Сабриел

Глава двадесет и осма

Сабриел си наложи да се върне до главния вход, вместо да хукне, пищейки. Виждаха я много войници — все още редяха фенери отвън, които пръскаха светлината си от стълбите, а няколко войника държаха макара със спираловидна тел, в очакване да я развият. Погледнаха я разтревожено, когато мина покрай тях.

Саркофагът тъкмо се плъзгаше от рампата към коридора пред нея. Сабриел лесно би могла да мине покрай него, но изчака отвън, вгледана през портала. След миг разбра, че Хорис стои до нея, едната половина на лицето му се осветяваше от фенерите, а другата тънеше в сянка.

— Мъглата… мъглата е почти пред портала — каза тя твърде бързо, за да прозвучи спокойна.

— Знам — отвърна спокойно Хорис. — Онази стрелба беше отбранителна. Шестима мъже и един ефрейтор.

Сабриел кимна. Беше усетила смъртта им като леки удари в стомаха си. Вече се каляваше да не обръща внимание, съзнателно да потиска сетивата си. Тази нощ щеше да има още много смърт.

Внезапно усети нещо, което не беше смърт, но идваше от вече мъртви същества. Изпъна се като струна и възкликна:

— Полковник! Слънцето е залязло — и нещо идва, идва пред мъглата!

Тя извади меча си, докато говореше, а този на полковника проблесна миг по-късно. Групата с телта се огледа сепнато, а след това войниците хукнаха към стълбите и коридора. От двете страни на вратата групи от по двама души накланяха тежките, опрени върху триножници картечници и опряха мечовете си в новоизградените стени от пясъчни торби.

— Втори етаж, бъдете готови! — извика Хорис и над главата си Сабриел чу как затворите на петдесет пушки изщракват. С крайчеца на окото си тя зърна как двама разузнавачи излизат навън и заемат позиция зад нея, поставили стрелите в тетивата, с готови за стрелба лъкове. Знаеше, че са готови да я вкарат вътре, ако се наложи…

В изпълнената с очакване тишина се долавяха само обичайните нощни звуци. Вятърът в големите дървета покрай училищната ограда, който се усилваше, докато небето притъмняваше. Щурците започваха да свирят. После Сабриел го чу — силното скърцане на мъртвешки стави, които вече не бяха свързани с хрущял; тропотът на мъртвешки крака, чиито кости, подобни на подковани обувки тракаха през изгнилата плът.

— Ръце — каза тя неспокойно. — Стотици ръце.

Още докато говореше, една плътна стена от мъртва плът се удари в железните порти, отхвърляйки ги настрана с един светкавичен удар. След това навсякъде плъзнаха бледи подобия на човешки фигури, а устите на мъртвите преглъщаха и съскаха в някаква ужасяваща пародия на боен вик.

— Огън!

В последвалия миг след тази заповед, Сабриел изпита ужасяващия страх, че пушките няма да проработят. После оръжията изтрещяха, а картечниците подеха ужасен, лаещ рев, докато от тях се сипеха червени трасиращи куршуми, рикоширайки от паважа в една безумна плетеница от страшно насилие. Куршумите разкъсваха мъртвата плът, трошаха кости, събаряха и катурваха ръцете, но те продължаваха да прииждат, докато накрая бяха буквално разкъсани на парчета, окачени върху бодливата тел.

Стрелбата утихна леко, но преди да е престанала напълно, се появи още една вълна от олюляващи се ръце, които пълзяха, притичваха през портата, пъхаха се и се прехвърляха през оградата. Бяха стотици, притиснати толкова плътно един до друг, че събориха тела и влязоха вътре, преди и последният от тях да бъде покосен от оръдията в самото подножие на входните стълби. Някои от тях, които все още имаха капка човешки разум, отстъпиха, за да бъдат обхванати от мощните огньове на гранатите от бял фосфор, хвърлени от втория етаж.

— Сабриел, влез вътре! — нареди Хорис, когато последните ръце се строполиха и запълзяха в обезумели кръгове, докато не бяха пронизани от още куршуми, които ги оставиха на място.

— Да — отвърна Сабриел, гледайки килима от трупове, трептящите пламъци на фенерите и късовете фосфор, които горяха като свещи в някаква ужасяваща костница. Неприятната миризма на барут изпълваше носа й, просмукваше се в косата й, в дрехите й, а дулата на картечниците зловещо проблясваха в червено от двете й страни. Ръцете бяха вече мъртви, но въпреки всичко, от това масово изтребление й призляваше повече, отколкото от всяка Свободна магия…

Тя влезе вътре, прибирайки меча в ножницата. Едва тогава си спомни за звънците. Навярно би могла да отблъсне тази огромна тълпа от ръце, да ги изпрати с мир обратно в смъртта, без… — ала вече бе твърде късно. А и ако я бяха надвили?

