Сабриел

Глава единадесета

Хартиеното крило стоеше върху набързо издигната платформа от прясно отсечени чамови дъски и се поклащаше над източната стена. Шест привидения се бяха струпали около съоръжението, подготвяйки го за полет. Сабриел го погледна, докато изкачваше стъпалата, обзета от неприятно чувство. Беше очаквала нещо подобно на самолетите, които бяха започнали да се появяват в Анселстиер, нещо като биплана, демонстрирал въздушна акробатика в последния ден от Откритото състезание в колежа „Уайвърли“. Нещо, което да има две крила, перка и задвижващ механизъм — макар да допускаше, че ще има магически двигател, вместо механичен.

Ала Хартиеното крило съвсем не изглеждаше като самолет от Анселстиер. Повече приличаше на кану с ястребови крила и опашка. При по-внимателния оглед Сабриел видя, че фюзелажът навярно наистина е направен от кану. Двата му края бяха заострени, а в средата имаше отвор за кабина. От двете му страни стърчаха крила — дълги, извити назад крила, които изглеждаха доста паянтови. Клиновидната опашка не изглеждаше по-добре.

Сабриел изкачи последните няколко стъпала с намаляващи очаквания. Вече стана ясно от какъв материал е бил построен апаратът, а и откъде идваше името му — цялата конструкция бе изградена от множество пластове хартия, съединени с нещо като метални листове. Боядисан в сиво-синьо, със сребърни ленти около корпуса и сребърни ивици по крилата и опашката, той изглеждаше красив, по-скоро декоративен, и съвсем негоден за летене. Единствено жълтите очи на сокол, нарисувани върху заострения му нос, загатваха за неговото истинско предназначение.

Сабриел отново погледна Хартиеното крило, а след това водопада зад него. Сега, подхранван от придошлите води на потопа, той изглеждаше по-ужасяващ отвсякога. На десетки метри над прага му изригваха водни пръски — бушуваща мъгла, през която Хартиеното крило трябваше да прелети, преди да достигне до откритото небе. Сабриел дори не знаеше дали е водоустойчив.

— Колко често това… нещо… е летяло? — попита тя неспокойно. Разумът й приемаше, че скоро ще седи в този апарат, за да полети към разбиващите се води — ала подсъзнанието, и стомахът й, изгаряха от желание да останат здраво стъпили на земята.

— Многократно — отвърна Могет, скачайки с лекота от платформата в кабината. Гласът му отекна вътре за миг, преди да се изкачи обратно горе, подпрял на ръба косматото си котешко лице. — Онзи Абхорсен, който го построи, веднъж прелетя с него до морето и обратно за един следобед. Но тя беше невероятна магьосница на времето и можеше да насочва ветровете. Не мисля…

— Не — каза Сабриел, установила още един пропуск в обучението си. Знаеше, че магията за ветровете до голяма степен представлява изсвирване на символи на Хартата, но това бе всичко. — Не. Не мога.

— Е — продължи Могет, след дълбокомислена пауза. — Хартиеното крило е снабдено с няколко елементарни заклинания, за да пори вятъра. Само че ще трябва да ги изсвириш. Надявам се, че можеш да свириш?

Сабриел не му обърна внимание. Всички некроманти трябваше да бъдат музикални, да могат да свирят, тананикат и пеят. Ако бяха пленени в смъртта без звънци или други магически инструменти, вокалните им умения се превръщаха в последното им оръжие.

Едно привидение дойде и взе раницата й, като й помогна да я свали, а след това я постави в задната част на кабината. Друго привидение хвана ръката на Сабриел и я поведе към нещо, което приличаше на кожен полухамак, опънат в кабината — очевидно това бе мястото на пилота. То също не изглеждаше никак безопасно, но Сабриел си наложи да се качи, след като повери меча си в ръцете на друг помощник.

Изненадващо, краката й не пропаднаха през хартиено ламаринения под. Материалът дори изглеждаше успокояващо твърд и след едноминутно гърчене, въртене и наместване, седалката-хамак се оказа много удобна. Тя пъхна меча и ножницата в една ниша отстрани, а Могет се намести върху ремъците на раницата й, непосредствено зад раменете й, защото седалката я принуди да се наклони назад дотолкова, че почти лежеше.

От новата си позиция Сабриел видя малко овално сребърно огледало, монтирано точно под ръба на кабината. То блестеше на късното следобедно слънце и тя усети, че вибрира от Магията на Хартата. Нещо я накара да духне в него, а топлият й дъх замъгли стъклото. За миг то остана така, а после на него бавно се появи символ на Хартата, сякаш някакъв призрачен пръст го бе нарисувал върху огледалото.

