Сабриел

Глава пета

До плоския връх на Разполовения хребет оставаше не повече от половин час непрестанно катерене, макар че пътеката стана по-стръмна и трудна. Вятърът се усили и проясни небето, а лунната светлина придаде форма на пейзажа. Ала без облаците бе станало много по-студено.

Сабриел обмисли идеята да направи заклинание на Хартата за сгряване, но беше уморена и усилието, свързано с това, можеше да й струва повече от ползата от топлината. Вместо това, тя спря и се загърна с една мушама, обточена с вълна, останала й от баща й. Мушамата беше поизносена и твърде голяма, затова се наложи да я стегне здраво с пояса на меча и раменния ремък, на който висяха звънчетата, но определено спираше вятъра.

След като се стопли донякъде, Сабриел продължи да изкачва последния, криволичещ участък от пътеката, където наклонът бе толкова стръмен, че хората, проправили пътя, се бяха принудили да изсекат стъпала в гранита — но те вече бяха износени и се рушаха, готови да поддадат под краката й.

Всъщност бяха толкова износени, че Сабриел стигна върха, без да го осъзнае. Навела глава, докато очите й се взираха на лунната светлина, за да открият твърдата част на следващото стъпало, кракът й се озова наполовина във въздуха, преди да си даде сметка, че такова няма.

Пред нея се простираше Разполовения хребет. Тясно било, където се събираха няколко склона на хълма и образуваха миниатюрно плато, с лека вдлъбнатина по средата. В тази вдлъбнатина имаше сняг, дебела пряспа с форма на пура, която светеше на лунната светлина, ослепителнобяла на фона на червения гранит. Нямаше дървета, или каквато и да било растителност, но в самия център на пряспата един тъмносив камък хвърляше дълга сянка под лунните лъчи. Той бе два пъти по-широк от Сабриел, а на височина я надминаваше три пъти, и изглеждаше непокътнат, докато тя не се приближи и видя зигзагообразната пукнатина, която го прорязваше през средата.

Никога преди Сабриел не бе виждала истински Камък на Хартата, но знаеше, че те наподобяват Стената, покрити със символи на Хартата, стичащи се като живак по камъка, събиращи се и разделящи се, само за да се съберат отново в една безкрайна история, разказваща за създаването на света.

По този камък имаше символи, ала те бяха застинали, сякаш замръзнали като снега. Безжизнени символи, просто безсмислени надписи, издълбани в един изваян камък.

Сабриел не бе очаквала точно това, макар че сега разбра, че не бе мислила по правилния начин. Беше решила, че светкавица или нещо подобно е разполовило камъка, но забравените уроци, които си припомняше със закъснение, й дадоха да разбере, че не е така. Само някаква ужасна сила на Свободната магия можеше да разполови Камък на Хартата.

Приближи се до камъка, а страхът се надигаше в нея като зараждащ се зъбобол, вещаейки, че предстои и нещо по-лошо. Вятърът бе по-силен и студен при хребета и мушамата изглеждаше все по-неудобна, понеже спомените за баща й извикваха в съзнанието й определени страници от „Книга за мъртвите“ и ужасяващи истории, които малките момиченца си разказваха в мрака на спалното помещение, далече от Старото кралство. Тези спомени будеха страхове, но Сабриел не ги изтласка в дъното на съзнанието си и си наложи да се приближи до камъка.

Тъмни петна от… нещо… скриваха част от символите, но едва когато Сабриел почти долепи лицето си към камъка, успя да разбере какво представляват, толкова мрачни и черни бяха под лунната светлина.

Когато разбра, рязко вдигна глава и се запрепъва назад, като едва не падна в снега. Петната бяха от засъхнала кръв и още щом ги видя, Сабриел разбра как е бил счупен камъкът и защо кръвта не е била отмита от дъжда или снега… защо никога нямаше да бъде отмита.

Един от маговете на Хартата беше принесен в жертва на този камък. Беше жертван от некромант, за да получи достъп до смъртта, или да помогне на нечий мъртъв дух да проникне в живота.

Сабриел хапеше долната си устна, докато не я заболя, а ръцете й помръдваха почти несъзнателно, наполовина рисувайки символи на Хартата от притеснение и страх. Заклинанието за този тип жертвоприношение се намираше в последната глава на „Книга за мъртвите“. Сега тя си го припомни с всички ужасяващи подробности. Това бе едно от многото неща, които бе забравила от онази книга със зелена подвързия — или бе принудена да забрави. Само много силен некромант би могъл да го използва. И само безкрайно зъл некромант би пожелал да го направи. А злото поражда зло, злото заразява местата и ги кара отново да привличат актове на…

— Престани! — прошепна на глас Сабриел, за да изтрие образите от мозъка си. С всяка минута ставаше все по-тъмно, ветровито и студено. Налагаше се да вземе решение: да лагерува тук и да се свърже с водача си, или незабавно да продължи в произволна посока, с надеждата, че ще успее да го повика от друго място.

