Розата на Тюдорите

На Джона,

който неуморно твърдеше, че мога да се справя

Част Първа

ХЕНРИ

…сърце от чисто злато.

Момче на място, славен малчуган,

добър по род, а по юмрук — отличен.

Ботуша калний негов аз целувам,

защото го обичам свръхсърдечно, хлапака му с хлапак!

Уилям Шекспир. „Хенри V“.

Четвърто действие, първа сцена

(Прев. Валери Петров. „Исторически драми“

Т. 1. Народна култура, 1980)

Глава 1

ФРАНЦИЯ, СЕПТЕМВРИ 1418 г.

Потрепервайки, сестра Сюплис се подпираше на бастуна си, докато стъпваше предпазливо по плочите на коридора към спалните помещения, осветени единствено от примигващия пламък на свещта. Приближаващата зима я ужасяваше: зимата в манастира в Поаси беше безмилостно мразовита, а възрастната монахиня знаеше, че започнат ли студовете, и без това болезнените й стави ще я мъчат нетърпимо, особено през декември. Естествено, беше благодарна на своя небесен отец, че в замяна на послушанието се беше погрижил тя да има покрив над главата и храна в дървената паничка, което бе далеч повече от онова, което бе направил родният й баща. Маркизът беше твърде доволен, че пухкавата му дъщеря, която очевидно нямаше шансове да се омъжи, бе избрала да се оттегли в манастир. Не че беше имала кой знае какъв избор.

Тя се опита да не мисли за старите огорчения, тъй като най-важно в момента беше сивкавото зарево на настъпващия ден, очакван от толкова време със страх. Знаеше, че рано или късно той ще настъпи и ето че беше се случило. Отвори вратата на тясната килия, в която спеше Катрин, и се взря в лицето на момичето, потънало в спокоен сън. Да можеше този последен миг на невинност да трае вечно.

Почти животинският стремеж да брани момичето, който бе изпитала от момента на първата им среща, стисна сърцето на сестра Сюплис. С изненада си даде сметка, че трябва да е било вероятно преди около петнайсет години, когато две поразително слаби русоляви малки момичета бяха доведени без много церемонии в манастира — объркани и гладни, с плувнали в сълзи очи. Десетгодишната принцеса Мари дьо Валоа държеше за ръка навършилата едва три години своя сестра Катрин и щом кралската охрана ги предаде в сигурните ръце на монахините, те бяха оставени съвсем сами, като изключим една неприветлива прислужничка с мръсно лице и няколко липсващи зъба.

— Те вонят! — бе процедила погнусено сестра Мари-Терез със сбърчен нос. — Главите им гъмжат от бълхи. Не вярвам да са обличали чисти дрехи от лятото!

— Опитай се да запазиш неодобрението за себе си, сестро — сгълча я майката игуменка. — Манастирът не може да откаже на краля да се грижи за две от децата му.

— Но кралят е…

— Да, благодаря ти, сестро, всички сме наясно с неговата болест.

Както и всички останали, монахините добре знаеха, че кралят е много, много луд, бедният, но такава беше волята на Всевишния и не беше тяхна работа да обсъждат Негово Величество. Така че не им оставаше нищо друго, освен да се грижат колкото се може по-добре за дъщерите му. А и щеше да им се плаща да пазят здравето на принцесите и да им дадат образование.

Сестра Консолата, която не обичаше нищо повече от пикантната клюка, обвиняваше кралицата.

— Говори се, че се е сближила твърде с брата на краля. Приемала го дори в леглото си! — пошушна тя на сестра Сюплис и я мушна заговорнически в ребрата.

— Това е всичко — смръщи чело майката игуменка и така ги накара да млъкнат. — Непристойно е за една Христова невеста да се отдава на сплетни. Искрено се надявам да оправдаем доверието на краля в нашия манастир и да се държите почтително с дъщерите на Негово Величество, докато са под нашите грижи.

Монахините бяха направо потресени от състоянието на децата и когато не бяха заети с всекидневните си задължения и молитви, не пропускаха възможност да поклюкарстват. Шепнеха ужасени помежду си, че принцесите са изпратени в Поаси, за да са на сигурно място. Добре известно беше, че кралица Изабо едва ли е много щастлива, заключена в „Сен Пол“ с окаяния си луд съпруг. Нима не можеше да плати на слуги да се грижат за него? Прахосваше пари вероятно за дрехи и дрънкалки. Отвратително! Да не говорим за братовчеда на краля, херцога на Бургундия — Жан Безстрашни, както го наричаха. Според монахините с нищо не беше по-добър от останалите членове на фамилията, които се караха с кралицата за настойничеството над кралските деца, докато самият крал оставаше заключен.

