Сабриел

Глава двадесет и девета

Очевидно Керигор беше довършил творението на Свободната магия, което някога беше Могет. Огромният облак от мрак отново беше цял, без следа от бял огън, без ослепителна светлина, проправяща си път навън.

Той беше необичайно неподвижен и Сабриел изпита мимолетна надежда, че е бил ранен. После с ужас разбра. Керигор смилаше храната, като чревоугодник след твърде обилно хранене.

Сабриел потръпна при тази мисъл, а устата й се изпълни с жлъчен сок. Нейният край нямаше да бъде по-щастлив. И двамата с Тъчстоун щяха да бъдат заловени живи, и да останат такива, докато животворната им кръв бъде източена, а гърлата им зеят сред мрака на водохранилището…

Тя поклати глава, отърсвайки се от този образ. Сигурно имаше нещо… Керигор трябваше да бъде по-слаб, толкова далече от Старото кралство… може би беше по-слаб от нейната Магия на Хартата. Съмняваше се, че един звънец би могъл да го подчини, но ако бяха два едновременно?

В залата беше тъмно, с изключение на лунната светлина, която нахлуваше през разбитата стена зад гърба й. И тихо. Дори и ранените пълзяха по пода безмълвно, с приглушени викове, шепнейки последните си желания. Те потискаха своята агония, сякаш един писък би привлякъл ненужно внимание. Имаше и по-лоши неща от това да умреш в залата…

Силуетът на Керигор беше по-мрачен дори и от мрака. Сабриел го наблюдаваше внимателно, докато с лявата си ръка разхлабваше каишите, на които висяха Саранет и Кибет. Тя долавяше присъствието и на други мъртви наоколо, но нито един от тях не влезе в залата. Имаше още мъже, с които да се бият или да се гощават. Онова, което се случваше в залата, беше работа на техния господар.

Каишите се развързаха. Керигор не помръдна, затворил пламтящите си очи и бълващата огън уста.

С едно бързо движение Сабриел прибра меча в ножницата и извади звънците.

Тогава Керигор помръдна. Мрачното му туловище бързо подскочи напред, преполовявайки разстоянието помежду им. Освен това, той стана и по-висок, протягайки се нагоре, докато почти докосна сводестия таван. Очите му се разтвориха докрай, изпълнени с бушуваща и пламтяща ярост, и той проговори:

— Това са играчки, Абхорсен. Освен това е твърде късно. Твърде късно.

Той не изричаше само думи, но и сила, сила на Свободната магия, която смрази нервите на Сабриел и скова мускулите й. Тя отчаяно се опитваше да иззвъни със звънците, но китките й не помръдваха…

Мъчително бавно Керигор се плъзна напред, докато застана на ръка разстояние, извисил се над нея като някаква внушителна статуя от грубо изсечен мрак, а дъхът му се стелеше над нея с вонята на хиляда кланици.

Някой — едно момиче, което тихо издъхна на пода — докосна глезена на Сабриел с нежна милувка. Този угасващ допир предизвика малка искра от златиста Магия на Хартата, която бавно нахлу във вените й, понасяйки се нагоре, затопляйки ставите и отпускайки мускулите й. Накрая тя достигна до китките и ръцете й — и звънците иззвъняха.

Не беше чистият, истински звук, който очакваше, защото туловището на Керигор някак го пое и го преиначи, но той даде резултат. Керигор се подхлъзна назад и се смали, докато ръстът му стана близо два пъти по-голям от този на Сабриел.

И все пак не беше подвластен на волята на Сабриел. Саранет не го беше възпрял, а Кибет само го беше принудил да отстъпи.

Сабриел отново позвъни със звънците, съсредоточавайки се върху сложния контраст помежду им, насочвайки цялата си воля към тяхната магия. Керигор щеше да попадне под нейната власт, да отиде там, където тя пожелае…

И за миг той го направи. Не пое към смъртта, защото тя не притежаваше тази власт, но възвърна първоначалното си тяло, намиращо се в счупения саркофаг. В мига, в който звънът на звънците утихна, Керигор се промени. Огнените очи и уста се сляха в едно, като разтопен восък, а призрачната му плът се превърна в тесен стълб от дим, който с рев се понесе към тавана. За миг надвисна сред гредите на покрива, а после се спусна с ужасен писък, право в отворената уста на тялото на Рогир.

При този писък Саранет и Кибет се счупиха и сребърни късове започнаха да падат като натрошени звезди, разбивайки се в пода. Махагоновите дръжки се превърнаха в прах, процеждайки се през пръстите на Сабриел като дим.

