Сабриел

Глава трета

— Не съм човек, който би винил вестоносеца за донесените новини — каза Хорис, докато подаваше чаша чай на Сабриел, седнала в единствения удобен стол в землянката, която представляваше щабът на полковника, — но ти донесе най-лошите новини, които съм чувал от години.

— Поне съм жив вестоносец… и дружелюбно настроен — отвърна тихо Сабриел. Всъщност тя не се бе замисляла за други неща, освен за притесненията около баща си. Сега започваше да разширява познанията си за него, да разбира, че той бе нещо повече от неин баща, и че означаваше различни неща за различните хора. Нейната опростена представа за него — облегнат в креслото в стаята й в колежа „Уайвърли“, докато разговаряха за обучението й, за технологиите в Анселстиер, магията на Хартата и некромантията — беше ограничена, подобно на картина, уловила само едно от измеренията на човека.

— С колко време разполагаме, преди ограничителните заклинания на Абхорсен да престанат да действат? — попита Хорис, прекъсвайки спомените на Сабриел. Образът на баща й, протегнал ръка да поеме чаша чай в стаята й, изчезна, пропъден от истинския чай, който се плискаше в емайлирания съд и изгаряше пръстите й.

— О! Извинете ме. Разсеях се… колко време до какво?

— Възпирането на мъртвите — повтори търпеливо полковникът. — Колко време остава до отпадането на ограниченията и освобождаването на мъртвите?

Сабриел си припомни бащините уроци и древния гримоар1, който постепенно наизустяваше през всяка ваканция. Той се наричаше „Книга за мъртвите“ и тя и до днес потръпваше от някои части от него. Видът му бе съвсем безобиден, със зелена кожена подвързия и блестящи сребърни орнаменти. Но ако човек го погледнеше по-внимателно, виждаше, че кожата и орнаментите са гравирани със символи на Хартата. Знаци за обвързване и заслепяване, затваряне и пленяване. Само един опитен некромант би могъл да отвори тази книга… и само непокварен маг на Хартата можеше да я затвори. Баща й я носеше със себе си по време на посещенията си и винаги я отнасяше в края им.

— Зависи — каза тя бавно, налагайки си да обмисли въпроса обективно, без да допуска емоциите да й пречат. Опита да си припомни страниците, описващи издълбаването на вятърните флейти, главите, посветени на музиката и особеностите на звуците при възпирането на мъртвите. — Ако татко… ако Абхорсен… наистина е мъртъв, вятърните флейти просто ще се разпаднат под лъчите на следващото пълнолуние. Ако са го пленили пред Деветата порта, възпирането ще продължи до следващото пълнолуние, след като той премине през Портата или някой особено силен дух разкъса отслабналите окови.

— Значи ще разберем по луната след време — каза Хорис. — Остават четиринайсет дни до пълнолуние.

— Аз бих могла отново да възпра мъртвите — каза предпазливо Сабриел. — Тоест, не съм го правила в такива мащаби, но зная как. Най-важното е татко да не е… да не е отвъд Деветата порта, в противен случай трябва да му помогна по най-бързия начин. А преди да го направя, трябва да отида в дома му и да взема някои неща… да направя няколко справки.

— На какво разстояние от Стената се намира домът му? — попита Хорис, като видимо пресмяташе.

— Не зная — отвърна Сабриел.

— Моля?

— Не зная. Не съм била там от четиригодишна. Мисля, че го пази в тайна. Татко имаше много врагове, не само сред мъртвите. Низши некроманти, магьосници, практикуващи свободна магия, вещици…

— Не изглеждаш обезпокоена от липсата на информация — прекъсна я студено полковникът. За пръв път в гласа му се долавяше нотка на съмнение, дори на бащинска снизходителност, сякаш младостта на Сабриел намаляваше уважението, което й се полагаше както като на маг на Хартата, така и като на некромант.

— Татко ми показа как да се обадя на водач, който да ме упъти — отвърна хладно Сабриел. — И знам, че пътуването отнема по-малко от четири дни.