На всичкото отгоре се носеше слух, че братът на кралицата се е опитал да ги отвлече, и то само няколко седмици преди двете момиченца да пристигнат в манастира. Нищо чудно, че бяха мръсни, занемарени и изплашени. Сестра Сюплис помнеше как миришеха на животинчета, та се наложи незабавно да бъдат съблечени и изкъпани. Майката игуменка нареди пълните с въшки дрехи да бъдат изгорени.

Оттогава, колкото и мъчителна да беше болката в коленете й, сестра Сюплис коленичеше по време на утринните молитви и горещо се молеше започващият ден да не е този, в който ще пристигне пратеник на двора, за да отведе Катрин в двореца, където ще бъде решено бъдещето й. Дано да изпратят някого за Мари, молеше се тя без всякакви угризения; в края на краищата тя е по-голямата и следователно по-подходяща за брак. Ала Мари лесно свикна с живота в манастира, вече беше послушничка и скоро щеше да е новопосветена. Никой и дума не отвори тя да бъде върната в двореца.

От друга страна, Катрин, макар да беше външно достатъчно благочестива, не проявяваше никакъв интерес към възможността да се подстриже за монахиня. Знаеше да чете и пише и имаше определена дарба за езици, доста свободно боравеше с латинския и дори научи няколко думи на английски. Красивите бодове на покривката за олтара, в чието изработване се включи, бяха сигурен знак, че умее да работи с иглата, а красивият й глас звучеше съвсем вярно по време на песнопенията. Монахините не можеха да я научат на нищо повече,

Все още дълбоко заспало, момичето се обърна настрани и промърмори нещо в съня си.

Сестра Сюплис докосна рамото й. Безпокоеше се, когато Катрин плачеше насън или се будеше изплашена, а дори не можеше да разкаже съня си, хълцайки, споменаваше викащи хора, тропот на препускащи коне, но най-странното бе неизменното твърдение, че в устата си усеща вкус на марципан.

Сестра Сюплис разтърси леко рамото й. Как можеха младите момичета да спят толкова дълбоко? Вероятно защото бяха във възраст, когато растат много бързо. Монахинята се безпокоеше, че безформената вълнена дреха на манастира, която Катрин носеше, вече трудно прикрива формите й на привлекателна, дори красива млада жена. Според сестра Сюплис една жена е далеч по-добре да е грозна, отколкото красива. Хората рядко си правят труда да погледнат какво стои зад красотата на едно лице.

Слухът, който възрастната монахиня беше чула миналата седмица от сестра Мадлен, отговаряща за търговците на задната порта, я разтревожи допълнително. Амбулантен търговец беше споделил с Мадлен, че кралицата се опитва да уреди брак на дъщеря си Катрин с краля на Англия Хенри Пети.

Егоистична безпътна жена! Готова беше да пожертва ръката на малката в брак с нахален грубиян чужденец, чиято повече от ясна цел бе да завладее Франция. Само при мисълта за битката при Ажанкур, най-кървава от всички, сестра Сюплис се прекръсти. Името пробождаше френските сърца с отвращение, ужас и срам.

— Катрин, събуди се — прошепна тя вече по-настойчиво и разтърси спящата. — Хайде, трябва да се събудиш. Важно е.

Катрин се обърна отново, прозя се и протегна ръце, след което седна бързо в леглото и ококори очи.

— Изпратиха ли вече за мен, сестро?

— Да, дете, както очаквахме. — Гърлото на сестра Сюплис се сви. — Трябва да станеш и да се приготвиш за пътуването до замъка в Мюлон. Късно снощи двайсет мъже от кралската гвардия донесоха заповедта на Нейно Величество кралицата и ще бъдат твой ескорт, но майката игуменка не позволи на капитана да се срещне с теб. — Напълно бе одобрила изпълнения с възмущение отказ на игуменката да се подчини на исканията на онзи мъж. Нейно Величество принцеса Катрин се е оттеглила за нощта, беше му казано, и толкова. Щеше да се наложи да изчака до сутринта, за да се срещне с нея, а и нямаше манастир, който да осигури подслон за двайсет мъже, поне не без предварително предупреждение. Ето защо се налагало сами да потърсят къде да пренощуват. Има множество хамбари в околността, бе допълнила тя, а и само на девет мили от манастира можели да отседнат в доста прилична странноприемница.

