Сабриел

Глава двадесет и четвърта

Слънцето заслепяваше очите им, защото за тяхно учудване беше малко след пладне. Излязоха с мъка на мраморните стъпала на пещерата, примигвайки като нощни животни, прогонени преждевременно от подземен развъдник.

Сабриел огледа притихналите, огрени от слънцето дървета, спокойното тревно пространство, задръстения фонтан. Всичко изглеждаше толкова нормално, толкова откъснато от безумната и извратена стая на ужасите, каквато представляваше хранилището, някъде дълбоко под краката им.

Погледна и небето, изгубила концентрация заради сините, отдръпващи се слоеве облаци, надвиснали над замъгленото й периферно зрение. Баща ми е мъртъв, мислеше си тя. Отиде си завинаги…

— Пътят минава покрай югозападната част на хълма на двореца — каза един глас някъде близо до нея, зад синевата.

— Моля?

— Пътят. Към Западния двор.

Тъчстоун говореше. Сабриел затвори очи, каза си, че трябва да се концентрира, да се съсредоточи върху настоящето. Отвори очи и го погледна.

Той изглеждаше ужасно. По лицето му имаше струйки кръв от разкървавената му уста, косата му беше мокра и сплъстена, а ризницата и дрехите му бяха пропити с нещо черно. От меча, който държеше все така протегнат напред и насочен към земята, капеше вода.

— Не ми каза, че си принц — каза Сабриел с небрежен тон, сякаш обсъждаше времето. Гласът й прозвуча странно в собствените й уши, но не й достигаше енергия да го промени.

— Не съм — отвърна Тъчстоун, свивайки рамене. Той погледна в небето, докато говореше. — Кралицата беше моя майка, но баща ми е бил малко известен благородник от Севера, който „се сближил с нея“ няколко години след смъртта на съпруга й. Убили го по време на лов, преди да се родя… Слушай, не трябва ли да тръгваме? Към Западния двор?

— Така мисля — каза мрачно Сабриел. — Татко каза, че там ще ни чака Хартиено крило и Клеър, за да ни каже какво да правим.

— Разбирам — рече Тъчстоун. Приближи се и погледна в безизразните очи на Сабриел, после хвана покорната й, странно отпусната ръка и я поведе към редицата букови дървета, които ограждаха една пътека до западния край на парка. Тя вървеше послушно, ускорявайки крачка, когато и той забърза, и накрая вече тичаха. Тъчстоун я теглеше за ръката и на няколко пъти погледна назад; Сабриел се движеше с нервното въодушевление на сомнамбул.

На около неколкостотин метра от декоративните пещери, буковете отстъпваха пред друга морава и един път поемаше към едната страна на Дворцовия хълм, като на два пъти променяше посоката си до върха.

Пътят беше добре павиран, но плочите бяха или надигнати, или хлътнали, през двете десетилетия без поддръжка, и имаше няколко доста дълбоки вдлъбнатини и дупки. Кракът на Сабриел пропадна в една от тях и тя замалко не падна, но Тъчстоун я хвана в последния момент. Ала този незначителен шок сякаш я изтръгна от въздействието на по-големия шок и тя установи, че мрачното й отчаяние е примесено с ново оживление.

— Защо тичаме?

— Онези клошари ни преследват — отвърна лаконично Тъчстоун, сочейки назад през парка. — Същите, които бяха хванали децата при портата.

Сабриел погледна в посоката, накъдето сочеше, и, разбира се, видя бавно движещи се фигури по оградената с букове пътека. И деветимата бяха там, рамо до рамо, смееха се и разговаряха. Изглеждаха бяха уверени, че Сабриел и Тъчстоун няма да им избягат и настроението им беше като на небрежни ловци, повели своята глупава плячка към сигурен край. Един от тях видя, че Сабриел и Тъчстоун ги наблюдават и направи жест, който не можаха да разтълкуват от това разстояние, но навярно беше неприличен. До тях достигна смях, донесен от бриза. Намеренията на тези мъже бяха очевидни. Враждебни.

— Чудно дали са се договорили с мъртвите — зачуди се мрачно Сабриел, а в думите й прозвуча отвращение. — За да вършат деянията си, когато слънцето помага на живите…

— Бездруго нямат добри намерения — каза Тъчстоун, щом поеха отново, преминавайки от бърз вървеж в бягане. — Имат лъкове и съм готов да се обзаложа, че могат да стрелят, за разлика от обитателите на Нестоу.

