Розата на Тюдорите

Глава 13

Англия, лятото 1423 г.

Когато се връщаше назад в спомените си, Катрин си мислеше за лятото в "Уиндзор", за дългите златни слънчеви дни, като с всеки следващ се чувстваше все по-силна и по-спокойна да посреща живота си на вдовица. Когато не беше с детето си, тя преоткриваше удоволствието от музиката, свиреше на арфа, учеше нови песни. Сега те бяха по-тъжни — песни за копнеж, за любов и самота и тя ги изпълняваше с чувство, припомняйки си как двамата с Хенри с радост пееха заедно.

Сега малкият Хенри растеше като щастливо, здраво дете, изпълнено с любопитство към света наоколо, научаваше по нещо ново всеки ден. В началото на годината Съветът назначи Ричард Бийчъм, високоуважавания граф на Уорик, за наставник, отговарящ за образованието на младия крал. Катрин беше много щастлива от този избор, макар да не забравяше съвета на Джон Боуфърт и прекарваше колкото може повече време с малкото си момче — грижеше се за него, хранеше го, играеше с него, учеше го на различни игри и го гледаше как расте. Кралят беше вече на година и половина и уловен за ръката на майка си, стъпваше съвсем добре.

Едмънд Боуфърт ги наблюдава доста време отдалеч. Майка и син вървяха сами, необезпокоявани от стража или бавачки. Движеха се бавно, хванати за ръка, под топлите лъчи на слънцето, в пълната безопасност на вътрешния двор на замъка. Тя очевидно внимаваше къде стъпва момченцето, за да не падне, а то се движеше до нея като възрастен и само от време на време вдигаше поглед, за да се увери в нейното одобрение. Сърцето на Едмънд направо се топеше от умиление. Така и не беше преодолял напълно неудобството си след онзи инцидент с шкафа преди шест месеца, по време на първия рожден ден на краля. Всеки път когато се сетеше за този ден, лицето му пламваше от смущение, макар никой да не споменаваше случката. Работата бе там, че онова, което той тогава изтърси, без много да мисли, беше самата истина. Беше пет години по-млад от нея, но наистина не беше вече дете и изпитваше към своята кралица чувства, твърде различни от тези на малко момче.

— Едмънд! — повика го Катрин, щом го забеляза. — Върнал си се от Франция. Много ми е приятно да те видя. Нека да намерим сянка, за да си поприказваме. Доста време отсъства.

— Около осем седмици, Ваше Величество. Късно снощи се прибрахме в "Уиндзор". Приятно ми е да ви видя отново. Изглеждате добре.

— И така се чувствам, благодаря ти. Погледни само краля! Виж как хубаво ходи вече! Пораснал е, нали? — Тя се наведе и вдигна момченцето, подпирайки го на хълбока си. — Избягахме от бавачките, Едмънд. Рядко намираме време да останем сами, нали, Хенри?

Засмукало палеца си, детето наблюдаваше сериозно Едмънд. докато той и майка му сядаха на пейка до една от стените.

— Хайде, Едмънд, разкажи ми за херцог Бедфърд и новата херцогиня.

Едмънд, сестра му Джоун и майка им бяха ходили в Париж за сватбата на Джон Бедфърд с Ан Бургундска — доста набързо организирана сватба, но техният съюз успя да поукроти брата на младоженката. Вече не се говореше за дуел с Хъмфри и всички дишаха малко по-спокойно.

— Херцогът и херцогинята са добре, милейди, и всички на тази сватба бяха весели — отговори Едмънд. — Майка ми отбеляза, че никога не е виждала толкова много усмихнати лица на едно място.

— Кога точно беше церемонията?

— На тринайсети май в Троа, в черквата "Сен Жан о Маршс".

— Колко хубаво — широко се усмихна Катрин. — Там се оженихме с бащата на Хенри точно три години преди тях. Искрено се надявам да са щастливи. Сигурна съм, че ще е така. Ан е чудесна и много се привързах към Джон, откакто стана мой зет.

