Сбогом, моя красавице

6

Тази година на календара бе изобразен Рембранд, доста зацапан автопортрет поради неточно подредени цветни плаки. Показваше го да държи изпоцапана палитра с мръсния си палец и с барета, която не бе по-чиста. В другата си ръка държеше четка, вдигната във въздуха, сякаш би се заел с доизкусуряване на някой детайл след известно време, ако някой платеше в брой. Лицето му бе застаряло, увиснало, изпълнено с отвращение от живота под затъпяващото въздействие на алкохола. Но то притежаваше една сурова веселост, която ми харесваше, а очите искряха като капки роса.

Гледах го през бюрото в службата си към четири и половина, когато телефонът иззвъня и чух студен, надменен глас, който звучеше така, сякаш бе убеден, че е много хубав. След като вдигнах слушалката, гласът каза провлачено:

— Вие ли сте Филип Марлоу, частен детектив?

— Проверете.

— Ах — искате да кажете, да. Препоръчаха ви като човек, който може да държи езика зад зъбите си. Бих желал да дойдете у дома в седем тази вечер. Ще обсъдим една работа. Името ми е Линдзи Мариот и живея на улица „Кабрило“ № 4212, Монтемар Виста. Знаете ли къде се намира?

— Знам къде се намира Монтемар Виста, господин Мариот.

— Да. Улица „Кабрило“ е доста трудна за намиране. Всички улици тук са разположени в интересни, но заплетени завои. Предлагам да тръгнете по стълбите нагоре от ъгловото кафе. Ако сторите това, „Кабрило“ е трета-та пряка, а къщата ми е единствена на улицата. Тогава в седем?

— Какво е естеството на задачата, господин Мариот?

— Предпочитам да не я обсъждам по телефона.

— Не можете ли да ми дадете поне представа. Монтемар Виста е доста далеч.

— С удоволствие ще заплатя разноските ви, ако не разберем. Имате ли особени предпочитания относно естеството на занятието?

— Не, стига да е законно.

Гласът стана на ледени висулки.

— Не бих ви безпокоил, ако да не бе законно.

Харвардски възпитаник. Педантична употреба на условното наклонение. Засърбя ме кракът, но банковата ми сметка все още бе в незавидно състояние. С меден глас промълвих:

— Много ви благодаря, че се обадихте, господин Мариот. Ще бъда там.

Затвори и толкоз. Стори ми се, че господин Рембранд ме гледаше с лек присмех. Измъкнах канцеларската бутилка от дълбокото чекмедже и отпих леко. Това набързо премахна присмеха от лицето на господин Рембранд.

Едно слънчево зайче се подхлъзна на ръба на бюрото и падна безшумно на килима. Уличните светлини припламваха отвън на булеварда, градският трамвай тракаше, една пишеща машина чукаше монотонно в адвокатската кантора отвъд стената. Тъкмо бях напълнил и запалил лулата си, телефонът отново иззвъня. Този път бе Нълти. Гласът му звучеше, като че ли в устата си имаше варен картоф.

— Е, май че не бях много акъллия — рече той, когато разбра с кого говори. — Един на нула за тебе. Ма-лой е ходил да види онази госпожа Флориан.

Стиснах телефонната слушалка толкова силно, че щеше да се счупи. Горната ми устна изведнъж изстина.

— Продължавай. Мислех, че сте го завардили.

— Бил друг човек. Малой изобщо не е там. Обади ни се някаква стара клюкарка от Западна 54. При тази госпожа Флориан са ходили двама. Първият паркирал от другата страна на улицата и действувал предпазливо. Огледал жилището добре, преди да влезе. Преди около час. Метър и осемдесет, тъмна коса, среден на телосложение. Излязъл си тихо.

— И дъхал на алкохол — рекох аз.

— Ах, разбира се. Това си бил ти, нали? Е, номер втори е бил Лоса. Мъж в крещящи дрехи, голям като планина. Дошъл също с кола, но старата госпожа не видяла номера, не можела да прочете номера толкова отдалеч. Това било около половин час след тебе, както казва тя. Влязъл бързо и стоял само около пет минути. Тъкмо преди да се качи в колата, извадил голям патлак и завъртял барабана. Мисля, че това е видяла старата госпожа. И затова се обадила. Въпреки всичко не е чула изстрели вътре в къщата.

