Сбогом на глупаците

41.

Стените бяха невредими, но по-голямата част от покрива се беше срутила и по рамките на прозорците имаше сажди. Отпред бяха спрели две пожарни и пожарникарите все още гасяха огъня. Изглеждаха мокри, уморени и напрегнати. От другата страна на къщата видях линейка.

Бяха се събрали неколцина души местни жители, които бяха дошли оттатък долината, за да позяпат.

Отбих и спрях до портата. Наоколо имаше двама пожарникари, но не ми казаха нищо — бяха прекалено заети да си вършат работата.

Изскочих от колата и се затичах към гъсталака на петдесетина метра оттатък пътя, викайки като луд:

— Кели! Кели!

Нищо.

— Аз съм, Ник! Вече можеш да излезеш!

Но нея я нямаше там. Дълбоко в душата си навярно през цялото време бях чувствал, че няма да я открия. Беше мъртва още от мига, в който вдигна телефона.

Завъртях се и бавно тръгнах нагоре, към тълпата зяпачи. Те ме огледаха изпитателно, очевидно не харесаха издраното ми лице, после се извърнаха към останките от къщата.

— Имало ли е някой вътре? — попитах аз, без да се обръщам конкретно към никого.

Отговори ми една от жените.

— Снощи прозорците му светеха. О, колко жалко. Беше толкова мил младеж…

Пристъпих напред и един от пожарникарите ме пресрещна с вдигната ръка.

— Извинете ме, господине, но ако обичате, останете на разстояние. Още не сме обезопасили района.

— Радио „Уелс“ — казах аз, като се опитвах да си придам официален вид. — Можете ли да ми кажете какво се е случило?

Вдигнах очи над рамото му. Другите пожарникари изнасяха навън овъглени останки от къщата на Юън и ги трупаха на купчина, която обливаха с вода. Сега вече усетих миризмата на изгоряло.

Отново погледнах към пожарникаря.

— Изглежда нещо се е запалило и газовите бутилки са се взривили — обясни той. — Бихте ли отстъпили назад, господине?

— Има ли убити или ранени?

Докато говорех, нещо, което пожарникарите хвърлиха върху купчината, привлече вниманието ми. Беше Джени или Рики, едно от мечетата, никога не успях да ги различа. Не че вече имаше значение. Играчката бе почерняла и от едната й ръка беше останала само половината.

— Ще ни трябва малко време, за да се уверим, но никой не би могъл да оцелее след такъв взрив.

Той бе прав. При всякакви други обстоятелства тази експлозия би ме изпълнила с гордост.

Кели обаче беше мъртва. Чувствах се отвратително, но щях да го преживея. Какво бих могъл да й предложа?

Щеше да изпадне в ужасно състояние, когато проумееше какво й се е случило, и щеше да се нуждае от психиатър.

Освен това начинът ни на живот започваше да й харесва. А сега смъртта й уреждаше проблема.

Завъртях се и дълбоко замислен, поех обратно към колата. Станалото станало — не можех да го променя, не можех; да върна назад часовника. Щях да науча повече от новините. В далечината зад себе си чух писък на птица, може би гарван. Стори ми се, че някой вика името ми.

Заковах се на място и се обърнах.

Тя беше там и тичаше към мен откъм дърветата.

Понечих да се втурна към нея, но се овладях. Исках срещата да изглежда нормална, въпреки че вътрешно се тресях далеч над скалата на Рихтер.

Кели се хвърли в обятията ми и зарови лице в шията ми. Отдръпнах я назад и я задържах на една ръка разстояние.

— Защо те нямаше зад дърветата? — Чувствах се полуядосан, полуоблекчен, досущ като родител, който мисли, че е загубил детето си в тълпата и после го открива, и не знае дали да го натупа или просто да го прегърне и разцелува. Не знаех какво да направя, но се чувствах добре.

— Защо те нямаше зад дърветата, където ти казах да чакаш?

Тя подозрително ме изгледа.

— Ами че как! Нали винаги трябва да стоиш на разстояние и да наблюдаваш. Ти ми го каза!

Хванах я за ръка, усмихнах се и кимнах:

— Да, права си.

Двамата тръгнахме по пътя. Кели бе подгизнала, по лицето й висяха залепнали кичури коса.

Стигнахме до колата и влязохме вътре, без да разменим нито дума.

Погледнах към нея в огледалото и очите ни се срещнаха. Тя се усмихна и изръмжа:

— Сложи си колана!

Завъртях ключа и потеглихме.