Сбогом на глупаците

13.

Влязох в стаята. Празна. Проверих от другата страна на леглото, в случай че момичето се е скрило там. Може би си играеше с мен.

— Кели! Тук ли си? — Гласът ми бе сериозен и тя щеше да го разбере.

Никакъв отговор. Сърцето ми туптеше толкова силно, че ме боляха гърдите. Ако я бяха открили, защо вече не ми се бяха нахвърлили?

Изведнъж плувнах в пот. Започнах да изпадам в паника, мислех си какво е преживяла, как е видяла да бият баща й, как е пищяла за майка си. Познато ми беше онова чувство на отчаяние, когато искаш някой да те избави от всички страшни неща.

Насилих се да се успокоя и да реша какво да правя. Отново излязох на верандата и се затичах, като виках: „Кели! Кели!“ Завих зад ъгъла и я видях.

Ухилена до уши, тя тъкмо се отдалечаваше от автомата за кола и се бореше с капачката на кутията. Когато ме зърна с оръжие в ръка и с вид на смъртно болен от рак, лицето й, до този момент казващо: „Я ме вижте, не съм ли голямо момиче?“, се промени.

За миг бях готов да й прочета хороскопа, но прехапах устни.

Кели внезапно помрачня, сякаш й стана мъчно за самата нея. Да излезе за кутия кола бе първото нещо, което правеше сама от дни, а аз й бях развалил удоволствието, като се връщах прекалено рано. Отведох я обратно в стаята, като постоянно се оглеждах, за да проверя дали не са ни видели.

По леглото й бяха разхвърляни празни опаковки от чипс и всякакви други неща. Сложих я да седне и отидох да напълня ваната. Когато се върнах, тя продължаваше да се цупи. Седнах до нея.

— Не ти се сърдя, Кели, просто се безпокоя, ако не зная къде си. Ще ми обещаеш ли никога повече да не го правиш?

— Само ако ти ми обещаеш повече да не ме оставяш сама.

— Обещавам. А сега се съблечи и се приготви за баня. — Взех я на ръце и буквално я хвърлих във ваната преда да има време да се, усети.

— Сама ли си миеш косата, или някой ти помага? — глупаво попитах аз.

Тя изглеждаше така, сякаш се готвеше да се разплаче.

— Искаш ли аз да я измия?

— Да, моля те. — Чудех се какво ли става в тази нейна главичка.

Взех шампоана и започнах да я мия. Кели хленчеше, че пяната й влизала в очите и че й щипела в ушите, но ми беше пределно ясно, че вниманието й доставя удоволствие. Не можех да я обвинявам — в последно време не се бе радвала на много нежности. Нейният свят се беше обърнал с главата надолу, а тя дори още не го знаеше.

— Само как смърдиш! — Кели сбърчи лице, когато усети миризмата от пикнята на Ланс Уайт по панталоните ми.

— Тези дрехи са малко стари — отвърнах аз. — Изплакни си шампоана от косата и се измий със сапуна.

Изглеждаше така, сякаш се забавлява. Радвах се, че на някого изобщо му е весело. Върнах се в спалнята и извиках през рамо:

После искам да си облечеш чисти дрехи. Оставям ти бикини и фланелка на леглото.

— Какво е „бикини“?

— Ето това. — Взех ги и се върнах, за да й ги покажа.

— Не бе, това са гащички!

Кели си падаше по водата. Колкото повече киснеше във ваната, толкова по-малко щеше да ми се наложи да се разправям с нея. Открих, че ми е досадно да чистя, обличам, разговарям и отвръщам на въпроси. Оставих я да се плацика още около половин час, после я измъкнах навън и й казах да се изсуши.

Влязох под душа, избръснах се и се преоблякох, после напъхах всичките ни стари дрехи в найлонов чувал за пране и го сложих в торбата от магазина. При първа възможност щях да се избавя от нея.

И двамата бяхме в стаята. Тя се обличаше. Ризата й беше закопчана накриво. Докато я разкопчавах и закопчавах отново, тя ме загледа неодобрително.

— Какъв е проблемът?

— Онези дънки. Тъпи са. Трябваше да си вземеш „501“, като татко.

