Сабриел

Глава дванадесета

Сабриел постепенно дойде на себе си, докато мозъкът й се опитваше да възстанови връзката със сетивата. Най-напред се появи слухът, но той долови само собственото й тежко дишане и скърцането на бронираната ризница, докато се мъчеше да се изправи. В този миг зрението й изневеряваше и тя бе обзета от паника, уплашена, че е ослепяла, докато не си припомни. Беше нощ, а тя се намираше на дъното на дълбока яма — огромна цилиндрична шахта, прокопана в земята, или от природата, или с някакво приспособление. Съдейки по краткия поглед, който й бе хвърлила, докато падаха, предположи, че ямата като нищо е с диаметър от петдесет и дълбочина трийсет метра. Дневната светлина вероятно щеше да освети мрачните й дълбини, но звездната не беше достатъчна.

Непосредствено след спомена се появи болката. Усещаше хиляди болежки и натъртвания, но нямаше сериозни контузии. Сабриел размърда пръстите на краката и ръцете си, после раздвижи мускулите на ръцете, гърба и краката. Болеше я навсякъде, но като че ли всичко й беше наред.

Тя смътно си спомняше последните няколко секунди преди сблъсъка — Могет, или бялата сила, която намали скоростта, точно преди да се разбият — ала същинският миг на катастрофата можеше и да не се е състоял, защото не го помнеше. Шок, помисли си, някак отвлечено, сякаш поставяше диагноза на друг човек.

Следващата й мисъл се появи след известно време, а с нея и осъзнаването, че може би е припаднала отново. При това пробуждане се чувстваше малко по-бодра, а съзнанието й долови лек порив на вятъра, който я изведе от душевната потиснатост. Използвайки осезанието си, тя се освободи от каишите и потърси опипом раницата зад гърба си. В сегашното й състояние, дори и най-простото заклинание на Хартата за светлина бе немислимо, но в раницата имаше свещи, кибрит и запалител с часовников механизъм.

Когато клечката пламна, сърцето на Сабриел се сви. На малката, трептяща сфера от жълта светлина, тя видя, че от Хартиеното крило е оцеляла единствено централната част на кабината — печалният синьо-сребрист труп на едно някога блестящо творение. Крилата му лежаха разкъсани и намачкани под него, а целият нос се намираше на метри разстояние, напълно отделен. Едно от очите се взираше в кръглия къс небе над тях, но вече не беше свирепо и живо. Бе останала само жълта боя и ламинирана хартия.

Сабриел се взираше в останките, а из костите й, като грип, преминаваше съжаление и мъка, докато клечката догоря и опари пръстите й. Запали друга, а след това свещ, за да увеличи силата на светлината и полезрението си.

Голямо, открито и равно пространство бе осеяно с още части от Хартиеното крило. Пъшкайки от усилието да раздвижи натъртените си мускули, Сабриел се надигна над кабината, за да огледа по-внимателно дъното.

Така разбра, че равната повърхност е направена от човешка ръка: състоеше се от старателно настлани плочи. Между камъните отдавна беше поникнала трева, а отгоре бяха израснали лишеи, така че очевидно настилката не бе поставена скоро. Сабриел седна на студените камъни, питайки се защо някой би направил нещо подобно на дъното на дълбока яма.

Тези мисли сякаш задействаха замаяния й мозък и тя започна да си задава други въпроси. Например, къде беше силата, която някога се наричаше Могет? И какво представляваше? Това й напомни да отиде да вземе меча си и да провери звънците.

Подобната на тюрбан каска се бе завъртяла на главата й и стоеше почти на обратно. Тя бавно я завъртя, усещайки дори най-лекото движение върху врата си, който сега беше много схванат.

Подпирайки първата свещ на паважа в локва от изстиващ восък, тя измъкна раницата и оръжията си от развалините и запали още две. Остави едната близо до първата, а другата взе, за да освети пътя си, докато вървеше из разрушеното Хартиено крило, в търсене на някаква следа от Могет. Застанала до обезобразения нос на самолета, тя нежно докосна очите му, мечтаейки си да може да ги затвори.

— Съжалявам — прошепна. — Може би някой ден ще успея да направя ново Хартиено крило. Трябва да има още едно, за да се увековечи името ти.

