Сабриел

Глава четиринадесета

Сива мъгла се виеше нагоре, обгръщайки го като плътно прилепнала лоза, сграбчвайки ръцете и краката му, обездвижваща, задушаваща, безпощадна. Беше се вкопчила в тялото му толкова здраво, че нямаше шансове да избяга, толкова плътно, че мускулите му дори не можеха да помръднат под кожата, а клепачите не можеха да примигнат. А и не виждаше нищо, освен по-тъмносиви петна, които се кръстосваха пред очите му като носена от вятъра смет над зловонна локва.

После внезапно се появи ослепителна червена светлина, а цялото му тяло се взриви от болка, която се стрелна от пръстите на краката до мозъка и обратно. Сивата мъгла се разсея, а движенията се възвръщаха. Вече нямаше сиви петна, а замъглени цветове, една млада жена, въоръжена и с броня, с… изтерзано лице. Не, не беше жена, а Абхорсен, защото носеше герба и звънците. Ала тя беше твърде млада, не беше онзи Абхорсен, когото познаваше, или някой от неговите роднини…

— Благодаря ти — изрече той, а думите излязоха като мишка, изпълзяла от прашен килер. — Абхорсен.

После припадна, тялото му с радост се втурна да приветства истинския сън, истинската загуба на съзнание и почивката, възстановяваща здравия разум.

Събуди се под одеяло и бе обзет от моментна паника, когато дебелата гъста вълна се притисна към устата и очите му. Той се забори с него, отметна го пъшкайки, и се успокои, когато почувства свежия въздух върху лицето си и бледата светлина, процеждаща се отгоре. Вдигна очи и по червеникавия отблясък разбра, че сигурно е малко след зазоряване. Ямата предизвика у него кратко недоумение — изгубил ориентация, той се почувства замаян и глупав, докато не видя високите мачти наоколо, черните платна и недовършения кораб.

— Свещената дупка — промърмори и се намръщи. Сега си спомни. Но какво правеше тук? Чисто гол под грубо туристическо одеяло?

Изправи се и тръсна глава. Заболя го, а слепоочията му пулсираха, очевидно от съкрушителния ефект на тежък махмурлук. Ала той беше сигурен, че не е пил. Последното, което помнеше, беше как слиза по стъпалата. Рогир го бе помолил… не… последният спомен беше мимолетният образ на едно бледо, разтревожено лице, покрито с кръв и синини, а черната коса се спускаше в бретон под шлема й. Тъмносиня туника с герба на сребърните ключета. Абхорсен.

— Тя се мие на извора — каза един тих глас, прекъснал неуверените му спомени. — Стана преди изгрева. Чистотата е прекрасно нещо.

Гласът явно не принадлежеше на нещо видимо, докато мъжът не погледна към близкия кораб. На носа, на мястото, където трябваше да стои фигурата, имаше голяма, безформена дупка, а в дупката се бе свила една бяла котка, която го наблюдаваше с неестествено ярките си зелени очи.

— Какво си ти? — каза мъжът, предпазливо местейки очи наоколо, в търсене на оръжие. Единственото нещо наблизо бе купчина дрехи, в която имаше риза, панталон и бельо, ала тя бе затисната с доста голям камък. Ръката му се плъзна към камъка.

— Не се страхувай — каза котката. — Аз съм просто верен слуга на Абхорсен. Наричат ме Могет. Засега.

Ръката на мъжа стисна камъка, но не го вдигна. Спомените бавно нахлуваха във вцепенения му мозък, привлечени като метални късчета към магнит. Сред тях имаше спомени за най-различни представители на Абхорсен — спомени, които му помогнаха да разбере що за създание бе тази котка.

— При последната ни среща беше по-едър — осмели се да каже мъжът, изпробвайки предположението си.

— Нима сме се срещали? — отвърна Могет с прозявка. — Боже мой. Не мога да си спомня. Как се казваше?

Добър въпрос, помисли си мъжът. Не можеше да си спомни. Знаеше кой е, общо взето, но името му убягваше. Ала други имена изплуваха безпроблемно, както и някои откъслечни спомени, свързани с онова, което смяташе за свое непосредствено минало. Той изръмжа и направи гримаса, когато те се появиха, и стисна юмруци от болка и гняв.

— Необичайно име — отбеляза Могет. — Това ръмжене повече прилича на име на мечка. Имаш ли нещо против да те наричам Тъчстоун2?