Най-лошото бе, че водачът й бе мъртъв. Сабриел трябваше да влезе в смъртта, макар и за кратко, за да го извика и поговори с него. Това лесно можеше да се осъществи тук, защото жертвоприношението бе създало почти постоянен вход, сякаш бе оставило една врата постоянно открехната. Ала кой можеше да знае какво се спотайва и дебне в студената река оттатък.

Сабриел се спря за миг, като трепереше и се ослушваше, напрегнала всичките си сетива, като някакво дребно животно, което знае, че наблизо ловува хищник. Тя мислено прелисти страниците на „Книга за мъртвите“ и си припомни дългите часове, прекарани в усвояване на Магията на Хартата от магистра Гринууд в слънчевата Северна кула на колежа „Уайвърли“.

Когато мигът свърши, тя знаеше, че е немислимо да направи лагер. Просто бе твърде уплашена, за да спи близо до разрушения Камък на Хартата. Само че би било по-бързо да извика водача си тук — а колкото по-бързо пристигнеше в дома на баща си, толкова по-скоро можеше да направи нещо, за да му помогне, така че се налагаше да направи компромис. Щеше да се защитава с Магията на Хартата с всички сили, да влезе в смъртта съвсем предпазливо, да повика водача си, да получи инструкции и да излезе възможно най-бързо. Дори по-бързо.

Решението й бе последвано от незабавни действия. Захвърли ските и раницата, натъпка в устата си малко сушени плодове и домашно приготвени дъвчащи бонбони за бърз прилив на енергия, и зае позата за медитация, която улесняваше магията на Хартата.

След кратки неприятности с бонбоните и зъбите си, тя започна. Символите се оформяха в съзнанието й — четирите основни знака на Хартата, представляващи върховете на ромб, които щяха да я предпазват както от физическа опасност, така и от Свободна магия. Сабриел ги задържа в съзнанието си, фиксира ги във времето и ги изтръгна от потока на вечната Харта. След това, като измъкна меча си, тя начерта груби контури в снега около себе си, поставяйки по един знак при всяка от четирите посоки. Когато приключи с всички знаци, придвижи този от съзнанието си от главата към ръката си, през меча и оттам в снега. Те се спуснаха като линии от златист огън и се оживиха, пламтейки върху земята.

Последният знак беше Северният знак, най-близък до разрушения камък, и той едва не се провали. Наложи се Сабриел да затвори очи и да използва цялата си воля, за да го принуди да се отдели от меча. Дори и тогава, той бе само бледо подобие на останалите три, и гореше толкова слабо, че едва разтопи снега.

Сабриел не му обърна внимание, потискайки гаденето, което бе изпълнило с жлъчен сок дъното на устата й, докато тялото й реагираше на борбата със знака на Хартата. Тя знаеше, че Северният знак е слаб, но и четирите точки бяха свързани със златисти линии и ромбът бе завършен, макар и нестабилен. Във всеки случай, това бе най-доброто, на което беше способна. Прибра меча в ножницата, свали ръкавиците си, и заопипва колана със звънчетата, а студените й пръсти ги брояха.

— Ранна — изрече на глас, докосвайки първия, най-малък звънец. Ранна, извикващия съня, мелодичният, нисък звук, който носеше тишината.

— Мозраел — Вторият звънец, с пронизителен, тътнещ звук. Мозраел бе пробуждащият, звънецът, който Сабриел не биваше никога да използва, звънецът, чийто звук бе като люлка, която запращаше звънящия в дебрите на смъртта, докато връщаше слушащия към живота.

— Кибет. — Кибет, пътешественика. Звънец с няколко звъна, сложен и противоречив. Той можеше да даде свобода на движението на някой мъртъв, или да го преведе през следващата порта. Не един некромант се бе обърквал с Кибет и беше отивал там, където не бива.

— Дайръм. — Музикален звънец, с ясен и мелодичен звук. Дайръм беше гласът, който мъртвите губеха толкова често. Ала Дайръм можеше също да накара да замълчи нечий твърде свободен език.

— Белгер. — Още един сложен звънец, който звънеше по своя воля. Белгер бе мислещият звънец, звънецът, който повечето некроманти използваха с ненавист. Той можеше да възстанови самостоятелното мислене, паметта и всички характерни особености на живия човек. Или, ако попаднеше в небрежни ръце, да ги изличи.