Сега щяха да се появят призрачни ръце, тя го знаеше, а те не можеха да бъдат спрени с физическа сила, нито със звънците й, освен ако не дойдеха в малки групи… А вероятността за това беше равна на тази за преждевременно зазоряване…

В коридора имаше още войници, но те бяха с ризници и шлемове, и огромни щитове и стрели с широки глави, покрити със сребърни ивици и най-елементарните символи на Хартата, нарисувани с тебешир и плюнка. Те пушеха и пиеха чай от второкачествения порцелан на училището. Сабриел се досети, че са тук, за да се бият, когато оръдията претърпят неуспех. Около тях витаеше някаква атмосфера на контролирано безпокойство — не точно перчене, просто някаква странна смесица от вещина и цинизъм. Независимо какво беше това, то накара Сабриел да премине небрежно покрай тях, сякаш съвсем не бързаше.

— Добър вечер, госпожице.

— Приятно е да чуеш оръдията, нали? На практика никога не работят на север!

— С това темпо няма да имат нужда от нас.

— Не е като на Границата, нали, госпожице?

— Успех с мъжа в металната табакера, госпожице.

— Успех и на всички вас — отвърна Сабриел, опитвайки се да се усмихне в отговор на широките им усмивки. После стрелбата отново започна и тя трепна, а усмивката й изчезна — но те бяха отклонили вниманието си от нея, и отново го бяха насочили навън. Не бяха толкова безгрижни, колкото се преструваха, помисли си Сабриел, докато се промъкваше през страничните врати, които водеха от коридора към Голямата зала.

Тук настроението беше много по-изпълнено със страх. Саркофагът се намираше в далечния край на залата, подпрян срещу платформата за изказвания. Всички останали се намираха колкото се може по-далече в противоположния край. Разузнавачите бяха от едната страна и също пиеха чай. Магистра Гринууд разговаряше с Тъчстоун в средата, а трийсетината момичета — всъщност млади жени — се бяха подредили до стената срещу войниците. Всичко това напомняше някаква необичайна пародия на училищен танц.

Зад дебелите стени и прозорците със спуснати кепенци на Голямата зала стрелбата почти можеше да бъде объркана с много силна градушка, а гранатите с гръмотевици, но не и ако човек бе наясно какво става. Сабриел отиде в центъра на помещението и извика.

— Магове на Хартата! Моля, елате тук.

Те дойдоха, младите жени бяха по-бързи от войниците, при които умората от работата през деня и близостта до саркофага си казваха думата. Сабриел погледна ученичките, лицата им бяха ведри и открити, а вълнението им бе леко примесено със страх пред тръпката от непознатото. В множеството бяха две от най-добрите й приятелки, Сълин и Елимер, но сега тя се чувстваше много отдалечена от тях. Навярно това личеше и по вида й, помисли си, когато видя в очите им уважение и нещо като учудване. Дори символите на Хартата върху челата им изглеждаха като козметични репродукции, макар да знаеше, че са истински. Беше толкова несправедливо да ги намесва в това…

Сабриел отвори уста, за да каже нещо, и шумът от стрелбата внезапно секна, точно навреме. В последвалата тишина, едно от момичетата се разсмя нервно. Ала Сабриел внезапно долови много смърт, настъпила едновременно, и гръбнакът й бе докоснат от студените пръсти на познатия страх. Керигор се приближаваше. Неговата сила бе накарала оръдията да млъкнат, а не отслабването на атаката. Тя дочу слаби викове и дори… писъци. Сега щяха да се сражават с по-стари оръжия.

— Бързо — каза тя, вървейки към саркофага, докато говореше. — Трябва да се хванем за ръце и да образуваме кръг около саркофага. Госпожо магистра, бихте ли подредили всички, лейтенант, моля ви, доведете хората си при момичетата…

Навсякъде другаде, по всяко друго време, това би предизвикало неприлични шеги и смях. Тук, докато мъртвите бяха обградили сградата, а саркофагът бе надвиснал сред тях, това беше просто заповед. Мъжете бързо се придвижиха до местата си, а младите жени се хванаха за ръце. След няколко секунди саркофагът бе обграден от Магове на Хартата.

След като вече бяха свързани физически, не се налагаше Сабриел да говори. Тя усещаше всеки един от кръга. Тъчстоун беше от дясната й страна, излъчвайки позната и силна топлина. Мисис Гринууд беше от лявата, не толкова силна, но пък опитна — и така нататък, из целия кръг.

Сабриел бавно придвижи символите на Хартата за отваряне в предната част на съзнанието си. Те се разраснаха, а силата им се разля из целия кръг и нарастваше, докато се насочи навътре, като стесняващ се водовъртеж на вихрушка. Около саркофага се разля златиста светлина, вече видимите лъчи се въртяха около него по посока на часовниковата стрелка, все по-бързо и по-бързо.