— Моля! — възкликна мъжът обидено. — Това е име на глупак! Как смееш…

— Нима е неподходящо? — прекъсна го невъзмутимо Могет. — Нали помниш какво направи?

При тези думи мъжът замълча, защото изведнъж наистина си спомни, макар да не знаеше защо е постъпил така и какви са били последиците от това. Припомни си също и че при това положение няма смисъл да опитва да си спомни името си. Вече не беше достоен за него.

— Да, помня — прошепна той. — Можеш да ме наричаш Тъчстоун. Но аз ще те наричам…

Той се задави, изглеждаше изненадан, после опита отново.

— Не можеш да го кажеш — рече Могет. — Едно заклинание тегне над покварата на… но аз също не мога да го изрека, нито да разкажа на когото и да било за неговата същност и начина, по който да се развали. Ти също няма да си в състояние да говориш за него, а може би ще има и други последици. То несъмнено засегна мен.

— Разбирам — отвърна Тъчстоун мрачно. Не направи нов опит да произнесе името. — Кажи ми, кой управлява Кралството?

— Никой — рече Могет.

— В такъв случай има регентство. Това навярно е…

— Не. Няма регентство. Никой не царува. Никой не управлява. В началото имаше регентство, но то падна… помогнаха му.

— Как така в началото? — попита Тъчстоун. — Какво точно се е случило? Къде съм бил аз?

— Регентството управлява сто и осемдесет години — заяви Могет неумолимо. — През последните двайсет години настана анархия, регулирана от онова, което успяваха да направят малцината роялисти. А ти, момчето ми, през последните сто години красеше носа на този кораб под формата на парче дърво.

— А семейството ми?

— Всички са мъртви и се намират отвъд Последната порта, с изключение на един, който трябваше да оцелее. Знаеш ли за кого говоря?

За миг тази новина сякаш върна Тъчстоун в предишното му вдървено състояние. Той стоеше като вцепенен, само лекото помръдване на гърдите му издаваше, че животът не го е напуснал. После от очите му бликнаха сълзи и главата му бавно се спусна към извърнатите му нагоре ръце.

Могет го наблюдаваше без особено съчувствие, докато гърбът на младия мъж престана да се тресе, а силните, потиснати вопли, съпътстващи риданията му, се успокоиха.

— Няма смисъл да плачеш — каза грубо котката. — Мнозина загинаха, докато се опитваха да решат проблема. Четирима от рода Абхорсен си отидоха само през този век, опитвайки се да се справят със смъртта, счупените камъни и — първоначалния проблем. Настоящият Абхорсен определено не лежи, потънал в сълзи. Вземи се в ръце, за да й помогнеш.

— Дали ще мога? — попита Тъчстоун мрачно, като избърса лицето си с одеялото.

— Защо не? — изсумтя Могет. — Най-напред се облечи. Тук, на борда, има и други неща за теб. Мечове и други подобни.

— Но аз не съм достоен да упражнявам кралска…

— Просто прави, каквото ти казвам — каза решително Могет. — Гледай на себе си като на верния меч на Абхорсен, ако това те кара да се чувстваш по-добре, макар че в сегашната епоха ще установиш, че здравият разум е по-важен от честта.

— Много добре — промърмори Тъчстоун смирено. Стана и облече бельото и ризата, но не успя да нахлузи панталоните върху мускулестите си крака.

— В един от сандъците тук има поличка и гамаши — каза Могет, след като видя как Тъчстоун подскача на един крак, докато другият бе заклещен в твърде тясната кожа.

Мъжът кимна, съблече панталона и се покатери през дупката, стараейки се да стои колкото може по-далече от Могет. По средата на пътя спря, обгърнал с ръце двата края на дупката.

— Нали няма да й кажеш? — попита.

— На кого да кажа? Какво да кажа?

— На Абхорсен. Моля те, ще направя всичко възможно да й помогна. Но не беше нарочно. Поне от моя страна. Моля те, не й казвай…

— Спести си молбите — каза Могет с отвратен тон. — Не мога да й кажа. Ти също. Покварата е всеобхватна, а заклинанието действа доста безразборно. Побързай — скоро ще се върне. Ще ти разкажа останалата част от нашата сага, докато се обличаш.