Това накара Хорис да замълчи, поне за момента. Той кимна и като се изправи внимателно, за да не удари главата си в голите греди на землянката, отиде до един стоманен шкаф, който ръждясваше под тъмнокафявата кал, процеждаща се между белите дъски на облицовката. Отвори шкафа, повдигайки го силно с отработено движение, намери една карта, отпечатана на циклостил, и я разгъна на масата.

— Така и не успяхме да се сдобием с оригинална карта на Старото кралство. Баща ти имаше такава, но той беше единственият човек, който можеше да я разчете — на мен ми изглеждаше просто като парче телешка кожа. Дребна магия, казваше той, но щом не можеше да ни научи на нея, навярно не е била толкова дребна… Както и да е, тази карта е копие на най-новата версия на нашата патрулна карта, затова обхваща едва около десет мили от пропускателния пункт. Уставът на гарнизона строго ни забранява да се отдалечаваме повече. Патрулите често не се връщат след това разстояние. Може би дезертират, или пък…

Тонът му подсказваше, че с патрулите са се случвали още по-неприятни неща, но Сабриел не го попита какви. На масата се простираше малка част от Старото кралство и тя за пореден път бе обзета от вълнение.

— Обикновено вървим по стария северен път — каза Хорис, проследявайки го с една ръка, а загрубелите му от меча пръсти дращеха картата, както майсторът занаятчия деликатно борави с шкурката. — След това патрулите се отделят, или на югоизток, или на югозапад, докато стигнат до Стената. После я следват до портала.

— Какво означава този символ? — попита Сабриел, сочейки боядисано в черно квадратче на върха на един от отдалечените хълмове.

— Това е Камък на Хартата — отвърна полковникът. — Или само част от него. Преди около месец беше разполовен, сякаш бе ударен от гръм. Патрулите започнаха да го наричат Разполовения хребет и се стараят да го избягват, ако е възможно. Истинското му име е Бархедрин Хил и навремето върху камъка била изписана Хартата на едноименното село. Във всеки случай, било е преди да дойда тук. Ако селото продължава да съществува, трябва да се намира още по на север, извън обхвата на нашите патрули. Никога не сме получавали сведения някои негови обитатели да са се придвижвали на юг към Разполовения хребет. Всъщност получаваме съвсем малко сведения за съществуването на хора. В гарнизонния дневник бяха отразени значителни връзки с хора от Старото кралство — фермери, търговци, пътешественици и други — но срещите с тях стават все по-редки през последните сто години и много редки през изминалите двайсет. Сега патрулите имат късмет, ако видят дори двама-трима души годишно. Става въпрос за истински хора, а не за някакви същества или творения на Свободната магия, или пък мъртви. Такива виждаме твърде често.

— Не разбирам — промърмори Сабриел. — Татко често говореше за села и градове… дори за големи градове в Старото кралство. Помня някои от тях от детските си години… е, донякъде си ги спомням… струва ми се.

— По-навътре в Старото кралство със сигурност има — отвърна полковникът. — В архивите се споменават доста имена на малки и големи градове. Знаем, че тамошните хора наричат зоната около Стената „Граничната област“. И не го казват с особена любов.

Сабриел не отговори, привела глава по-близо до картата, потънала в мисли за пътуването, което й предстоеше. Разполовеният хребет можеше да се окаже добра дестинация. Намираше се на не повече от осем мили разстояние, така че тя би могла да отиде със ски дотам, преди да се стъмни, ако тръгнеше съвсем бързо и ако не валеше прекалено силно от другата срана на Стената. Счупеният Камък на Хартата не беше добра поличба, но там щеше да има някаква магия и щеше да бъде по-лесно да следва пътя към смъртта. Камъните на Хартата често биваха издигани на места, където имаше прилив на Свободна магия и кръстопътите на потоците от Свободна магия често бяха естествени врати към царството на смъртта. Сабриел усети как по гърба й пробягва тръпка при мисълта за онова, което би могло да използва тази врата и треперенето премина през пръстите й към картата.

Тя внезапно вдигна поглед и видя, че полковник Хорис гледа дългите й, бледи ръце, докато тежката хартия на картата още трептеше от допира й. Укроти ръцете си с усилие на волята.

— Имам дъщеря почти на твоята възраст — каза той тихо. — Тя е в Корвир, със съпругата ми. Не бих й позволил да отиде в Старото кралство.

