Сабриел

Глава осемнадесета

Сутринта на шестия ден извън Нестоу, Сабриел вече бе напълно отегчена от морския живот. Бяха плавали буквално без прекъсване през цялото време, като се отбиваха на брега само по обед за прясна вода и то само когато беше слънчево. Нощите прекарваха плавайки, или когато изтощението налегнеше Тъчстоун, пускаха котва, а будуващият Могет оставаше на пост. За щастие, времето беше хубаво.

Изминалите пет дни бяха сравнително бедни на събития. Два дни от Нестоу до Биърди Пойнт, непривлекателен полуостров, чиито единствени забележителности бяха покритият с пясък бряг и един бистър поток. Тъй като беше необитаем, нямаше и мъртви същества. Тук за пръв път Сабриел не усещаше присъствието на преследващия ги разяждащ дух. Силният, благоприятен югоизточен вятър ги придвижваше, като духаше на север твърде бързо, за да ги следва.

От Биърди Пойнт пътуваха три дни до остров Илгард, чиито каменисти скали бяха надвиснали отвесно над морето — сиво и белязано от дупки обиталище, подслонило десетки хиляди морски птици. Преминаха покрай него в късния следобед, единственото им платно беше опънато до пръсване, а дъсченият корпус се бе килнал силно и носът хвърляше пръски, които покриваха със сол устите, очите и телата им.

От Илгард до Белис Маут беше половин ден път. Там се намираше тесният пролив, който водеше до Саерско море. Ала това бе тежко плаване, затова прекараха нощта на котва извън Илгард, за да дочакат дневната светлина.

— При Белис Маут има баражна верига — обясни Тъчстоун, докато вдигаше платното, а Сабриел изтегли котвата над носа. Зад тях слънцето изгряваше, но още не се бе издигнало над морето, затова той беше просто една смътна сянка на кърмата. — Построена е, за да държи далече от Саерско море пиратите и други разбойници. Няма да повярваш колко е голяма — нямам представа как е била изкована или прокарана.

— Дали ще е още там? — попита предпазливо Сабриел, защото не желаеше да прекъсва необичайната словоохотливост на Тъчстоун.

— Сигурен съм, че да — отвърна той. — Най-напред ще видим кулите на отсрещните брегове. Уайндинг Пост на юг и Бум Хук на север.

— Не са вложили особено творчество в тези имена — отбеляза Сабриел, неспособна да се удържи да не го прекъсне. Беше такова удоволствие да разговаряш! Тъчстоун отново бе изпаднал в неразговорливото си състояние през по-голямата част от пътуването, макар наистина да имаше оправдание — управляването на рибарската лодка по осемнайсет часа на ден, дори и при хубаво време, не оставяше много енергия за разговори.

— Нарекли са ги спрямо предназначението им — отвърна Тъчстоун. — А в това има логика.

— Кой решава дали да пропусне плавателните съдове през веригата? — попита Сабриел. Тя вече мислеше напред, задавайки си въпроси за Велизар. Беше ли възможно да е като в Нестоу — градът да е обезлюден и пълен с мъртви?

— А — каза Тъчстоун. — Не бях се замислял за това. По мое време имаше кралски капитан на баража, с гвардейски отряд и ескадра от малки катери. Ако Могет е прав и в града цари анархия…

— Възможно е също да има хора, които работят за или в съюз с мъртвите — добави замислено Сабриел. — Така че дори да прекосим баража през деня, можем да имаме неприятности. Струва ми се, че е най-добре да обърна наопаки туниката си и да скрия обвивката на шлема.

— Ами звънците? — попита Тъчстоун. Той се наведе до нея, за да затегне главния шкот, а дясната му ръка леко побутна румпела, за да се възползва от промяната във вятъра. — Доста бият на очи, меко казано.

— Просто ще изглеждам като некромант — отвърна Сабриел. — Покрит със сол, мърляв некромант.

— Не зная — каза Тъчстоун, който не разбра, че Сабриел се шегува. — Нито един некромант нямаше да бъде допуснат в града или да остане жив по…

— По твое време — прекъсна го Могет от любимото си място на носа. — Но сега времената са други и аз съм сигурен, че некромантите и дори по-лоши хора не са необичайна гледка във Велизар.

