Сбогом, моя красавице

11

След час и половина тялото бе отнесено, мястото претърсено, а аз разказвах версията си трети или четвърти път. Седяхме четирима в стаята на дежурния офицер в участъка на Западен Лос Анжелос. Зданието бе тихо, само един пияница в килията си непрестанно надаваше бойния вик на австралийската джунгла, докато чакаше да го откарат в града за утринния съд.

Безмилостна бяла светлина в стъклен отражател осветяваше плоската маса, на която бяха разхвърляни вещите от джобовете на Линдзи Мариот — неща, които сега изглеждаха безжизнени и бездомни като собственика им. Мъжът срещу мен се казваше Рандал, от централното управление „Убийства“ в Лос Анжелос. Бе слаб, спокоен човек на петдесет години, с гладка кремавосива коса, студен поглед и сдържан нрав. Носеше тъмночервена връзка на черни точки, които танцуваха безспир пред очи-те ми. Зад него, отвъд конуса светлина, се бяха окумили двама здравеняци подобно на телохранители, всеки от тях вперил поглед в едно от ушите ми.

Омачках една цигара между пръстите си, запалих и вкусът й не ми се понрави. Седях и я гледах да гори между пръстите ми. Чувствувах се на около осемдесет години, а времето летеше.

Рандал рече студено:

— Колкото по-често разправяш тази история, толкова по-глупаво звучи. Този Мариот е преговарял несъмнено дни наред за откупа, а после само няколко часа преди окончателната среща се обажда на съвършено непознат човек и го наема за телохранител, който да го придружи.

— Не точно като телохранител. Дори не знаеше, че нося пистолет. Просто за компания — рекох аз.

— Откъде е чул за теб?

Отначало каза, че от общ приятел. После, че попаднал на името ми в указателя.

Рандал поразрови внимателно вещите на масата и отдели една бяла визитна картичка с изражение, сякаш пипаше нещо не много чисто. Бутна я към мен по бюрото.

— Той е имал картата ти. Визитната ти карта.

Погледнах към картата. Бе в портфейла му заедно с няколко други картички, но не бях си направил труда да ги прегледам там в дола на каньона Пурисима. Картичката бе моя, нямаше съмнение. При това изглеждаше доста зацапана за човек като Мариот. В единия ъгъл имаше кръгло петно.

— Положително. Раздавам ги при случай. Много естествено.

— Мариот ти е дал да носиш парите. Осем хиляди долара. Бил е доста доверчива душа.

Смукнах от цигарата и изпуснах дима към тавана. От светлината ме боляха очите. Тилът ме болеше.

— Осемте хиляди долара не са у мен. Съжалявам.

— Разбира се. Ако бяха у теб, нямаше да си тук. Или греша?

На лицето му се изписа студен присмех, но изглеждаше изкуствен.

— За осем хиляди долара сума ти неща бих сторил. Но ако съм искал да пречукам някого с палка, щях да го ударя най-много два пъти… по тила.

Той кимна леко. Едно от ченгетата отзад се изплю в кошчето за боклук.

— Това е една от особеностите, които ни озадачават. Изглежда като аматьорска работа, но, разбира се, може точно това да са искали. Парите не бяха на Мариот, нали?

— Не знам. Имах впечатление, че не са, но това бе просто впечатление. Не искаше да ми каже коя е дамата в случая.

— За Мариот не знаем нищо… засега — рече Рандал бавно. — Не изключвам възможността той да е искал да открадне осемте хиляди.

— Ха? — изненадах се аз. Вероятно и видът ми е бил такъв. По гладкото лице на Рандал нищо не се промени.

— Преброихте ли парите?

— Разбира се, че не. Даде ми един пакет. В него имаше пари и, изглежда, бяха много. Каза, че били осем бона. За какво му е да ги краде от мен, след като вече са били у него, преди аз да се появя на сцената?

Рандал погледна към един от ъглите на тавана и сви устни. Вдигна рамене.