Сабриел го разгледа внимателно, поглъщайки неговото предназначение и ефект. Той й подсказа следващите символи: символи, които да повдигнат крилата, символи за ускорено спускане, символи за призоваване на ветровете от всеки ъгъл на компаса. Имаше още символи за Хартиеното крило и когато Сабриел ги усвои, разбра, че пялото съоръжение е пропито с магията на Хартата и изпълнено със заклинания. Онзи Абхорсен, който го бе построил, се бе трудил дълго и с любов, за да създаде нещо, което приличаше повече на магическа птица, отколкото на самолет.

Времето минаваше и последният символ избледня. Огледалото се проясни и се превърна в плоско сребристо стъкло, светещо на слънцето. Сабриел седеше мълчаливо, запечатвайки символите на Хартата в паметта си, докато се дивеше на силата и умението, които бяха създали Хартиеното крило и бяха измислили този начин за инструктиране. Може би някой ден тя самата щеше също да е способна да създаде подобно нещо.

— Онази Абхорсен, която е създала това — попита Сабриел. — Коя е била? Имам предвид, каква е роднинската й връзка с мен?

— Братовчедка — измърка Могет близо до ухото й. — Братовчедка на твоята прапрапрабаба. Последната от рода. Тя нямаше деца.

Може би Хартиеното крило е било нейната рожба, помисли си Сабриел, прокарвайки ръка по гладката повърхност на фюзелажа, усещайки застиналите символи на Хартата в материята. Чувстваше се много по-добре за предстоящия полет.

— Най-добре да побързаме — продължи Могет. — Съвсем скоро ще се стъмни. Запомни ли символите?

— Да — отвърна решително Сабриел. Обърна се към привиденията, които сега се бяха подредили зад крилата и привързваха Хартиеното крило, докато настъпи моментът да го пуснат в небето. Сабриел се запита колко пъти бяха изпълнявали тази задача и за колко господари с името Абхорсен.

— Благодаря ви — каза им тя. — За цялото ви внимание и любезност. Сбогом.

След като изрече последната дума, тя се настани в седалката-хамак, стисна ръба на кабината с две ръце и изсвири мелодията на издигащия вятър, като извика в съзнанието си необходимата последователност от символи на Хартата и ги остави да се спуснат от гърлото и устата й, и да се понесат из въздуха.

Свиренето прозвуча ясно и вярно, и след него се появи съответният вятър, който се усилваше, докато въздухът излизаше от дробовете на Сабриел. След това, поемайки си отново въздух, тя премина към весела, жизнерадостна мелодия. Като безгрижно политнала птица, символите на Хартата се лееха от присвитите й устни към Хартиеното крило. Синята и сребриста боя сякаш оживя и заигра по корпуса, плъзвайки по крилата като ярко, лъскаво оперение.

Целият апарат се разтресе и затрепери, внезапно станал гъвкав от нетърпение да полети.

Веселата мелодия завърши с един дълъг, отчетлив тон и символ на Хартата, който светеше като слънцето. Той се понесе към носа на Хартиеното крило и потъна в него. Миг по-късно жълтите очи примигнаха, станаха неумолими и горди, загледани в небето над тях.

Привиденията вече се бореха и едва успяваха да задържат Хартиеното крило на земята. Повдигащият вятър се усили още, брулеше сребристо-синьото оперение и го тласкаше напред. Сабриел долови напрежението в Хартиеното крило, сдържаната сила в крилата му, ликуването на този последен миг на предвкусваната свобода.

— Пуснете го! — извика тя и привиденията се подчиниха, а Хартиеното крило скочи в прегръдката на вятъра, навън и нагоре, прегазвайки през водите на водопада, сякаш бяха само пролетен дъжд, после се устреми към небето и широката долина в далечината.

На триста и повече метра над долината беше тихо и студено. Хартиеното крило се рееше безгрижно, силният вятър духаше отзад, а небето отгоре бе ясно, като се изключеха няколко едва забележими облачета. Сабриел се облегна в седалката-хамак, отпусна се и започна да преговаря наум символите на Хартата, които беше научила, за да се увери, че ги е класифицирала правилно. Чувстваше се свободна и някак пречистена, сякаш опасностите от последните няколко дни бяха мръсотия, отмита от вятъра.

— Завий още на север — изрече внезапно гласът на Могет зад гърба й, нарушавайки безгрижното й настроение. — Помниш ли картата?