Сестра Сюплис не мигна цяла нощ. Пренебрегвайки болките, коленичи и се помоли да се случи нещо, каквото и да е, което би могло да спре отпътуването на Катрин от Поаси. Животът й се струваше немислим без момичето.

Вече разсънена, Катрин измъкна сандъка изпод леглото и започна да събира оскъдните си вещи.

— Не си длъжна де тръгваш, Катрин! — Монахинята се отпусна тежко на ръба на тясното легло и започна по навик да върти полите на дрехата си с пръст. — Можеш да откажеш. Не искаш ли да живееш при нас и да станеш послушничка като Мари? Като монахиня ще бъдеш винаги в безопасност. Бог пази тези, които му служат.

Катрин спря за момент и се усмихна с обич на сестра Сюплис, след което поклати едва забележимо глава. Миг по-късно продължи да прибира вещите си.

— Помисли, Катрин! Помисли! Отидеш ли в двора, може би ще се омъжиш за крал Хенри и ще трябва да живееш в Англия! Млада си, скъпа моя, и не разбираш какво ще се очаква от теб. Може и да е позорно! Ако те омъжат за краля, ще бъдеш принудена да споделяш леглото му и… и да му се подчиняваш. А той е грубиян. Животно! Всички го казват. Той… вероятно има и опашка!

Катрин се сепна и застина, преди да опакова своята книга Числа в резервната си роба, но сетне бързо я прибра в сандъка Ще живее в Англия? Ще се омъжи за крал Хенри? Не, едва ли! Очакваше да уредят брака й, разбира се, но не и с краля на Англия, причинил такава разруха и страдание на Франция и на нейния народ. Наведе се и целуна по бузата възрастната монахиня.

— Скъпа сестро, Сюплис, кралят, моят баща, никога няма да ме принуди за подобно нещо. Ето защо не се тревожи. Сериозно. Скоро ще трябва да вървя. Кралицата е заповядала да се явя. Длъжна съм да се подчиня.

Катрин въздъхна с облекчение, че поне по този въпрос не чу възражения. През последните няколко месеца все по-често се чувстваше като затворник в манастира, все по-често я обземаше странно нетърпение. Беше се опитала да сподели с Мари какво изпитва, но сестра й не можеше да проумее за какво й говори. За Мари най-голямата привилегия за една жена бе да служи на Бога. Желанията на Катрин съвсем не бяха така възвишени, знаеше само, че иска да бъде вън от манастирските стени, там, където може да чува друга музика освен молитвената, където ще е сред млади хора, нейни връстници, а може би дори ще се научи да танцува. Нямаше представа как ще се случи всичко това, но със сигурност нямаше да е между стените на манастира в Поаси.

В уречения час капитанът на ескорта, намусен мъж в униформата на гвардеец от свитата на краля на Франция Шарл Шести, вече бе събрал хората си в карето на двора, които оседлаваха конете и се готвеха за път. Животните тръскаха глави, пръхтяха, юздите подрънкваха, а над главите им в прохладата на утрото се издигаха бели облачета пара. Пред северното крило на манастира Катрин се сбогуваше с монахините, нейно семейство в продължение на дълги години, и точно тогава майката игуменка внезапно взе решение. Пристъпи в центъра на двора и започна да мъмри капитана. Защо да не може придружителка да пътува с принцеса Катрин? Едва ли е редно да бъде толкова време в изцяло мъжка компания!

Катрин затаи дъх, обзета от истинска паника. Ами ако игуменката откаже да я пусне? Щеше да е като в капан. Със свито сърце проследи как капитанът извади заповедта, размаха я сърдито пред лицето на игуменката и забоде пръст в документа, сякаш за да потвърди написаното. Вероятно неграмотен, той не различаваше подписа на кралицата, но пък добре познаваше кралския печат, който му даваше власт.

Игуменката знаеше кога да отстъпи. Съкрушена се върна при Катрин и я накара тържествено да обещае, че по време на пътуването няма да забравя наученото за благопристойното поведение. Изгаряща от нетърпение да отпътува, Катрин обеща.