Сабриел отвърна на погледа му, а в очите й нямаше нищо от несигурния, трептящ пламък на юношеството.

— Погледнато формално, аз съм едва на осемнайсет — каза тя, докосвайки с длан гърдите си почти с тъга. — Но за първи път влязох в смъртта на дванайсет. Срещнах един обитател на Петата порта, когато бях на четиринайсет и го прокудих зад Деветата порта. На шестнайсет издебнах и прокудих един разяждащ дух, който се доближи до училището. Омаломощен разяждащ дух, но все пак… Преди година прелистих последната страница от „Книга за мъртвите“. Вече не се чувствам малка.

— Съжалявам за това — каза полковникът, а после, сякаш бе изненадал самия себе си, добави: — О, искам да кажа, че ти пожелавам да изпиташ някои от глуповатите радости на моята дъщеря — част от безгрижността, от липсата на отговорност, които са присъщи на младостта. Но не ти го пожелавам, ако това ще те направи по-слаба в бъдеще. Избрала си труден път.

— Дали пътникът избира своя път, или пътят избира пътника? — изрецитира Сабриел думите, отекващи със силата на Магията на Хартата, изпълнили устата й като някакъв траен аромат. Тези думи бяха написани като посвещение в началото на нейния алманах. Това бяха и последните думи, единствените от последната страница на „Книга за мъртвите“.

— Чувал съм това и преди — отбеляза Хорис. — Какво означава?

— Не зная — каза Сабриел.

— Излъчва сила, когато го казваш — добави бавно полковникът. Той преглътна с отворена уста, сякаш вкусът на символите на Хартата още витаеше из въздуха. — Ако аз изрека тези думи, те ще си останат просто това. Само думи.

— Не мога да го обясня — сви рамене Сабриел и опита да се усмихне. — Но знам други поговорки, които са по-актуални в този момент, например: „Пътнико, прегърни утринната светлина, но не докосвай ръката на нощта“. Трябва да вървя.

Хорис се усмихна на този стар стих, така любим на бабите и бавачките, но усмивката му беше празна. Очите му се плъзнаха на известно разстояние от тези на Сабриел, и тя разбра, че той възнамерява да й забрани да прекоси Стената. После въздъхна, с кратката, горчива въздишка на човек, принуден да предприеме определени действия поради липса на друга възможност.

— Документите ти са в ред — каза той, като отново я погледна в очите. — И ти си дъщеря на Абхорсен. Не мога да не ти позволя да преминеш границата. Но не ме напуска чувството, че така те излагам на ужасни опасности. Дори не мога да осигуря патрул да те придружи, защото вече сме изпратили там цели пет патрула.

— Очаквах, че ще отида сама — отвърна Сабриел. Наистина беше така, но изпита леко съжаление. Група войници, които да я защитават, щяха да й бъдат голяма утеха. Страхът да бъде сама в една непозната и опасна земя, макар и нейна родина, бе на крачка от това да надделее над вълнението й. Нямаше да му бъде трудно да го превъзмогне. А в съзнанието й непрекъснато изплуваше образът на баща й. Баща й, който беше в беда, пленен и сам в ледените води на смъртта…

— Много добре — каза Хорис. — Сержант!

Изведнъж на вратата се появи глава, покрита с каска и Сабриел осъзна, че пред землянката навярно са стояли на пост двама войници, на стълбите към свързочните окопи. Запита се дали бяха чули нещо.

— Подгответе отряд за прекосяване на границата — тросна се Хорис. — Един човек ще я премине. Госпожица Абхорсен, ето я. И сержант, ако ти или редник Рахис проговорите дори и на сън за това, което може би сте чули тук, ще давате наряди като гробокопачи до края на живота си!

— Да, сър! — чу се отривистият отговор, повторен от злощастния редник Рахис, който, както забеляза Сабриел, наистина изглеждаше полузаспал.

— След вас, моля — продължи Хорис, сочейки вратата. — Може ли отново да нося ските ви?