— И кой знае колко се е разочаровала.

— Дааа. Майтап. Подсети ме да се посмея в почивния си ден. И старата губи с един гол. Патрулиращите момчета отиват там, никой не им отваря, така че влизат, защото входната врата не е била заключена. Никакъв труп на пода. Няма никой. Госпожа Флориан се е чупила. И така спират до съседната врата и съобщават това на старицата. И тя страшно се ядосва, че не е видяла госпожа Флориан да излиза. Докладват тук и продължават да си вършат работата. И след около час, може би час и половина старицата се обажда пак, че госпожа Флориан си била отново вкъщи. Свързват я с мен, а аз я питам толкова ли е важно това и тя ми затваря телефона под носа.

Нълти се спря да поеме малко въздух и да изчака моите коментари. Нямах такива. След миг той продължи да роптае.

— Какво мислиш за това?

— Нищо особено. Разбира се, очакваше се Лоса да мине оттам. Трябва да е познавал госпожа Флориан доста добре. Естествено е да не се застоява. Бои се, че законът може да е узнал за госпожа Флориан.

— Мисля, че ще трябва да намина, един вид, да разбера къде е ходила — рече спокойно Нълти.

— Това е добра идея, ако намериш кой да те вдигне от стола.

— Хъ! Пак се майтапиш. Прочее, вече едва ли има някакво значение. Струва ми се, че няма да си дам труда.

— Хубаво. Кажи го, каквото и да е.

Той се подсмихна.

— Спипахме Малой натясно. Този път наистина го опипахме. Открихме го в Жирар, поел на север с кола под наем. Спрял е там да зареди и момчето от бензиностанцията го е познал по описанието, което пуснахме по радиото малко преди това. Каза, че всичко съвпадало, освен че Малой бил сменил костюма си с тъмен. Имаме подкрепата на окръжната и щатската полиция. Ако тръгне на север, ще го пипнем на магистралата Вентура, а ако прехвърли по посока Ридж, ще трябва да спре при Кастек за проверка на билета. Ако не спре, ще телефонират напред и ще блокират пътя. Не искаме нито едно ченге да бъде застреляно, ако можем да минем без това. Добре ли звучи?

— Звучи прекрасно. Ако наистина е Малой и ако постъпи точно както очаквате вие.

Нълти се окашля предпазливо.

— Дааа. Ти какво правиш по този въпрос… между впрочем?

— Нищо. Защо трябва да върша нещо?

— Много добре се разбираш с тази госпожа Флориан. Може да й хрумне още нещо.

— С една пълна бутилка ще узнаеш всичко, което те интересувал.

— Ти се справи с нея наистина прекрасно. Може би ще трябва да й отделиш, така да се каже, още малко време.

— Мислех, че това е работа на полицията.

— О, разбира се. Но идеята за момичето все пак бе твоя.

— Тя, както изглежда, отпада… освен ако онази Флориан не лъже.

— Жените лъжат за какво ли не… просто да не загубят навика — рече Нълти мрачно. — Нали всъщност не си зает, а?

— Имам работа. Изникна, след като те видях за последен път. Работа, за която ми плащат. Съжалявам.

— Зарязваш ни, а?

— Не бих го формулирал така. Просто трябва да работя, за да си изкарам прехраната.

— Добре, приятелю. Щом така мислиш, добре.

— Не го мисля така — почти изкрещях. — Просто нямам време да върша черната работа вместо теб или което и да е друго ченге.

— Добре де, сърдитко — рече Нълти и затвори телефона.

Държах безмълвната слушалка и изръмжах в нея:

— В този град има хиляда седемстотин и петдесет (ченгета, а искат аз да трамбувам вместо тях.

Пуснах слушалката във вилката и отпих още една глътка от служебната бутилка.

След малко слязох до фоайето на сградата да си купя следобеден вестник. Поне в едно нещо Нълти бе прав. Досега убийството на Монтгомери не се бе появило дори в раздела за обявления и реклами.

Отново напуснах бюрото навреме за ранна вечеря.