Сбогом на глупаците

3.

Прехвърлянето на Хитроу стана лесно. Никой не спря момчетата за проверка — навярно защото хората от Специалния клон бяха информирани — и успяхме навреме за полета.

Докато самолетът се готвеше за кацане, аз си сложих колана, изправих облегалката и погледнах през прозореца към Америка. Гледката винаги ме караше да се чувствам добре. Носеше невероятно усещане за възможности и пространство.

Надявах се, че Макгиър и Кер ще отидат направо в хотела. Че ще се правят на примерни туристи и няма да провалят всичко, като се отклонят. Ако загубех обекта, щях да го търся на всички места, където можеше да е — в службата му, в кръчмата, в училището на децата му, даже при букмейкърите. Трябваше да зная за обекта си колкото се може повече, защото щом влезеш в ума му, можеш да предугадиш всяко негово движение, дори да разбереш защо прави онова, което прави. За съжаление, единственото, което засега знаех за Макгиър и Кер, бе, че обичат да пият будвайзер и че сигурно отчаяно им се пуши. Затова щях да започна с хотела.

Налагаше се да ги изпреваря. Това не би трябвало да е проблем, тъй като за първа класа имаше отделен автобус, който да ни откара на терминала преди останалата част от тълпата. Но те си бяха уредили предварително транспорта и ако исках да стигна до „Ем Стрийт“ преди тях, трябваше светкавично да хвана такси. Можех да си поръчам кола още когато разговарях по телефона с „Вашингтонски таксиметрови услуги“, но веднъж, при подобни обстоятелства се бях опитал да го направя във Варшава, само за да изляза навън и да открия, че двамата шофьори се бият кого да вземат пръв, мен или обекта. От тук нататък ме очакваше опашката за таксита.

Излязох от залата за пристигащи и се озовах сред тълпа от нетърпеливи роднини и шофьори на лимузини с табелки с имена, притискащи се към стоманената бариера. Пробих си път, завих наляво, спуснах се по дълга рампа и излязох под яркото слънце.

На стоянката имаше опашка. Броят на пътниците не отговаряше на ограничения брой таксита. Насочих се към края на опашката и размахах двайсетдоларова банкнота към един от шофьорите. Той заговорнически ми се усмихна и ме покани да вляза в колата. Втора двайсетачка скоро ме отведе към магистрала 66 и Вашингтон. Летището и околността ми напомняха за модерен бизнес парк — всичко беше зелено и поддържано, а когато напускахме терминала, дори видях езеро. Предградията започнаха на около двайсет и пет километра от Дълъс — предимно огромни квартали от двете страни на пътя, състоящи се от спретнати къщи, много от които все още в процес на строеж. Минахме покрай знак за отбивка към „Тайсънс Корнър“ и аз проточих шия, за да видя дали няма да мярна къщата на Кев. Не успях. Но, както би казал Юън, всички шефски жилища изглеждат еднакво.

Пресякохме Потомак и влязохме в града на паметниците.

„Уестин“ на „Ем Стрийт“ бе типичен скъпарски хотел, лъскав, чист и безличен. Влязох във фоайето, завих наляво и изкачих няколкото стъпала до кафенето на мецанина, който гледаше към единствения вход. Поръчах си двойно еспресо.

Две чаши по-късно Кер и Макгиър влязоха през въртящата се врата и отидоха право на рецепцията. Оставих кафето и една петачка под чинийката и тръгнах надолу.

Трябваше само правилно да си разчета времето. На рецепцията имаше малка опашка, но хотелът бе също толкова ефикасен, колкото и бездушен, и в момента тук се въртяха повече служители, отколкото клиенти.

Не можех да чуя какво казват Макгиър и Кер, но беше очевидно, че се регистрират. Жената, която ги обслужваше, тракаше на клавиатурата под равнището на плота. Кер й подаде кредитната си карта. Точно сега бе моментът да се приближа. Животът е далеч по-прост, ако успееш да получиш необходимата информация по този начин, вместо да се опитваш да следиш обекта си. Не можеше да става и дума да рискувам да проваля прикритието си, като се кача в асансьора заедно с моите хора. Надявах се само, че ще се настанят в обща стая.

