Сбогом, моя красавице

19

Индианецът вонеше. Смрадта му проникваше чак в приемната, когато иззвъня звънецът и отворих вратата да видя кой е. Стоеше на прага на вратата, сякаш бе излят от бронз. Бе огромен от кръста нагоре, с едър гръден кош. Приличаше на просяк.

Носеше кафяв костюм, сакото му бе твърде тясно в раменете, а панталоните му навярно също бяха малко тесни, вдигнати чак под мишниците. Шапката му, поне два номера по-малка, е била напоявана обилно с пот от този, комуто е ставала по мярка. Кацнала бе горе-долу там, където е мястото на ветропоказателя. Яката му прилягаше добре, подобно на конски хамут, и имаше почти същия мръснокафяв цвят. Над закопчаното му сако се мандахерцаше връзка, черна връзка, завързана с чифт клещи на възел, голям колкото грахово зърно. Около голия си внушителен врат, над мръсната яка, носеше широка ивица черна панделка като стара жена, която се опитва да освежи шията си.

Имаше едро, плоско лице и орлов, месест нос, който изглеждаше здрав като носа на крайцер. Очите му бяха нащрек, имаше увиснали челюсти, плещи на ковач и къси, очевидно недоразвити крака на шимпанзе. По-късно разбрах, че са били само къси.

Ако бяха го почистили малко и облекли в бяла нощница, щеше да изглежда като някой много зъл римски сенатор.

Вонеше със земната миризма на първобитен човек, а не с лигавата мръсотия на градовете.

— Ха — рече той. — Идва веднага. Идва сега. Отстъпих към бюрото си, като го подмамвах с пръст, и той ме последва, като вдигаше толкова шум, колкото вдига муха, ходеща по стената. Седнах зад бюрото си, скърцайки професионално с въртящия се стол, и му посочих стола за клиенти от другата страна. Не седна. Малките му черни очи ме гледаха враждебно.

— Къде да дойда? — запитах аз.

— Ха. Аз Второ Поколение. Аз холивудски индианец.

— Седнете, господин Поколение.

Изсумтя и ноздрите му се разшириха. И без това бяха големи като къртичини.

— Име Второ Поколение. Име на господин Поколение.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Извиси глас и взе да опява със звучно, гръдно бумтене.

— Той казал идва бързо. Великият бял баща казал идва бързо. Той казва да те води в огнена колесница. Той каза.

— Даа… зарежи тези измишльотини. Да не съм някоя предвзета учителка на вечеринка.

— Глупости — рече индианецът.

За миг се ухилихме подигравателно един другиму над бюрото. Хилеше се по-подигравателно от мен. После свали шапката си с голямо отвращение и я обърна наопаки. Прокара пръст околовръст кожената лента. Така кожената лента се виждаше и оправдаваше названието си „потна лента“. Измъкна от ръба някаква хартиена изрезка и хвърли нещо завито в лигнин на бюрото. Посочи го ядосано с добре огризания си нокът. Спаружената му коса имаше ръб околовръст от твърде тясната шапка.

Разгънах лигнина и вътре намерих визитна картичка. Тя не бе нещо ново за мен. Точно три като нея имаше в мундщуците на трите руски папироси.

Играех си с лулата, гледах вторачено индианеца и се опитах да го подразня с вторачения си поглед. Остана невъзмутим като тухлена стена.

— Добре, какво иска той?

— Иска идва бързо. Дойдеш веднага. Дойдеш с огнена…

— Глупости.

На индианеца това му се понрави. Бавно затвори уста и ми намигна тържествено, а после почти се усмихна.

— А и ще му струва сто каймета капаро — добавих аз, придавайки си вид, сякаш ставаше дума за десет цента.

— А? — загледа подозрително той.

„Говори на прост английски“, казах си аз.

— Сто долара. Железни хора. Чипове. Каймета на брой сто. Няма пари, аз не идва. Чат ли си? — взех да броя до сто на двете си ръце.

— А? Баровец — каза с присмех индианецът. Затършува под мръсната лента на шапката си и ми подхвърли нещо завито в лигнин. Взех го и го разгънах. Съдържаше чисто нова стодоларова банкнота.

Индианецът си сложи шапката на главата, без да си дава труда да обърне лентата. Само дето изглеждаше малко по-смешен така. Седях втренчен със зинала уста в сто-доларовата банкнота.

— Психоаналитикът има право — рекох аз най-сет-не. — От такъв хитрец и мене ме е страх.

— Няма цял ден — забеляза индианецът приказливо.

Измъкнах чекмеджето, извадих „Колт“ 38 калибър, автоматичен пистолет. Не бях го носил при визитата си у госпожа Луин Локридж Грейл. Свалих сакото си, турих кожения кобур, мушнах пистолета в него и отново облякох сакото. На индианеца това не му направи по-голямо впечатление, отколкото ако се бях почесал по врата.

— Има кола — рече той. — Голям кола.

— Големите коли вече нещо не ми харесват. Има собствен кола.

— Идва мой кола — рече индианецът заплашително.

— Идва твой кола — отвърнах аз.

Заключих бюрото си и кантората, изключих звънеца и излязох, като оставих вратата на приемната, както обикновено, незаключена. Минахме през антрето и се спуснахме до асансьора. Индианецът вонеше. Дори момчето от асансьора го усети.