Сабриел се завърна от извора, чувствайки се поздрава, по-чиста и по-щастлива. Беше спала добре, а сутрешното измиване бе почистило кръвта. Синините, отоците и слънчевото изгаряне бяха реагирали добре на лечението с билки. В крайна сметка се чувстваше осемдесет процента нормална, вместо онези десет процента работоспособност, и изгаряше от нетърпение да има и друга компания на закуска, освен сардоничния Могет. Той също имаше своите предимства, като например охраняването на изгубили съзнание или спящи хора. Освен това я беше уверил, че е проверил символа на Хартата върху челото на мъжа от кораба, и беше установил, че е неопетнен от Свободна магия или некромантия.

Беше очаквала мъжът да е още заспал, затова усети лека тръпка на изненада и напрежение, когато видя една фигура да стои до носа на кораба, извърната на другата страна. Ръката й мигновено се спусна към меча, но после видя Могет наблизо, разположил се предпазливо на перилата на кораба.

Тя се приближи неспокойно, макар любопитството й да бе потиснато от необходимостта да бъде предпазлива с непознатите. Той изглеждаше по друг начин с дрехи. По-възрастен и някак страховит, най-вече защото бе пренебрегнал нейните семпли дрехи, заради червена поличка на златисти райета, със съответните червени гамаши на златисти ивици, които се губеха под обърнати надолу ботуши от жълто-кафява еленова кожа. Все пак беше облякъл нейната риза, и се готвеше да облече червено кожено палто. То имаше свалящи се ръкави с връзки, които изглежда му създаваха проблеми. Два меча лежаха в ножниците до краката му, а острите им, лъскави върхове се подаваха на четири инча от кожата. На кръста му вече стоеше широк пояс, със съответните куки.

— Проклети връзки — каза той, когато тя стигна на около десет крачки от него. Гласът му беше приятен, доста дълбок, но в момента беше разстроен и висок от раздразнението.

— Добро утро — каза Сабриел.

Той се извърна, изпусна ръкавите и почти се приведе към мечовете, преди да промени движението си в поклон, увенчан с падане на коляно.

— Добро утро, милейди — изрече дрезгаво, свел глава, старателно избягвайки погледа й. Тя видя, че е намерил някакви обици, големи златни халки, неумело промушени през ушите му, които кървяха. С изключение на тях, успя да види само горната част на къдравата му коса.

— Не съм „милейди“ — каза Сабриел, питайки се кое от правилата на етикецията на мис Прионт важеше за тази ситуация. — Името ми е Сабриел.

— Сабриел? Та ти си Абхорсен — каза бавно мъжът. Не звучеше особено жизнерадостен, помисли си тя, малко разочаровано. Може би в крайна сметка нямаше да има кой знае какъв разговор на закуска.

— Не, моят баща е Абхорсен — отвърна тя, поглеждайки строго Могет, като предупреждение да не се меси. — Аз съм един вид заместник. Малко е сложно, затова ще ти обясня по-късно. Как се казваш?

Той се поколеба, после смотолеви:

— Не мога да си спомня, милейди. Моля, наричайте ме… наричайте ме Тъчстоун.

— Тъчстоун? — попита Сабриел. Звучеше й познато, но за миг не можа да определи откъде. — Тъчстоун? Но това е шутовско име, име на глупак. Защо да те наричам така?

— Защото съм такъв — отвърна той тихо с равен тон.

— Е, трябва да те наричам все някак — продължи Сабриел. — Тъчстоун. Знаеш ли, има едно предание за мъдрия глупак, така че може би не е толкова зле. Предполагам, че мислиш, че си глупак, защото си бил прикован като барелеф на кораб — и в смъртта, разбира се.

— В смъртта! — възкликна Тъчстоун.

Той вдигна глава и сивите му очи срещнаха тези на Сабриел. Странно, но погледът му беше ясен и интелигентен. Може би все пак има надежда за него, помисли си тя, докато обясняваше:

— Незнайно как духът ти бе оцелял непосредствено след границата със смъртта, а тялото ти се бе запазило под формата на барелеф. Навярно са били приложени едновременно Свободна магия и некромантия. И в двата случая магията е била много силна. Любопитно ми е защо е била употребена върху теб.

Тъчстоун отново извърна очи и Сабриел долови известна прикритост или смущение. Предположи, че предстоящото обяснение в най-добрия случай ще бъде полуистина.

— Не си спомням много добре — каза той бавно. — Макар че постепенно си припомням разни неща. Аз съм… бях… гвардейски офицер. От Кралската гвардия. Имаше нападение срещу кралицата… засада в подножието на стълбите. Помня, че се сражавахме, с мечове и магия на Хартата — всички бяхме магове на Хартата, цялата гвардия. Мислех, че сме в безопасност, но ни предадоха… а после… се озовах тук. Не зная как.

