Сбогом на глупаците

22.

Веднага щом се върнахме, включих телевизора за Кели и изсипах покупките си на леглото. Тя ме попита какво правя.

— Просто помагам на Пат. Помоли ме да свърша някои работи. Ако искаш, можеш да гледаш телевизия. Гладна ли си?

— Не. — След онази пица с големина на противотанкова мина това беше глупав въпрос.

Взех големия кварцов часовник в червено–бяла рамка и седнах на стола до прозореца. Отчупих рамката, така че да останат само циферблатът, стрелките и механизмът отзад. Леко го огънах и започнах да отчупвам пластмасата над циферблата. Когато по краищата остана само два и половина сантиметрова назъбена ивица, откъснах стрелките за часа и секундите. Заредих нова батерия.

Кели ме наблюдаваше.

— Какво правиш сега, Ник?

— Това е фокус. Ще ти покажа, щом свърша.

— Добре. — Тя се обърна към телевизора, но продължи да ме следи с поглед.

Занесох кутията с яйца при кошчето и изсипах съдържанието й вътре. Откъснах капака и половината от долната част. Отстрани импровизирах с лепенка нещо като калъф, в който да влиза стрелката на часовника. Погледнах към Кели, която рецитираше някаква реклама за сапун.

— Ела да видиш как става.

Тя заинтригувано ме следеше, докато пъхах стрелката в кутията.

Шкафът до леглото стигаше на десетина сантиметра под равнището на телевизора. Поставих часовника отгоре му, така че да е точно под инфрачервения сензор, и го залепих с изолирбанд.

Кели ставаше все по-любопитна.

— Какво правиш?

— Вземи дистанционното управление и с него усили звука.

Тя се подчини.

— А сега го намали. Добре, обзалагам се, че след петнайсетина минути вече няма да можеш да го усилиш. — Тръснах се на леглото до нея. — Двамата трябва да поседим тук и да не мърдаме, става ли?

— Става. — Кели си мислеше, че ще направя нещо с дистанционното управление и с усмивка го скри под възглавницата.

Наистина беше приятно да погледаме малко телевизия. Досаждаха ми само постоянните й въпроси: „Станаха ли вече петнайсет минути?“.

— Не, само седем. — Свързаната със стрелката кутия вече се приближаваше към основата на телевизора.

Когато се изправи и скри сензора, аз казах:

— Давай сега, опитай се да усилиш звука.

Тя, естествено, не успя.

— Може да е от батерията — подразних я аз.

Заредихме нова батерия в дистанционното управление.

Пак нищо. Кели не можеше да разбере номера и аз нямах намерение да й го обяснявам.

— Вълшебство! — ухилих се.

Извадих останалите неща, изпих малко портокалов сок и изплакнах бутилката, после проверих дали електрическите уреди са с нови батерии и приготвих всичко за опаковане.

Наближаваше десет и двайсет. Кели вече спеше. Трябваше да я събудя и да й кажа, че излизам — не исках да се стресне и да се уплаши. Безпокоях се да не й се случи нищо лошо. Беше толкова невинна… Какво ли щеше да стане с нея след време, ако, разбира се, оцелееше.

Отново изпробвах всичко, изключих мобифона от зареждащото устройство и го пъхнах в джоба си, накрая проверих пистолета и дали имам в себе си пари. Взех си полупразен пакет бисквити, за да имам нещо за хапване за из път.

Прошепнах на ухото й:

— Кели!

Не получих отговор и тогава леко я разтърсих. Тя се размърда и аз казах:

— Пуснал съм телевизора с намален звук, така че, ако искаш, можеш да го гледаш. Трябва да изляза за малко.

— Добре.

Не знаех дали ме е разбрала. Предпочитах да й го съобщя, докато е сънена.

— Този път не слагай резето, защото ще взема ключа, да не те будя, когато се върна.

Затворих вратата, взех асансьора и излязох на пътя. Над мен бучеше трафикът по магистралата. Най-после беше спряло да вали, но въздухът все още бе влажен. От студа виждах дъха си.

Завих наляво и тръгнах в обратната посока, просто за една последна проверка. Докато минавах покрай обекта, дъвчех бисквити. Светеха всички лампи като предишната вечер, нямаше никакви промени. Зачудих се дали онзи бездомник пак е там и причаква с мачете следващия, който го опикае. Ускорих крачка, за да се срещна навреме с Пат. Стигнах до магистралата и завих надясно покрай нея.