— Да — отвърна Сабриел. — Дано горе ни чака Хартиено крило…

Не й се щеше да мисли какво би станало, ако не е така. И двамата не бяха във форма да се бият, или да прилагат още магии на Хартата, а деветима стрелци лесно биха ги разгромили. А ако мъжете работеха за Керигор, щяха да ги пленят с ножове, и да ги захвърлят в мрака на водохранилището…

Пътят стана по-стръмен и те бягаха мълчаливо, а дъхът им беше ускорен и неравномерен, и не достигаше за да говорят. Тъчстоун се закашля и тя го погледна загрижено, преди да си даде сметка, че самата тя също кашля. В състоянието, в което се намираха, нямаше да им трябва стрела, за да ги довърши. Хълмът щеше да го направи, така или иначе.

— Не е… много… далече — изрече запъхтяният Тъчстоун, когато завиха по зигзаговидната извивка, а уморените им крака се порадваха на няколкото секунди отмора по равната повърхност, преди да поемат по следващия наклон.

Сабриел се разсмя с горчив, конвулсивен смях, защото оставаше още много. Смехът се превърна в изненадан вик, когато нещо се удари в ребрата й като механичен юмрук. Тя падна встрани към Тъчстоун, понасяйки и двамата към твърдите плочи. Една изстреляна надалече стрела бе попаднала в целта.

— Сабриел! — извика Тъчстоун, а гласът му бе станал писклив от страх и гняв. Той отново извика името й и после Сабриел внезапно почувства как Магията на Хартата се заражда бурно в него. Докато тя се усилваше, Тъчстоун скочи и разпери ръце към врага, към онзи свръхнадарен стрелец. По върховете на пръстите му цъфнаха осем малки слънца, увеличиха се до размера на стиснатите му юмруци и се изстреляха, оставяйки бели дири във въздуха. След един кратък миг, писък отдолу извести, че бяха попаднали поне в една от целите.

Шокирана, Сабриел се запита как е възможно Тъчстоун все още да има сили за такова заклинание. Любопитството й се превърна в изненада, когато той внезапно се наведе и я вдигна, заедно с багажа й, люлеейки я на ръце — всичко това с едно безгрижно движение. Тя изпищя леко, когато стрелата помръдна в тялото й, но Тъчстоун сякаш не го забеляза. Отметна глава назад, изрева някакъв животински зов, и започна да тича по пътя, набирайки скорост, преминавайки от непохватно залитане към нечовешки спринт. На устата му се появи пяна, която се спусна към брадичката, а оттам върху Сабриел. Всички вени и мускули по врата му изскочиха, а очите му освирепяха от заслепяваща енергия.

Беше обезумял и вече нищо не можеше да го спре, освен пълно осакатяване. Сабриел потрепери в хватката му и извърна лице към гърдите му, твърде разтревожена, за да погледне свирепото, сумтящо лице, което никак не приличаше на онзи Тъчстоун, когото познаваше. Ала поне бягаше далече от врага…

Той продължи да тича, напусна пътя, покатери се по съборените камъни, където някога имаше порта, почти без да спира, прескачайки камъните с точността на козел. Сега лицето му беше яркочервено като пожарникарска кола, а пулсът във врата му биеше бързо, като крилете на колибри. Сабриел, забравила раната си, заради внезапния страх, че сърцето му ще се пръсне, започна да му крещи, молейки го да уталожи гнева си.

— Тъчстоун! В безопасност сме! Свали ме долу! Спри! Моля те, спри!

Той не я чуваше, съсредоточил цялото си внимание върху пътя. Премина през разрушената порта, продължи да тича по една пътека, оградена със стени, а ноздрите му бяха разширени, главата му се стрелкаше в двете посоки, като куче, следващо диря.

— Тъчстоун! Тъчстоун! — проплака Сабриел, удряйки с ръце по гърдите му. — Измъкнахме се! Добре съм! Спри! Спри!

Но той продължи да бяга, през друга арка, после по един издигнат път, а камъните се ронеха под краката му. Премина по едно късо стълбище, прескачайки огромни ями. Една затворена врата го принуди да спре за миг и Сабриел въздъхна с облекчение, ала той я зарита злобно, докато изгнилото дърво не се срути и успя да премине, внимателно предпазвайки Сабриел от отломките.

Зад вратата имаше голямо, открито поле, оградено от порутени стени. Мястото беше обрасло с високи бурени, а тук-там се мяркаше по някое окастрено, саморасло дърво, извисяващо се над тях. В самия западен край, кацнали на едно място, където имаше отдавна порутена стена, стояха две Хартиени крила, едното обърнато на юг, а другото — на север, и двама души, чиито неясни силуети бяха обточени с пламтящия оранж на следобедното слънце, което залязваше зад тях.