Тя се втренчи в празните си ръце за миг, все още усещайки твърдия отпечатък от дръжките на звънците… а после, без да го осъзнава, в ръката й се появи дръжката на меч, докато се приближаваше към саркофага. Ала преди да успее да надзърне вътре, Рогир се изправи и я погледна — гледаше я с изгарящите, пъклени очи на Керигор.

— Малко неудобство — каза той, а гласът му имаше едва доловимо човешко звучене. — Не биваше да забравям, че си едно досадно хлапе.

Сабриел се хвърли към него, а от меча се разхвърчаха бели искри, когато го удари, пробождайки гърдите му, след което излезе от другата страна. Но Керигор само се разсмя и се пресегна, като хвана острието с две ръце, а кокалчетата му побеляха на фона на искрящата сребриста стомана. Сабриел дръпна меча, но не можа да го освободи.

— Няма меч, който да успее да ми навреди — каза Керигор, а кикотът му наподобяваше хриптенето на умиращ човек. — Дори и такъв, направен от Създателя на Стената. Особено сега, когато най-сетне придобих и последната им власт. Власт, която е управлявала още преди Хартата, власт, създала Стената. Вече я притежавам. Разполагам с онази счупена кукла, моя полубрат, а имам и теб, мой Абхорсен. Власт и кръв — кръв за разцеплението!

Той се пресегна и заби меча още по-надълбоко в гърдите си, докато дръжката опря в кожата му. Сабриел опита да се освободи, но той беше твърде бърз, и една хладна ръка сграбчи нейната. Без да успее да му окаже съпротива, Керигор я придърпа към себе си.

— Ще заспиш ли в неведение, докато Великите камъни бъдат подготвени за твоята кръв? — прошепна Керигор, а дъхът му все още вонеше на мърша. — Или ще изминеш будна всяка една крачка от пътя?

Сабриел се втренчи в него, като за първи път го погледна в очите. Дали сред пъкления плам в тях бе успяла да зърне едва доловима искра от ослепително бял огън? Тя разтвори левия си юмрук и усети как сребърният пръстен се плъзна по пръста й. Разширяваше ли се?

— Какво ще предпочетеш, Абхорсен? — продължи Керигор, а устата му продължи да се лющи, кожата вече се пропукваше в ъгълчетата, а духът отвътре разяждаше дори тази плът, защитена с магия. — Твоят любим пълзи насам — жалка картинка, — но следващата целувка ще бъде за мен…

Пръстенът чакаше в ръката на Сабриел, скрит зад гърба й. Беше станал по-голям — но тя усещаше, че металът продължава да се разширява…

Изранените устни на Керигор се приближиха към нейните, а пръстенът помръдна в ръката й. Дъхът му беше тежък, вонеше на кръв, но тя отдавна се бе справила с позивите за повръщане. Извърна глава в последния момент и усети как съсухрената, мъртвешка плът се плъзга по бузата й.

— Сестринска целувка — засмя се Керигор. — Целувка за чичото, който те познава още откакто си се родила — или малко преди това, но не е достатъчна…

За пореден път думите му не бяха просто думи. Сабриел усети как някаква сила сграбчи главата й и я завъртя с лице към него, докато устните й бяха разтворени, сякаш в страстно очакване.

Но лявата й ръка беше свободна.

Керигор приведе глава, а лицето му ставаше все по-голямо — после среброто проблесна между двамата и пръстенът се озова на шията му.

Сабриел почувства, че натискът отслабва и се наклони назад, опитвайки се да се изтръгне от хватката. Ала Керигор не пусна ръката й. Изглеждаше изненадан, но не и разтревожен. Повдигна дясната си ръка, за да докосне пръстена, докато ноктите му падаха, а костите се подаваха през пръстите му.

— Какво е това? Някаква останка от… Пръстенът се сви, прорязвайки пихтиестата плът на шията му, зад която се разкри дълбок мрак. Мракът също се сгъсти, нахлу вътре, пулсирайки, докато той опитваше да се измъкне. Двете пламнали очи гледаха невярващо.

— Невъзможно — изхриптя Керигор. Ръмжейки, отблъсна Сабриел, захвърляйки я на пода. Едновременно с това извади меча от гърдите си, а острието бавно се освободи със звук, наподобяващ стържене по дърво.

С бързината на змия, ръката и мечът се стрелнаха, съсичайки Сабриел. Острието премина през бронята и кожата й и се заби дълбоко в дървения под. Болката я разтърси и тя изпищя, а тялото й се сгърчи конвулсивно около острието, в една ужасна спонтанна извивка.