Скоро от двете ми страни имаше само пустош и тишина. Отново можех да чувам стъпките си. Надясно имаше още паркинги. Как бе възможно Вашингтон да е в такова финансово затруднение, когато общината правеше купища, пари от глобите за откарване на неправилно паркирали автомобили? Отляво се виждаха новите евтини офиси и работилници. Стигнах до първата сграда встрани от пътя, скрих се в сянката й и зачаках.

Беше странно да съм само на неколкостотин метра от Пентагона и навярно под носа на същите онези хора, които искаха да ме видят мъртъв. Но бе и голяма тръпка. Пат му викаше „електричество“.

Чух звука на автомобилен двигател и надзърнах иззад ъгъла на сградата. Само една кола. Трябваше да е той. Извадих си пистолета.

Червеният мустанг спря. Бях заел приклекнала позиция за стрелба и се целех в шофьора. Беше Пат. Видях силуета на римския му нос, очертан на фона на силната светлина от летището.

Стиснал пистолета в ръка, аз отидох до предната дясна врата, отворих я и вътрешното осветление не се включи. Влязох, после съвсем леко затворих вратата.

Пат седеше с ръка на ръчната спирачка. Миг след това бавно я отпусна и потегли. Ако стоповете не светят, от разстояние е много трудно да определиш дали автомобилът не се движи. Тъкмо затова Пат използваше ръчната спирачка. Тъй като вътрешното осветление не работеше, а и аз не бях затръшнал вратата, нямаше да е лесно да ни засекат.

Извърнах се да погледна към пътя зад нас и казах:

— На следващата пресечка завий надясно.

Нямаше време за губене. Той го знаеше, аз също.

— Всичко е в онзи сак отзад — отвърна Пат. Беше излязъл от шеметното си състояние и гласът му звучеше някак си засрамено.

Наведох се и извадих лаптопа.

— Звукът изключен ли е? — попитах. Не исках, когато се включеше Уиндоус 95, да засвири музиката на „Майкрософт“.

Той сбърчи лице, за да ми покаже какъв скапаняк съм, щом задавам такива въпроси. Двамата се засмяхме и това стопи леда.

Стигнахме до бетонната стена и докато минавахме покрай хотела, внимавах да не обръщам глава. Завихме надясно под магистралата и спряхме на светофара от другата страна.

— Продължавай направо, после завий надясно по „Пенсилвания“ — казах аз.

— Няма проблем.

Районът бе застроен и добре осветен. Пат проверяваше в огледалото за обратно виждане дали не ни следят. Моите очи пък бяха заковани върху страничното огледало. Вече не се въртях — и двамата не искахме да даваме вид, че подозираме нещо.

Зад нас имаше само няколко автомобила, но бяха дошли от други посоки. Това не означаваше, че не ни следят.

Погледнах към Пат. Деветмилиметровият му полуавтоматичен пистолет беше подпъхнат под дясното му бедро, а в краката му видях 9–милиметров МР5К — отлично оръжие за кола заради малките му размери и скоростна стрелба. Пълнителите бяха двойни, с трийсет патрона.

— Защо си помъкнал онова нещо, мамка му?

— Не ми харесва новото ти приятелче, Лутър. Не исках той и хората му случайно да ме заговорят.

Стигнахме до следващия светофар.

— Тук завий надясно, после наляво, приятел. Да видим дали си нямаме опашка.

Зад нас имаше само една–две коли. Отблизо очертанията на предните фарове много помагат за идентифицирането на автомобила. Ако виждаш едни и същи очертания в продължение на три завоя, време е да се разтревожиш.

Пат даде мигач и отби вдясно. Всички други коли като че ли искаха да продължат направо или да завият след нас — в лявото платно нямаше никой. В последния момент Пат даде ляв мигач и се престрои — нищо агресивно или провокиращо пристъп на улична ярост, просто промяна на решението.

Всички коли бяха спрели на светофара. Погледнах към автомобилите един по един. Само двойки и хлапета — поне така изглеждаше. Скоро щях да разбера, ако ги видехме пак.