На рецепцията вдясно от тях имаше поставка с листовки, рекламиращи всичко — от ресторанти до тролейбуси. Застанах на около два метра с гръб към двамата. Нямаше сериозна опасност — това бе голям, оживен хотел и те не гледаха към мен, а си вършеха работата. Започнах да преглеждам листовките.

— Готово, господа, вие сте в стая 403 — каза жената. — Ако завиете наляво точно зад колоните, ще видите асансьора. Приятен ден!

Сега само трябваше да слушам разговорите им, докато са в стаята си. За тази цел отидох при външните телефони във фоайето, за да телефонирам във Фирмата.

Женски глас поиска идентификационния ми номер.

— 2422.

— Слушам ви.

— Бих желал стая, моля. В хотел „Уестин“ на „Ем Стрийт“, Вашингтон — 401, 405, 303 или 503.

— Имате ли номер за връзка?

— Не, ще ви потърся пак след половин час.

Сега от фирмата щяха да телефонират в хотела и да поискат една от посочените стаи, като използват името на цивилна компания. Нямаше никакво значение дали стаята ще е над, до или под тази на обектите, стига да можехме да влезем и инсталираме средствата за наблюдение.

Върнах се на мецанина и прегледах няколко от листовките, които бях взел, като през цялото време наблюдавах изхода към „Ем Стрийт“.

Мислено нахвърлих списък на апаратурата, която щях да поискам. Сам щях да инсталирам първата част — подслушвателни устройства, монтирани на стената, средства за телефонно подслушване и кабели, които щях да свържа с телевизора в стаята си. Всичко това щеше да ми отнеме само около три часа след като Фирмата ми доставеше стоката.

Когато Макгиър и Кер напуснеха стаята си за през деня, техниците от посолството щяха да монтират втората част. В техните опитни ръце хотелският телевизор можеше да се превърне в камера, а телефонът — в микрофон.

Половин час по-късно телефонирах в службата и отново дадох идентификационния си номер. Изтърпях малко прещракване, после напъните на струнен квартет. Около пет секунди след това жената обяви:

— Трябва да прекратите и да се върнете днес. Моля, потвърдете съобщението.

Помислих си, че не съм я чул добре. В хотела се провеждаше конференция, организирана от норвежкото търговско бюро, и всички делегати излизаха от залата, за да пият кафе.

— Бихте ли повторили, ако обичате?

— Трябва да прекратите и да се върнете днес. Моля, потвърдете съобщението.

— Разбирам, трябва да прекратя и да се върна днес.

Телефонът замлъкна.

Оставих слушалката. Странно. Даже шефът на службата си беше направил труда да надраска забележка със зелено мастило в полето на материалите, които ми бяха дали за спешната операция и сега внезапно тя бе преустановена. Случваше се да ти наредят да си вдигнеш чуковете, но не чак толкова бързо. Навярно Симъндс бе решил, че в крайна сметка тези хора не са от значение.

Тогава си помислих: „И какво от това? На кого му пука? В края на краищата, искаха да свърша работата и аз я свърших.“ Телефонирах в билетното бюро и се опитах да си запазя място за самолет. Единственият полет, който успях да намеря, бе за „Бритиш еъруейс“ в 21:35 ч., което означаваше дълго чакане. А Кев и Марша бяха само на един час път от летището. Защо пък не?

Набрах номера на Кев. Отговори ми той. Гласът му беше предпазлив, после ме позна.

— Ник! Как я караш? — Очевидно наистина се радваше да ме чуе.

— Не чак толкова зле. Във Вашингтон съм.

— Какво правиш тук? Не, не искам да зная! Ще дойдеш ли да се видим?