Забеляза до сестра Сюплис Мари в одеждите си на послушничка, която в старанието си да овладее чувствата си, притискаше устни с юмрук. Тревогата, изписала се на лицето на Мари, накара Катрин да осъзнае, че вероятно се разделят задълго.

— Бог да те пази — прошепна Мари, докато прегръщаше сестра си. — Прегърни папа от мен. А, целуни и маман, разбира се.

Катрин прехапа устни, за да спре треперенето им, докато сестра Сюплис ридаеше като майка, на която отнемат детето.

Щом потеглиха, качена на специално избрания за нея кротък дребен кон, Катрин се извърна и погледна през рамо. Пред портата на манастира стоеше дребна, подпряна на бастун фигура, която махаше за сбогом.

* * *

Пътят за Мюлон се виеше на северозапад покрай бреговете на Сена и присъствието на искрящата вода на реката повдигна още повече духа на Катрин. Освободена от строгите правила в манастира, тя си позволяваше от време на време да се наведе и да откъсне по някоя къпина и да се наслади на сладкия вкус, който изпълваше устата й. Какво удоволствие бе да прави каквото й хрумне, без да се тревожи, че ще бъде спряна или укорена за дързостта си. Капитанът се обръщаше към нея с почтителното „Ваше Височество“ и тя не пропускаше да изпъне рамене, да вдигне глава, припомняйки си, че той е слуга. Яздеше до нея, за да я пази, а не да й казва как да се държи.

След няколко часа капитанът избра слънчево място на брега на реката, където да спрат, за да отдъхнат. Утолиха жаждата си със слабата бира и се подкрепиха с хляба и сиренето, които монахините бяха оставили в торба, закачена на всяко седло. Конете, завързани на сянка под върбите досами водата, подръпваха от влажната трева и размахваха опашки, гонейки мухите. След като се нахрани, Катрин се извини с достойнство и се скри зад високия глог наблизо, за да се облекчи. Майката игуменката щеше да одобри подобаващото й поведение, помисли си момичето с ирония, докато приглаждаше полата си, за да се присъедини към малобройния антураж.

В късния следобед никой не посрещна пътниците в Мюлон в края на пътуването им. Капитанът придружи Катрин до голямата зала на замъка, по чиито високи каменни стени висяха огромни прашни гоблени. Приклекнал пред камината младеж се опитваше с кожен мях, висок почти колкото него, да разпали струпаните вътре цепеници, над които се виеше тънка струйка дим. Откъм галерията на музикантите долитаха ритмични фрази, изпълнени на триструнна цигулка; очевидно някой се стараеше да заучи своята част. Никъде не се виждаше място за сядане, така че се наложи Катрин да застане недалеч от вратата и да наблюдава слугите, които влизаха и излизаха, понесли маси и пейки. Капитанът спря един лакей, поиска скамейка за Катрин и нареди да я поставят до стената. Сетне поръча на лакея да съобщи на кралицата, че дъщеря й е пристигнала. Катрин се отпусна с радост на скамейката, наслаждавайки се на облекчението, което изпитаха мускулите на задните й части и гърба, болезнени от дългото яздене от Поаси. Организираните действия на хората наоколо й доставяха истинско удоволствие.

— Какво знаете за това, което се случва тук, капитане?

— Изглежда се готвят за банкет, Ваше Височество — сви той рамене. — Предполагам, има нещо общо с краля на Англия.

— Крал Хенри?

— Да, напоследък той прекарва доста време във Франция. Вероятно иска да заграби и малкото, което ни е останало.

— Дали го очакват тук тази вечер?

— Не, мадам, не вярвам. Ние от гвардията щяхме да чуем. Но напоследък се мотае наоколо с проклетите си лакеи.

Последните думи той изсъска с такова озлобление, че Катрин се сепна и усети как стомахът й се сви от лошо предчувствие. Защо ли я бяха довели? Кралицата едва ли се бе затъжила за компанията й. Като изключим няколкото кратки посещения в манастира, беше си живяла добре и без тази радост през изминалите петнайсет години. Момичето помнеше вълненията, които предизвикваха тези визити, как преподобната майка забравяше за властното си поведение и направо пърхаше пред кралицата. Монахините се тълпяха и препъваха една в друга, дори сестра Сюплис, обикновено толкова спокойна, освен когато се заговореше за английските нашественици. Ето че и капитанът очевидно се развълнува при споменаването на врага.