Сабриел слушаше внимателно, питайки се каква част от думите му беше истина. По всяка вероятност паметта му беше увредена, но може би наистина е бил кралски гвардеец. Може би е направил заклинание за защита… което би обяснило защо враговете му са успели само да го пленят, но не и да го убият. Ала те несъмнено са могли да изчакат, докато заклинанието се развали. Защо са използвали този странен метод на пленничество? И, което бе най-важно, как са успели да поставят тази фигура в най-защитеното място?

Тя остави всички тези въпроси за по-нататъшно проучване, защото й хрумна друга мисъл. Ако наистина е бил кралски гвардеец, то кралицата, която бе охранявал, сигурно беше мъртва от поне двеста години, а с нея бяха изчезнали всички хора и неща, които мъжът бе познавал.

— Прекарал си в плен дълго време — каза тя внимателно, защото не беше сигурна как да му поднесе новината. — Бил ли си… тоест, имал ли си… ами, искам да кажа, че е минало много време…

— Двеста години — пошепна Тъчстоун. — Твоят слуга ми каза.

— Семейството ти…

— Нямам семейство — каза той. Изражението му беше застинало, неподвижно като издяланото дърво от предишния ден. Той внимателно протегна ръка и извади един от мечовете, поднасяйки го на Сабриел откъм дръжката.

— Бих искал да ви служа, милейди, да се сражавам срещу враговете на кралството.

Сабриел не взе меча, макар че молбата му я накара инстинктивно да протегне ръка. Ала някаква мимолетна мисъл я принуди да свие разтворената си длан и ръката й отново се спусна до тялото. Тя погледна Могет, който наблюдаваше случващото се с невъзмутим интерес.

— Какво си му казал, Могет? — попита го тя, а думите й бяха изпълнени с подозрение.

— Разказах му за състоянието на кралството, най-общо казано — отвърна котката. — За последните събития. За нашето кацане тук, в общи линии. И твоят дълг, в качеството ти на Абхорсен, да подобриш положението.

— Ами за разяждащия дух? За призрачните ръце? За гарваните-убийци? За мъртвия преследвач, който и да е той?

— Не точно — отвърна Могет развеселен. — Реших, че може да се досети и сам.

— Както виждаш — каза Сабриел доста ядосано, — моят „слуга“ не е бил съвсем откровен с теб. Аз съм отраснала зад Стената, в Анселстиер, така че имам смътна представа за това, което се случва. Имам огромни пропуски в знанията си за Старото кралство, в това число за всичко, свързано с история и география, а и за магията на Хартата. Натъквам се на ужасни врагове, навярно под цялостните напътствия на някой от Висшите мъртви, някой умел некромант. И не съм тръгнала да спасявам кралството, а само да открия баща си, истинския Абхорсен. Затова не желая да приемам клетвата или услугите ти, или каквото и да било друго, особено след като току-що се запознахме. Бих се радвала да ни придружиш до най-близкото подобие на цивилизация, но нямам представа какво ще правя след това. И, моля те, не забравяй, че името ми е Сабриел. Не милейди. Нито Абхорсен. А сега мисля, че е време за закуска.

При тези думи тя отиде до раницата си и извади малко овесена каша и малка тенджера. Тъчстоун остана вгледан в нея известно време, след това се изправи, нагласи мечовете си, облече палтото без ръкави, завърза ръкавите на колана си и се отправи към най-близките дървета.

Могет го последва дотам и гледаше как събира изсъхнали клони и съчки за огъня.

— Тя наистина е отраснала в Анселстиер — каза котката. — Не разбира, че като отхвърля клетвата ти те оскърбява. А и е съвсем вярно, че е невежа. Това е една от причините, поради които се нуждае от помощта ти.

— Не помня кой знае колко — каза Тъчстоун, като счупи на две един клон с голяма жестокост. — Освен най-близкото си минало. Всичко останало е като сън. Не съм сигурен дали е истина, дали съм го научил или е плод на въображението ми. И не се обидих. Клетвата ми не е особено ценна.

— Но ще й помогнеш — каза Могет. Това не беше въпрос.

— Не — отвърна Тъчстоун. — Помощта е за тези, които са ми равни. Ще й служа. Само в това ме бива.

