение за това внезапно решение, което му се струваше дори малко безразсъдно. — А сега, кажи ми, скъпа, истинската причина.

Изненадващо за всички Катрин избухна в сълзи. Покри лицето си с длани, ридания разтърсиха тялото й. Плачеше от страх пред неизвестността и пред изненадите, които очакваха и нея, и нероденото й дете. Плачеше и заради кошмарите, които често я спохождаха — викове на мъже и тропот на бързи коне, които отвеждат Оуен от "Нюгейт" към Тайбърн ("Нюгейт" е затвор, действал до 1902 г.; Тайбърн село, известно с т.нар. Бесилка на позора), където ще трябва да плати цената на любовта си към нея. Твърде дълго бе сдържала сълзите си и сега те потекоха като порой.

В първия момент никой от духовниците не знаеше какво да прави. Те се спогледаха безпомощно, разменяйки въпросителни погледи над сведената глава на Катрин. Епископ Боуфърт протегна ръка и докосна нейната с очевидното желание да я успокои, но тя се дръпна като опарена.

— Катрин, какво има? Кажи ми, моля те. Сигурен съм, че бих могъл да направя нещо, за да ти помогна.

— Не, не можеш — изхълца Катрин. — Наистина не можеш.

В този момент някой почука леко на вратата и Гиймот подаде глава.

— Простете, милорд, Ваше Преосвещенство, но ми се стори, че чух плач, и се питам дали не бих могла…

Преди да е довършила мисълта си. Хенри Боуфърт стигна до нея с три крачки, стисна ръката й и посочи Катрин.

— Защо господарката ти е така разстроена? — разтърси той младата жена. — Знаеш ли нещо?

Гиймот местеше поглед тук към единия, тук към другия като изплашено животно. Не знаеше какво да отговори.

Катрин вече бършеше лицето си.

— Гиймот, всичко е наред. Не се тревожи. Трябва да говоря с чичо ми насаме. Бъди така добра и заведи ректора и епископа в библиотеката и им поднеси нещо освежително. Може би ще опитат по чаша "Сен Пурсен"…

— Чудесна идея, стига да не е проблем — зарадва се ректорът.

—Изобщо не е проблем — усмихна се Катрин вяло. — А и мисля, че има останали още няколко медени кексчета.

Мармадюк де Къркъби и Уилям Грей последваха Гиймот навън от стаята.

— И така, скъпа моя — обърна се загрижено Хенри Боуфърт към кралицата, — кажи ми какво те тревожи.

Катрин си пое дълбоко дъх. Споделеше ли с него за бебето, всичко щеше да излезе наяве. Можеше ли да му се довери? Щеше ли да запази тайната? Нямаше как да знае, но интуицията й подсказваше, че той няма да я предаде.

— Ще имам дете, милорд — промълви тя.

Настъпи дълга пауза, за да може той да осмисли чутото. През отворения прозорец долиташе шумът на реката — вълните се удряха леко в борда на минаваща лодка, откъм тръстиките се чуваше и гласът на водна кокошка. Хенри Боуфърт продължаваше да мълчи. Най-сетне заговори, но гласът му едва се чуваше:

— Бременна си, така ли?

Тя кимна мълчаливо.

— Но… Мъжът ти… кралят е мъртъв. Така че… Кой… — не довърши той.

— Има ли значение? — погледна го тя умолително.

— Да, има. И то голямо. От двора ли е?

— В известен смисъл, да.

— Какво имаш предвид? Не е някой от простолюдието, нали?

— Не, не е. Никак даже. От благороден род е. Стар род на благородници. Кръв на принцове тече във вените му.

Хенри Боуфърт изстина.

— Да не е Хъмфри от Глостър? — Мисълта, че неговият арогантен, надут племенник се е добрал до леглото на съпругата на мъртвия си брат и й е направил дете, беше непоносима. — Не и Хъмфри!

— Не, не е Хъмфри, чичо. Никога с Хъмфри. Никога!

— Слава богу! Кой е тогава? Да не би Едмънд? Не и племенникът ми.

— Не, не е Едмънд. Той е много млад. Не мога да мисля за него по този начин.

— Тогава ми кажи. Кажи ми, Катрин. За бога, кой друг е с кръв на принцове? Кой ти го причини?

Катрин все още не можеше да се реши. Изправи се и отиде до прозореца. Загледа се в спокойните води на Темза, като не спираше да мисли какво решение да вземе. Беше му казала вече твърде много, така че щеше да е принудена да сподели всичко, но така, че той да разбере.