— Участвахте ли в боевете при Ажанкур, капитане?

— Да, Ваша Светлост, и загубих три пръста от английска бойна брадва на бойното поле. — Той дръпна кожената ръкавица от осакатената си ръка и Катрин трепна при гледката. — Все пак оцелях, нещо, с което повечето мъже там не можаха да се похвалят. Шест хиляди французи загинаха и още повече си тръгнаха осакатени — и благородници, и обикновени хора.

— Наистина ли беше толкова ужасно, колкото всички говорят?

— О, да, и дори още по-страшно. Сякаш вратите на самия ад се бяха отворили. Мъже и животни се давеха в локви от кръв и мръсотия, виейки от болка. — Мъжът очевидно се развълнува. — Крал Хенри не взимаше пленници, нещастните оцелели бяха натикани в калта и съсечени на място. Той е истинско животно, гадина, изчадие на дявола, ще прощавате, Ваше Височество — додаде капитанът. Беше се увлякъл, но очевидно беше искрен.

Катрин беше ококорила очи от изумление при описанието на битката, а и стомахът й се беше свил от гледката на осакатената му ръка.

— Извинете, Ваше Височество.

Тя с искрено облекчение изви глава по посока на гласа. Тъмнокоса млада жена на възраст почти колкото самата нея се бе навела в почтителен поклон.

— Какво има?

Младата жена се изправи.

— Кралицата иска да ви види незабавно, мадам. Ще ви заведа при нея.

Катрин трябваше да се яви пред майка си. Пое си дълбоко въздух и изпъна рамене.

— Добре… Как се казваш?

— Гиймот, мадам. Ще бъда личната ви камериерка.

Лична камериерка! Колко различен ставаше животът й. Катрин се изправи и кимна с достойнство към капитана в знак, че го освобождава от задълженията му. Последва девойката, нарекла се Гиймот, към тежка дъбова врата зад подиума в другия край на залата. Лакей в ливрея отвори вратата и докато минаваха през прага, дребно кафяво кученце се спусна в краката им, джафкайки оглушително.

— Катрин! Ето те и теб, дете! Защо се забавихте толкова? Да не би онзи мухльо капитанът да обърка пътя?

Катрин се озова във вихрушката, която майка й, Нейно Величество Изабо, кралица на Франция, създаваше обикновено. Беше забравила каква е атмосферата тук, как слугите тичаха напред-назад, за да изпълняват нарежданията й, как тя издава заповедите си и изисква незабавно изпълнение. Роклята й и високото конично украшение на главата създаваха впечатление, че е по-висока от всички наоколо, а широкото чело и изскубаните вежди й придаваха излъчване на високомерие и превъзходство.

— Хайде — изправи се кралицата и поизтупа праха от дрехите на дъщеря си. — Трябва да те изчистим, преди гостът ни да пристигне. — Улови Катрин за ръка и я поведе бързо към каменните стълби, водещи към горния етаж.

— Гост ли? — Изплашена, Катрин се опита да измъкне ръката си. — Да не би крал Хенри да идва тази вечер?

— Крал Хенри ли? За бога, дете, не. Какво те кара да мислиш подобно нещо?

— Ами… Капитанът от ескорта ми каза…

Пръстите на кралицата стиснаха още по-силно ръката на дъщеря й.

— Не давай ухо на брътвежите на слугите, Катрин, никога не знаят точно какво се случва. Не чакаме краля, а специалния му пратеник сър Робърт Уотъртън. Да вървим. Трябва да му направиш добро впечатление.

— Но защо? Защо, мадам? — продължаваше да се дърпа девойката.

— Задачата ни е да накараме англичаните да разберат, че от Франция и французите не може само да се взима. Трябва да заявим цената си.

Катрин усети облекчение. В думите на кралицата имаше смисъл.

— Разбирам, сега разбирам. Кралят на Англия е чудовище, нали? Всички го знаят. Капитанът разказа, че кралят хладнокръвно избил пленените в Ажанкур. А пък… сестра Сюплис дори смята, че той има опашка!

— За бога! Не бъди толкова наивна, Катрин. Не обръщай внимание на безумните приказки на монахините. Опашка ли? Как не! Запознах се с крал Хенри и го намирам за очарователен. — Кралица Изабо, която държеше друго малко джафкащо кученце, небрежно пусна клетото животно на земята и насочи критичен поглед към дъщеря си. — Погледни се само — процеди тя. — Цялата си в прах и миришеш като кон. Хайде, работа ни чака.