— Ще си сложа наметало… — започна Сабриел.

— Щом казваш — каза Тъчстоун едновременно с нея. Той очевидно не вярваше на котката. Велизар беше столицата на кралството, огромен град, населяван от поне петдесет хиляди души. Тъчстоун не можеше да си го представи разрушен, западнал и в ръцете на мъртвите. Въпреки собствените си вътрешни страхове и тайни познания, той не можеше да не бъде уверен, че онзи Велизар, към който плаваха, няма да се различава особено от двестагодишната картина, запечатана в паметта му.

Тази увереност беше разклатена, когато кулите на Белис Маут се показаха над синята линия на хоризонта откъм отсрещната страна на пролива. В началото бяха просто тъмни петна, които ставаха по-високи, докато вятърът и вълните носеха лодката към тях. През телескопа си Сабриел видя, че са направени от красив розов камък, който някога сигурно е бил прекрасен. Сега бяха много почернели от огъня и величието им беше изчезнало. Уайндинг Пост беше изгубил последните си три етажа, от общо седем. Бум Хук се извисяваше както винаги, но слънцето струеше през зейнали дупки, разкривайки опустошения интериор. Нямаше и следа от гарнизон, пункт за събиране на пътна такса, хаспели или някакви живи същества.

Огромната баражна верига все така се простираше из пролива. Огромните железни брънки, всяка от които дълга и широка колкото рибарската лодка, се зеленееха над водата, оцапани от раците, и се издигаха към всяка от кулите. Части от нея можеха да се видят в средата на пролива, когато вълните се отдръпваха и дългата верига проблясваше хлъзгава и зелена в браздата между вълните, като някакво дебнещо чудовище от морските дълбини.

— Ще трябва да се приближим до кулата Уайндинг Пост, да извадим мачтата и да гребем под веригата, в най-високата й част — заяви Тъчстоун, след като няколко минути разглежда веригата през телескопа, опитвайки се да прецени дали е потънала достатъчно, за да им позволи да преминат. Ала въпреки че тяхната лодка газеше относително плитко, това щеше да бъде твърде рисковано и те не смееха да дочакат прилива в късния следобед. В някакъв момент в миналото, може би когато кулите са били опустошени, веригата е била опъната максимално. Инженерите, които го бяха направили, щяха да останат доволни, защото тя видимо не беше поддала.

— Могет, върви при носа и бъди нащрек за нещо необичайно във водата. Сабриел, би ли могла да наблюдаваш брега и кулата, за да ни пазиш от нападения.

Сабриел кимна, доволна, че работата като капитан на тяхната малка лодка беше направила много, за да избие от главата на Тъчстоун нелепите му сервилни обноски и го бе превърнала в по-нормален човек. Могет, от своя страна, скочи на носа безропотно, въпреки пръските, които от време на време се изсипваха върху главата му, когато пореха диагонално вълните — към малкия удобен триъгълник между брега, морето и веригата.

Приближиха се възможно най-близо, преди да извадят мачтата. Вълнението беше намаляло, защото Белис Маут бе добре заслонен от двете ивици земя, но приливът се беше обърнал и откъм океана започваше да нахлува силно течение към Саерско море.

Така че, дори без мачта и платна, те се носеха бързо към веригата, а Тъчстоун гребеше с все сила, само за да запази разстоянието, необходимо за обръщане. След миг това се оказа невъзможно, затова Сабриел взе едно от веслата и те загребаха заедно, докато Могет ги напътстваше на висок глас.

През няколко секунди, в края на всяко пълно загребване, докато гърбът й беше почти залепнал за седалката, Сабриел хвърляше по един поглед през рамо. Носеха се към тесния коридор между високите, но рушащи се стени на Уайндинг Пост, и огромната верига, издигаща се над бурното море сред пелена от бяла пяна. Тя чуваше меланхоличното стенание на брънките, като хор наранени моржове. Дори тази грамадна верига се движеше според прищевките на морето.