— Добре че ми напомнихте, замалко да забравя. Херцогът ви изпрати специални поздрави, Ваше Величество, и ме помоли да ви предам, че сте били права. Само толкова. Не обясни за какво сте били права, но искаше на всяка цена да ви предам думите му. Радвам се, че се сетих.

— И аз се радвам — отговори Катрин. Тя чудесно знаеше какво е имал предвид Джон — уверил се е лично, че бъдещата му съпруга е симпатична и забавна, точно както Катрин му я описа. Много се надяваше бракът им да е успешен.

* * *

Очевидно бе настъпил сезонът на сватбите. В началото на септември херцогинята на Кларънс с радост сподели с Катрин, че вече планират сватбата на дъщеря й Джоун.

— Тъй като ще е кралица на Шотландия, трябва да има най-доброто, което парите могат да осигурят — продължи Маргарет ентусиазирано. — Чичо й Хенри Боуфърт ще плати разноските. При това с радост.

— Той може да си го позволи и мисля, че харесва и двамата.

— Помолих го да води службата — каза Маргарет. — Надявам се да ни удостоите с честта да присъствате.

— С най-голямо удоволствие. В крайна сметка, изиграх известна роля за тяхното събиране.

— И двамата са ви много благодарни, скъпа — усмихна се Маргарет. — Цялото семейство е във възторг, че успяхте да помогнете.

— Повярвайте ми, милейди, беше удоволствие за мен. Истинско удоволствие — повтори Катрин, спомняйки си вечерта на коронацията, и се опита да скрие тъжната си усмивка.

Към края на октомври графът на Уорик поиска аудиенция. Кралицата харесваше Ричард Бийчъм; съпругата му Елизабет бе починала много скоро след като тя самата овдовя и тя винаги бе вярвала, че съчувствието и съболезнованията му са напълно искрени. Днес лицето му грееше в усмивка, докато се навеждаше над ръката й.

— Ваше Величество — поздрави той, — исках да сте сред първите, които ще узнаят за голямото ми щастие. Ще се женя отново!

— Така ли? Чудесно, милорд! — Наистина се изненада, защото до нея не беше стигнала дворцовата клюка за решителната вдовица, втурнала се да преследва добродушния граф след края на периода му на траур. — И коя е щастливката, която ще стане новата графиня Уорик?

— Лейди Изабела, вдовицата на моя братовчед, графа на Устър. Чудесна, много приятна жена. За мен е изключителна чест, че се съгласи да стане моя съпруга.

— Не се съмнявам, че тя високо цени тази възможност.

— Не сме първа младост, както се досещате — отбеляза графът, който съвсем наскоро бе прехвърлил четиресет. — Но на нашата възраст другарството е също толкова важно, колкото и останалите чувства, които изпитваме един към друг. Не е без значение и обединяването на земите и имотите ни.

— Разбира се — кимна Катрин. — Добра зестра ли има?

— Имоти, госпожо — делово съобщи графът. — Значително количество земи в Западна Англия, както и графство Гламорган, което е много голяма територия.

— Така ли, къде се намира?

— В Уелс, милейди, в южните му райони, по крайбрежието.

— А дали е близо до Монмът, родното място на покойния ми съпруг?

— Не е далеч. Съвсем наблизо всъщност. На не повече от четири-пет дни езда от замъка "Монмът". Нали не забравяте, че вие също притежавате имоти в Уелс? Това е част от вашето наследство. — Графът, който участваше в Съвета, беше много наясно с имотното състояние на кралицата. — Освен наследените по вдовство притежавате земи и имения в Енгълси и Флинтшър, както и в Лестър и Неърсбъроу.

— За Лестър знам, но останалите? В Уелс ли се намират?

— Не и Неърсбъроу, госпожо. Той е в Йоркшър, недалеч от Йорк, което вече знаете. Флинтшър е в Северен Уелс, на границата с Англия, а Енгълси е голям остров край северния бряг на Уелс.