Тъчстоун премина в ход, който можеше да бъде описан единствено като галоп, разделяйки плевелите като кораб, порещ море от саргасови водорасли. Той изтича право до двете фигури, нежно положи Сабриел на земята пред тях — и падна. Очите му отново си възвърнаха белотата, а крайниците му се свиваха конвулсивно.

Сабриел се опита да пропълзи до него, но болката в хълбока изведнъж я проряза остро и непоносимо, затова успя само да седне и да погледне двамата души и Хартиените крила зад тях.

— Здравейте — изрекоха те в унисон. — В момента ние сме Клеър. Вие трябва да сте Абхорсен и Кралят.

Сабриел се втренчи в тях с пресъхнала уста. Слънцето грееше в очите й и й пречеше да ги види ясно. И двете бяха млади жени, с дълги руси коси и светли, пронизващи сини очи. Носеха бели ленени рокли с дълги, широки ръкави. Роклите бяха току-що изгладени и Сабриел се почувства много мръсна и нецивилизована, със своите просмукани с вода от хранилището панталони и плувнала в пот ризница. Както и гласовете им, лицата им си приличаха. Бяха много красиви. Близначки.

Те се усмихнаха и коленичиха, едната до Сабриел, другата — до Тъчстоун. Сабриел долови Магията на Хартата, която бавно ги изпълваше, като вода, бълбукаща в извор — после тя се преля в нея, премахвайки раната и болката от стрелата. До нея дъхът на Тъчстоун се успокои и той се отпусна в безгрижното спокойствие на съня.

— Благодаря ви — изграчи Сабриел. Понечи да се усмихне, но като че бе забравила как се прави. — Зад нас идват… робовладелци… човешки съюзници на мъртвите.

— Знаем — отвърнаха двете жени. — Но те са на десет минути път зад вас. Твоят приятел, Кралят, тичаше много, много бързо. Видяхме го да тича вчера. Или утре.

— Ох — каза Сабриел, докато с мъка се изправяше на крака, мислейки за баща си и онова, което бе казал за Клеър, които губеха ориентацията си за времето. Най-добре беше да разбере това, което й трябва, преди нещата наистина да са се объркали.

— Благодаря ви — каза отново тя, защото стрелата падна на земята, когато се изправи напълно. Беше ловна стрела с тесен връх, а не кинжал за пробиване на броня. Просто бяха искали да я забавят. Тя потрепери и усети дупката между брънките на ризницата. Раната не беше съвсем заздравяла — само по-стара, сякаш беше нанесена преди седмица, а не преди няколко минути.

— Татко каза, че ще бъдете тук… че сте ни наблюдавали и знаете къде е тялото на Керигор.

— Да — отвърна Клеър. — Е, не точно ние. Позволиха ни да бъдем Клеър само днес, защото сме най-добрите пилоти на Хартиеното крило…

— Или по-точно Риел е такава… — каза едната близначка, сочейки другата. — Но тъй като ще й трябва Хартиено крило, с което да се прибере у дома, имахме нужда от две, затова…

— И Санар дойде — продължи Риел, сочейки сестра си.

— И двете — изрекоха те в хор. — И така, няма много време. Можете да вземете червено-златистото Хартиено крило… боядисахме го в кралските цветове, когато разбрахме миналата седмица. Но първо, тялото на Керигор.

— Да — каза Сабриел. Врагът на баща й — на семейството й — на цялото кралство. Тя трябваше да се справи с него. Нейният товар, независимо колко тежък бе той и колко слаби бяха раменете й в момента, тя трябваше да го понесе.

— Тялото му се намира в Анселстиер — казаха близначките. — Ала нашето зрение отслабва от другата страна на Стената, затова нямаме карта и не знаем имената на местата. Ще се наложи да ви покажем — а вие да запомните.

— Добре — съгласи се Сабриел, чувствайки се като глупава ученичка, обещала да се справи с някакъв въпрос, далеч надвишаващ способностите й. — Да.

Клеър кимнаха и отново се усмихнаха. Зъбите им бяха много бели и равни. Едната, може би Риел — Сабриел вече ги беше объркала — измъкна бутилка от прозрачно зелено стъкло от широкия ръкав на робата си, а издайническият проблясък на магията на Хартата говореше, че не е била там досега. Другата жена — Санар — извади дълга пръчка от слонова кост от ръкава си.

— Готова ли си? — попитаха се едновременно и отговориха: „Да“, още преди въпросът да е достигнал до изтощения мозък на Сабриел.