Кралица Изабо се разпореждаше както винаги. Щеше да е приятно, мислеше си Катрин, докато изкачваше стъпалата на витата стълба след майка си, да ме посрещне с поне малко обич, дори с целувка. Сигурна беше, че в подобен момент баща й щеше да я целуне.

— Как се чувства скъпият папа? — попита тя. — Ще го видя ли тази вечер?

— Не. — Кралицата спря за миг, обърна се и изгледа дъщеря си с намръщено чело. — Баща ти няма да бъде с нас. Не е добре. Наредих, докато премине поредната криза, да го държат в „Сен Пол”, за да е в безопасност. Слугите ще се грижат за него.

— Старата болест още го мъчи, така ли?

— И то много — отвърна кралицата. — Когато го видях преди месец, не спираше да повтаря, че е от стъкло.

— Как така?

— Така, от стъкло. Настояваше в дрехите му да бъдат поставени метални пръчки, за да го предпазват, и не допускаше никого до себе си, за да не го счупят.

— Дори вас ли, маман?

— Най-вече мен — гласеше отговорът. Пръстите на кралицата уловиха по-здраво парапета, след което тя се извърна и изкачи последните няколко стъпала до стаята горе.

Катрин пазеше няколко ясни спомена от детството си от времето, преди двете с Мари да бъдат изпратени в манастира в Поаси, и в тях баща й беше като едър, силен и нежен мечок. Помнеше смеха, топлината и сигурността на прегръдката му, когато се настаняваше на коленете му и той й разказваше приказки, учеше я на бебешки стихчета или броеше шеговито пръстите на ръцете и краката й. Други спомени веднага нахлуха след това: събуждането нощем от виковете и протяжните вопли откъм стаята на краля, тропотът от стъпките на слуги по коридора. Тогава двете с Мари с разтуптени от страх сърца се сгушваха треперещи една в друга и запушваха уши, за да не чуват. По-късно в манастира, когато се случваше да се събуди нощем от гласа на бухал или хъркането на някоя от монахините, неизменно мислеше за онези вдъхващи страх нощи в детската стая в „Сен Пол“ и си даваше сметка, че баща й живее в наистина мрачен свят в плен на своята лудост. Искрено се натъжаваше при спомена за мъчителните му страдания.

Някой почука леко на вратата.

— Гиймот, ето те и теб — рече кралицата при появата на момичето. — Иди да стоплиш вода и измий косата на принцеса Катрин. Не забравяй да използваш сапун от Марсилия. Изплакни я с разтвор от лимонов сок, за да изсветлее, сплети я, когато изсъхне, и й облечете някоя от моите рокли. Новата червена ще отива на тази прекрасна руса коса. Не, чакай! Не с червената — с нея косата ще изглежда прекалено бронзова. Зелената е по-подходяща. Да, зеленият цвят ще разкрие по-добре цвета на очите й. И не… Не сплитай косата. Не е необходимо, тя все още не е омъжена. Освен това косата й е прелестно чуплива. Което е предимство. Залавяй се за работа, момиче! Нямаме цяла нощ.

След бърз реверанс Гиймот се спусна да изпълнява заповедите, а кралицата накара дъщеря си да седне пред малка тоалетка и да се погледне в огледалото. Пред смаяния поглед на Катрин се появи закръгленото лице на руса млада жена с големи синьо-сиви очи, заобиколени от тъмни мигли. Високите скули омекотяваха впечатлението от леко издължения нос и бледата, почти прозрачна кожа, порозовяла от смущение. За първи път в живота си тя виждаше отражението си на възрастен човек. Наведе се напред, за да се огледа по-добре, но никак не хареса онова, което видя.

— Носът ми е много голям — заключи Катрин и бутна огледалото назад.

Кралицата завъртя лицето на дъщеря си на едната, после на другата страна, като го изучаваше внимателно.

— Да, боя се, че имаш носа на Валоа, но пък и нищо не можем да направим. Това е дълъг, а не голям нос. Елегантен. Аристократичен. Поне е сигурно коя кръв тече в жилите ти. Всички or кралското семейство на баща ти имат носа на Валоа. — Изабо продължи с проучването на лицето на дъщеря си. — Кожата ти е добра, без почти никакви дефекти, и имаш късмет, че си наследила моите очи. Я да видя зъбите ти.