— Надявам се, ще простите невежеството на една французойка, милорд. Все още не познавам страната.

— Разбира се, милейди. Трябва да попътувате, за да видите тези места и да се запознаете с тях. В края на краищата, те са ваши и снабдени с прислуга, а и в пълна готовност да ви посрещнат.

— Чудесно. Ще го направя. Може би следващата пролет, щом времето позволи.

* * *

Джоун Астли обличаше Негово Величество за сесията на Парламента. Момченцето произнасяше вече няколко думи, макар че за голямо разочарование на Катрин първата, която каза беше "Джоуни". В момента кралят с пълен глас викаше:

— Не, не, не!

В това време Джоун се опитваше да закопчае аленочервеното му кадифено палтенце. Най-накрая успя и насочи вниманието си към малката шапка, върху чиято периферия бе закрепена миниатюрна корона.

— Кое е малко кралче на Джоуни? — прошепна тя в ухото му, прегръщайки го, без да смачка алената кадифена дреха.

— Готов ли е Негово Величество, Джоун? — попита Катрин, която тъкмо влизаше в стаята, следвана от граф Уорик.

— Да, милейди, но като че ли не харесва много дрехите си.

— Нищо чудно — рече Катрин. — И аз не ги харесвам. — Тя нямаше представа на кого беше хрумнала идеята да обличат детето като голяма кукла. Подозираше намесата на Елизабет Раймън, която вероятно следваше инструкциите на Хъмфри. Но по-добре беше да не повдига въпроса.

— Мисля, че Негово Величество изглежда много добре — отбеляза граф Уорик и доближи лицето си до това на детето, издавайки един от онези глупави звуци, с които възрастните обикновено се опитват да привлекат вниманието на бебетата. — А и ще прилича на истински крал с кълбото и скиптъра, нали, сир? — И той подаде миниатюрния златен скиптър на Хенри, който го грабна от ръката му. Погледна го за миг и се опита да го пъхне в устата си.

— Не, не, Ваше Величество, не бива да ядете това. — Уорик се опита да го дръпне от детската уста.

Ала момченцето стискаше здраво тежкия златен скиптър, внезапно замахна и удари неочаквано силно лицето на графа над самото око. Човекът примигна и прехапа езика си, преди да се усмихне, все едно нищо не е станало.

— Милорд—уплашено възкликна Катрин. — Нека погледна. О, боже, боя се, че ще се появи голяма подутина. Сигурна съм, че Негово Величество го направи, без да иска.

— Разбира се, милейди. Моля ви, не се тревожете. Дреболия.

— Имам отвара от зарасличе — обади се Джоун Астли. — Винаги я държа подръка, в случай че кралят падне или се нарани. Ако негово благородие ми позволи, ще го намажа и това ще помогне подутината да спадне по-бързо.

Един час по-късно те влязоха в Парламента, като кралица Катрин крачеше няколко стъпки пред херцога и херцогинята на Глостър. Начело на групата вървеше Негово Величество кралят, със златния скиптър, носен от графа на Уорик, на чието добродушно лице вече се виждаше тъмносиня подутина, покрила почти изцяло едното му око. В залата премина вълна на шепот на развеселените членове на парламента, които се опитваха да отгатнат как графът, който скоро щеше да се жени за известна със своята властност жена, е получил тази подутина.

* * *

Катрин не присъства на сватбата на графа на Уорик с лейди Изабела, но с радост научи, че синината над окото на младоженеца била изчезнала до деня на церемонията в края на ноември. Не беше забравила и съвета му относно земите, които й принадлежаха като вдовица на краля.

