Сбогом на глупаците

34.

Върнах се на пръсти при Кели и прошепнах:

— Хайде, идвай!

Обувките ни бяха целите в кал, затова се събухме на бетонната тераса и ги прибрахме в сака. После влязохме и аз затворих.

Насочих фенерчето към пода, за да виждаме пътя си. Килимът и балатумът бяха вдигнати, а всички мебели бяха изтеглени в единия край на стаята. Оставаха само шперплатовите плоскости, които строителите бяха използвали вместо дъски. Някой беше изстъргал кървавите петна от мястото, където бях видял да лежи Кев, и това обясняваше миризмата на химикали.

Стигнахме до изхода за коридора. Кели се движеше съвсем тихо — вече бе ветеран в този бизнес. Застанах на колене, открехнах вратата и погледнах навън. Входната врата бе затворена, но уличното осветление се процеждаше през розетата на прозореца над нея. Изключих фенерчето и дадох знак на Кели да застане до сака в коридора.

Заслушах се и започнах да се настройвам. Двигателят на автомобила продължаваше да ръмжи.

Усетих, че Кели ме дърпа за сакото.

— Ник?

— Ш–ш–шт!

— Къде е килимът и каква е тази ужасна миризма?

Завъртях се и приклекнах. Отново долепих показалец до устните й.

— По-късно ще говорим за това.

Радиостанцията на патрулната кола запиука. Типовете вътре навярно пиеха кафе и се ядосваха, че цяла нощ трябва да стоят на пост. Успях да чуя разменените реплики по мрежата. Гласът на жената, която ги командваше, звучеше като гласа на Хитлер. Очевидно стискаше някого за топките.

Посочих на Кели да остане на мястото си, отидох до кабинета и внимателно отворих вратата. Върнах се обратно, взех сака и въведох Кели в стаята, като подпрях вратата с чантата, така че откъм коридора да прониква светлина.

Всичко изглеждаше почти както го бях заварил предишния път, само че нещата, които тогава бяха пръснати навсякъде из помещението, сега бяха подредени покрай едната стена. Компютърът продължаваше да лежи настрани на бюрото, принтерът и скенерът бяха на пода. Навсякъде беше поръсвано с прах за снемане на отпечатъци.

Взех от сака фотографското покривало и кутия кабари и преместих стола до прозореца. Без да бързам, се качих върху него и забих краищата на плата за дървената рамка.

Сега можех да затворя вратата и да включа фенерчето, като внимавам да не осветя лицето си — не исках да плашат Кели. Веднъж участвах в операция, която включваше извеждането на майка с дете от Йемен. Тогава хлапето направо се побърка от страх, защото работехме с фенерчета в уста и приличахме на истински дяволи. Радвах се, че съм си го спомнил и сега спестявам неприятното изживяване на Кели. Може би в крайна сметка поназнайвах нещо за децата.

Върнах се при нея. Въпреки смрадта на разтворители и почистващи препарати ме лъхна мирис на мазна коса, кока–кола, дъвка и шоколад. Прошепнах в ухото й:

— Къде е? Само ми посочи.

Осветих стените с фенерчето и тя посочи към дървената ламперия зад вратата. Май там нищо не беше докосвано. Незабавно започнах да свалям дървената плоскост с отвертка. Покрай къщата мина автомобил и чух смях от полицейската кола — за сметка на женския вариант на Хитлер. Ченгетата сигурно бяха тук просто за да не позволяват някой да души наоколо. Вероятно сградата скоро щеше да бъде съборена. Кой би искал да си купи къща, в която е било избито цяло семейство? Може би щяха да превърнат мястото в мемориален парк или нещо подобно.

Дадох знак на Кели да застане близо до мен, защото исках да се чувства спокойна. Тя внимателно ме наблюдаваше и аз от време на време й се усмихвах, за да й покажа, че всичко е наред.

Плоскостта тихо заскърца и започна да поддава. Свалих я и я оставих настрани. После осветих с фенерчето. Лъчът се отрази в метал. В нишата имаше нещо, което приличаше на квадратен сейф за оръжие, широк около половин метър. Ключалката се отваряше с код, който трябваше да разшифровам. Можеше обаче да ми отнеме часове.

Извадих черния портфейл и се хванах на работа, като не забравях да се усмихвам на Кели, за да я успокоявам, но виждах, че започва да става неспокойна. Изтекоха десет минути. Петнайсет. Двайсет. Накрая й дойде прекалено много и с висок шепот тя сърдито ми рече:

— Ами мечетата ми?

— Ш–ш–шт! — притиснах показалец до устните й аз. — Полицията! — Което всъщност означаваше: „Заеби мечетата, ще ги вземем, след като свърша тук“. Продължих с разшифроването.

След кратка пауза, вече с висок глас, Кели каза:

— Но нали ми обеща!

Трябваше да сложа край на това. Очевидно нямаше да стане с усмивки. Завъртях се към нея и изсъсках:

— След малко ще свършим! А сега си затваряй устата!

Тя се стресна, но се подчини.

Извадих по-голям късмет, отколкото можеше да се очаква. Вече тъкмо свършвах, бях отместил инструментите си настрани и отварях сейфа, когато чух Кели тихо да простенва.

— Не ми харесва тук, Ник… Всичко се е променило.

Завъртях се и й запуших устата с длан.

— Млъквай, мамка му! — Нямах време да й обяснявам грубата ми реакция.

Без да свалям ръка от устата й, аз я вдигнах и бавно се приближих до прозореца. Заслушах се, но нямаше нищо. Само шеги, смях и пропукване от радиостанцията.