Охо, отгоре на всичко се бях сдобил и с моден контрол. Кели продължи:

— Обаче няма „501“ с моя размер. Поне така казва мами. Тя не носи дънки, двете с Аида обичат рокли и полички.

Заех се с косата й. Това бе поредното умение, което не бях усъвършенствал и четката постоянно я скубеше. Кели надаваше викове и ме дърпаше за ръката. Накрая й дадох четката и я оставих да се оправя сама.

Докато се вчесваше, аз седнах на леглото и я попитах:

— Кели, знаеш ли специалния код на татко ти за телефона му? Аз не го знам. Опитвах адски много пъти — натисках 1111, 2222, какво ли не, и пак не става. Имаш ли някаква представа?

Тя престана да се реши, погледа ме няколко секунди, после кимна.

— Страхотно! Какви са цифрите?

Кели не отговори. Може би се чудеше дали по този начин няма да предаде татко си.

Извадих телефона от джоба си, включих го и казах:

— Виж! Какво пише тук? „Наберете идентификационния номер“! Знаеш ли какви цифри набира татко ти?

Тя кимна.

— Хайде, покажи ми тогава — настоях аз. — Кели натисна последователно бутоните и аз проследих движението на пръстите й.

— 1990?

— Годината ми на раждане — просия тя и продължи да се реши.

Очакваше ни работа. Извадих телефонния указател от едно чекмедже.

— Какво търсиш? — попита ме Кели, като продължаваше опитно да се реши.

— Ресторант „Добрите приятели“ — отвърнах аз. Открих адреса. — Ще идем там и ще потърсим Пат.

Помислих си дали да не телефонирам и да попитам за него, но навярно просто щяха да ми кажат да се разкарам. Във всеки случай това можеше да предизвика поредица от събития, за които нямаше да подозирам, докато неочаквано не ни заловяха. Щеше да е най-добре просто да отидем там.

Сложих си очилата и при вида ми Кели се изкикоти. Взех дъждобрана й и й помогнах да го облече. Когато се завъртя, забелязах, че от дънките й все още виси етикетът. Откъснах го, после проверих дали нещо друго не изглежда не на място — също като някой досаден баща, който извежда дъщеря си на разходка.

Облякох си сакото, проверих пълнителите и телефона, после казах:

— Спомняш ли си Пат?

— Не. Коя е тя?

— Пат е мъж, пълното му име е Патрик. Може би си го виждала с татко ти?

— Пат ли ще ме заведе вкъщи?

— Скоро ще се върнеш там, Кели. Но едва когато татко ти се оправи, освен това — ако си добро момиче и правиш каквото ти кажа.

Лицето й помръкна.

— Ще си бъда ли вкъщи за събота? Тогава е купонът на Мелиса. Покани ме да преспя там и трябва да отида.

Не и отговорих. Не бях достатъчно опитен, за да подобря настроението й.

— Пат е идвал у вас. Не може да не си го спомняш, а?

— … И трябва да й купя подарък. Изплетох й няколко гривни, но искам и още нещо.

— Е, днес ще се опитаме да намерим Пат, защото той ще ни помогне да те върнем вкъщи. Може би ще имаме време да потърсим нещо за приятелката ти, какво ще кажеш?

— Къде е Пат?

— Предполагам, че може да е в ресторанта. Но когато идем там, трябва да си много послушна и да не приказваш с никого. Ако някой те заговори, искам само да кимаш или да клатиш глава, разбра ли? Трябва да сме адски внимателни, иначе няма да разберем къде е Пат и после може да загазим.

Сигурен бях, че ще ме послуша. Зад търговския център беше направила каквото й казах. Чувствах се виновен, че съм й обещал да се прибере вкъщи, но не можех да измисля по-добър начин да контролирам поведението й, а и ако имах късмет, нямаше да съм там, когато най-после й разкриеха истината.

Преди да излезем от стаята, трябваше да свърша още няколко неща. Хванах левия долен ъгъл на одеялото на моето легло и го издърпах така, че да се получи диагонална гънка. После извадих клечка кибрит от кутийката, която бях взел от рецепцията, и я пъхнах между стената и дългия шкаф с чекмеджета под телевизора. С химикалка отбелязах на стената точка и я скрих с главичката на кибрита. Накрая поставих щипката за документи в едно от чекмеджетата и леко усилих звука на телевизора.