— Много сантиментално, Абхорсен — каза един глас някъде зад нея — глас, успял да прозвучи като този на Могет, и в същото време нямащ нищо общо с него. Той беше по-силен, по-пронизителен, не така човешки и при всяка дума се чуваше пращене, както от електрическите генератори, които използваше в часовете в колежа „Уайвърли“.

— Къде си? — попита Сабриел, извръщайки се бързо. Гласът бе прозвучал наблизо, но нищо не се виждаше в сферата от светлината. Тя вдигна по-високо свещта и я премести в лявата си ръка.

— Тук — изсмя се гласът и Сабриел видя ивици бял огън да излизат изпод разрушения корпус, ивици, които пламтяха из покритата с ламарина хартия и след секунда Хартиеното крило гореше неудържимо, а под гъстия бял дим танцуваха жълто-червени пламъци, скривайки напълно онова, което се появи изпод строшения самолет.

Наоколо не витаеше усещането за смърт, но Сабриел почти долови миризмата на Свободната магия: остра, неестествена, изопваща нервите и проникваща в тежката миризма на естествения пушек. После отново видя белите огнени ивици, които се лееха, сливаха, размътваха, съединяваха — и едно ослепително, синьо-бяло същество излезе от погребалната клада на Хартиеното крило.

Сабриел не можеше да го погледне открито, но с ъгълчетата на покритите си с ръце очи видя нещо с човешка форма, по-високо от нея и слабо, почти изпосталяло. То нямаше крака, а торсът и главата му се крепяха на стълб от гърчеща се, бушуваща сила.

— Свободен съм, ако изключим цената на кръвта — каза то, приближавайки се към нея. Сега всички следи от гласа на Могет бяха изчезнали, потънали в унищожителна, пращяща заплаха.

Сабриел нямаше съмнения относно цената на кръвта и кой щеше да я плати. Събрала цялата си останала енергия, тя извика три символа на Хартата в съзнанието си, и ги запрати срещу съществото, викайки имената им:

— Анет! Калю! Феран!

Символите се превърнаха в сребърни остриета, когато напуснаха ръката, ума и гласа й, профучавайки из въздуха по-бързо от всеки хвърлен кинжал — и пронизаха светещата фигура, очевидно без резултат.

Създанието се разсмя с редуващи се усилвания и затихвания на гласа, като куче, пищящо от болка, и лениво се плъзна напред. Вялото му движение сякаш заявяваше, че няма да срещне по-големи трудности с ликвидирането на Сабриел, отколкото бе имало с опожаряването на Хартиеното крило.

Сабриел извади меча си и се отдръпна, твърдо решена да не изпада в паника, както бе постъпила при срещата си с разяждащия дух. Главата й се размърда напред-назад, забравила за болката във врата, за да огледа терена пред себе си и да вземе на прицел опонента си. Умът й работеше трескаво, обмисляйки възможностите. Може би някой от звънците — но това означаваше да остави свещта. Можеше ли да разчита на бляскавото присъствие на това същество, което да осветява пътя й?

Сякаш прочело мислите й, създанието внезапно започна да губи своята ослепителност, просмуквайки мрака в бушуващото си тяло, както сюнгерът попива мастило. След няколко секунди Сабриел едва го виждаше — страховит силует, осветяван от оранжевия блясък на горящото Хартиено крило.

Тя отчаяно се опита да си припомни какво знае за основните понятия на Свободната магия. Баща й рядко ги бе споменавал, а магистра Гринууд беше засегнала темата само повърхностно. Сабриел знаеше ограничаващите заклинания за два вида от по-низшите създания на Свободната магия, ала съществото пред нея не беше нито маргрю, нито стилкън.

— Продължавай да мислиш, Абхорсен — изсмя се то, приближавайки се отново. — Колко жалко, че главата ти не работи особено добре.

— Ти я спаси от това да престане да работи завинаги — отвърна предпазливо Сабриел. В крайна сметка, то беше спряло Хартиеното крило, така че навярно в него имаше нещо добро, нещо останало от Могет, стига да можеше да го извади наяве.

— Сантименталности — отвърна съществото, все така безшумно плъзгайки се напред. То се разсмя отново и една мрачна, подобна на пипало ръка внезапно се спусна, протягайки се през пространството помежду им, за да удари Сабриел през лицето.