— Не ми го е причинил, милорд. Бях с него, защото го обичам. И той ме обича. Влюбени сме вече месеци наред. Щастливи сме и ценим високо скъпата ни тайна за нашето дете.

— Катрин, умолявам те. Кажи ми кой е бащата на детето?

— Оуен Тюдор, милорд — промълви Катрин, но не и преди да си поеме дълбоко дъх.

Боуфърт я гледа дълго, поклащайки глава. Името нищо не му говореше.

— Кой?

— Мастър Оуен Тюдор. Секретарят за моя гардероб, който ми служи добре.

— Очевидно! — Епископ Боуфърт се строполи на най-близкия стол и обгърна глава с длани. Беше си спомнил името, за което Уолтър Хънгърфърд бе говорил с възхищение, но не помнеше защо.

— Той е слуга — вдигна очи към Катрин.

— Така е.

— Кралиците не си лягат с прислугата.

— Може би, но той не е обикновен слуга. Баба му е била дъщеря на един от принцовете на Уелс, а семейството му е старо и уважавано, най-благородното в Гуинед. Това е в Уелс — добави тя.

Боуфърт се изправи и пристъпи към нея. Вгледа се в лицето й.

— Това ли ти направи впечатление? Та ти си френска принцеса с кралска кръв. Дъщеря на крал! Съпруга на крал! Майка на крал! Това точно ли те впечатли?

— Всичко в него ме впечатлява, милорд. Той ме прави много щастлива. Той е най-добрият ми приятел в двора, моят единствен приятел. Отказват ми да се виждам със сина си. Нямам право да участвам в отглеждането му, а не мога да замина за Франция. Англичаните се държат студено с мен. Дават ми да разбера, че не съм желана. Щастлива съм единствено през времето, когато съм с Оуен. Разсмива ме, помага ми да забравя тревогите си. Грижи се за мен, интересува се от мен. Без него ще бъда безнадеждно самотна. — Тя вдигна очи, пълни със сълзи и тревога. — А сега, когато нося неговото дете, чичо, съм изплашена какво ще стане в бъдеще.

С изпълнено със съчувствие сърце, Боуфърт обгърна раменете на вдовицата на своя племенник и я остави да си поплаче на рамото му. Изведнъж се почувства много стар, спомняйки си подобна случка отпреди близо четвърт век, когато обгръщаше раменете на друга разплакана жена, съобщила му за своята бременност. Може би трябваше да се ожени за Алис въпреки възраженията на семейството й, вместо да поеме пътя на духовник. Знаеше, че Алис никога нямаше да го обича така, както майка му бе обичала баща му.

При спомена за майка си той внезапно се усмихна. Тя също се казваше Катерина — лейди Катерина Суинфърд, любовницата на великия Джон от Гонт, херцог на Ланкастър. Без надежда, че ще бъде някога негова съпруга, тя му бе предана през целия си живот. И когато на стари години Джон Гонт овдовя, скандализира всички, като се ожени се за Катерина. Едва тогава четирите им незаконни деца бяха признати за законни и получиха фамилното име Боуфърт. Хенри беше второто от тях, а детските му спомени за отношенията на привързаност между родителите му бяха за него пример какво значи любов. Погледна Катрин, която, макар и поуспокоена, все още бе сгушена в прегръдката му, опряла глава в рамото му. Кой беше той, че да осъди правото й на любов?

* * *

Макар и трудно, решението да сподели тайната си с Хенри Боуфърт, беше правилно. Той обеща да се върне на следващия ден в замъка "Бейнард", но накара Катрин да му обещае, че дотогава няма да предприема нищо. Искаше да има време да обмисли всичко. Според него нямаше нужда тя да изминава целия път до Северен Уелс — опасно и трудно пътуване. Тайната й можеше да бъде запазена и на много по-близко място.

— Монмът — заяви той, когато на следващия ден седяха около масата в малката дневна на Катрин. Оуен Тюдор се бе присъединил към тях и въпреки резервите си Боуфърт виждаше какво съпругата на племенника му бе харесала толкова много в младия мъж. Представителен, учтив и интелигентен, той видимо обожаваше Катрин. Изглеждаше стабилен и очевидно бе способен да се грижи за нея. Това, което най-много допадна на Боуфърт, беше, че имаше честно лице и вдъхваше доверие. Тъмните очи и чувствената уста не направиха особено впечатление на епископа, но не можеше да не признае, че е хубав. Жените обичат това, помисли си той.

— Монмът ли, Ваша Светлост? Там няма имот на Нейно Величество.

— Прав сте.