— Ако не сте заети. Довечера си заминавам за Англия. Само ще намина да ви кажа здрасти, става ли?

— Някакъв шанс да си домъкнеш задника незабавно? Започнал съм една работа и ще ми е интересно да чуя мнението ти. Наистина ще ти хареса!

— Няма проблем, приятел. Ще наема кола от хотела и идвам право при теб.

— Марша ще иска да ти спретне официално посрещане. Ще й кажа, когато се върне с децата. Ще вечеряме заедно, после ще те закарам на летището. Няма да повярваш какво имам тук. Твоите приятели отвъд океана не си губят времето.

— Не мога да чакам.

— И още нещо, Ник.

— Казвай.

— Дължиш на Аида подарък за рождения й ден. Пак си забравил, идиот такъв.

Докато шофирах на запад по магистралата, не преставах да се чудя за какво иска да разговаря с мен Кев. Приятели отвъд океана? Той не поддържаше връзки с ВИРА, или поне аз не знаех. Работеше в БН, а не в ЦРУ или друга антитерористична организация. Освен това знаех, че службата му е далеч по-административна, отколкото оперативната работа. Предполагах, че просто му е нужна някаква справка.

Отново се замислих за Мързеливия Пат. Дали имаше Кев адреса на оня задник?

Излязох на междущатския път. Трябваше да свия на отбивката за „Тайсънс Корнър“. Е, всъщност не, май беше по-удобно да свия на предишната, но никога не можех да я запомня. В момента, в който излязох от магистралата, все едно, че попаднах в покрито със зеленина лондонско предградие. Край пътя се виждаха големи, отдалечени една от друга къщи. Почти пред всички бяха паркирани седемместни автомобили и по стените висяха баскетболни кошове.

Последвах инстинкта си до дома на Кев и завих по тяхната отбивка, „Хънтинг беър пат“. Продължих около половин километър нататък и стигнах до площад с места за паркиране, заобиколен от няколко малки деликатесни магазина и бутици, специализирани за продажба на ароматични свещи и сапуни. Купих сладки за Аида и Кели, макар да знаех, че Марша няма да им позволи да ги изядат, и още няколко други подаръка.

Срещу магазините имаше участък пустееща земя — очевидно следващият етап от застрояването на квартала. Наоколо се виждаха фургони, купчини греди и други строителни материали, и два булдозера.

Далеч надясно сред големите къщи различих задната стена на луксозния дом в колониален стил на Кев и Марша. Когато се приближих, видях техния „Дайхатсу“ — чудовищната кола, в която Марша хвърляше пищящите деца, за да ги закара на училище. На задния прозорец беше залепена голяма пухкава играчка. Не забелязах служебния автомобил на Кев, каприс „Класик“, целия покрит с антени като таралеж — толкова грозен модел, че го използваха само държавни служители. Обикновено Кев го държеше в гаража, надалеч от хищни очи.

Нямах търпение да видя семейството. Стигнах до отбивката и завих.

Никой не ме чакаше. Къщите бяха на доста голямо разстояние една от друга, така че не видях и съседи, но не се изненадах — в делнични дни вашингтонските предградия са съвсем безлюдни.

Стегнах се — щях да бъда нападнат от засада веднага щом паркирах колата. Децата щяха да ми се нахвърлят, следвани от Кев и Марша. Винаги се правех, че това не ми харесва, но всъщност не бе така. Хлапетата знаеха, че им нося подаръци. Бях купил часовник за Аида и няколко книги е романи на ужасите — за Кели. Нямаше да кажа на момичето, че съм забравил за рождения му ден — надявах се, че и то е забравило.

Излязох от автомобила и се насочих към входната врата. Ами че да, те искат да вляза в коридора като инспектор Клозо и да ми устроят засадата там. Широко отворих вратата и извиках:

— Хей! Хей! Има ли някой тук?

Само след миг децата щяха да ме атакуват.

Не се случи нищо.