Катрин стисна очи, когато кралицата най-безцеремонно отвори устата й все едно проверяваше възрастта на овца.

— Това с добре! Все още всичките ти зъби са по местата си, което значи, че дъхът ти ще е приятен, а с отвара от смирна ще стане неустоим. Това е чудесно!

— Не вършим ли грях, маман?

— Грях ли? Какъв грях?

— Това с огледалото. В Поаси нямахме огледала…

— Бог да ми е на помощ, дете! — изсумтя презрително кралицата. — В огледалото няма нищо грешно, сигурно монахините са ти внушили, че ако погледнеш в огледало, ще видиш задните части на дявола. Не е никакъв грях да се възползваш колкото се може повече от даденостите в този живот. Убедена съм, че онези стари кокошки са те обучавали по Евангелието от Матея.

— Да, точно така. — Катрин беше поразена от богохулството на майка си.

— Не забравяй обаче и притчата за талантите „Всекиму, който има, ще се даде и преумножи” (Евангелие от Матей 25:29). Така че нека видим с какво разполагаш. Така, косата ти е достатъчно хубава и едно добро измиване няма да е излишно. Вчесвала ли си я някога в манастира? Не личи да си го правила. Ами тази дреха? Всемогъщи боже! Нищо чудно, че жени, които се обличат по този начин, си остават девственици.

— Те са монахини, маман.

— Именно — сбърчи нос Изабо. — Като си помисля, че сестра ти Мари избра точно това. Горкото объркано дете! Добре че поне имам теб.

* * *

Мелодичната музикална фраза не спираше да звучи в съзнанието на Катрин. За първи път я чу в голямата зала този следобед, докато цигуларят я упражняваше, за да я доведе до съвършенство, но сега към цигулката се бяха прибавили обой и ритъмът на барабан и това се оказа най-често свирената мелодия за танци тази вечер. От кралския подиум Катрин наблюдаваше трийсетина мъже и жени, които описваха красиви фигури в просторната зала под ритъма на музиката за танци, каквато тя чуваше за първи път в живота си. Беше очарована и вдъхновена от промените, които сръчните ръце на майка й и Гиймот постигнаха с външния й вид. Искрящата й коса се спускаше до раменете, покрита с тънък воал, закрепен за главата със златна диадема. Беше облечена с една от роклите на майка си от зелена коприна и искрено се наслаждаваше на начина, по който светлината на свещите играеше по плата при всяко нейно движение. Натрупаните през петнайсетте години в манастира забрани започнаха да падат една след друга като непотребни одежди.

Тя не се включи в танците; монахините определено не я бяха обучавали за подобно своеволие, но въпреки това ръката на майка й лежеше върху нейната, за да не би момичето да се изкуши и бързо да стане ясно на кралския пратеник, че Катрин не умее да танцува. Настанен от дясната й страна върху кралския подиум, сър Робърт Уотъртън при всеки повод докосваше другата й ръка. С ясно очертана квадратна долна челюст и лек блясък в очите, той се навеждаше към нея заговорнически и опарваше ухото й с противния си дъх.

— Вие сте далеч по-красива от миниатюрния портрет, който моят господар крал Хенри притежава — шепнеше той. — Често го разглежда и твърди, че сигурно сте наистина прекрасна.

— Крал Хенри има мой портрет? — ококори очи Катрин.

— Разбира се, че има — обади се кралицата. — Изпратих му онази миниатюра, която поръчах миналата година. Художникът дойде тогава в манастира. Сигурно си спомняш.

Разбира се, че помнеше, но тогава беше решила, че портретът е нужен на родителите й. Очевидно бе грешала. Едва сега се сети, че не направиха портрет на Мари, нещо, което тогава не й направи особено впечатление. Заслуша се в разговорите наоколо с нарастващо любопитство.

— На красотата на Катрин завижда всяка девойка във Франция — изтъкваше кралица Изабо. — Метнала се е на мен. — Това наистина беше така. Катрин бе наследила високото чело на майка си и нежните скули. За щастие не и властния й характер и склонността й лесно да избухва. — Всепризнат факт е, че тя е най-миловидната принцеса в цяла Европа. Цената на един брак с нея ще е висока.