Съобщи на сър Уолтър Хънгърфърд, че би искала да научи повече за имотите и къде се намират. Сър Уолтър бе възхитен от проявата на интерес към бъдещето й в Англия и предложи да се изготви списък на именията с данни за размерите, персонала, наемателите и приходите от всяко от тях. Може би щеше да успее да поръча копия на карти на местоположението им, за да може тя да проучи всичко, когато й остане време. Реши, че двама от секретарите в двора могат да се заемат незабавно със задачата, така че кралицата много скоро да получи нужната информация заедно с точното местоположение и дори стойността на всеки имот.

След няколко дни усилен труд над задачата Гилбърт стана от стола си, прозя се и се протегна, за да облекчи болката в гърба

— Мислиш ли, че кралицата ще посети някога тези места? — попита той.

— Ще ми се да мисля, че ще види поне Енгълси — отговори Оуен, — макар че ще са нужни няколко седмици, докато стигне там с всичките каруци с нещата й.

— Ти си оттам, нали?

— Да, мястото се нарича Пенмънид. Означава "върха на планината", най-странното е, че се намира в най-ниската част на острова!

— Винаги съм казвал, че при уелсците няма логика — заяви Гилбърт, нищо че никога не беше казвал такова нещо, а и сега не знаеше защо го изтърси.

Оуен не му обърна никакво внимание, припомняйки си колко дълго пътува на юг само преди една година.

— Трябваше ми близо месец, за да стигна дотук — разказваше той. — Изобщо не бързах. На всичкото отгоре в Шрусбъри срещнах един човек, който ме забави още повече. Решихме да пътуваме заедно, той почти през цялото време говореше за мечтата си да стане ръкавичар в Лондон.

— Вероятно си е мислел, че улиците са павирани със злато — засмя се Гилбърт.

Бяха приключили със задачата няколко дни по-късно, когато сър Уолтър Хънгърфърд се втурна в библиотеката.

— Бързо! — рече той. — Бързо разтребете тук, за бога. Нейно Величество кралицата е тръгнала насам, за да се срещне с вас. — Той се наведе и започна да събира от пода изпопадали парчета пергамент.

Оуен и Гилбърт прибраха перата, мастилниците и праха за попиване. Оуен тъкмо се опитваше да изчисти петно мастило от средния си пръст, когато вратата отново се отвори.

— Ваше Величество — поклони се дълбоко сър Уолтър Хънгърфърд. Много се надяваше, че Оуен и Гилбърт зад гърба му са последвали примера му. Не беше имал време да им напомня колко важно е да спазват протокола. Не искаше да се изложат пред кралицата.

— Добър ден, сър Уолтър — поздрави Катрин, докато влизаше в помещението, следвана от придворните си дами. — Ще ми представите ли двамата господа, които работят върху моите документи? С нетърпение очаквам да видя какво са направили.

— Разбира се, милейди. Това е мастър Гилбърт Уилкинс. На работа е при нас вече пет години и е много умел в копирането на карти. А това е мастър…

— Мастър Тюдор! Не знаех, че сте един от секретарите, които сър Уолтър препоръча толкова много.

Сър Уолтър Хънгърфърд направо онемя от изумление, когато видя колко лъчезарно се усмихва кралицата на секретаря. Сякаш бяха сами в стаята.

— За мен е изключителна чест, Ваше Величество — дълбоко се поклони Оуен, — че бях избран за тази задача. За мен и за мастър Уилкинс е истинска привилегия да ви служим. — Постара се да включи и колегата си в отговора към кралицата.

— Кажете, мастър Тюдор, завършихте ли задачата?

— Да, госпожо, току-що приключихме. Канехме се да съобщим на сър Уолтър, че може да ви я представи утре сутрин.

— Нека да я видя сега. Моля да ми покажете.

Сър Уолтър се отдръпна настрани, за да направи място на Оуен и Гилбърт да разгънат пергамента върху една от масите. Катрин беше във възторг при вида на картите и помоли Гилбърт да й посочи къде точно е "Уестминстър", къде е Неърсбъроу и къде е Йорк, колко е отдалечен Гламорган от Монмът, къде е разположен Флинтшър и къде остров Енгълси.