Може би имаха нов план и се бяха притаили някъде в къщата, като се мъчеха да не се разкикотят.

Малкият входен коридор води до голямо правоъгълно антре с врати за различните стаи на първия етаж. От кухнята дочух женски глас да пее по радиото рекламата на станцията.

Хлапетата все още ги нямаше. Тръгнах на пръсти към кухнята. После високо зашепнах:

— Виж ти, ще трябва да си ходя… щом няма никого… Жалко, защото съм донесъл подаръци за две момиченца…

Вратата на дневната от лявата ми страна бе открехната трийсетина сантиметра. Когато минавах покрай нея, не погледнах вътре, но с периферното си зрение зърнах нещо, на което отначало не обърнах внимание. А може и да бях обърнал — може би мозъкът ми беше обработил информацията и я бе отхвърлил като прекалено ужасна, за да е истина.

Трябваше ми секунда, за да я осъзная, и когато го направих, цялото ми тяло замръзна на място.

Бавно завъртях глава в опит да проумея какво има пред мен.

Беше Кев. Лежеше на пода и главата му бе размазана с бейзболна бухалка — просто я видях до него. Същата, с която при последното ми идване миналата година ми се беше похвалил — лека алуминиева бухалка. Тогава той поклати глава и се засмя, когато ми каза, че местните фермери наричали тези бухалки „алабамски детектори на лъжата“.

Все още не можех да помръдна от мястото си.

Ами Марша и децата?

Дали убиецът не беше в къщата?

Трябваше веднага да си намеря оръжие.

В момента не можех да направя нищо за Кев. Дори не мислех за него, а само, че ми трябва някой от петте му пистолета. Знаех къде са скрити — винаги над равнището на достъп на децата, винаги заредени и готови за стрелба. Марша или Кев само трябваше да изберат едно от оръжията и да гръмнат онзи, който има зъб на Кев — а в света на дрогата това не бяха един или двама. „Мамка му, накрая го прецакаха“ — помислих си аз.

Съвсем бавно оставих подаръците на пода. Исках да чуя дали в къщата няма някакво движение.

Дневната бе голяма и правоъгълна. На лявата стена имаше камина. Нишите от двете й страни бяха заети от книжни лавици. Знаех, че вдясно на втората се намира най-големият и най-дебел синонимен речник на света, а върху него, пъхнат дълбоко навътре, точно над равнището на главата, но достатъчно близо, за да може да се достигне, лежи огромен тлъст патлак. Бе поставен така, че ако го вземеш, да е в правилно положение за стрелба.

Изтичах в стаята, без дори да погледна дали вътре няма някой друг. Без оръжие за мен това нямаше да има голяма разлика.

Стигнах до библиотеката, пресегнах се нагоре и взех пистолета. Незабавно се завъртях и застанах на колене в позиция за стрелба. Беше 9–милиметров „Хеклър Кох“, фантастично оръжие. Този даже имаше лазерен мерник под цевта — където попаднеше лъчът, там отиваше и куршумът.

Няколко пъти дълбоко си поех дъх. Когато се успокоих, погледнах надолу и проверих патронника. Отворих го малко и видях месинговата гилза.

Какво щях да правя сега? Автомобилът ми беше навън. Ако го забележеха и проследяха, щяха да последват какви ли не истории. Все още бях с фалшиво име. Ако ме разкриеха, щяха да разкрият службата и тогава щях да затъна до шия в лайна.

Хвърлих бърз поглед към Кев, просто за в случай, че все още диша. Не. Мозъкът му се стичаше навън, лицето му приличаше на каша. Бе мъртъв и на убиеца до такава степен не му беше пукало, че просто бе захвърлил бухалката да лежи там, до тялото.

Навсякъде по стъклената масичка за кафе и дебелия килим имаше кръв. Забелязах кървави пръски дори по прозорците на верандата. Но, странно, иначе нямаше каквито и да е следи от борба.