Риел отвори бутилката с едно звучно изпукване и с бързо движение изля съдържанието й в хоризонтална линия. Санар, също толкова бързо, прокара пръчката през падащата вода — и тя замръзна във въздуха, образувайки прозорец от прозрачен лед. Замръзнал прозорец, който се спусна пред Сабриел.

— Гледай — наредиха жените и Санар потропа по заледения прозорец с пръчката си. При този допир той се покри с облаци, показа за кратко картина със снежна виелица, кратък поглед към Стената, а после изобрази движеща се картина — подобна на филм, заснет от пътуващ автомобил. В колежа „Уайвърли“ не гледаха с добро око на филмите, но Сабриел беше гледала доста в Бейн. Този беше почти същият, но цветен, и тя чуваше реалните звуци толкова ясно, сякаш се намираше там.

Зад прозореца се виждаше типичен за Анселстиер земеделски район — дълго поле с пшеница, узряла за жътва, и спрял в далечината трактор, чийто шофьор си бъбреше с друг мъж, качил се в една каруца, а двата впрегнати коня стояха невъзмутимо, надничайки през наочниците си.

Гледката показа по-близък план на двамата мъже, обиколи ги, улавяйки част от разговора им, и продължи нататък — следвайки един път, изкачвайки хълма към малка гора и стигна до един кръстопът, където чакълът пресичаше по-важен чакълен път. На това място имаше табела и „окото“, или каквото и да беше това, увеличи изображението, докато табелата изпълни целия леден прозорец. Надписът гласеше: „Уайвърли, 2 мили“, упътвайки пътниците по главния път, и те отново потеглиха, отправяйки се към Уайвърли.

След няколко секунди подвижната картина се забави, за да покаже познатите къщи на Уайвърли: ковачницата и работилницата на механика; кръчмата „Уайвърн“; спретнатата къща на началника на полицията със синия фенер. Всички забележителности, познати на Сабриел. Тя се съсредоточи още повече, защото несъмнено изображението, което й бе показало една установена отправна точка, сега щеше да се втурне към някои части на Анселстиер, непознати за нея.

Ала картината продължи да се движи бавно. С темпо на вървене, тя премина из селото и излезе от пътя, следвайки една конска пътека към залесения хълм, известен под името Доки пойнт. Доста приятен хълм, несъмнено, на който имаше плантация от корков дъб, с няколко много стари дървета. Единствената му забележителност беше правоъгълният паметник на върха на хълма… паметникът… картината се смени, фокусирана върху огромните, сиво-зелени камъни, изсечени в квадрати, плътно наредени един до друг. Това бе сравнително нова прищявка, припомни си Сабриел от часовете по местна история. На малко повече от двеста години. Тя за малко да я посети веднъж, но нещо я накара да промени решението си…

Образът отново се смени, сякаш потъна между камъните, към слоевете хоросан, криволичещи между блоковете, към тъмната кухина в центъра на паметника. За миг леденият прозорец стана чисто черен, после се появи светлина. Под паметника имаше бронзов саркофаг, а металът бе изпълнен с преиначени от Свободната магия символи на Хартата. Изображението избегна тези движещи се символи и проникна през бронза. Вътре лежеше едно тяло, живо тяло, обвито в Свободна магия.

Сцената се смени, придвижвайки се неравномерно и с мъка към лицето на тялото. Красиво лице, което все повече изплуваше на фокус, лице, което показваше какъв е бил предишният облик на Керигор. Човешкото лице на Рогир, чиито черти недвусмислено показваха, че двамата с Тъчстоун са имали една майка.

Сабриел се вгледа, отвратена и очарована от приликите между двамата полубратя — после изведнъж гледката се замъгли, потъвайки в сивота, сивота, примесена с течаща вода. Смъртта. Нещо огромно и чудовищно крачеше срещу течението, безформен отрязък от мрак, хаотичен и безизразен, като се изключеха двете очи, които горяха с неестествен пламък. То сякаш я видя през ледения прозорец и се втурна напред, а двете му ръце бяха като носени от вятъра буреносни облаци, протегнати напред.

— Издънка на Абхорсен! — изкрещя Керигор. — Кръвта ти ще се пролее върху Камъните…

Ръцете му сякаш се подадоха през прозореца, но внезапно ледът се пропука, а късовете се изсипаха в купчина бързо топяща се каша.

— Видя — казаха едновременно Клеър. Това не беше въпрос. Сабриел кимна, треперейки, докато още мислеше за приликата между оригиналното човешко тяло на Керигор и Тъчстоун. Къде се разделяха пътищата им? Какво беше накарало Рогир да поеме по дългия път, който водеше към онова отвратително нещо, наречено Керигор?

