Сбогом, моя красавице

22

— Добре — рече едрият. — Може да престанеш да шикалкавиш вече.

Отворих очи и вдигнах глава.

— Хайде в другата стая, приятелче.

Станах, все още сънен. Влязохме някъде през някаква врата. После видях къде се намираме — в бойницата, цялата окръжена от прозорци. Навън вече бе черно като катран. Жената с фалшивите пръстени седеше зад бюрото си. До нея стоеше някакъв мъж.

— Седни тук, приятелче — натисна ме другият. Столът бе хубав, с прав гръб, но удобен, макар че не ми се седеше. Жената зад бюрото бе отворила пред себе си бележник и четеше на висок глас от него. Един нисък възрастен мъж с безизразно лице и сиви мустаци я слушаше.

Амтор стоеше до един прозорец с гръб към стаята, загледан навън към далечната спокойна крайбрежна ивица на океана, отвъд светлините на кея, отвъд света. Веднъж полуизвърна глава да ме погледне и успях да видя, че бе избърсал кръвта от лицето си, но носът му не бе онзи нос, който видях за пръв път, а два номера по-голям. Това ме накара да се ухиля, както си бях със спукани устни и всичко останало.

Погледнах към това, което издаваше тези звуци, това, което бе под носа ми и ми бе помогнало да стигна дотук. Някакъв си деветдесеткилограмов врял и кипял тип с проядени зъби и сладък глас на цирков клакьор. Бе як, бърз и сигурно ядеше кърваво месо. Никой не би посмял да го разиграва. Бе от този вид ченгета, които всяка вечер си плюят на палката, вместо да си кажат молитвата. Но имаше шеговити очи.

Стоеше пред мен, разкрачил кривите си крака, в ръка държеше отворения ми портфейл, драскаше по кожата с нокътя на десния си палец, сякаш му правеше удоволствие да разваля нещата. Дребни неща, ако нямаше нищо друго подръка. Но да променя физиономии вероятно му бе по-приятно.

— Сеирджия, а, приятелче? От големия порочен град, а? Малко шантаж, а?

Бе килнал шапката си на тила. Косата му бе прашнокафява, потъмняла от потта на челото. Шеговитите му очи бяха прошарени от червени вени.

Чувствувах гърлото си, сякаш го бяха прекарали през преса за изцеждане на пране. Посегнах и го опипах. Проклетият индианец. Имаше пръсти като инструментална стомана.

Мургавата жена престана да чете от бележника си и го затвори. Възрастният възмалък мъж със сивите мустаци кимна, приближи се и застана зад този, който разговаряше с мен.

— Ченгета? — попитах аз, потривайки брадичката си.

— А ти как мислиш, драги?

Полицейски хумор. Дребният имаше белмо в едното око и то изглеждаше полусляпо.

— Не и от Лос Анжелос — рекох аз, като го поглеждах. — С това око отдавна да са те пенсионирали в Лос Анжелос.

Едрият ми подаде портфейла. Прегледах го. Всичките пари все още бяха там. Всички визитни картички. Нищо не липсваше. Бях изненадан.

— Кажи нещо, приятелче — рече едрият. — Нещо, което ще ни накара да те харесаме.

— Върнете ми пистолета.

Приведе се леко напред и се замисли. Виждах го как мисли. От мислене го боляха мазолите.

— Аха, искаш си пистолета, така значи? — погледна той встрани от оня със сивите мустаци. — Иска си пистолета — каза му той, после отново ме погледна. — А за какво ти е потрябвал пистолетът, приятелче?

— Искам да застрелям един индианец.

— А, така ли, искаш да застреляш индианеца, приятелче?

— Аха… само един индианец, бащице.

Едрият отново погледна към онзи с мустаците.

— Това момче е много опасно. Иска да застреля някакъв индианец.

— Слушай, Хемингуей, я не повтаряй всяка дума след мен.

— Май че тоя откачи. Току-що ме нарече Хемингуей. Ти как мислиш, откачен ли е?

Оня с мустаците захапа пура и не каза нищо. Високият красив мъж на прозореца се извърна бавно и каза меко:

— Смятам, че е възможно да е загубил вътрешното си равновесие.

— Не знам откъде му дойде наум да ме нарича Хемингуей. Името ми не е Хемингуей.

По-възрастният каза:

— Не видях пистолет.

Погледнаха към Амтор. Амтор каза:

— Вътре е. При мен. Ще ви го донеса, господин Блейн.

Едрият мъж се наведе от кръста надолу, присви леко колене и за диша в лицето ми.

— Защо ме наричаш Хемингуей, драги?

— Не мога да кажа в присъствието на дами.

Изправи се отново.

— Виждате ли?

Погледна към онзи с мустаците, той кимна, после се извърна и се отдалечи, прекосявайки стаята. Плъзгащата се врата се отвори. Излезе и Амтор го последва.

Настъпи тишина. Мургавата жена погледна от висотата на бюрото си и се намръщи. Едрият мъж погледна към дясната ми вежда, леко разтърси глава насам-натам замислено.

Вратата отново се отвори и мъжът с мустаците се върна. Взе отнякъде шапка и ми я подаде. Извади пистолета ми от джоба си и ми го връчи. По тежестта разбрах, че е празен. Мушнах го под мишница и се изправих.

Едрият каза:

— Хайде, приятелче. Да се махаме оттук. Струва ми се, че имаш нужда от малко чист въздух.

— Добре, Хемингуей.

— Но той продължава да ме нарича така — рече тъжно едрият. — Вика ми Хемингуей, понеже присъствуват дами. Не смяташ ли, че това може да е някаква мръсна шега от негова страна?

Мъжът с мустаците каза:

— Побързай.

Едрият ме хвана за ръка и отидохме до малкия асансьор. Той дойде и ние се качихме.