— Спомен, който вече е заличен — добави то, когато тя се олюля назад при второто нападение, размахвайки меча си, за да парира удара. За разлика от сребърните магически стрели, гравираното със символи на Хартата острие докосна неестествената плът на съществото, но единственият резултат беше, че удари ръката на Сабриел.

Освен това и носът й кървеше, топла, солена струя пареше изпръхналите й от вятъра устни. Тя се опита да не й обръща внимание, опита се да използва болката от вероятно счупения си нос, за да накара мозъка си отново да заработи пълноценно.

— Спомени, да, много спомени — продължи съществото. То вече обикаляше в кръг около нея, изблъсквайки я обратно по пътя, по който бяха дошли, назад към гаснещия огън на Хартиеното крило. Той скоро щеше да догори и щеше да настъпи мрак, защото свещта на Сабриел вече се бе превърнала в парче угаснал восък, паднал неусетно от ръката й.

— Хилядолетия на робство, Абхорсен. Прикован с измама, предателство… пленен в една отблъскваща, неизменна форма… но ще има разплата, бавна разплата — не, съвсем няма да е бърза!

Едно пипалце се стрелна напред, този път ниско, опитвайки се да я препъне. Сабриел го прескочи, протегнала напред острието на меча, замахвайки към гърдите на съществото. Ала то отстъпи встрани, протягайки резервните си ръце, когато тя опита да отскочи назад, хвана я по средата на скока и я придърпа по-близо.

Приклещил до тялото ръката й, хванала меча, то заздрави хватката си, докато тя се доближи до гърдите му, а лицето й бе на пръст разстояние от неговата кипяща, постоянно движеща се плът, сякаш милиард дребни насекоми жужаха зад ципа от пълен мрак.

Още една ръка сграбчи задната част на шлема й, принуждавайки я да погледне нагоре, докато видя главата му, непосредствено над нея. Съществото имаше съвсем опростена анатомия, очите му бяха като ямата, дълбоки дупки без видимо дъно. Нямаше нос, само уста, която разполовяваше ужасяващото лице, леко разтворена, за да разкрие горящия синьо-бял огън, който в началото му служеше за плът.

Всички символи на Хартата се бяха изпарили от ума на Сабриел. Мечът й беше приклещен, както и звънците, а дори и да не бяха, не знаеше как точно да ги използва срещу същества, които не са мъртви. Все пак, тя мислено ги преговори, във френетично, светкавично търсене на нещо, което би могло да й е от помощ.

Едва тогава нейният уморен, замаян мозък, й припомни за пръстена. Беше на лявата й, свободна ръка, хладно сребро върху показалеца.

Ала тя не знаеше какво да прави с него — главата на съществото се накланяше към нейната, докато вратът му се издължаваше невероятно много, наподобявайки змия, надвесена над нея, а устата се отваряше все повече, ставаше по-ослепителна, съскайки от нагорещените до бяло искри, които падаха върху шлема и лицето й, прогаряха плата и кожата й, оставяйки миниатюрни, подобни на татуировки белези. Тя усещаше, че пръстенът се върти около пръста й. Инстинктивно сви ръка и той стана още по-широк, плъзна се по пръста й, като се разширяваше и ставаше по-голям, докато накрая, без да гледа, Сабриел разбра, че държи сребърна халка, широка колкото тънката глава на съществото и дори повече. И тогава внезапно разбра какво да направи.

— Най-напред ще изтръгнем едно око — каза съществото с жежкия си като падащите искри дъх, който мигновено изгори лицето й като парещо слънце. То наклони главата си встрани и отвори уста още по-широко, а долната му челюст се издаде напред.

Сабриел му хвърли последен, внимателен поглед, стисна здраво очи срещу ослепителния блясък и подхвърли нагоре сребърната халка, както се надяваше, на врата на съществото.

За миг, когато стана още по-горещо и тя изпита ужасна, изгаряща болка в окото си, помисли, че не го е улучила. После халката се изтръгна от ръката й, а тя бе захвърлена встрани, като риба от разгневен рибар.

Озовала се отново върху студените плочи, тя отвори очи. Лявото й беше замъглено, болезнено и плувнало в сълзи — ала все още си беше на мястото и функционираше.