— Мастър Тюдор ще ви разкаже за Енгълси, милейди — обади се Гилбърт. — Това е родното му място.

— Така ли? Моля, покажете ми тогава къде е вашият дом, мастър Тюдор.

— Това тук е островът, край бреговете на Северен Уелс.

Катрин се наведе над картата и застанала толкова близо до Оуен, тя с изненада усети огромно желание да погали тъмните косъмчета по китката му, открили се от дръпнатия нагоре ръкав. Следеше показалеца му, който сочеше пътя до Йенмънид.

— Домът ми е почти в центъра на острова. Гилбърт написа английското название, но уелското име на острова е Ънис Мон — Островът на Мона.

— Така ли? — Давайки си сметка за вълнението, което присъствието на Оуен Тюдор предизвиква у нея, Катрин нарочно държеше главата си наведена с надеждата, че не се е изчервила. — Много интересно. А красиво ли е там?

— О, да, госпожо. Добре известна тайна е, че Всевишният, създавайки Уелс, е сътворил най-красивото място на света — с високи планини и дълбоки езера, с прелестни бистри потици, които текат в равнините. — Вдъхновен от вниманието на кралицата, Оуен започна да украсява историята. — Да, Бог така е изпипал тази прекрасна страна, че Архангел Михаил попитал възможно ли е една земя да е толкова съвършена и дали има някакви неудобства да се живее там. Бог отговорил, че за съжаление има, хората, които живеят в Уелс, ще имат най-неприятните съседи!

Настъпи дълго мълчание. Лицата на всички в стаята застинаха в очакване как кралицата ще реагира на шегата на Оуен. След кратка пауза тя се разсмя весело.

— Имате предвид англичаните! Да, разбира се, че англичаните. Те са… Разбира се, че са те… Как го казахте? Неприятните съседи! Мастър Тюдор, доста дръзко от ваша страна да говорите така! — Тя отново се засмя и добили кураж, дамите се разпискаха в шепите си. Гилбърт изпухтя и дори сър Уолтър издаде звук, който приличаше по-скоро на цвилене на кон.

— Разбирам, че сте доволни от работата ни, милейди — рече той. Щеше да си поговори с този уелсец. Как смееше като придворен шут да пуска груби шеги пред Нейно Величество! За кого се смяташе той?

Кралицата беше доловила раздразнението му.

— Възхитена съм от резултата, сър Уолтър. Точно това исках и моля ви, не укорявайте мастър Тюдор. Историята му ми се стори много забавна. Тя важи с пълна сила и за Франция и съседна Испания. Не бива да забравяте, че и той като мен е чужденец в Англия. — Тя се обърна към Оуен и Гилбърт: — Благодаря ви, господа. Сега вече имам далеч по-ясна представа за моята нова родина. Много съм благодарна и на двама ви. Приятен ден.

Тя се обърна и си тръгна, изпратена от дълбоките поклони на тримата мъже.

Щом вратата се затвори зад кралицата, сър Уолтър се нахвърли върху Оуен:

— Какво ти стана, та разказа тази тъпа история на кралицата? — развика се той.

Оуен се усмихна насреща му и най-неочаквано гневът на сър Уолтър се изпари и от гърлото му се отрони същият онзи звук, наподобяващ цвилене, който можеше да мине и за смях. Нищо чудно, че кралицата не можеше да устои на чара на младежа от Уелс.

* * *

Сър Уолтър си спомни усмихнатото от удоволствие лице на кралицата няколко седмици по-късно, когато сър Уилям Гифърд, сенешал (управител на замък в Средновековието) на замъка, дойде при него с проблем. Гифърд, слаб мъж с увиснали рамене, чието лице бе постоянно сгърчено от грижи за прислугата и всевъзможните отговорности, свързани с управлението на дворцовия живот, работеше добре с различните групи. Работеше чудесно и с Антон, французина готвач, когото беше оставил да поръчва провизии и да организира дейностите в цялата кухня, особено след решението на проблема с търговеца на подправки. Този търговец ги мамеше от години. Наложи са да се проведе много умело разследване от страна на един от секретарите в замъка, който разкри измамите и го изобличи без никакво съмнение. Гифърд с огромно удоволствие заяви право в тлъстото лице на мошеника, че е даден на съд и да се готви за позорния стълб.