Армията не поемаше никакви рискове, когато ставаше дума за прекосяване на Стената. Сабриел стоеше сама под огромната арка на портала, който я прорязваше, но около него стояха или клечаха стрелци, подредени във формата на обърната обратно стрела, а дузина войници с мечове се бяха изнесли напред заедно с полковник Хорис. На стотина метра зад нея, до криволичеща алея с бодлива тел, двама войници с картечници „Люин“ наблюдаваха от една предна платформа — макар че Сабриел забеляза, че бяха измъкнали своите мечове с щикове и ги бяха пъхнали, готови за употреба, в пясъчните торби, демонстрирайки недоверието си към своите разрушителни оръжия с въздушно охлаждане и възможност за 45 изстрела в минута.

В арката всъщност нямаше врата, макар че от двете й страни се люлееха ръждиви панти, като механични ръце, а от земята стърчаха остри късове дъбово дърво, подобно на зъби в счупена челюст, и свидетелстваха за някаква експлозия, причинена от съвременната химия или от магия.

Откъм страната на Старото кралство валеше слаб сняг и вятърът гонеше по някоя и друга снежинка през портата към Анселстиер, където те се топяха върху по-топлата южна земя. Една от тях се заплете в косата на Сабриел. Тя леко я бръсна, докато не се плъзна по лицето й и я улови с език.

Студената вода беше освежаваща и макар вкусът ида не се различаваше от разтопения сняг, който бе пила, това бе първият вкус от Старото кралство от тринайсет години насам. Смътно си спомняше, че тогава валеше. Баща й я беше пренесъл на ръце, когато за първи път я заведе на юг, в Анселстиер.

Едно изсвирване я стресна и тя видя как от снега се появи фигура, обградена от още дванайсет, които се подредиха в две редици към излаза на портата. Бяха обърнати навън, мечовете им блестяха, а остриетата им отрязваха светлината, която на свой ред бе отражение на снега. Само Хорис гледаше към вътрешността и я очакваше.

Преметнала ските през рамо, Сабриел си проправи път през счупените дървени късове на портала. Премина през арката, от калта към снега, от яркото слънце към бледата луминесценция на падащия сняг, от миналото към своето бъдеще.

Камъните на Стената от двете страни и над главата й, сякаш я приветстваха с добре дошла у дома, а между тях се стичаха поточета от символи на Хартата, подобно на дъжд из праха.

— Старото кралство те приветства — каза Хорис, ала гледаше как символите на Хартата се стичат по камъните, а не Сабриел.

Сабриел излезе от сянката на портала и смъкна надолу шапката си, така че козирката й да предпазва лицето й от снега.

— Пожелавам пълен успех на мисията ти, Сабриел — продължи Хорис, като я погледна. — Надявам се… надявам се съвсем скоро да видя и теб, и баща ти.

Той отдаде чест, елегантно се завъртя наляво и изчезна, като я заобиколи и премина с маршируване през портата. Хората му се отдалечиха от границата и го последваха. Сабриел се наведе, докато те маршируваха покрай нея, плъзна ските напред-назад в снега, а след това пъхна ботушите си в ремъците. Снегът валеше неспирно, но слабо и снежната покривка не беше плътна. Все още ясно виждаше стария северен път. За щастие, снегът се бе натрупал в канавките от двете страни на пътя и можеше да напредне бързо, ако следваше тези тесни снежни пътеки. Макар че по всичко личеше, че в Старото кралство е с няколко часа по-късно, отколкото в Анселстиер, се надяваше да пристигне при Разполовения хребет преди здрачаване.

Вземайки щеките, Сабриел се увери, че мечът на баща й е на мястото си в ножницата, а звънчетата са окачени правилно на ремъка. Замисли се дали да не направи бързо заклинание на Хартата за сгряване, но се отказа. Пътят беше с лек стръмен наклон, така че карането на ски щеше да е доста уморително. Със своя ръчно плетен пуловер от непрана вълна, кожено яке и дебелия, двойно подплатен голф за ски, вероятно щеше да загрее прекалено, щом започнеше да се движи.

С отработено движение отблъсна напред едната ска, замахна с другата ръка с щеката и потегли, точно когато последният въоръжен войник я задмина на път към портала. Той се ухили, но тя не го забеляза, съсредоточена върху това да установи ритъм между ските и щеките. След минути буквално летеше по пътя — дребна тъмна фигура на фона на бялата земя.