— Съгласен съм, милейди — отговори сър Робърт. — Малко мъже на Божията земя могат да устоят на очарованието на дъщеря ви. Аз, естествено, не съм виждал всички принцеси в Европа, срещал съм се само с няколко от тях. Принцеса Катрин е далеч по-прелестна от принцеса Мари от Анжу, с която се запознах преди време.

— Какво точно не ви допадна? Не можете да отречете, че потеклото й е безупречно.

— Права сте, но само толкоз. При това е твърде мургава и намусена.

— Какво ще кажете за графиня Жаклин от Холандия, милорд?

— Тя наистина е една от най-привлекателните. Говореше се преди време, че би била подходяща съпруга за по-малкия брат на краля, херцога на Бедфърд.

— Беше уговорен брак със сина ми Жан. И щяха да бъдат оженени, ако той не беше починал. Мир на душата му — додаде Изабо и бързо се прекръсти. — Но прав сте, тя е много привлекателна. Пък е и наша роднина.

Сър Робърт Уотъртън се ухили за пореден път на Катрин.

— Жалко, че красотата на младоженката не е единственото, което се взема предвид при преговорите за всяка кралска сватба. Съществува и брачен договор. Негово Величество крал Хенри няма да се съгласи на този брак, ако зестрата не включва Нормандия и Аквитания. И осемстотин хиляди крони — добави той след кратка пауза.

Лицето на Катрин пламна. Те я продаваха. Майка й и този извънредно неприятен човек се пазаряха като селяни ни тържище, търсещи да извлекат печалба от чифтосването на ценно животно. А за нея оставаше чудовището от Ажанкур.

Излизаше, че сестра Сюплис е права.

* * *

Първата нощ в Мюлон Катрин прекара в плач. Горещи сълзи на огорчение от излъганите надежди и пълното й объркване се стичаха по лицето й, придружени от разтърсващи тялото ридания. Преди да напусне спалнята на дъщеря си, кралица Изабо я посъветва да се стегне и да се радва, че има възможност за бляскаво бъдеще като кралица на Англия, сетне заметна нетърпеливо поли и я остави сама.

Изпълнена със съчувствие към господарката си, Гиймот приготви чаша топло вино с мляко и подправки и седя до нея, докато го изпие, попиваше сълзите, милваше рамото й, мълвейки тихи утешителни думи, за да успокои мъката й.

Макар очевидно да бяха връстнички, принцесата й се струваше твърде млада. Мислеше си, че една принцеса би трябвало да знае как стават нещата: макар израснала в манастир, идеята за уреден от родителите брак не би трябвало да й е толкова чужда. Но да се омъжи за чудовището от Ажанкур вероятно беше твърде голямо изпитание.

Родена и отгледана да служи на фамилията Дьо Валоа, Гиймот беше съвсем наясно с династичните планове на кралицата за всичките й деца. Сега, обгърнала с рамене ридаещата Катрин, тя виждаше болката и объркването, които тези кроежи и планове причиняваха. Знаеше също така, че подобни действия невинаги завършват успешно. Преди много години най-голямата сестра на Катрин, принцеса Изабел, се прибра във Франция, вдовица само на единайсет години, след неконсумиран брак с краля на Англия Ричард Втори. Принцеса Мишел бе омъжена преди девет години за своя братовчед Филип Бургундски, но сега, след като не успя да роди наследник на титлата на Бургундите, лицето й беше толкова кисело, че можеше да накара прясното мляко да се пресече.

Синовете Валоа, и двамата крехки и болнави, починаха, преди да навършат двайсет. Това означаваше, че следващият кандидат за трона на Франция е по-малкият брат на Катрин, Шарл — хитър петнайсетгодишен хлапак с нос като луковица и пъпчива кожа; последното дете на кралицата бе наследило всички най-неприятни качества на майка си. Гиймот го ненавиждаше от мига, когато преди шест месеца дофинът я издебна, притисна я до стена извън кухнята на двореца и залепил лигавата си уста върху нейната, се опита да бръкне под полата й. След отчаяна борба тя успя да го отблъсне, но грачещият му, писклив смях продължаваше да ехти в ушите й.

Един ден Шарл щеше да стане крал на Франция. При мисълта за отвращението, което изпита от опитите на противния му език да се напъха между устните й, Гиймот бе решила, че той е напълно неподходящ за високата отговорност, която му предстоеше. Но все пак тя беше само прислужничка и едва ли бе нейна работа да преценява. Други щяха да решават толкова важни въпроси. Сега тя можеше само да утешава нещастната си господарка.