Както се бе опасявала Сабриел, по време на закуската не се водиха много разговори. Могет отиде да си търси нещо за ядене, а те двамата бяха затруднени поради единствената тенджера и лъжица, затова се редуваха в яденето на кашата. Въпреки това затруднение, Тъчстоун беше сдържан. Сабриел започна да му задава най-различни въпроси, но тъй като стандартният му отговор беше: „Съжалявам, не мога да си спомня“, тя скоро се отказа.

— Предполагам, че не помниш и как се излиза от тази яма — попита раздразнено тя, след един особено дълъг период на мълчание. Дори в собствените й уши това прозвуча като реплика на отговорник по дисциплината, който се обръща към непослушен дванайсетгодишен ученик.

— Не, съжалявам… — поде механично Тъчстоун, после млъкна, а крайчецът на устата му се изви в моментен спазъм на задоволство. — Почакай! Да, спомням си! Има една скрита стълба, северно от кораба на крал Янеурл… о, не мога да си спомня кой точно беше…

— Близо до северния край има само четири кораба — размишляваше Сабриел. — Няма да бъде много трудно да го открием. Доколко си спомняш други географски особености? Кралството, например?

— Не съм сигурен — отвърна Тъчстоун предпазливо, отново привел глава. Сабриел го погледна и дълбоко пое въздух, за да потисне змиеподобните, гневни гърчове, които постепенно набираха сила в нея. Можеше да оправдае увредената му памет — все пак, тя се дължеше на магическия плен. Ала сервилният маниер, който я съпътстваше, й се струваше само поза. Той беше като лош актьор в ролята на иконом — всъщност по-скоро като човек, който не е актьор, но се опитва да изиграе ролята на иконом по най-добрия начин. Но защо?

— Могет ми нарисува карта — каза тя, като говореше по-скоро, за да се успокои, отколкото, за да осъществи истинска комуникация. — Но тъй като той очевидно е напускал дома на Абхорсен само за няколко уикенда през последните хиляда години, дори и двестагодишните спомени…

Сабриел замълча и прехапа устни, внезапно осъзнала, че раздразнението й я правеше злобна. Той вдигна очи, когато тя спря да говори, но по лицето му не се четеше никаква реакция. Спокойно можеше да е изваян от дърво.

— Искам да кажа — продължи предпазливо тя, — че ще имам голяма полза, ако можеш да ме посъветваш за най-подходящия маршрут до Велизар, както и за важните забележителности и места по пътя.

Тя извади картата от специалния джоб в раницата и свали защитната мушама. Тъчстоун я хвана, когато тя я разгъна, и затисна двата края с камъни, докато Сабриел подсигуряваше своите с калъфа на телескопа.

— Мисля, че се намираме някъде тук — каза тя, проследявайки с пръст разстоянието от дома на Абхорсен, като следваше полета на Хартиеното крило оттам до една точка малко на север от делтата на Ратерлин.

— Не — каза Тъчстоун, а в гласа му за пръв път прозвуча решителност, когато заби пръста си на сантиметър от мястото, посочено от Сабриел, в северна посока. — Това тук е Холхелоу. Намира се само на десет левги от брега, и на същата надморска височина като връх Анарсон.

— Чудесно! — възкликна усмихнатата Сабриел, докато гневът я напускаше. — Наистина помниш. И така, кой е най-добрият маршрут до Велизар и колко време ще отнеме пътуването?

— Не съм запознат със сегашното положение, ми… Сабриел — отвърна Тъчстоун. Гласът му стана по-тих, по-приглушен. — По думите на Могет, в кралството цари анархия. Възможно е градовете и селата вече да не съществуват. Ще има бандити, мъртви, свободни творения на Свободната магия, свирепи същества…

— Ако се абстрахираме от всичко това — попита Сабриел, — по кой път се движехте обикновено?

— От Нестоу, рибарското селище ето тук — каза Тъчстоун, сочейки брега на изток от Холхелоу. — Препускахме на север по Крайбрежния път и сменяхме конете при пощенските станции. Четири дни до Калиб, където почивахме един ден. После поемахме по вътрешния път през прохода Онсет, общо шест дни до Ондън. Един ден почивка в Ондън, а после четири дни до Орчър. Оттам е един ден път с кораб, или два дни на кон, до Западната порта на Велизар.

— Дори да изключим дните за почивка, това прави осемнайсет дни яздене и поне шест седмици вървене. Твърде дълго. Има ли друг начин?

— С кораб или лодка от Нестоу — намеси се Могет, който се промъкна зад Сабриел, за да постави решително лапата си върху картата. — Ако успеем да открием такъв и ако някой от вас може да го управлява.