Сабриел насочваше силата на Магията на Хартата към центъра, извличайки всяка частица, която Маговете бяха в състояние да произведат. Войниците и ученичките трепереха, а някои от тях паднаха на колене, ала ръцете им си останаха свързани, а кръгът — пълен.

Самият саркофаг започна бавно да се върти върху платформата със зловещ пронизителен звук, като огромна несмазана панта. Изпод капака му започна да струи пара, но златистата светлина я разсея. Все така скърцайки, саркофагът започна да се върти още по-бързо, докато се превърна в петно от бронз, бяла пара и жълта като яйчен жълтък светлина. После, с нечуван досега писък, внезапно спря, а капакът му изхвърча и прелетя над главите на Маговете, разбивайки се на пода на повече от трийсет крачки от тях.

Магията на Хартата също секна, сякаш приземена от успеха си, кръгът се разпадна, а по-малко от половината участници в него останаха прави.

Разтреперана и все още здраво стиснала ръцете на Тъчстоун и магистрата, Сабриел отиде залитайки до саркофага и погледна вътре.

— Той изглежда досущ като вас! — каза мисис Гринууд, поглеждайки сепнато Тъчстоун.

Преди Тъчстоун да успее да отговори, в коридора отвън се чуха удари на стомана и виковете се усилиха. Разузнавачите, които още стояха на крака, извадиха мечовете си и се втурнаха към вратата, ала преди да се доберат до нея, оттам нахълтаха още войници — окървавени, ужасени войници, които хукнаха към ъглите, или се хвърлиха на земята, като плачеха, смееха се, или трепереха безмълвно.

След тях дойдоха някои от по-тежковъоръжените войници в коридора. Тези мъже все още бяха запазили някакво подобие на контрол. Вместо да продължат да бягат, те се хвърлиха към вратата и спуснаха резето на мястото му.

— Той е от вътрешната страна на главния вход! — извика един от мъжете към Сабриел, а лицето му бе пребледняло от ужас. Нямаше съмнение кой беше „той“.

— Бързо, последните ритуали! — сопна се Сабриел. Измъкна ръцете си от хватката на останалите и ги протегна над тялото, образувайки символа за огън, пречистване и покой в съзнанието си. Не погледна особено внимателно тялото. Рогир наистина много приличаше на един заспал, беззащитен Тъчстоун.

Беше уморена, а около тялото все още витаеха защити на Свободната магия, ала скоро първият символ увисна във въздуха. Тъчстоун беше преместил ръката си върху рамото й, като й вливаше сила. Останалите от кръга бяха изпълзели и отново хванаха ръцете си — и внезапно Сабриел изпита зараждащо се облекчение. Щяха да успеят, човешкото тяло на Керигор щеше да бъде унищожено, а е него и по-голямата част от силата му…

В този момент цялата северна стена се взриви, разхвърчаха се тухли, а вътре нахлу червен прах, като огромна вълна, който повали всички сред заслепяващите, задушаващи руини.

Сабриел лежеше и кашляше, ръцете й леко докосваха пода, а коленете й се огъваха, докато правеше опити да се изправи. Очите й бяха пълни с прах и песъчинки, а всички фенери бяха угаснали. Заслепена, тя заопипва пространството около себе си, но откри само още парещия бронз на саркофага.

— Кървавата цена трябва да бъде платена — каза един кряскащ, нечовешки глас. Познат глас, макар че не се отличаваше с плавните, унищожителни нотки на Керигор… Глас, който й напомни за ужасяващия говор от нощта, прекарана в Свещената дупка, когато Хартиеното крило изгоря.

Мигайки яростно, Сабриел изпълзя далече от този звук, близо до саркофага. Съществото не продължи веднага, но тя чуваше как се приближава, а въздухът пращеше и свистеше, докато се движеше.

— Трябва да доставя и последния си товар — каза то. — Тогава сделката ще бъде приключена и мога да получа възмездие.

Сабриел отново примигна, а по лицето й се стичаха сълзи. Зрението й постепенно се възвърна, а през съборената стена пред нея се разкри картина, изтъкана от сълзи и първите лъчи лунна светлина, картина, замъглена от червения прах на натрошените тухли.

Всички сетива на Сабриел крещяха в нея. Свободната магия, мъртвите, опасността, дебнеща навсякъде около нея…

Съществото, което доскоро бе Могет, проблесна на малко повече от пет метра разстояние. Беше по-набито, отколкото при предишното си появяване, но също толкова деформирано — огромно туловище, понесло се към нея на върха на поток от струяща, завихрена енергия.

Внезапно зад гърба му подскочи един войник, забивайки меча си дълбоко в него. То почти не го забеляза, но мъжът изпищя и избухна в бели пламъци. Огънят го унищожи за миг, а мечът му се превърна в парче метал, който изгори дебелите дъбови дъски на пода.