— Да — отвърна Сабриел. — Реката ли ще следваме? Нарича се Ратерлин, нали? Тече на север-североизток през по-голямата част от времето.

Могет не отговори веднага, макар че Сабриел чу мъркането му зад гърба си. Изглеждаше размишляваше. Накрая каза:

— Защо не? Можем да я последваме до морето. Там тя образува делта и можем да намерим остров, на който да лагеруваме довечера.

— Защо просто не продължим да летим? — попита развеселено Сабриел. — Можем да пристигнем във Велизар до утре вечер, ако призова най-силните ветрове.

— На Хартиеното крило не му се нрави да лети през нощта — каза Могет лаконично. — Да не говорим, че почти със сигурност ще изгубиш контрола над по-силните ветрове — много по-трудно е, отколкото изглежда в началото. А и Хартиеното крило бездруго твърде много се набива на очи. Нямаш ли здрав разум, Абхорсен?

— Наричай ме Сабриел — отвърна тя, също толкова лаконично. — Моят баща е Абхорсен.

— Както желаете, господарке — каза Могет. Думата „господарка“ прозвуча изключително саркастично.

Следващият час премина във враждебно мълчание, ала що се отнася до Сабриел, тя бързо забрави гнева си сред новото преживяване на полета. Харесваше й колко мащабно е всичко, видът на миниатюрната мозайка от полета и гори долу, тъмната ивица на реката, някоя и друга мъничка постройка. Всичко бе толкова малко и изглеждаше толкова съвършено, гледано отдалеч.

После слънцето започна да залязва и макар че червеното зарево на гаснещата му светлина правеше ефирната гледка още по-красива, Сабриел долови желанието на Хартиеното крило да полети надолу, усети как жълтите очи се фокусират върху зелената земя, вместо към синьото небе. Когато сенките се издължиха, Сабриел изпита същото желание и също започна да гледа надолу.

Реката вече се разделяше на хилядите поточета и рекички, които щяха да образуват блатистата делта на Ратерлин, а в далечината Сабриел видя мрачната грамада на морето. В делтата имаше множество острови, някои от тях с размера на футболно игрище, покрити с дървета и храсти, други не по-големи от две педи кал. Сабриел избра един от средно големите острови, равнинен ромб с ниска жълта трева, разположен на няколко левги пред тях, и изсвири, за да намали скоростта на вятъра.

Вятърът постепенно утихна в унисон със звука и Хартиеното крило започна да се спуска, като от време на време се блъскаше в една или друга посока, заради начина, по който Сабриел управляваше вятъра, или от наклона на собствените си крила. Жълтите му очи, както и тъмнокафявите очи на Сабриел, бяха устремени към земята отдолу. Единствено Могет, какъвто си беше, гледаше зад тях и нагоре.

При все това, и той не забеляза техните преследвачи, докато не се появиха иззад слънцето, така че пронизителният му вик ги предупреди секунди преди това, колкото Сабриел да успее да се обърне, за да види стотиците бързо движещи се силуети, които се спускаха към тях. Тя инстинктивно извика в съзнанието си символи на Хартата, присвила устни, за да призове отново вятъра, който да ги понесе на седер.

— Гарвани-убийци! — просъска Могет, когато размахващите криле фигури прекратиха спускането и се втурнаха да преследват своята внезапно оживяла плячка.

— Да — извика Сабриел, макар да не бе сигурна защо го казва. Цялото й внимание бе насочено към гарваните-убийци, в опит да прецени дали щяха да пресекат пътя им. Вече усещаше, че вятърът изпробва пределите на контрола й върху него, както беше предрекъл Могет, и ако продължеше да го пришпорва, последиците можеха да бъдат неприятни. Ала освен това усещаше и присъствието на птиците, долавяше онази смесица от смърт и Свободна магия, която вдъхваше живот на техните разядени, подобни на скелети фигури.

Гарваните-убийци не издържаха дълго на слънце и вятър — тези сигурно бяха създадени предишната вечер. Някой некромант бе уловил съвсем обикновени гарвани, убивайки ги със специални ритуали и церемонии, преди да вдъхне в телата им сломения, разпаднал се дух на някой мъртъв мъж или жена. Сега те бяха истински лешояди, птици, направлявани от един, макар и слабоумен, разсъдък. Летяха посредством Свободната магия и убиваха с помощта на численото си превъзходство.

Въпреки че веднага призова вятъра, ятото се приближаваше все така бързо. Бяха се спуснали от много високо и поддържаха скоростта си, докато вятърът брулеше перата и разложената плът от омагьосаните им кости.