Керигор я остави там, прободена като насекомо от колекция, и се приближи към Тъчстоун. През замъглените си от болка очи, Сабриел видя как поглежда надолу и отсича дълга, назъбена треска от една скамейка.

— Рогир — каза Тъчстоун. — Рогир…

Треската се стовари със сподавено яростно изскърцване. Сабриел затвори очи и извърна глава, пропадайки в собствен свят, светът на болката. Знаеше, че трябва да направи нещо за кръвта, която се лееше от стомаха й, но сега — след като Тъчстоун бе мъртъв, — тя просто лежеше на мястото си и я остави да тече.

После осъзна, че не е доловила смъртта му.

Отново отвори очи. Треската се беше счупила в бронята му. Керигор се пресягаше за още една, но сребърният пръстен вече се бе смъкнал на раменете му, разкъсвайки плътта докато падаше, като белачка за ябълки, изтръгваща мъртвия му дух от разлагащия се труп.

Керигор се съпротивляваше, пищейки, ала пръстенът омота ръцете му. Подскачайки като обезумял, той се мяташе наляво-надясно, опитвайки се да отхвърли сребърния пръстен, който го стягаше, но така само предизвикваше разпадането на още плът, докато не остана никаква. Нищо, освен един бушуващ стълб от мрак, пристегнат със сребърен пръстен.

После стълбът се строполи като съборена сграда, превръщайки се в купчина трептящи сенки, сред които сребърният пръстен светеше като панделка. В среброто проблесна яркочервено око — рубинът, нараснал ведно с метала.

Върху пръстена отново се появиха символи на Хартата, но Сабриел не успя да ги изтълкува. Очите й не можеха да се фокусират, а и беше много тъмно. Лунната светлина сякаш беше изчезнала. Въпреки това, тя знаеше как да постъпи. Саранет — ръката й се плъзна към пояса, ала шестият звънец го нямаше — нито седмият, нито третият. Много небрежно от моя страна, помисли си тя, много небрежно — но трябва да довърша възпиращото заклинание. Ръката й се спусна върху Белгер за миг и почти го измъкна — но не, това щеше да го освободи… накрая измъкна Ранна, стенейки от болката, предизвикана дори и от това леко движение.

Ранна беше необичайно тежък за толкова малък звънец. Сабриел го опря на гърдите си за миг, събирайки сили. После се отпусна по гръб, прободена от собствения си меч, и позвъни със звънеца.

Ранна прозвуча мелодично и я успокои, подобно на дългоочаквана постеля. Звукът отекна из Залата и навън, към мястото, където неколцина мъже продължаваха да се борят със смъртта. Всички, които го чуха, прекратиха битката и легнаха на земята. Тежко ранените лесно преминаха в смъртта, присъединявайки се към мъртвите, които бяха последвали Керигор; онези, които бяха по-леко ранени, потънаха в целебен сън.

Купчината мрак, която сега представляваше Керигор, се раздели на две полукълба, свързани с екваториалния сребърен пръстен. Едното полукълбо беше черно като въглен; другото бе ослепителнобяло. Постепенно, те се разтопиха в две отчетливи форми — две котки, свързани във врата като сиамски близнаци. После сребърният пръстен се разцепи на две, и всяка котка имаше пръстен около врата, а животните се разделиха напълно. Пръстените изгубиха своя блясък, постепенно променяйки цвета и структурата си, докато се превърнаха в червени кожени каиши, върху всеки от които висеше по едно миниатюрно звънче, по един миниатюрен Ранна.

Двете малки котки стояха една до друга. Едната беше черна, другата — бяла. И двете се наклониха напред, а гърлата им потръпнаха, и всяка изплю по един сребърен пръстен. Котките се прозяха, когато пръстените се търкулнаха към Сабриел, после се свиха на кълбо и заспаха.

Тъчстоун гледаше как пръстените се търкалят в праха, а среброто блестеше на лунната светлина. Те се удариха в Сабриел, но тя не ги взе. Двете й ръце все така стискаха Ранна, но той беше замлъкнал, опрян на гърдите й. Мечът й беше надвиснал над нея, а острието и дръжката му хвърляха сянка във форма на кръст по лицето й.

През съзнанието на Тъчстоун премина някакъв спомен от детството. Един глас, гласът на пратеник, говореше на майка му.

— Ваше Величество, носим тъжни новини. Абхорсен е мъртъв.