— Завийте малко наляво — извика Могет. Тъчстоун подпря веслото си за малко, после котката скочи долу, крещейки: — Приберете веслата и се наведете!

Веслата паднаха с трясък и цопнаха вътре, Сабриел и Тъчстоун просто легнаха по гръб, а Могет беше някъде помежду им. Лодката се разлюля и се гмурна във вълните, а стонът на веригата прозвуча ужасно и близо. Сабриел, която в един миг виждаше ясното синьо небе, в следващия успя да види единствено зеленото, осеяно с водорасли желязо над главата си. Когато вълните издигнаха лодката, тя можеше да протегне ръка и да докосне огромната баражна верига на Белис Маут.

После се озоваха от другата страна и Тъчстоун вече изваждаше веслото си, а Могет отиваше на носа. Сабриел искаше просто да си лежи там и да гледа небето, но порутената стена на Уайндинг Пост се намираше на не повече от едно гребло разстояние. Тя се изправи и продължи да гребе.

Водата промени цвета си в Саерско море. Сабриел прокара ръка из нея, учудена от чистия й тюркоазен блясък. Въпреки всичките си цветове, тя беше невероятно прозрачна. Водата беше много дълбока, ала момичето успя да види само първите пет или шест метра, взирайки се в танца на малките рибки под мехурите от дирята на тяхната лодка.

Чувстваше се спокойна, временно забравила грижите си, а всички неприятности, които й предстояха или бе преживяла, за момента бяха изчезнали сред всеотдайното съзерцаване на прозрачната, синьо-зелена вода. Тук нямаше мъртво присъствие, липсваше постоянното осъзнаване за многото врати към смъртта. Дори Магията на Хартата се губеше в морето. За няколко мига тя забрави за Тъчстоун и Могет. Дори баща й изчезна от съзнанието й. Съществуваше само цветът на морето и неговата хладина върху ръката й.

— Скоро ще можем да видим града — каза Тъчстоун, нарушавайки душевното й блаженство. — Ако кулите още стоят.

Сабриел кимна замислено и бавно извади ръката си от морето, сякаш се разделяше със скъп приятел.

— Сигурно ти е трудно — каза тя, почти на себе си, без да очаква отговор от него. — Изминали са двеста години, а кралството бавно се е разпадало, докато си спал.

— Всъщност не вярвах в това, докато не видях Нестоу, а след това и кулите в Белис Маут — отвърна Тъчстоун. — А сега, боя се — дори и голям град, за който изобщо не съм допускал, би могъл да се промени.

— Никакво въображение — каза строго Могет. — Никакво мислене напред. Недостатък на характера ти. Фатален недостатък.

— Могет — каза възмутено Сабриел, сърдита на котката, задето е провалила още един евентуален разговор. — Защо си толкова груб с Тъчстоун?

Могет просъска, а козината по гърба му настръхна.

— Аз съм точен, не груб — сопна се той, обръщайки им гръб със заучено пренебрежение. — А и той си го заслужава.

— Дойде ми до гуша! — заяви Сабриел. — Тъчстоун, кое е това, което Могет знае, а аз — не?

Тъчстоун мълчеше, кокалчетата на ръцете му бяха побелели върху румпела, а очите му бяха вперени в далечния хоризонт, сякаш вече виждаше кулите във Велизар.

— В крайна сметка ще се наложи да ми кажеш — каза Сабриел, а в гласа й се долови нотка от тона на отговорника по дисциплината. — Не може да е чак толкова лошо, нали?

Тъчстоун навлажни устните си, поколеба се, а после проговори.

— Проявих глупост, а не злост, милейди. Преди двеста години, по време на царуването на последната кралица… струва ми се… зная, че донякъде съм отговорен за упадъка на кралството, за краха на царския род.

— Моля! — възкликна Сабриел. — Как е възможно?

— Така е — продължи натъженият Тъчстоун, а ръцете му трепереха толкова силно, че лодката се движеше в странен зигзаг. — Имаше… всъщност…

Той замълча, пое дълбоко дъх, поизпъна гръб, и продължи, сякаш докладваше пред висш офицер.