— Разполагаме с четири минути — заяви Санар. — До пристигането на робовладелците. Ще ти помогнем да качиш краля на Хартиеното крило, нали?

— Да, моля — отвърна Сабриел. Въпреки страховитата гледка на суровия призрачен облик на Керигор, тя я беше изпълнила с едно ново и решително усещане за целенасоченост. Тялото на Керигор се намираше в Анселстиер. Тя щеше да го намери и унищожи, а след това да се разправи с духа му. Но най-напред трябваше да се доберат до тялото…

Двете жени повдигнаха Тъчстоун, пъшкайки от усилието. Той не беше лек, така или иначе, а сега бе още по-тежък, все още прогизнал от вода, заради гмуркането във водохранилището. Ала Клеър, въпреки доста крехкия си вид, очевидно се справиха добре.

— Желаем ти успех, братовчедке — казаха те, докато бавно вървяха към червено-златистото Хартиено крило, подпряно толкова близо до ръба на счупената стена, под която Саерско море проблясваше в бели и златисти отблясъци.

— Братовчедка? — промърмори Сабриел. — Предполагам, че наистина сме братовчедки — нещо такова, нали?

— Кръвни роднини, каквито са всички рожби на Великите Харти — съгласиха Клеър. — Макар че родът намалява…

— Винаги ли знаете какво предстои? — попита Сабриел, когато те нежно положиха Тъчстоун в задната част на кабината и го закопчаха с каишите, които обикновено се използваха за обезопасяване на багаж.

И двете се разсмяха.

— Не, слава на Хартата! Семейството ни е най-многолюдното от всички родове и дарбата ни се среща сред мнозина. Нашите видения идват в откъслечни проблясъци, гледки и сенки. Когато се наложи, цялото семейство може да вложи силите си, за да стесни гледката ни — както направи днес чрез нас. Утре ще се върнем към мечтите и хаоса, без да знаем къде, кога и какво виждаме. А сега, имаме само две минути…

Те внезапно прегърнаха Сабриел, изненадвайки я с очевидната топлота на този жест. Тя отвърна на прегръдките, щастлива и благодарна за грижите им. След смъртта на баща си, бе останала без семейство, но може би щеше да открие сестри в лицето на двете Клеър, а Тъчстоун можеше да бъде…

— Две минути — повториха двете жени във всяко от ушите й. Сабриел ги пусна и набързо извади „Книга за мъртвите“ и двете книги с магии на Хартата от раницата си, и ги пъхна до леко похъркващия Тъчстоун. След кратък размисъл пъхна и мушамата с вълнена подплата и рибарското наметало! Мечовете на Тъчстоун заминаха в специалните гнезда до тях, ала раницата и останалата част от съдържанието й трябваше да останат.

— Следваща спирка, Стената — прошепна Сабриел, когато се качи в самолета, опитвайки се да не мисли за това какво ще стане, ако междувременно се наложи да кацнат на някое нецивилизовано място.

Клеър вече се бяха качили в своя сребристо-зелен самолет и докато Сабриел завързваше колана си, ги чу да свирят, а във въздуха се разнесе Магията на Хартата. Тя облиза устни, събра дъха и силите си, и ги последва. Зад двата самолета се появи вятър, развял русите и черни коси, повдигнал опашките на Хартиените крила и блъскащ крилете им.

Сабриел си пое въздух след воя на вятъра и помилва гладката, ламинирана хартия на корпуса. В съзнанието й мигновено изплува образа на първото Хартиено крило, счупено и горящо в дълбините на Свещената дупка.

— Надявам се да пътуваме по-добре заедно — прошепна тя, преди да се присъедини към двете Клеър и да изсвири последния тон — чистия, ясен звук, който щеше да разбуди Магията на Хартата в самолета им.

Миг по-късно, две Хартиени крила с ярки очи се отделиха от порутения дворец на Белизар, спуснаха се почти до вълните на Саерско море, а после се издигнаха, за да опишат кръг все по-високо над хълма. Единият самолет, сребристо-зелен, зави на северозапад. Другият, червено-златист, пое на юг.

Тъчстоун, пробуден от прилива на студен въздух върху лицето му и непознатото усещане от летенето, уморено прошепна:

— Какво става?

— Отиваме в Анселстиер — провикна се Сабриел. — От другата страна на Стената, за да открием тялото на Керигор и да го унищожим!

— О — каза Тъчстоун, който успя да чуе само „от другата страна на Стената“. — Добре.