Бързо огледах стаята, за да се уверя, че не съм оставил нищо компрометиращо, дори върнах телефонния указател на мястото му в чекмеджето. Пистолетът все още бе в тоалетното казанче, но с това нямаше проблем. Нямаше никакви причини да влезе чистачка, да не говорим за полицията със заповед за обиск.

Взех две ябълки и блокчета шоколад и ги пъхнах в джоба на чисто новия си черен дъждобран. После затворих вратата, проверих табелката и тръгнахме.

До Джорджтаун взехме такси. Щеше да е по-евтино с автобус или метро, но така нямаше толкова да се мотаем пред очите на минувачите. Шофьорът беше нигериец, който едва говореше английски. Използва няколкото думи, които знаеше, за да ме попита къде е Джорджтаун. Все едно лондонски шофьор на такси да не знае къде е Челси. Търпеливо му посочих на картата. Предполагах, че е на трийсетина минути път.

Ръмеше. Кели гризеше ябълка и гледаше през прозореца. Оглеждах се за други мотели. Скоро щеше да ни се наложи пак да се местим.

Няколко минути седяхме в мълчание, докато не ми хрумна, че шофьорът навярно очаква да си приканваме.

— На твоята възраст още не се бях возил в такси — казах й аз. — Мисля, че първият ми път беше на петнайсетина години.

Кели ме погледна, без да престава да дъвче.

— Не обичаше ли такситата?

— Не, просто нямахме много пари. Вторият ми баща не можеше да си намери работа.

Това очевидно я озадачи. Продължително ме изгледа, после извърна глава към прозореца.

Автомобилите бавно се точеха към моста Кий. Джорджтаун бе точно оттатък Потомак; щеше да е по-бързо, ако излезехме и минехме пеш, но беше по-благоразумно да стоим надалеч от хорските погледи. Ликът на Кели вече трябваше да е във всички вестници. Полицията със сигурност щеше да хвърли много време и усилия, за да открие похитителя й.

Наведох се към предната седалка, взех картата и насочих шофьора към края на „Уисконсин Авеню“ откъм реката, главния път север–юг. Спомнях си Джорджтаун като град със старомодни, изящни къщи, които ми напомняха за Сан Франциско. На всички сгради имаше големи надписи, предупреждаващи, че имотът се охранява от охранителна агенция. Само се опитай да влезеш, и ще ти се нахвърли група за бързо реагиране още преди да си имал време да откачиш кабелите на видеото.

„Уисконсин“ е широка улица с магазини и къщи от двете си страни. Открихме „Добрите приятели“ на около осемстотин метра нагоре по склона, отдясно на пътя. За ресторант изглеждаше доста мрачен: цялата фасада беше черна, чак до опушените прозорци. Разнообразие внасяха единствено златните букви над входа. Наближаваше време за обед и всички служители би трябвало да са на работното си място.

Влязохме през две черни стъклени летящи врати. В следващия миг бяхме попарени от ледения дъх на климатичната инсталация. Намирахме се в единия край на полуосветен коридор, който минаваше по дължината на фасадата. По средата му млада и симпатична служителка седеше зад бюрото си. Бях впечатлен от вкуса на Пат. Момичето се усмихна, когато се насочих към него, стиснал Кели за ръка.

Когато се приближихме, разбрах, че усмивката й е иронична. Тя вече се бе изправила и можех да видя, че е облечена много стилно в бяла риза и черни панталони.

— Извинете, господине — каза тя, — но ние не…

Протегнах ръка и се усмихнах.

— Няма проблем, не сме дошли да обядваме. Опитвам се да открия един мой приятел, казва се Патрик. Често е идвал тук преди шест–седем месеца. Доколкото зная, е излизал с някое от вашите момичета. Англичанин е, говори като мен.

— Не зная, господине, тук съм едва от началото на семестъра.

Семестър ли? Да бе, нали бяхме в Джорджтаун, университетския квартал. Всички студенти бяха и сервитьори.

— Бихте ли повикали някого, защото е важно да се свържа с него. — Заговорнически й намигнах и прибавих: — Довел съм едно негово приятелче — искам да го изненадам.