— Не знам колко мога да ти разкажа, защото става дума за Великите Харти. Откъде да започна? С кралицата, може би. Тя имаше четири деца. Най-големият й син, Рогир, беше мой другар от детинство. Той винаги беше водачът във всяка игра. Той даваше идеите — ние ги изпълнявахме. По-късно, докато растяхме, идеите му ставаха по-необичайни и не така хубави. Разделихме се. Аз постъпих в Гвардията, той преследваше личните си интереси. Сега знам, че тези интереси навярно са били свързани със Свободна магия и некромантия — тогава не го подозирах. Знам, че е трябвало, но той беше потаен и често отсъстваше.

— Към края… имам предвид няколко месеца преди да се случи това… ами, Рогир беше отсъствал няколко години. Върна се точно преди Зимния фестивал. Радвах се да го видя, защото беше възвърнал образа си от детството. Беше престанал да се интересува от странните неща, които привличаха вниманието му. Отново прекарвахме повече време заедно: лов със соколи, езда, пиене, танци.

След това, в един късен следобед — един студен, мразовит следобед, почти по залез — аз бях на пост, охранявах кралицата и придворните й дами. Те играеха кранак. Рогир дойде при нея и я помоли да го последва до мястото, където стояха Великите камъни… Ей, мога да го кажа!

— Да — намеси се Могет. Изглеждаше уморен, като улична котка, понесла прекалено много ритници. — Морето отмива всичко, за известно време. Можем да говорим за Великите Харти, поне временно. Бях забравил, че е така.

— Продължавай — каза развълнувано Сабриел. — Да се възползваме от това, докато е възможно. Великите камъни трябва да са камъните и хоросанът от песничката — третата и петата Велики Харти?

— Да — отвърна Тъчстоун разсеяно, сякаш разказваше урок, — заедно със Стената. Хората, или които и да са били онези, които са създали Великите Харти, са разположили две в родословието и две в материални конструкции: Стената и Великите камъни. Всички по-маловажни камъни получават силата си от единия или другия.

— Великите камъни… Рогир дойде и каза, че там има нещо нередно, нещо, с което кралицата трябва да се заеме. Той беше неин син, но тя не отдаваше голямо значение на неговите знания и не му вярваше, когато говореше за нередностите с камъните. Тя беше маг на Хартата и не долавяше нищо нередно. Освен това печелеше на кранак, затова му каза да изчака до сутринта. Рогир се обърна към мен, помоли ме да се намеся, и, Хартата да ми е на помощ, аз го направих. Повярвах му. Доверих му се и моето доверие убеди и кралицата. Накрая тя се съгласи. Дотогава слънцето бе залязло. Рогир, аз, трима стражи и две придворни дами слязохме при хранилището, където се намират Великите камъни.

Гласът на Тъчстоун се сниши до шепот, когато продължи, и стана дрезгав.

— Долу наистина имаше нещо ужасно нередно, но то бе дело на Рогир, а не негово откритие. Там има шест Велики камъка и когато наближихме, два от тях тъкмо се чупеха, разрушени с кръвта на собствените му сестри, принесени в жертва от неговите слуги, плод на Свободна магия. Станах свидетел на последните мигове от живота им, смътната надежда в замъглените им очи, когато баржата на кралицата се понесе по водата. Изпитах шока от счупването на Камъните и помня как Рогир пристъпи зад кралицата, и ловко преряза гърлото й с назъбен кинжал. Той носеше чаша, златна чаша, една от чашите на кралицата, за да събере кръвта, но аз бях твърде бавен, твърде бавен…

— Значи историята, която ми разказа в Свещената дупка не е била вярна — прошепна Сабриел, когато гласът на Тъчстоун пресипна и заглъхна, а по лицето му потекоха сълзи. — Кралицата не е оцеляла…

— Не — промърмори Тъчстоун. — Но не съм искал да те лъжа. В главата ми беше пълна каша.

— Какво се е случило всъщност?