За миг Сабриел реши да завърти Хартиеното крило в самия център на огромния, убийствен кръг от гарвани, като мъстящ ангел, въоръжен с меч и звънци. Но гарваните-убийци бяха твърде много, за да се бори с тях, особено от летателен апарат, носещ се бързо на неколкостотин метра над земята. Един твърде прибързан удар с меча можеше да предизвика фатално падане — ако гарваните-убийци не я убиеха по пътя надолу.

— Ще се наложи да призова по-силен вятър! — извика тя на Могет, който сега седеше върху раницата й с настръхнала козина, крещейки предизвикателно към птиците. Те вече бяха съвсем близо и летяха в зловещо безупречен ред — две дълги линии, като ръце, протегнати да сграбчат бягащото Хартиено крило. Съвсем малка част от някога черната им перушина бе оцеляла по време на стремглавото им спускане, а белите им кости проблясваха на последните слънчеви лъчи. Ала човките им бяха все така лъскавочерни и блестяха ослепително, а Сабриел вече виждаше червените отблясъци на разпадналия се мъртвешки дух в празните им очни кухини.

Могет не отговори. Навярно изобщо не я беше чул, докато викаше, а гарваните-убийци грачеха, изминавайки последните няколко метра до атаката — странен, глух звук, безжизнен като плътта им.

Обзета от моментна паника, Сабриел усети, че пресъхналите й устни не могат да се свият, после ги навлажни и успя да изсвири, бавно и колебливо. Символите на Хартата изглеждаха тромави и трудно подвижни в главата й, сякаш опитваше да изтласка голяма тежест върху зле направени колелца — после, с последно усилие, те излязоха с лекота и се сляха в изсвирената от нея мелодия.

За разлика от предишните, постепенни призовавания, този вятър се появи със скоростта на затръшната врата, виейки зад тях с ужасяваща сила, и подхвана Хартиеното крило, понасяйки го напред като гигантска вълна, повдигнала крехка лодка. Изведнъж се понесоха толкова бързо, че Сабриел едва виждаше земята под тях и отделните острови в делтата се сляха в едно непрекъснато движещо се петно.

Притворила плътно очи, за да ги предпази, тя завъртя глава, а вятърът удари лицето й като безпощадна плесница. Преследващите ги гарвани-убийци сега бяха развалили строя си и се бяха пръснали из цялото небе, като малки черни петънца на фона на червения пурпур на залеза. Те безуспешно размахваха криле, опитвайки да се съберат отново, но Хартиеното крило вече беше на повече от левга разстояние. Нямаше изгледи да ги настигнат.

Сабриел въздъхна облекчено, ала въздишката й издаваше други тревоги. Вятърът ги носеше със страховита скорост и започваше да се обръща на север, което не биваше да се случва. Сабриел вече виждаше блясъка на първите звезди, а те несъмнено се извръщаха към Токата.

Струваше й големи усилия да призове отново символите на Хартата и да изсвири заклинанието, с което да укроти вятъра и да го обърне на изток, но Сабриел успя да го направи. Само че заклинанието не подейства — вятърът се усили и още повече промени посоката си, докато се понесоха право към Токата, директно на север.

Сабриел, свита на кълбо в кабината, с навлажнени очи и нос и премръзнало лице, опита отново, използвайки цялата сила на волята си, за да вплете символите на Хартата във вятъра. Дори в собствените й уши изсвирването прозвуча слабо и символите на Хартата за пореден път изчезнаха във вятъра, който вече се бе превърнал във вихър. Сабриел разбра, че напълно е изгубила контрол.

Всъщност заклинанието сякаш имаше обратен ефект, защото вятърът стана по-бурен, завъртя Хартиеното крило в огромна спирала, като топка, подхвърляна от група великани, всеки бе по-висок от предишния. Сабриел се замая, стана й още по-студено, а дъхът й излизаше плитък и на пресекулки, опитвайки се да запази достатъчно въздух, за да поддържа живота й. Тя отново се опита да укроти ветровете, но не й достигна въздух, за да свири и символите на Хартата се изплъзнаха от съзнанието й, а единственото, което можеше да направи, беше отчаяно да се вкопчи в каишите на седалката-хамак, докато Хартиеното крило правеше всичко възможно да устои на бурята.

После, без предупреждение, вятърът спря да ги издига. Просто се спусна надолу, а с него и Хартиеното крило. Сабриел политна нагоре, каишите внезапно се стегнаха, а Могет едва не проби с нокти раницата в усилието си да остане вътре. Разтърсена от този нов обрат на нещата, Сабриел почувства, че изтощението й се изпарява. Опита се да изсвири заклинанието за издигащия вятър, но това също не беше по силите й. Хартиеното крило изглежда не можеше да спре стремителното си спускане. То падаше, а носът му се накланяше все повече, докато не започнаха да се спускат почти отвесно, като чук, полетял към наковалнята на земята под тях.