Сега обаче проблемът беше от съвсем друго естество. Ричърд Хинтън, който отговаряше за гардероба на кралицата и беше сред най-доверените служители в двореца, прогресивно ослепяваше през последните няколко години и съвсем наскоро бе съобщил, че няма да може да изпълнява повече задълженията си. Кралицата бе поискала да й достави висококачествена коприна в любимия й светлозелен цвят за предстоящата сватба на племенница й Джоун с Джеймс от Шотландия. Хинтън я беше разгневил с покупката на ниско качество коприна, при това светлосиня. Човекът, който винаги се бе гордял с добрата си служба, сега беше силно разстроен от инцидента. Не беше успял да прецени лошото качество на плата, нито разликата между двата цвята.

— Той ми ли очите си с бира? — попита сър Уолтър загрижено. — Казват, че се отразява добре.

— Да, разбира се. Съпругата му успя да го убеди да плакне очите си и с кръв на прилепи, но пък тя трудно се намира, а и нямаше кой знае какъв резултат.

— Значи ще трябва да търсиш нов секретар за гардероба. Имаш ли някого предвид?

— Не, тъкмо за това поисках да поговорим.

— Дали да не се посъветваме с Нейно Величество? — предложи сър Уолтър. — Ще поискам аудиенция при нея.

Двамата се явиха на срещата с кралицата следобеда на следващия ден. Секретарят за гардероба на кралицата беше позиция за старши служител и от изключителна важност, защото който и да бъде назначен, задълженията му налагаха да се среща много често с нея. Ето защо тя на всяка цена трябваше да одобри избора. Трябваше не само да му се има доверие за покупката на тъкани, кожи и допълнителни аксесоари, но и да отговаря за безопасността и състоянието на нейните бижута и скъпоценности, да надзирава работата на шивачките й, прислужничките, които перяха дрехите и личните вещи. Постът бе натоварен с изключителни отговорности.

— Сър Уилям — обърна се Катрин сърдечно към сенешала, докато той се навеждаше над протегнатата й ръка. — От доста време не съм ви виждала. Да не би да имаме нов проблем в домакинството?

— Боя се, че да, милейди. Тук сме, за да поговорим с вас за секретаря за гардероба.

— Мастър Хинтън ли? Много съм разочарована от него. Смятах да говоря с вас по въпроса.

— Оказва се, че той е започнал бързо да губи зрението си и не може да се направи нищо, за да се забави процесът. Това е и причината… — Сър Уилям не успя да довърши, защото Катрин го прекъсна.

— Ослепява ли? Нищо не ми каза. Горкият човек. Опитал ли е кръв от прилеп?

— Така знам, милейди. Изглежда е пробвал всички възможни лекарства, но без резултат.

— Сигурно затова се държи така необичайно напоследък. Не биваше да го съдя толкова прибързано. Не е виновен, че зрението му отслабва.

Тя се изправи и отиде до прозореца, мъчейки се да прецени колко сериозен е проблемът.

— Щом се налага да напусне службата си поради слепота, сър Уолтър, не може ли да му се отпусне малка пенсия? Ако е трудно да се намерят средства, нека сумата бъде отделена от тази за моята прислуга.

— Много любезно от ваша страна, милеиди. Да, сигурен съм, че това може да се уреди. На служба в кралското семейство е от толкова много години и не бива да го оставяме в крайна нужда. Но междувременно спешно трябва да намерим негов заместник.

— Имате ли някого предвид?