— Другите двама стражи бяха хора на Рогир — продължи Тъчстоун, а гласът му бе пропит със сълзи, приглушен от мъка. — Те ме нападнаха, но Блеър — една от придворните дами — се хвърли насреща им. Аз обезумях, обзе ме желание да се бия, бях разярен. Убих и двамата стражи. Рогир бе скочил от баржата и крачеше към Камъните, хванал в ръка чашата. Неговите четирима заклинатели го чакаха, забулени с черни качулки, около третия камък, следващия, който предстоеше да счупят. Нямаше да успея да се добера до него навреме, разбрах го. Запратих меча си. Той полетя право в целта и го улучи точно над сърцето. Рогир изпищя, звукът отекна многократно и той се обърна към мен! Прободен с меча ми, но без да спира да върви, вдигнал високо онази противна чаша с кръв, сякаш ми предлагаше питие.

„Можеш да разкъсаш това тяло“ — каза той, докато вървеше. — „Да го разпориш като зле ушит костюм. Но аз не мога да умра.“

Приближи се на ръка разстояние от мен и аз можех само да го гледам в лицето, да гледам злото, което се намираше толкова близо, зад познатите ми черти… след това се появи ослепителна бяла светлина, звукът от звънци — звънци като твоите, Сабриел — и гласове, жестоки гласове… Рогир се дръпна назад, чашата падна, а кръвта плуваше във водата като олио. Обърнах се, видях стражи на стъпалата и горящ, виещ се стълб от бял огън; един мъж с меч и звънци… после припаднах, или бях повален в несвяст. Когато се свестих, се намирах в Свещената дупка и видях лицето ти. Не знам как съм се озовал там, кой ме е сложил там… все още спомените ми са откъслечни.

— Трябваше да ми кажеш — каза Сабриел, стараейки се да вложи колкото може повече съчувствие в гласа си. — Но може би е трябвало да изчакаш морето да освободи онова обвързващо заклинание. Кажи ми, мъжът с меча и звънците Абхорсен ли беше?

— Не знам — отвърна Тъчстоун. — Вероятно.

— Почти сигурно, бих казала — добави Сабриел. Тя погледна Могет, замислена за онзи стълб от виещ се огън. — Ти също си бил там, нали, Могет? Необвързан, в предишната си форма.

— Да, бях там — каза котката. — С Абхорсен от онова време. Много могъщ маг на Хартата и владетел на звънците, но малко прекалено добродушен, за да се справи с предателството. Имах ужасни неприятности с това да го заведа във Велизар и в крайна сметка не успяхме да стигнем навреме, за да спасим кралицата или нейните дъщери.

— Какво се случи? — прошепна Тъчстоун. — Какво се случи?

— Рогир вече е бил един от мъртвите, когато се е върнал във Велизар — каза уморено Могет, сякаш разказваше цинична история на група близки приятели. — Но само един Абхорсен би могъл да го знае, а той не беше там. Истинското тяло на Рогир е било скрито някъде… е скрито някъде… и той се подвизаваше в творение на Свободната магия, което използваше като физическо тяло.

Някъде по пътя на своето обучение, той бе заменил истинския живот за власт и като всички мъртви, е имал нужда непрекъснато да отнема живот, за да остане извън пределите на смъртта. Ала Хартата много го затруднявала да прави това, където и да било в кралството. Затова той решил да я унищожи. Можел е да се ограничи до унищожаването на няколко от по-второстепенните камъни, някъде далече, но това би му осигурило само малка територия, в която да дебне, а Абхорсен щял да го открие скоро. Затова решил да счупи Великите камъни, а за тази цел му трябвала кралска кръв — кръвта на собственото му семейство. Разбира се, също и на Абхорсен и Клеър, но с нея щял да се снабди много по-трудно.