Пътят надолу бе дълъг. Сабриел изпищя веднъж, после опита да вложи част от своята предизвикана от страха сила в Хартиеното крило. Ала символите се сляха с изсвирването безрезултатно, като се изключеше една искра, която за кратко озари нейното бяло, премръзнало от вятъра лице. Слънцето бе напълно залязло и тъмната грамада на земята под тях изглеждаше досущ като сивата река на смъртта — реката, която техните духове щяха да прекосят след няколко кратки мига, за да не се завърнат никога сред топлата светлина на живота.

— Развържи каишката ми — измяука един глас в ухото на Сабриел, последван от странното усещане от впитите нокти на Могет в нейната ризница, когато се покатери в скута й. — Развържи каишката ми!

Сабриел погледна лицето му, погледна земята, а после и каишката. Почувства се глупаво, лишена от кислород, неспособна да вземе решение. Каишката беше част от старо обвързващо заклинание, ужасен пазител на страховита сила. Нейното единствено предназначение бе да удържа някакво неописуемо зло или неконтролируема мощ.

— Довери ми се! — изрева Могет. — Развържи каишката ми и не забравяй за пръстена!

Сабриел преглътна, затвори очи, зае се с каишката, молейки се дано да постъпва правилно. „Татко, прости ми“, помисли си тя, но не говореше само на баща си, а на всички нейни предшественици с името Абхорсен — най-вече на тези, които бяха направили каишката толкова отдавна.

Изненадващо за толкова древно заклинание, тя усети просто изтръпване, когато каишката се развърза. После се отвори и внезапно натежа, като оловно въже или гюле на верига. Сабриел едва не я изпусна, но тя отново олекна, а след това стана нематериална. Когато момичето отвори очи, каишката просто бе престанала да съществува.

Могет седеше неподвижно в скута й и изглеждаше непроменен — след това сякаш бе озарен от вътрешна светлина и се изду, докато не започна да се разпада, а светлината ставаше все по-силна. След няколко секунди не остана и следа от котешката фигура, само едно светещо петно, твърде ярко за гледане. То се поколеба за миг и Сабриел почувства, че вниманието му се раздвоява между агресията и някаква вътрешна борба. Почти се върна в предишната си, котешка форма, после внезапно се раздели на четири ярки бели лъча. Единият се стрелна напред, другият — назад, а останалите два сякаш се плъзнаха към крилата.

След това цялото Хартиено крило засия от ослепителна бяла светлина, рязко прекрати стремителното си спускане и полетя хоризонтално. Сабриел бе запратена силно напред. Каишите задържаха тялото й, но носът й за малко не се удари в сребърното огледало, а вратните й мускули се напрегнаха невероятно, за да задържат главата й.

Въпреки това внезапно подобрение, те продължаваха да се спускат. Сабриел, която сега бе сключила ръце зад невероятно болезнения си врат, видя как земята се приближава стремително и изпълва хоризонта. Отдолу внезапно изникнаха върхарите на дървета, а Хартиеното крило, окъпано в странната светлина, просто подкастри най-горните клони със звук, наподобяващ градушка върху ламаринен покрив. После отново се спуснаха, носейки се едва на метри над нещо, което приличаше на разчистено поле, ала все пак твърде бързо, за да се приземят, без да се разбият.

Могет, или онова, в което се бе превърнал, отново задържа Хартиеното крило, с поредица от вибриращи спирания, които предизвикваха нови и нови натъртвания. За пръв път Сабриел изпита невероятното облекчение от осъзнаването на факта, че ще оцелеят. Още едно спиращо усилие и Хартиеното крило се приземи безопасно и се плъзна леко във високата, мека трева на полето.

Могет натисна спирачките и Сабриел се обнадежди, когато Хартиеното крило нежно положи коремчето си върху тревата и се плъзна в нещо, което би трябвало да е безупречно кацане. Ала радостният й вик внезапно премина в тревожен писък, когато тревата се отдръпна и разкри ръба на огромна тъмна дупка, точно на пътя им.

Тъй като летяха твърде ниско, за да се издигнат, а вече и твърде бавно, за да прелетят над дупка с диаметър поне петдесет метра, самолетът стигна до ръба, катурна се и рязко полетя към дъното на ямата, на десетки метри надолу.