Тя погледна надолу и топло се усмихна.

— Искаш ли бонбон? — Кели си напълни шепичката.

— Може би някой от хората тук го познава? — продължих аз.

Докато момичето мислеше, иззад нас се приближиха две момчета в костюми. С пълни бузи Кели вдигна поглед към тях.

— Здрасти, млада госпожице — засмя се единият. — Не си ли много млада за това, а?

Кели сви рамене. Нито дума.

Момичето на рецепцията каза „Извинете ме за момент“ и отиде да изпълни задълженията си, отваряйки вратата отзад.

После се върна и вдигна телефонната слушалка.

— Ще позвъня.

Погледнах надолу и намигнах на Кели.

— Тук има някакъв човек с дете, търси англичанин на име Патрик? — въпросително рече тя.

След миг затвори телефона и каза:

— Сега ще дойде някой.

Телефонът иззвъня почти незабавно и момичето отговори, за да приеме поръчката.

След минута–две откъм ресторанта се появи сервитьорка.

— Здравейте. Последвайте ме.

Положението изглеждаше обнадеждаващо. Стиснах Кели за ръка и влязохме в трапезарията.

Всички маси бяха осветени само от свещи. Огледах се наоколо и забелязах, че всички сервитьорки носят тесни бели тениски, разкривайки коремите им, тесни шорти и гуменки с чорапи до глезена.

До стената отдясно имаше бар, осветен от лампи на тавана. Двамата с костюмите бяха единствените клиенти. По средата на помещението видях малка издигната сцена с прожектори отстрани.

Мислено се засмях. „Добър избор, Пат!“

Задник или не, Мързеливия винаги бе имал успех с жените. По времето на Гибралтар той беше ерген като мен и бе наел съседната къща. В продължение на около година бе имал, както самият Пат се изразяваше, „връзка“, но всички знаехме истината: бяха се запознали на бал с маски и в четири часа една сутрин се събудих от свистенето на спирачки пред дома му, после вратите се затръшнаха и се разнесе високо кикотене. Живеехме в малък квартал, в една от онези къщи, които издигаха за около пет минути през осемдесетте години, така че ясно чух входната му врата да се блъска и си помислих: „Започна се“. После се разнесе музика, шум от вода в тоалетната, което винаги е много приятно в четири сутринта. След това пак смехове и кикотене. По обед на другия ден бях в кухнята и миех чиниите, когато отпред спря такси. В този момент от вратата на Пат изтичаха кралица Елизабет I и една от младите й придворни и с невероятно засрамен вид скочиха в колата с надеждата, че никой не ги е видял. Когато подложихме на разпит Пат, се оказа, че го е правил с майка и дъщеря. Оттогава не преставахме да го майтапим.

Едно от момичетата махна на Кели.

— Здрасти, миличка! — Под тениската й имаше нещо, което приличаше на едновременно финиширащи цепелини.

На Кели всичко това й харесваше. Силно стиснах ръката й. Докато следвахме момичето, Кели ме попита:

— Какво е това място?

— Нещо като бар, в който хората си почиват след работа.

Минахме през друга двойна врата и се озовахме в свят на ярка светлина и викове. Отдясно бяха кухните, пълни с шумен хаос, отляво — офисите. Стените бяха покрити с мръсно бяла мазилка, цялата надрана от пренасяне на мебели или може би бяха… профучали цепелини.

Нататък по коридора стигнахме до друга врата. Нашата приятелка ни въведе вътре и съобщи:

— Тук е!

Това очевидно беше съблекалнята на момичетата. Ако трябваше да си представя съблекалня в подобен бар, щях да си помисля за полуголи танцьорки пред огледала с големи крушки по краищата, но тази стая повече приличаше на дневна. Бе чиста, имаше три–четири канапета, два стола и няколко огледала. На стената видях табелка „Пушенето забранено“ и табла за обяви със съобщения за университетски срещи.

Всички вкупом казаха на Кели:

— Здрасти. Как си!

Погледнах към полицайка с пола, която изобщо не беше по устав.

— Опитвам се да открия англичанин на име Пат. Казвал ми е, че често идва тук.

Две от момичетата отвлякоха Кели настрани.

— Как ти е името, мила? — Не можех да направя нищо.