— За съжаление не мога да се сетя в момента, а позицията е много деликатна.

— Така е. Трябва да е някой, на когото мога да имам пълно доверие.

И тримата потънаха в размисъл, сър Уолтър и сър Уилям се мъчеха да намерят решение на проблема, а кралицата — да успокои ритъма на развълнуваното си сърце. Когато усети, че може да се владее напълно, заговори.

— Двамата секретари, които изготвиха информацията за моите имоти, ми се видяха много добросъвестни, сър Уолтър — рече тя колкото се може по-небрежно.

— Така е, Гилбърт Уилкинс е добър работник — съгласи се сър Уолтър. — Малко е млад за тази задача. Трябва да е някой с повече авторитет.

— По-млад ли е от мастър Тюдор?

— Не, госпожо, Тюдор е по-младият от двамата. Не мисля, че той е особено подходящ. — В този момент човекът си спомни изражението на лицето на кралицата, когато разбра, че той работи върху нейните имоти. — Но ако Ваше Величество има някакви предпочитания, може да се съобразим с тях.

— Тюдор ли?! — възкликна сър Уилям Гифърд. — Не става дума за Оуен Тюдор, нали? Именно той бе секретарят, който разкри, че готвачът е мамен от търговеца на подправки. Много умно подходи тогава.

— Чух за това — съгласи се сър Уолтър. — Умен младеж.

— Доста необичайно име. Затова и го запомних.

— Така е — призна и сър Уолтър. — От Уелс е.

— Уелсец, така ли? — Сър Уилям вече не беше толкова възторжен. — Не знаех. Човек не може да им има доверие. Вероломни са. Гледат те в очите и те мамят.

Катрин не вярваше на ушите си.

— Но в това няма логика, сър Уилям — възрази тя. — Защо някоя националност ще е по-нечестна от друга? Зависи от човека. Само преди минута се възхищавахте от уменията на мастър Тюдор да разследва измамата на търговеца на подправки. А сега, след като разбрахте, че е уелсец, решихте, че е мошеник. Не виждам връзката. През последните няколко седмици мастър Тюдор е доказал, че е и честен, и способен. Силно впечатление ми направи работата му с картата на имотите.

Сър Уилям замълча. Кралицата говореше доста развълнувано и никак не му се искаше да я дразни излишно.

— Готова ли сте да го назначите за секретар за гардероба ви? —попитатой с известно съмнение в гласа.

— Да, разбира се — категорична беше Катрин. — Работата по следенето на разходите, свързани с гардероба, не се различава много от тази с кухнята, нали?

— Вероятно, милейди — продължи човекът с известно колебание. — Щом сте сигурна, че невинните му шеги няма да ви дразнят. Струва ми се, че той си пада шегаджия, а подобно поведение може да не е много подходящо за този пост — додаде сър Уолтър с нотка на предпазливост в гласа.

Катрин се мъчеше да запази сериозното си изражение, но първата й мисъл в момента беше, че копнее за малко повече смях в своя млад живот, за повече възможности да чува шеги.

— Щом вие предлагате мастър Тюдор за този пост, сър Уолтър, мисля, че той ще се справи.

Сър Уолтър, който нищо такова не беше предложил, се поколеба, преди да отговори:

— Щом сте убедена, Ваше Величество.

— Убедена съм, сър Уолтър. Бъдете така добър да говорите с него незабавно и да го информирате за новото му назначение. Благодаря ви, господа.

Катрин наклони глава встрани, давайки знак, че те са свободни. Миг след като те напуснаха стаята, тя разклати звънчето, с което викаше Гиймот.

Много скоро момичето дотича.

— Гиймот — замислено каза Катрин, — направих нещо, за което може да съжалявам.

— И какво е то, милейди?

— Предложих мастър Оуен Тюдор за позицията на секретар за гардероба.

— Очевидно тази възможност ви радва — отбеляза Гиймот, която не можеше да не види щастливото изражение по лицето на господарката си.