— Нося ти меча на Абхорсен — каза съществото, като хвърли настрани един дълъг, едва забележим предмет. — И звънеца, наречен Астарел.

Той го положи нежно на земята, а среброто проблесна за миг, преди да потъне в морето от прах.

— Приближи се, Абхорсен. Измина много време от началото на всичко това.

После съществото се разсмя със звук, наподобяващ запалена клечка кибрит, и започна да се движи около саркофага. Сабриел разхлаби пръстена на ръката си и отстъпи назад, а саркофагът остана помежду им, докато мислите й препускаха. Керигор беше съвсем близо, но може би все още имаше време да превърне това същество отново в Могет и да довърши последните ритуали…

— Спри!

Думата прозвуча като отвратително облизване по лицето от езика на някакво влечуго, но в нея имаше власт. Сабриел застана мирно, против волята си, както направи и пламтящото създание. Тя се опита да погледне покрай него, притваряйки очи срещу светлината, стараейки се да отгатне какво се случва в другия край на Залата. Не че изпитваше особено голяма нужда да види.

Беше Керигор. Войниците, които бяха залостили вратата, лежаха мъртви около него, острови от бледа плът на фона на морето от мрак. Сега той нямаше никаква форма, ала в присъствието му, наподобяващо мастилено петно, се долавяха получовешки черти. В очите му пламтеше бял огън, а зейналата му уста беше покрита с мъждукащи въглени, тъмночервени, като съхнеща кръв.

— Абхорсен е мой — изхриптя Керигор, а гласът му бе дълбок и някак плавен, сякаш думите му клокочеха като лава, примесена със слюнка. — Ще я оставиш на мен.

Съществото, някога наричано Могет, издаде пращящ звук и отново помръдна, а след него се сипеха бели искри, подобно на миниатюрни звезди.

— Чакал съм твърде дълго, за да позволя някой друг да ми отнеме възмездието! — просъска то, привършвайки с пискливо мяукане, което все още напомняше за котката. После се втурна към Керигор, блестяща електрическа комета, запратена към мрака на неговото тяло, която се разби в призрачната му материя като чук, налагащ месото, за да стане по-крехко.

За миг никой не помръдна. Всички бяха шокирани от изненадващата атака. После мрачната фигура на Керигор отново се вледени, а дългите пипала на печалната нощ се обвиха около искрящия нападател, като го задушиха и погълнаха с неумолимата ненаситност на октопод, удушил костенурка с ярка черупка.

Обзета от отчаяние, Сабриел се огледа, за да открие Тъчстоун и магистрат Гринууд. Из озарения от лунна светлина въздух бавно продължаваше да се стеле тухлен прах, като някакъв смъртоносен газ с ръждив цвят, а лежащите наоколо тела сякаш бяха жертви на задушаващата му отрова. Ала те бяха уцелени от тухли или дървени трески, разхвърчали се при счупването на скамейките.

Сабриел видя най-напред магистрата, която лежеше малко по-надалече, свила се на една страна. Всеки друг би си помислил, че е в безсъзнание, но тя разбра, че е мъртва. Беше улучена от една дълга, подобна на нож треска от счупена скамейка, а твърдото като желязо дърво я беше пронизало цялата.

Знаеше, че Тъчстоун е жив — и го видя, подпрян на купчина натрошена мазилка. Очите му отразяваха лунната светлина.

Сабриел отиде при него, стъпвайки между труповете и отломките, петната току-що пролята кръв и безмълвните, смъртоносно ранени хора.

— Кракът ми е счупен — каза Тъчстоун, с изкривена от болка уста. Той наведе глава към зейналата дупка в стената. — Бягай, Сабриел. Докато вниманието му е отклонено. Избягай на юг. Живей нормално…

— Не мога — отвърна тихо Сабриел. — Аз съм Абхорсен. Освен това, как ще избягаш с мен с този счупен крак?

— Сабриел…

Ала тя вече се бе извърнала. Взе Астарел и го накара да замълчи с опитните си ръце. Но от това нямаше нужда, тъй като звънецът беше запушен от тухлена прах и безмълвен. Нямаше да може да звъни както трябва, докато не се почисти с търпение, магия и здрави нерви. Сабриел остана вгледана в него за миг, после нежно го положи обратно на пода.

Мечът на баща й беше едва на няколко крачки от нея. Тя го взе и видя как символите на Хартата се леят по острието. Този път, те не образуваха обичайния надпис, а гласяха: „Клеър ме видя, Създателят на Стената ме сътвори, кралят ме кали, Абхорсен ме владее, за да не могат мъртвите да преминават в живота. Защото това не е техният път.“

— Това не е техният път — прошепна Сабриел. Зае отбранителна позиция и огледа Залата към гърчещата се мрачна маса, която представляваше Керигор.