— Тогава защо точно там…?

— Защото е в рамките на приличието вдовицата на краля да поиска да посети мястото, където е бил роден покойният й съпруг — отговори епископът. — Така Хъмфри няма да иска да си вре носа в причината да пътувате. Няма да подложи на съмнение желанието на кралицата да прекара няколко седмици в Монмът. А ние просто ще оставим фалшива следа. Вие двамата ще отидете някъде наблизо, където бебето ще се роди и ще може да бъде отгледано в любящо семейство, а кралицата ще се върне в двора.

Двамата го гледаха в очакване.

— А за вас, мастър Тюдор — с хитър блясък в очите завърши Боуфърт, — остава удовлетворението, че детето ви е родено в Уелс.

— Diolch I Dduw — засмя се тихо Оуен. — Слава богу!

— И така — продължи Хенри Боуфърт, който очевидно бе доволен от плана си, — след като вие ми доверихте своята тайна, аз ще ви доверя моята. Още няколко души знаят онова, което ще споделя сега с вас, но ще ви бъда благодарен, ако запазите информацията за себе си. Работата е там, че аз имам дъщеря, малко по-голяма от теб, Катрин. Майка й се казва Алис, племенница на граф Аръндел, за която така и не се ожених, защото… Няма значение. Всичко се случи толкова отдавна, много вода изтече оттогава. Исках момиченцето да се казва Джоун, като сестра ми, но по-късно научих, че тя предпочитала да й казват Джейн. Омъжена е за един добър човек — Едуард Страдлинг, който, както разбирам, отговаря за почти всичко, което се случва в Южен Уелс.

— Южен Уелс ли?

— Не може всичко да следва вашето желание, мастър Тюдор — отбеляза Боуфърт. Закачливата искра в очите му все така блестеше. — Не може да имате всичко — вдовицата на моя племенник, бебе, а и мястото, където то да се роди, да е в Северен Уелс само защото вие сте оттам. Бъдете благодарен, че има начин да се излезе от тази сложна ситуация.

— Да, милорд — намеси се Катрин, — много сме благодарни. На мен ми звучи като решение на проблема, макар пътят дотам да е твърде дълъг. — Тя се наведе и целуна бузата на възрастния мъж,

— Щеше да е още по-дълъг до Северен Уелс — промърмори епископът, чието чело се смръщи, уж сърдит от спонтанния й жест, но всъщност му стана много приятно да усети устните на млада жена до кожата си.

* * *

Времето беше топло за началото на септември и Катрин се радваше на разхлаждащия морски бриз. Тя лежеше в голямото удобно легло в просторна стая с изглед към градини, които се сливаха постепенно в красиви тераси към закътан дълбок залив по южното крайбрежие на Уелс. Макар да беше наистина луксозен, замъкът "Сейнт Донат" бе удобен дом и тя чудесно се наспиваше, докато чакаше раждането на детето.

Пътуването до Бристол бе уморително, но докато стигнат града, Катрин беше направила леки промени с външността си, които, по всичко личеше, оказаха влияние и на връзката й с Оуен. Бижутата и официалните рокли бяха прибрани, тя се обличаше далеч по-просто, така че приличаше по-скоро на съпруга на благородник от провинцията. Катрин с голяма радост установи, че никой не я разпознава; тя също не виждаше нито едно познато лице, така че нямаше опасност тайната им да бъде разкрита. Двамата с Оуен за първи път се наслаждаваха на свободата да се движат заедно пред всички, да се разхождат сред тълпите на пристанището в Бристол, да се радват на разнообразните цветове и шумове, да се възхищават на гледките, които се разкриваха, да слушат как се пазарят чуждестранните търговци, които говореха различни езици.

Изминаха Брод Кей, докато най-сетне откриха закотвения малък кораб "Роуз ъф Лънди", който им бяха казали да търсят. За екипажа, който подготвяше съда за тръгване, Оуен и Катрин бяха най-обикновени богати пасажери с няколко слуги повече от обичайното, които трябваше да бъдат откарани до бреговете на Южен Уелс.

Сър Едуард Страдлинг ги чакаше на борда и ги приветства възторжено. Около десет-единайсет години по-голям от Оуен, той беше висок, добре сложен, с тъмни очи и вече посивяла коса. Веднага се забелязваше, че кипи от енергия, и не спираше да се занимава с всевъзможни задачи. Най-важно засега бе да ги настани удобно, за да се чувстват добре дошли на борда на "Роуз ъф Лънди", където очевидно добре го познаваха.