— Саранет. — Най-дълбокият, нисък звънец. Звукът на силата. Саранет беше ограничителят, звънецът, който приковаваше мъртвите според волята на този, който го направляваше.

И последният, най-голям звънец, който се стори още по-студен за пръстите на Сабриел, дори и в кожения калъф, който го караше да мълчи.

— Астарел, печалния — прошепна Сабриел. Астарел беше този, който прогонваше, последният звънец. Ако се използваше правилно, запращаше всеки, който го чуе, далече в смъртта. Всеки, включително и звънящия.

Ръката на Сабриел се изви във въздуха, докосна Ранна, а после се задържа върху Саранет. Тя внимателно развърза каиша и го измъкна. Езикът му, освободен от скривалището си, звънна леко, наподобявайки ръмженето на пробуждаща се мечка.

Сабриел го заглуши, стиснала езика с длан във вътрешността му, пренебрегвайки дръжката. С дясната си ръка измъкна меча и го вдигна в отбранителна позиция. Знаци на Хартата по острието уловиха лунната светлина и се пробудиха за живот. Сабриел ги наблюдава известно време, защото в тези неща понякога можеха да се видят поличби. По острието се стрелнаха странни символи, преди да се преобразуват в по-традиционния надпис, който тя познаваше добре. Сведе глава и се подготви да влезе в смъртта.

Без Сабриел да забележи, надписът започна да се подрежда отново, но някои негови части не бяха същите. „Създаден съм за Абхорсен, за да убива онези, които са вече мъртви“, гласеше обичайният надпис. Сега той продължаваше: „Клеър ме видя, Създателят на Стената ме направи, Кралят ме кали. Абхорсен е моят владетел.“

Затворила очи, Сабриел усети как се появява границата между живота и смъртта. Тя почувства вятъра в гърба си, сега изненадващо топъл, и лунната светлина, ярка и гореща като слънчевата. С лицето си усети абсолютния студ и отваряйки очи, видя сивата светлина на смъртта.

С усилие на волята, духът й премина от другата страна, а мечът и звънецът бяха в готовност. Тялото й се скова в ромба и около стъпалата й се изви мъгла, която обгърна краката й. Лицето и ръцете й се покриха със скреж, а знаците на Хартата светеха при всеки от върховете на ромба. Три от тях имаха стабилен пламък, но Северният знак лумна още по-ярко — и угасна.

Реката течеше бързо, но Сабриел стъпи срещу течението, без да обръща внимание нито на него, нито на студа, оглеждайки се съсредоточено, в търсене на капан или засада. Точно в този входен пункт към смъртта беше тихо. Тя чуваше как водата пада през Втората порта, но нищо повече. Никакво плискане или клокочене, или пък странни звуци. Никакви мрачни, безформени сенки или зловещи силуети, изглеждащи като призраци на сивата светлина.

Внимателно заела позиция, Сабриел отново се огледа на всички страни, преди да прибере меча в ножницата и да бръкне в един от джобовете на вълнения си голф. Звънецът, Саранет, се намираше в готовност в лявата й ръка. С дясната извади една хартиена лодка и, отново с една ръка, я разгъна в правилната й форма. Невероятно бяла, почти искряща на тази светлина, тя имаше едно малко, съвършено кръгло петънце на носа, където Сабриел внимателно бе капнала капка кръв от пръста си.

Постави я хоризонтално в ръката си, поднесе я към устните си и духна в нея, сякаш изпращаше перце. Подобно на хидроплан, лодката излетя от ръката й към реката. Сабриел задържа този задвижващ дъх, докато той почти я заля само за да въздъхне с облекчение, когато лодката се пребори с една вълна, изправи се и се понесе по течението. Секунди по-късно изчезна от погледа й, отправила се към Втората порта.

За втори път в живота си Сабриел пускаше такава хартиена лодка. Баща й я бе научил как да ги прави, но бе подчертал, че трябва да ги използва пестеливо. Не повече от три пъти на всеки седем години, беше казал той, в противен случай щеше да се наложи да плати цена, далеч по-висока от капка кръв.

Тъй като събитията трябваше да следват първоначалния си ход, Сабриел знаеше какво да очаква. И все пак, когато шумът от Втората порта утихна за миг след около десет, двайсет или четирийсет минути — времето не подлежеше на отчитане в смъртта, — тя извади меча си, а Саранет увисна в ръката й, с освободен звънец в очакване да бъде чут. Портата бе утихнала, защото някой… нещо… се връщаше от по-дълбоките владения на смъртта.

И Сабриел се надяваше да е този, когото бе поканила с хартиената лодка.