Тъй като бил син на кралицата, умен и много могъщ, той почти постигнал целите си. Два от шестте Велики камъка били счупени. Кралицата и дъщерите й били убити. Абхорсен се намеси твърде късно. Наистина, той успя да го прогони надалече в смъртта, но оттогава истинското му тяло не е открито. Рогир продължава да живее. Дори от смъртта, той направлява разпадането на кралството — кралство без кралско семейство, в което една от Великите Харти беше осакатена, покварявайки и омаломощавайки всички останали. Той не беше напълно разгромен в онази нощ, при хранилището. Просто го забавиха и от двеста години се опитва да се върне, опитва се отново да влезе в живота…

— Успял е, нали? — прекъсна го Сабриел. — Той е онова същество, което наричат Керигор, и с което много поколения от рода Абхорсен се сражават, опитвайки се да го задържат в пределите на смъртта. Той е онзи, който се е завърнал, Висшият мъртъв, убил патрула при Разполовения хребет, господарят на разяждащия дух.

— Не знам — отвърна Могет. — Баща ти мислеше така.

— Той е — каза отнесено Тъчстоун. — Керигор беше прякорът на Рогир в детството. Аз го измислих, в деня, в който се бихме в калта. Цялото му обредно име беше Рогирек.

— Той — или неговите слуги — трябва да са подмамили баща ми във Велизар, точно преди да излезе от смъртта — размишляваше гласно Сабриел. — Чудно защо е влязъл в живота толкова близо до Стената?

— Тялото му трябва да е близо до Стената. Той трябва да е близо до него — каза Могет. — Би трябвало да знаеш това. За да поднови главното заклинание, което го предпазва от това някога да премине отвъд Последната порта.

— Да — отвърна Сабриел, припомняйки си пасажите от „Книга за мъртвите“. Тя потрепери, но успя да обуздае вълнението си, преди да се е превърнало в мъчителен стон. Някъде в душата си изпитваше нужда да изкрещи, да се разплаче. Щеше й се да избяга в Анселстиер, да прекоси Стената, да остави зад себе си мъртвите и магията, да отиде колкото може по на юг. Но тя потисна тези чувства и каза: — Един Абхорсен вече го е победил. Но най-напред трябва да открием тялото на баща ми.

Последва кратко мълчание, нарушавано само от вятъра, който духаше в платната, и тихото скърцане на такелажа. Тъчстоун избърса очите си с ръка и погледна Могет.

— Има нещо, за което искам да попитам. Кой изпрати духа ми в смъртта и превърна тялото ми в статуя?

— Така и не разбрах какво стана с теб — отвърна Могет. Зелените му очи отвърнаха на погледа на Тъчстоун, но котката не беше тази, която примигна. — Но сигурно е бил Абхорсен. Ти беше обезумял, когато те изведохме от хранилището. Беше побеснял, навярно заради счупените Велики камъни. Нямаше спомени, нищо. Изглежда двеста години не са твърде много време за възстановително лечение. Сигурно е видял нещо в тебе — или Клеър е видял нещо в леда… О, беше ми трудно да го изрека. Сигурно наближаваме града и влиянието на морето отслабва. Заклинанието се подновява…

— Не, Могет! — възкликна Сабриел. — Искам да знам, трябва да знам кой си. Каква е връзката ти с Великите…

Гласът й заседна в гърлото и единственото, което излезе оттам, бе някакво изумено гъргорене.

— Твърде късно е — каза Могет. Той започна да почиства козината си, розовият му език се стрелваше напред, а цветът му се открояваше на фона на бялата козина.

Сабриел въздъхна и погледна към тюркоазното море, после към слънцето — жълт диск, разположен в синьо поле, изпъстрено с бели ивици. Платното над главата й се изду от лек ветрец, който разроши косата й. Чайките се придвижваха напред, за да станат част от своите кряскащи събратя, хранещи се с рибните пасажи, чиито яркосребристи оттенъци проблясваха близо до повърхността.

Всичко наоколо беше изпълнено с живот и пъстрота и се радваше на съществуванието. Дори соленият вкус на кожата й, вонята на риба и собственото й неизмито тяло, бяха някак ароматни и живи. Откъснати много далече от мрачното минало на Тъчстоун, заплахата от Рогир/Керигор и смразяващия, леден дъх на смъртта.

— Налага се да бъдем много внимателни — каза накрая Сабриел — и да се надяваме, че… какво каза на Старейшината на Нестоу, Тъчстоун?

Той веднага разбра за какво говори тя.

— Дано Хартата запази всички ни.