Сбогом, моя красавице

25

Вратата на килера бе заключена. Тежкият стол бе твърде тежък за мен. Това бе предвидено. Смъкнах чаршафите и одеялото от леглото и примъкнах дюшека настрани. Отдолу имаше пружина, закрепена със спираловидни пружини от черен емайлиран метал, дълги около двадесет сантиметра. Заех се с една от тях. По-тежка работа никога не съм вършил. Десет минути по-късно имах на разположение два кървящи пръста и една пружина. Размахах я. Чудесно бе балансирана. Бе тежка. Ставаше за бич.

Когато всичко това бе сторено, погледнах към бутилката уиски отсреща, тя си бе на мястото, а аз я бях забравил.

Пих още вода. Починах си малко, седнал на края на голата пружина. После отидох до вратата, притиснах уста до пантите и изкрещях:

— Пожар! Пожар! Пожар!

Очакването бе кратко и приятно. Той дойде, тичайки тежко по коридора отвън, ключът бе злобно натикан в ключалката и жестоко превъртян. Вратата отскочи и се отвори. Бях се прилепил до стената зад вратата. Този път бе извадил палката — чудесен малък инструмент, дълъг около осем сантиметра, покрит с плетена кафява кожа. Очите му се разшириха при вида на оголеното легло, а после взеха да се оглеждат настрани.

Захилих се и го халосах. Храснах го с пружината странично по главата и той политна напред. Докато се свличаше на колене, скочих до него. Цапардосах го още два пъти. Той застена. Измъкнах палката от безчувствената му ръка. Захленчи.

Ритнах го с коляно в лицето. Коляното ме заболя, пък за лицето му не знам. Докато още стенеше, го препарирах с палката.

Извадих ключа, заключих вратата и се заех да го претърся. Имаше още ключове в себе си. Един от тях ставаше на килера. В него висяха дрехите ми. Претършувах джобовете си. Парите бяха изчезнали от портфейла ми. Върнах се отново при мъжа с бялата престилка. Имаше твърде много пари за занаята си. Взех толкова, с колкото бях тръгнал, вдигнах го на леглото и завързах китките и глезените му с каишите и натиках половин чаршаф в устата му. Носът му бе разбит. Чаках дълго да се уверя, че ще може да диша чрез него.

Жал ми бе за него. Простоват, трудолюбив човечец, който иска да запази службата си и да получи седмичната си надница. Сигурно имаше жена и деца. Лоша работа. А трябваше да си изкарва хляба само с помощта на палката. Не беше справедливо. Оставих уискито с наркотик да му е подръка, ако някой го развърже.

Потупах го по рамото. Едва не заплаках над него.

Всичките ми дрехи, дори кобурът ми и пистолетът, но без патрони, висяха в килера. Облякох се с неумели пръсти, прозявайки се доста.

Мъжът на леглото мируваше. Оставих го да лежи и го заключих.

Отвън имаше широк тих коридор с три затворени врати. Отникъде звук. Винена червена пътека се бе проточила до средата, тиха като останалата къща. В края коридорът завиваше под прав ъгъл към друг коридор и започваше старомодно стълбище с бели дъбови перила. То се извиваше грациозно в един сумрачен хол. Две вътрешни врати от цветно стъкло се намираха в дъното на хола. Той бе покрит с мозайка и дебели килими. Ивица светлина се процеждаше от крайчеца на една полузатворена врата. Но нито звук.

Стара къща, строена, както са строили някога и вече не строят. Намираше се вероятно на тиха улица с розова беседка отстрани и много цветя отпред. Изискана, хладна и тиха под яркото калифорнийско слънце. И кой ли го е грижа какво става вътре, стига само да не опищят орталъка.

Вече бях протегнал крак да сляза по стълбите, когато чух мъж да кашля. Целият се разтреперах и забелязах, че в края на другия коридор има полуо творена врата. Заситних на пръсти по пътеката. Изчаках близо до полу-притворената врата, но без да поглеждам навътре. Ивица светлина лежеше в краката ми. Мъжът пак се закашля. Дълбока кашлица от дълбок гръден кош. Звучеше мирно и спокойно. Не бе моя работа. Моята работа бе да се измъкна оттук. Но всеки човек, чиято врата бе отворена в тази къща, ме интересуваше. Трябва да е човек с положение, който да заслужава да му свалиш шапка. Прокрад-нах се мъничко в ивицата светлина. И зашумоля вестник.

Успях да видя част от стая, мебелирана като стая, а не като килия. Имаше тъмно бюро с шапка отгоре и някакви списания. Прозорци с копринени завеси, хубав килим.

Пружината на леглото тежко изскърца. Едър човек, като кашлицата му. Посегнах с върховете на пръстите си и бутнах вратата със сантиметър-два. Нищо не се случи. Сега видях цялата стая, леглото с мъжа отгоре, пепелника, препълнен с фасове, които преливаха на нощната масичка, а оттам на килима. Дузина смачкани вестници, разхвърляни по цялото легло. Един от тях в чифт огромни ръце пред огромно лице. Видях косата над крайчеца зелена хартия. Тъмна, къдрава — дори черна, при това в изобилие. Под нея ивица бяла кожа. Вестникът се спусна още и аз спрях да дишам, а мъжът на леглото не видгна очи.

Имаше нужда от бръснач. Винаги щеше да има нужда от бръснач. Бях го виждал и преди, на „Сентрал авеню“, в един негърски вертеп на име „При Флориан“. Тогава бе в биещ на очи костюм с бели топки за голф на сакото и чаша уиски в ръката. Виждал го бях да държи армейски „Колт“ като играчка в юмрука си, стъпвайки леко през разбитата врата. Бях го виждал как си върши работата, дето пипнеше, не повтаряше.

Изкашля се отново, отъркаля задника си на леглото, прозя се горчиво и се пресегна към смачкан пакет с цигари на нощната масичка. Една цигара цъфна в устата му. От края на палеца му присветна огън. От носа му изскочи дим.

— Ох — рече той и вестникът отново се издигна пред лицето му.

Оставих го и се върнах обратно по страничния коридор. Господин Малой Лоса, изглежда, бе в много добри ръце. Върнах се до стълбите и слязох долу.

Нечий глас измърмори нещо зад почти затворената врата. Изчаках да чуя отговор. Нямаше такъв. Бе телефонен разговор. Приближих се близо до вратата и се ослушах. Гласът бе приглушен, същински шепот. Не чух нищо. Накрая се чу сухо изщракване. След това в стаята се възцари тишина.

Време бе да тръгвам, да се махам оттука. Но бутнах вратата и влязох спокойно.