Сбогом, моя красавице

23

Слязохме на дъното на асансьорната шахта, минахме по тесния коридор и излязохме през черния вход. Навън въздухът бе чист и свеж, под нас лежеше спусналата се над океана мъгла. Вдишах дълбоко.

Едрият още ме държеше за ръката. Отвън стоеше някаква кола, обикновена тъмна лимузина с частни номера.

Едрият отвори предната врата и се извини:

— Вярно, че не отговаря на класата ти, драги. Но малко въздух ще ти дойде чудесно. Какво ще кажеш за това? Не бихме искали да направим нешо против волята ти, драги.

— Къде е индианецът?

Той разтърси леко глава и ме набута в колата. Бях отдясно на шофьора.

— Ах, да, индианецът? Ще трябва да го застреляш с лък и стрела. Такъв е законът. Тук е, отзад.

Погледнах назад. Нямаше никой.

— По дяволите, няма го — каза едрият. — Някой ще трябва да го е тафнал. Вече не можеш нищо да си оставиш в незаключена кола.

— Побързай — рече мъжът с мустаците и седна на задната седалка.

Хемингуей заобиколи и натика дебелото си шкембе зад волана. Запали. Завихме и се понесохме по алеята с див здравец от двете страни. Откъм морето повя студен вятър. Звездите бяха твърде далеч. Нищо не казваха.

Стигнахме до края на алеята, излязохме на бетонения планински път и се понесохме, без да бързаме, по него.

— Как така си без кола, драги?

— Амтор изпрати да ме вземат.

— Защо ли му е притрябвало да ти праща кола, а, приятелче?

— Сигурно е искал да ме види.

— Момчето си го бива — рече Хемингуей. — Преценява нещата.

Той се изплю през прозореца, взе завоя красиво и подкара колата с пълна газ надолу по склона.

— Казва, че си му се обадил по телефона и си се опитал да го хванеш на въдицата. И той решил, че е по-добре да види със собствените си очи с кого си има работа… И праща собствената си кола.

— Понеже знае, че ще извика някакви познати ченгета и те ще ме откарат с тяхната — рекох аз. — Добре, Хемингуей.

— Ах, пак ли това. Добре. Та той си има диктофон под масата и секретарката му е записала всичко. Когато ние пристигнахме, тя го прочете от начало до край на господин Блейн.

Обърнах се и погледнах господин Блейн. Пушеше пура спокойно, сякаш бе по пантофи. Той изобщо не ме погледна.

— Има си хас — рекох аз. — Навярно ви е прочела куп банални записки, приготвени за такива случаи.

— Може би ще ни кажеш, защо си искал да го видиш? — предложи учтиво Хемингуей.

— Искаш да кажеш, докато устата ми си е на мястото?

— Ау, изобщо не сме такива момчета — рече той с великодушен жест.

— Познаваш Амтор твърде добре, нали, Хемингуей?

— Май че господин Блейн го познава. Аз върша само това, което ми наредят.

— Кой, по дяволите, е този господин Блейн?

— Джентълменът на задната седалка.

— И освен че е на задната седалка, кой, по дяволите, е той?

— Защо питаш, за бога, всеки познава господин Блейн.

— Добре — рекох аз. Внезапно се почувствувах много отегчен.

Последва още малко тишина, още завои, още виещи се ленти бетон, още тъмнина и още болка. Едрият каза:

— Сега, като сме сред приятели и не присъствуват дами, защо си отишъл там, не ни интересува кой знае колко, но тази работа с Хемингуей наистина ме впрегна.

— Залъгалка. Една стара, стара залъгалка.

— Кой изобщо е този господин Хемингуей?

— Един юнак, който повтаря едно и също нещо безкрай, докато не започнеш да му вярваш, че е така.

— Това сигурно не е толкова лесно — каза едрият. — Ти наистина си доста отракан за частен копой. Още ли не са ти избили зъбите?

— Тц, имам някоя и друга пломба.

— Е, наистина си имал късмет, драги.

Мъжът от задната седалка каза:

— Стига толкоз. Следващата пресечка свий вдясно.

— Разбрано.

Хемингуей сви по един тесен черен път, който криволичеше по хълбока на планината. Изминахме около миля. Мирисът на пелин стана непоносим.

— Тук — каза господин Блейн от задната седалка.

Хемингуей спря колата и тури ръчна спирачка. Наведе се през мен и отвори вратата.

— Е, радвам се, че се запознахме, приятелче. Но не се връщай. В никой случай по работа. Вън.

— Пеша ли ще си ходя оттук?

Мъжът от задната седалка каза:

— Побързай.

— Аха, оттук ще си ходиш пеша, драги. Имаш ли нещо против?

— Не, тъкмо ще имам време да премисля някои неща. Например вие не сте ченгета от Лос Анжелос. Но един от вас е ченге, може и двамата. Май че сте ченгета от Бей Сити. Питам се, защо ли сте напуснали своята територия?

— Няма ли да ти бъде малко трудно да го докажеш, драги?

— Лека нощ, Хемингуей.

Той не отвърна. Никой от тях не проговори. Тръгнах да излизам от колата, поставих крака си на стъпалото и се наведох напред, все още малко замаян.

Мъжът от задната седалка направи внезапно мълниеносно движение, което аз по-скоро усетих, отколкото видях. Тъмна бездна се разтвори пред краката ми, далеч по-дълбока от най-тъмната нощ. Гмурнах се. Беше бездънна.