Сбогом, моя красавице

5

Нълти сякаш не бе помръднал от мястото си. Седеше си в стола със същото изражение на мрачно примирение. Но в пепелника имаше още две угарки от пура, а подът бе застлан с малко по-дебела покривка от изгорели клечки. Седнах на свободното бюро и Нълти ми подаде една снимка, която лежеше обърната наопаки на бюрото му. Бе полицейска снимка, профил и анфас, с описание на отпечатъците отдолу: Малой, нямаше грешка, сниман на толкова силно осветление, че изглеждаше кьосав като яйце.

— Това е момчето — върнах му я аз.

— Получихме телеграма от затвора в щата Орегон. Излежал е цялата си присъда освен предварителния арест. Положението е по-добро. Завардили сме го. Една патрулна кола се свързала с някакъв кондуктор на последната спирка на Седма улица. Кондукторът си спомнил за мъж с този ръст. Слязъл на спирка „Александрия“. Сигурно ще се вмъкне в някоя голяма къща, дето никой не живее. Пълно е с такива старинни къщи в покрайнините, които никой не ще да наеме. Ще се вмъкне в някоя и ето ти го в капана. Ти какво направи?

— Как е бил облечен? С елегантна шапка и бели топки за голф на сакото вместо копчета?

Нълти се смръщи й скръсти ръце на коленете си.

— Не, със син костюм. Може и кафяв да е бил.

— Сигурен ли, си, че не е било саронг2?

— Ха? Ах, да, смешно. Напомни ми да се посмея в почивния си ден.

— Това не е бил Лоса. Той няма да се качи в трамвай. Имаше пари. Погледни само дрехите му. Не му стават готовите размери. Трябва да са шити по поръчка.

— Добре де, присмивай ми се — навъси се Нълти. — Ти какво прави?

— Това, което ти трябваше да вършиш. Заведението с името „Флориан“ е съществувало под същото име, когато е било нощен локал за бели. Говорих с един негър хотелиер, който познава квартала. Фирмата им се е сторила скъпа, така че когато негрите се нанесли, не я сменили. Собственик е бил Майк Флориан. Умрял е преди няколко години, но вдовицата му е все още налице. Живее на 1644 Западна, номер 54. Казва се Джеси Флориан. Няма я в телефонния указател, но е вписана в градския справочник.

— Е, добре, какво да направя… да й избачкам среща? — попита Нълти.

— Сторих го вместо теб. Взех със себе си и уиски. Тя е очарователна госпожа на средна възраст с лице като боклукчийска кофа и ако лицето й е виждало сапун от втория мандат на Кулидж3, ще си изям резервната гума заедно с джантата.

— Зарежи остроумията.

— Запитах госпожа Флориан за Велма. Помните ли, господин Нълти, червенокосата на име Велма, която търсеше Малой Лоса? Да не ви досаждам, господин Нълти, а?

— Какво те прихвана?

— Няма да разбереш. Госпожа Флориан каза, че не помнела Велма. Домът й е доста мизерен с изключение на едно ново радио на стойност седемдесет или осемдесет долара.

— Много важно.

— Госпожа Флориан — за мен Джеси — каза, че съпругът й не й оставил нищо освен старите си дрехи и връзка снимки на сбирщината, която работела в заведението му от време на време. Налях я с алкохол, а тя е момиче, което би си пийнало дори и да трябва да те нокаутира, за да се добере до бутилката. След третата или четвъртата глътка, тя отиде в скромната си спалня, разхвърля разни неща и измъкна връзка снимки от дъното на един стар сандък. Но аз я наблюдавах, без тя да разбере, и я видях как измъкна една от пакета и я скри. Така че след известно време аз се промъкнах и я спипах.

Бръкнах в джоба си и сложих Пиеро на бюрото му. Той я вдигна, загледа я втренчено и устните му образуваха трапчинки в ъглите.

— Хубавица. Доста хубава. Бих го използвал това парче. Ха, ха. Велма Валенто, хъ? И какво е станало с тази кукла?

— Госпожа Флориан казва, че умряла… но това трудно обяснява защо ще скрие снимката.

— И то безуспешно. Защо ли я е скрила?

— Не искаше да ми каже. В края на краищата, след като й казах, че Лоса е на свобода, май взех да й ставам неприятен. Това ми се вижда невероятно, нали?

— Карай нататък — рече Нълти.

— Това е всичко. Предадох ти фактите и веществените доказателства. Ако при това положение не можеш да направиш нищо, не виждам с какво мога да ти помогна.

— Е, какво да направя? Сега засега става дума за убийство на негър. Почакай да хванем Лоса. По дяволите, от осем години не е виждал момичето, освен ако не го е посещавала в пандиза.

— Добре. Но не забравяй, че той я търси, а той е човек, който пред нищо не се спира. Между другото, той е лежал за обир на банка. Значи имало е награда за издаването му. Кой я е взел?

— Не знам. Може би ще успея да разбера. Защо?

— Някой го е предал. Може би той си знае кой. Това ще е друга сметка, която той ще побърза да уреди.

Станах.

— Е, довиждане и сполука.

— Да не ме оставяш? Отидох до вратата.

— Трябва да се прибера у дома, да се окъпя, да си направя гаргара и маникюр.

— Да не си болен, а?

— Просто съм мръсен. Много, много мръсен.

— Добре де, какво се разбърза? Седни за минутка.

Той се облегна назад, пъхна палците си в жилетката, което го караше да прилича повече на полицай, но не го правеше по-привлекателен.

— Не бързам. Изобщо не бързам. Нищо повече не мога да сторя. Очевидно тази Велма е покойница, ако госпожа Флориан казва истината, а в момента не виждам причина да лъже. Това бе всичко, което ме интересуваше.

— Дааа — рече Нълти подозрително по силата на навика.

— А вие така и така сте опримчили Малой Лоса. Така че сега ще изприпкам до дома и ще се захвана да си изкарвам прехраната.

— Може да изпуснем Лоса. От време на време изпускаме по някой. Дори мъжаги като него. — Погледът му беше подозрителен, ако изобщо изразяваше нещо. — Колко ти бутна тя?

— Какво?

— Колко ти бутна старицата да не се месиш?

— Да не се меся в какво?

— В това, дето няма да се месиш отсега нататък.

Премести палците си от ръкавите на жилетката и ги постави на корема си, като ги въртеше. Усмихна се.

— Ох, за бога — рекох аз и излязох от канцеларията, като го оставих с отворена уста.

Когато бях на около метър от вратата, се върнах, отворих я отново тихо и погледнах. Седеше в същата поза и въртеше палци. Но не се усмихваше вече. Изглеждаше разтревожен. Устата му все още бе отворена. Нито се помръдна, нито погледна. Не знам дали ме чу или не. Затворих вратата и си тръгнах.