— Наистина пътувам често с този кораб — обясняваше той, докато покриваше коленете на Катрин с топло одеяло. — Добър малък каботажен кораб, пори смело вълните на Бристолския канал, стига вятърът да е попътен. Много скоро ще бъдете в Колху.

— Какво ви води толкова често в Бристол?

— Работа. Миналата година ме назначиха за главен шериф на Съмърсет и Дорсет, а и от време на време ме викат като мирови съдия в Съмърсет.

— Защо тогава не живеете в Бристол? — попита Катрин.

— О, не, Ваше Величество — сър Едуард едва не прехапа езика си, огледа се смутено, да не би някой да е чул как я нарича. Слава богу, нямаше никого наоколо. Беше се заклел да пази тайната им. — Много съжалявам! Забравих! — прошепна той и продължи: — Няма как да живея в Бристол, тъй като съм и шамбелан на Южен Уелс. Налага се да пътувам до Девън от време на време. Виждам брега на Девън отвъд провлака от градината си и понякога изглежда толкова близо, та имам чувството, че ако протегна ръка, ще го пипна. Виждате, че Донат е напълно подходящо място за живеене, със съвсем удобен воден транспорт между Уелс и западната част на Англия. А и скъпата ми Джейн е много щастлива там.

— С нетърпение очаквам да се запозная с нея — рече Катрин. — Толкова много обичам баща й. Изключително мил е с мен.

— С мен също — закима ентусиазирано Едуард Страдлинг. — Дължа назначенията си най-вече на своя тъст. Бракът ми с дъщеря му е най-хубавата ми всекидневна работа!

Катрин беше изненадана от готовността, с която човекът споделяше нещо тъй съкровено.

— Имате и син, нали?

— Точно така. Нашият малък Хенри. С две години е по-малък от вашия син, милейди, Негово Величество крал… — Ръката му за пореден път се стрелна пред устата, усетил, че може да издаде важна информация.

— Не се тревожете, сър Едуард — усмихна се Катрин. — Няма хора наоколо.

Пристигнаха в малкото пристанище на Колху на брега на Гламорган привечер и за радост на Катрин бяха приготвили за нея набито, стъпващо здраво по земята пони, което да я отведе по стръмните склонове далеч от морския бряг. Няколко каруци и коне ги чакаха недалеч от черквата "Сейнт Илтид", с които трябваше да изминат последните няколко километра от своето пътешествие на запад до замъка "Сейнт Донат".

Посрещнаха ги, настаниха ги и Катрин вече беше толкова изморена, че копнееше единствено да си легне и да спи, да спи, да спи.

На следващия ден тя отвори леко очи и като се огледа, забеляза, че лейди Джейн Страдлинг, самото олицетворение на търпението, седеше до прозореца и шиеше, докато кралската й гостенка тихо спеше. Щом усети, че Катрин се радвижва, тя скочи на крака, напълно забравила за ръкоделието си.

— Ваше Величество, будна сте!

— Да, и съм гладна като вълк — призна Катрин.

* * *

Бебето се роди два месеца по-късно сравнително лесно в голямото легло на просторната стая с изглед към морето: спокойно бебе, което гледаше сериозно света с очи с цвят на незабравка.

— Момиче! — възкликна радостно бащата, когато го пуснаха в спалнята. — Нали е красива? О, Катрин, погледни само пръстите! Не са ли съвършени? Винаги съм искал дъщеря.

— Да — не по-малко щастлива се съгласи майката. — Момиче. Тасинда.

— Тасинда? Така ли ще се казва? Надявах се, ако е момиче, да го наречем Маргед. Маргарет на майка ми.

— Не, не Маргарет на майка ти, нито Изабо на майка ми. Съжалявам, Оуен, но сърцето ми го пожела. Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се, че нямам, кариад. И двете сте добре и нищо друго няма значение. Много по-важно е от това как ще я наричаме. Но… — той се поколеба, преди да продължи: — Тасинда? Що за име е това? Защо избра точно него?

Катрин погледна детето с небесносините очи и премигна няколко пъти, за да прогони внезапно бликналите сълзи.

— Така акушерката кръсти дъщерята на Жаклин. Длъжници сме на онова нещастно бебе. То ни събра.

Оуен обви с ръце двете най-важни жени в живота си — любимата си Катрин и тяхната мъничка дъщеря. Сърцето му преливаше от любов и гордост и в същото време се свиваше при мисълта, че може да е с тях единствено когато са сами. И ако за него това щеше да е трудно, щеше ли някога Катрин да забрави, че е трябвало да остави скъпото си бебе на грижите на непознати.