— Казва се Джоузи — отвърнах вместо нея аз.

Всички бяха с фантастичните си облекла. Едно от момичетата носеше индийски костюм с кожени ръкави, пера и прочее. То попита Кели: „Това харесва ли ти?“ и започна да я облича. Очите на Кели се разшириха от вълнение.

Продължих да говоря с „полицайката“.

— Получи се страхотна каша с датите. Трябваше да се срещнем с Пат и двамата с Джоузи да заминат на почивка. Няма проблем, аз ще се грижа за нея, но тя ужасно иска да го види.

— Не се е появявал от Бог знае колко време, но Шери сигурно знае следите му, тя излизаше с него. Вече закъснява, сигурно ще пристигне всеки момент. Можете да останете тук, ако искате. Сипете си кафе.

Напълних си от кафеварката чаша и седнах. Кели се кикотеше. Ако аз бях на нейно място, щях да се чувствам като в рая, но сега бях напрегнат да не се изпусне за нещо.

Навсякъде около мен бяха разхвърляни учебници. На едно от канапетата седеше момиче, сякаш излязло от турски харем, което тракаше дисертацията си на клавиатурата на лаптопа в скута й.

Двайсет минути по-късно вратата се отвори и вътре влетя задъхано, разчорлено момиче с черен спортен сак.

— Извинявайте! Закъснях, момичета. Не съм първа, нали? — и започна да си събува обувките.

„Полицайката“ й извика:

— Шери, този тип иска да разбере къде е Пат. Виждала ли си го напоследък?

Изправих се.

— Опитвам се да го открия от много време. Нали го знаете какъв е, постоянно е в движение.

— Какво да ви кажа — отвърна момичето и започна да си събува дънките пред мен толкова нехайно, сякаш бяхме женени от десет години. — Нямаше го известно време. Видях го преди около месец, когато се върна. Шери погледна към Кели и после отново към мен. — Приятел ли сте му?

— От отдавна.

— Предполагам, че няма да има нищо против да се чуете. Имам някъде номера му, ако, разбира се, успея да го намеря.

Само по сутиен и гащички, тя затършува в чантата си. После погледна към другите момичета и попита:

— Коя съм поред?

— Четвърта.

— Божичко! Може ли някой да мине преди мен? Не може ли да съм шеста? Още не съм се гримирала.

Иззад лаптопа се разнесе изсумтяване. Очевидно момичето от турския харем щеше да мине четвърто.

Чантата на Шери се оказа нещо като пещерата на Аладин.

— Ето го.

Тя ми подаде картичка на ресторанта, на гърба на която бяха надраскани адрес и телефонен номер. Познах почерка на Пат.

— Това някъде наблизо ли е? — попитах аз.

— „Ривърууд“ ли? На петнайсетина минути път с кола, след моста.

— Ще му позвъня. Благодаря ви!

— Нали ще му напомните, че съм жива? — усмихна се тя с бледа надежда.

Заявих на Кели:

— Вече трябва да си вървим, Джоузи!

Тя издаде напред долната си устна.

— Уффф… — Може би се дължеше на компанията на други жени, но детето изглеждаше по-спокойно, отколкото през цялото време, докато бяхме заедно. — Наистина ли? — умолително попита Кели. Големите и кръгли очи бяха гримирани, а устните — начервени.

— Страхувам се, че се налага — отвърнах аз и започнах да я бърша.

— Не може ли да остане при нас? — попита полицайката. — Ние ще се грижим за нея. Ще я научим да танцува.

— Моля ти се, Ник!

— Съжалявам, Джоузи, но за да работиш тук, трябва да си много по-голяма. Нали така, момичета?

Те й помогнаха да се освободи от всичките й пера. Една от танцьорките каза:

— Ако се стараеш в училище, миличка, после ще можеш да работиш тук, с нас.

Показаха ни пряк път през служебния изход отзад. На излизане Кели ме попита:

— Какво работят те?

— Танцьорки са.

— А защо са по бикини и носят всички онези пера?

— Не зная — отвърнах аз. — Някои хора обичат да гледат такива неща.

Точно, когато стигнахме до изхода, чух Шери да вика:

— Дъщеря му ли? Копелето му лъжливо!