Завихме на зелено и никой не ни последва. Беше време да си поговорим.

— Инструкциите ти бяха отврат — започна Пат. — Каза, че имало три сгради, а се оказаха четири. Добре, че не съм някой младок.

— Не можах да запомня колко са. Таксито се движеше прекалено бързо. Пък и не съм ги броил.

Сега просто се разхождахме.

— Мислех си — рече той — дали не искаш да дойда с теб?

Нямаше да е зле. По-бързо щяхме да свършим работата. Това означаваше и по-голяма сигурност и огнева мощ, ако загазехме. Но реших да откажа — Пат бе единствената ми връзка с външния свят и не исках да я провалям.

— Няма начин. Спомням си какво стана последния път.

Двамата се засмяхме.

— Онова устройство ли?

Момчетата от ВИРА бяха скрили на тайно място бомба, готова за използване два дни по-късно. Състоеше се почти от две кила експлозив и часовников механизъм, както и шейсетминутно напомнящо устройство, закачено на връзка с ключове, което ти казва, щом изтече времето за паркиране. Това беше новата им играчка на месеца.

Тогава бяхме влезли в квартала „Шантело“, националистическа твърдина в Лъндъндери, паркирахме и проникнахме в къщата. Скривалището представляваше дупка в бетонните основи на кухнята, покрита с капак и газова печка отгоре. Откраднахме бомбата и Пат я прибра в стар брезентов сак.

Бяхме паркирали до малък район с магазини и клубове. Оставаше само да се върнем в колата, да потеглим и да поставим бомбата под автомобила на основен играч от ИНЛА, в другия край на града. Щяха да я открият — бяхме се погрижили за това, — да установят, че е дело на ВИРА и после щяха да се разхвърчат лайна. Страхотно! След това биха могли да използват времето и средствата си, за да се избиват помежду си, вместо да тормозят силите за сигурност или местното население.

Погледнах към Пат. Той също беше потънал в размисъл.

— Тогава изобщо намериха ли колата?

— Не зная, не ми пука.

Бяхме завили зад ъгъла и влезли в паркинга само за да открием, че автомобилът ни го няма. Някой скапаняк го беше задигнал. И все пак тази нощ трябваше да монтираме устройството. Цялото ръководство на ИНЛА бе повикано в полицията, за да гарантира, че колата ще е там, но търпението им си имаше граници. Имахме една-единствена възможност: затичахме се.

Отново погледнах в страничното огледало, после към Пат. Раменете му помръдваха, докато вътрешно се смееше. Усмихнах се, когато си спомних как се натъкнахме на два пеши военни патрула и как трябваше да ги заобикаляме. Нямаше да е много лесно да обясним на осем подгизнали и вбесени войника, насочили към главите ни своите оръжия и изгарящи от нетърпение да натиснат спусъка, защо носим пълен сак експлозив.

Сега поне имах някаква утеха. Радвах се да видя Пат отново на планетата Земя.

— Давай обратно към станцията на метрото в Пентагон сити, приятел.

Започнах да се готвя за слизане и за преминаване на работен режим. Пат бавно приближи и спря до тротоара пред метрото. Излязох и проврях глава през отворения прозорец.

— Много благодаря, приятел, ще се видим по-късно. — Взех черния найлонов сак от задната седалка. Все едно, че цяла вечер бяхме играли софтбол и сега се прибирах вкъщи. Затворих вратата, ударих два пъти по покрива и той потегли. Внезапно се почувствах съвсем сам. Дали бях взел правилното решение, като отказах на Пат да дойде с мен? На път за хотела постоянно проверявах дали ме следят. Пристигнах към дванайсет без десет.

Бързо подредих и проверих всичко, което ми бе донесъл Пат, после сложих в сака онова, което щеше да ми трябва. Изпразних от джобовете си монетите и всичко друго, което можеше да вдигне шум или да изпадне. Накрая опаковах паспорта и портфейла си и ги прибрах в джоба на сакото си.

След това подскочих няколко пъти, за да проверя дали нещо не трака, взех сака и също го разтърсих.

— Знаеш ли, Кели, след малко пак ще изляза, но съвсем скоро ще се върна и…

Тя обаче спеше. Напуснах хотела и се насочих към обекта.