— Я почни отначало. Някой си напада Мариот и някаква дама и й взима тази нефритена огърлица и други бижута, а по-късно им предлага да я откупят за, струва ми се, доста малка сума, като се има предвид предполагаемата им стойност. Мариот трябвало да се занимае с откупа. Мислел да се справи сам и не ни е известно дали насрещната страна е била против и дали изобщо е ставало дума за това. Обикновено в подобни случаи са доста придирчиви. Но очевидно Мариот решава, че няма нищо лошо в това да го придружиш. И двамата сте смятали, че си имате работа с организирана банда и че те ще постъпят честно, доколкото им позволява занаятът. Мариот се е уплашил. Това естествено може да се очаква. Търсел е компания. Тази компания си бил ти. Но ти си му съвършено непознат, просто едно име от визитна картичка, връчена му от някакво неизвестно лице, някакъв общ приятел според него. После в последната минута Мариот решава ти да носиш парите и да преговаряш, докато той се крие в колата. Казваш, че идеята била твоя, но той сигурно се е надявал, че ще предложиш, а в противен случай същото щеше да му хрумне на самия него.

— Отначало идеята не му се нравеше.

Рандал отново сви рамене.

— Преструвал се е, че не му харесва… но след това се е съгласил. И така в края на краищата му се обаждат по телефона и поемате към мястото, което той описва. Всичко това е известно само на Мариот. А ти нищичко не знаеш без него. Когато отивате там, като че ли няма никого. Трябвало да се спуснете с колата в дола, но ви се е сторило, че няма място за такава голяма кола. И наистина не е имало, защото колата бе доста зле издраскана отляво. Така че ти слизаш и се спускаш пеша в дола, не виждаш и не чуваш нищо, изчакваш няколко минути, връщаш се до колата и тогава някой от колата те халосва по тила. Сега да предположим, че Мариот е имал нужда от тези пари и е искал ти да бъдеш жертвата… нямаше ли да действува точно така?

— Превъзходна хипотеза. Мариот ме халосва, взима парите, после се разкайва и си разбива мозъка, като преди това заравя парите под един храст.

Рандал ми хвърли неразбиращ поглед.

— Разбира се, имал е съучастник. Той е щял да види сметката и на двамата ви, а после е щял да го върже с парите. Само че съучастникът измамил Мариот и го пречукал. Теб не е трябвало да те убива, защото не си го познавал.

Погледнах го с възхищение и смачках фаса си в дървения пепелник, който някога е имал стъклена вътрешност.

— Отговаря на фактите… доколкото са ми известни — каза Рандал спокойно. — Не е по-глупава от всяка друга хипотеза, която може да ни хрумне в момента.

— Не отговаря само на един факт… че ме халосаха от колата, нали? Това щеше да ме накара да подозирам, че Мариот ме е халосал… останалото е без значение. И все пак не мога да го подозирам, защото е мъртъв.

— Начинът, по който са те халосали, подхожда най-добре. Не си казал на Мариот, че носиш пистолет, но той може да е видял издутината под мишницата ти или поне е подозирал, че си въоръжен. В такъв случай най-удобно ще му е да те удари, когато нищо не очакваш. А ти не очакваш нищо подобно от задната седалка.

— Добре. Печелиш. Добра хипотеза е, но се гради на предположението, че парите не са на Мариот, а е искал да ги открадне с помощта на съучастник. И така планът е следният: двамата се свестяваме с цицини на главите, парите ги няма, извиняваме се един на друг, аз си отивам у дома и забравям за случилото се. Това ли е развръзката? Такъв ли край е очаквал той самият? Нали трябва да му харесва в края на краищата.

Рандал се усмихна кисело.

— И на мен не ми харесва. Просто се пробвах. Отговаря на фактите… доколкото са ми известни.

— Не знаем достатъчно дори да започнем да теоретизираме. Защо да не допуснем, че е казал истината и че вероятно е познал някой от нападателите?

— Каза, че не си чул ни боричкане, ни вик?

— Да. Може, докато се усети, да са го спипали за гушата. Или пък е бил твърде уплашен, за да извика, когато са го нападнали. Да предположим, че са го наблюдавали от храстите и са ме видели да се спускам в дола. Отдалечавам се на известно разстояние значи. Цели тридесет метра. Те отиват да проверят колата и намират Мариот. Някой му завира пистолет в лицето и го накарва да слезе тихо. После го халосват. Но нещо казано или начинът, по който го казва, изглежда, ги навежда на мисълта, че е познал някого.