Беше нахлузила сребърната халка на главата на съществото и тя бавно се спускаше по дългия, извит врат. Пръстенът отново се смаляваше, докато се плъзгаше, безучастен към отчаяните опити на създанието да го свали от себе си. Сега ръцете му бяха шест или седем, излизаха направо от раменете му, и всички се гърчеха, опитвайки се да пъхнат пръстите си под пръстена. Ала металът изглеждаше пагубен за материята, от която бе направено съществото, подобно на горещ тиган за човешката кожа, защото пръстите му трепваха и шареха из него, но не успяваха да го задържат за повече от секунда.

Мракът, който го обгръщаше, също започваше да се отдръпва, процеждайки се през мятащата се и гърчеща се фигура, като оставяше бяло сияние подире си. Ала все пак съществото продължи да се бори с пръстена, а пламтящите му ръце се образуваха постоянно, докато тялото му се гърчеше и извиваше, дори подскачаше, сякаш можеше да отхвърли пръстена като ездач от кон.

Накрая то се предаде и се извърна към Сабриел, с писъци и пращене. От тялото му изскочиха две ръце, протегнати към проснатото на земята момиче. От пръстите се показаха остри нокти, които стържеха по камъка, ровейки надълбоко, докато с дращене се приближаваха, както паяците се стрелват към плячката си — ала се стовариха едва на повече от метър от нея.

— Не! — изрева съществото и пялото му гърчещо се, усукващо се тяло политна напред, разперило убийствените си ръце. Ноктите отново не улучиха, когато Сабриел запълзя, търкулна се и се измъкна.

После сребърният пръстен отново се сви и от дълбините на озареното в бяло създание се изтръгна вик на болка, гняв и отчаяние. Ръцете му внезапно се прибраха до торса; главата хлътна навътре в раменете и цялото му тяло потъна в безформено петно от блещукаща бяла светлина, а в средата му имаше голям сребърен пръстен, сред който рубинът блестеше като капка кръв.

Сабриел се взираше в него, неспособна да отмести поглед, или да направи каквото и да било, не можеше дори да спре кръвта, която течеше от носа й, и сега покриваше половината й лице и брадичката, а устата й бе плътно затворена от изсъхналата, съсирена кръв. Струваше й се, че е останало нещо недовършено, нещо, за което трябваше да се погрижи.

Когато нервно пропълзя по-наблизо, видя, че по пръстена вече има символи. Символи на Хартата, които й казваха какво трябва да направи. Тя уморено се изправи на колене и започна да рови из пояса със звънци. Саранет беше тежък, беше й почти непосилно да го вдигне, но успя да го измъкне и неговият дълбок, омагьосващ глас зазвъня из ямата и сякаш прониза светещата, прикована от пръстена пихтия.

Пръстенът издаде тих звук в отговор на звънеца и от метала се отрони крушовидна капка, която се охлади и образува един миниатюрен Саранет. В същото време той промени цвета и плътността си. Рубинът сякаш се разтече и сред среброто се разля червена струйка. Сега той беше невзрачен и обикновен, вече не беше сребърен пръстен, а червена кожена каишка с миниатюрно сребърно звънче.

При тази промяна, бялата грамада потрепери и отново засия ярко, и Сабриел отново трябваше да предпази очите си. Когато сенките се сляха, тя погледна и видя Могет, с каишка от червена кожа, който седеше на задните си лапи и чийто вид подсказваше, че се готви да изхвърли кълбо косми.

Само че се оказа не кълбо косми, а сребърен пръстен, чийто рубин отразяваше вътрешната светлина на котката. Той се търкулна към Сабриел и издрънча върху камъка. Тя го вдигна и го нахлузи на пръста си.

Сиянието около Могет угасна и горящото Хартиено крило сега представляваше просто купчина от бледа жарава, тъжни спомени и пепел. Отново се спусна мрак, който обгърна Сабриел, поглъщайки я заедно с всичките й болки и страхове. Тя седеше безмълвна, дори без да мисли.

Не след дълго усети допира на меко котешко носле до скръстените си ръце, и една свещ, навлажнена от устата на Могет.

— Носът ти продължава да кърви — каза един познат, наставнически глас. — Запали свещта, притисни носа си и намери одеяла, на които да спим. Става студено.

— Добре дошъл отново, Могет — прошепна Сабриел.