— В тъмното?

— Да. Нещо такова. Някои гласове остават в съзнанието ти. Дори и в тъмното може да познаеш някого.

Рандал поклати глава.

— Организирана банда от крадци на бижута не убива току-тъй.

Внезапно спря и очите му придобиха изцъклено изражение. Затвори уста много бавно и много плътно. Нещо му хрумна.

— Отвличане — рече той.

— Мисля, че това е идея — кимнах аз.

— Има нещо друго. Как отиде дотам?

— С колата си.

— Къде я остави?

— В Монтемар Виста на паркинга край бистрото.

Изгледа ме много замислено. Двете ченгета зад гърба му ме погледнаха подозрително. Пияният в килията се опита да запее с тиролски фалцет, но гласът му бе пресипнал, това го обезкуражи и той заплака.

— До магистралата отидох пеша. Спрях една кола. Едно момиче я караше. Взе ме.

— Хубостница — рече Рандал. — Късно вечерта на отдалечено шосе и спира.

— Да. Някои момичета спират. Не се запознах, но май че бе хубава.

Вторачих се в тях, знаех, че не ми вярват, и се чудех защо ли ги лъжех.

— Бе малка кола. „Шевролет“ купе. Не успях да взема номера й.

— Ха, не успял да й вземе номера — рече един от ченгетата и плюна в кошчето пак.

Рандал се облегна напред и се втренчи внимателно в мен.

— Ако премълчаваш нещо с намерение сам да работиш по случая, за да си направиш малко реклама, ще си затворя очите, Марлоу. Не всички точки във версията ти ми харесват и ще ти дам тази нощ да си помислиш. Утре вероятно ще поискам да дадеш показания под клетва. Междувременно позволи ми един съвет. Убийствата са работа на полицията и твоята помощ, дори и полезна, е излишна. От теб се искат само факти. Ясно ли е?

— Разбира се. Може ли да си вървя? Не се чувствувам съвсем добре.

— Вече можеш да си вървиш. — Очите му бяха ледени.

Станах и поех към вратата в абсолютна тишина. Когато направих четири крачки, Рандал се окашля и каза небрежно:

— Ах, да, една дреболия. Забеляза ли какви цигари пушеше Мариот?

Извърнах се.

— Да. Кафяви. Южноамерикански, във френска емайлирана табакера.

Той се наведе и избута бродираната копринена табакера от купа джунджурии на масата, после я придърпа пак към себе си.

— Да си виждал тази преди?

— Разбира се. Тъкмо я гледах.

— Искам да кажа по-рано тази вечер?

— Струва ми се, че да. Търкаляше се някъде. Защо?

— Да не си претърсвал трупа?

— Добре, да. Да, претърсих джобовете му. Тази бе в единия. Съжалявам. Просто професионално любопитство. Нищо не съм разместил. Той бе мой клиент в края на краищата.

Рандал хвана бродираната табакера с две ръце и я отвори. Седеше загледан в нея. Бе празна. Трите цигари ги нямаше.

Стиснах здраво зъби и запазих уморения си вид. — Не бе лесно.

— Да си го видял да пуши цигари от нея?

— Не.

Рандал кимна студено.

— Празна е, както виждаш. И въпреки това я носи в джоба си. В нея има малко прах. Ще наредя да го изследват под микроскоп. Не съм сигурен, но ми се струва, че е марихуана.

— Ако е имал такива цигари, нищо чудно да е изпушил няколко тъкмо тази нощ. Имаше нужда от нещо ободрително.

Рандал внимателно затвори табакерата и я бутна настрани.

— Това е всичко. И не си завирай носа, където не ти е работа.

Излязох. Навън мъглата се бе вдигнала и звездите светеха ярко, като изкуствени хромирани звезди върху небе от черно кадифе. Карах бързо. Ужасно много ми се пиеше, а баровете бяха затворени.