Когато се обръщах обаче, чух остър металически звук от влачене на нещо.

После за миг — нищо.

След това, докато оловната чаша с химикалки и моливи падаше от бюрото на голия под, се разнесе силен трясък. Шумът продължи, докато съдържанието на чашата се изсипваше във всички посоки. Докато се бях обръщал, дъждобранът на Кели навярно се беше закачил за върховете на моливите.

Знаех, че в главата ми шумът е прозвучал двайсет пъти по-силно, но също така знаех, че ченгетата са го чули.

Кели избра момента, за да започне да губи самообладание, но нямах време да се тревожа за това. Просто я оставих там, отидох до прага и се заслушах.

Извадих пистолета от дънките си и проверих патронника, после излязох от кабинета. Само три крачки, и бях в кухнята. Затворих вратата зад себе си, дълбоко си поех дъх и зачаках.

Предната врата се отвори. Чух, че влизат в коридора. Разнесе се изщракване и под кухненската врата се появи светла ивица. Последваха стъпки, нервно дишане и дрънчене на ключове.

Вратата на кабинета изскърца и чух полувик, полупрошепване:

— Мелвин, Мелвин, тук!

— Хей!

Разбрах, че е дошъл моментът да се намеся. Насочих пистолета напред, стиснах бравата и внимателно я завъртях. После излязох в коридора.

Мелвин стоеше на прага на кабинета с гръб към мен. Беше млад, среден на ръст. Направих две крачки, хванах го през челото с лявата си ръка, дръпнах главата му силно назад и забих дулото на пистолета си в шията му. После със съвсем овладян глас, който нямаше нищо общо със състоянието ми в момента, казах:

— Хвърли оръжието, Мелвин. Не ми прави номера. Хайде, хвърли го.

Той остави пистолета си да падне на пода.

Не можех да видя дали другият е извадил оръжието си. В кабинета продължаваше да е тъмно. Лъчът на фенерчето им не беше достатъчен. Двамата с Мелвин почти изцяло спирахме светлината откъм коридора. Надявах се, че вече е прибрал пистолета в кобура си, защото специално ги бяха учили да не плашат деца.

— Включи осветлението, Кели! Бързо! — извиках аз.

Нищо не се случи.

— Кели, светни лампите. — Към нас се приближиха леки стъпки. Последва изщракване и в помещението светна.

— Сега стой там. — Видях, че очите и са подути и зачервени.

В стаята стоеше сякаш рекламното човече на Мишелин. Тежеше навярно стотина килограма и изглежда му оставаха още само една–две години до пенсия. Оръжието му бе в кобура, но държеше ръката си до него.

— Недей да го правиш! — предупредих го аз. — Кажи му, Мелвин. — Притиснах още по-силно цевта на пистолета към шията му.

— Той ме прецака, Рон — подчини се Мелвин.

— Рон, не започвай да ми правиш номера. Просто не си струва.

Видно бе, че Рон е печен. Мислеше за жена си, за ипотеката си и за вероятността отново да види пакет с понички.

Радиостанцията на Мелвин пропука. Шефката им изръмжа:

— Патрул шейсет и две, патрул шейсет и две. Приемате ли? — Звучеше като заповед, не като въпрос. Сигурно беше страхотно човек да е женен за нея.

— Това сте вие двамата, нали, Мелвин? — осведомих се аз.

— Да, господине, ние сме.

— Мелвин, кажи, че всичко е наред. — Сръгах го с пистолета, за да придам тежест на думите си. — Предпазителят е вдигнат, Мелвин, и пръстът ми е на спусъка. Просто им кажи, че всичко е наред.

— Аз ще го направя — изсумтя Рон.

Поредната заповед:

— Патрул шейсет и две, обади се.

— Вдигни си дясната ръка нагоре и вземи радиостанцията. Кели, ти пази тишина, ясно ли е?

Тя кимна. Рон натисна бутона.

— Привет, шефе. Тук сме. Всичко е наред.

— Чувам, патрул шейсет и две, докладът ви е приет в 23:13 часа.

Рон изключи.

Кели незабавно отново превключи на сълзотечен режим и се отпусна на пода. Аз бях заседнал на прага с пистолет, забит в шията на Мелвин, а Рон, чието оръжие продължаваше да е в кобура, ме гледаше от средата на стаята.

— В крайна сметка, Рон, ако не играеш играта, Мелвин ще умре, а после е твой ред. Разбираш ли ме?

Рон кимна.

— Добре, хайде сега се завърти.

Той се подчини.

— Застани на колене.

Рон го направи. Намираше се на около метър и двайсет от Кели, но стига да си стоеше на мястото, тя нямаше да попадне на огневата линия.

Мелвин здравата се потеше. Ръката ми се изплъзваше от челото му. Капчици се стичаха дори по пистолета. Ризата му вече беше толкова мокра, че можех да различа очертанията на бронираната му жилетка отдолу.

— Сега, Рон, с лявата си ръка извади оръжието си — наредих му аз. — Съвсем бавно и само с палец и показалец. После го придвижи надясно и го пусни. Разбираш ли ме?

Той кимна.

— Мелвин, кажи му да не се ебава.

— Недей да се ебаваш, Рон.

Другият внимателно извади пистолета от кобура си и го пусна на пода.

— Сега искам с лявата си ръка да извадиш белезниците си и да ги пуснеш точно зад себе си. Ясно ли е?

Рон се подчини. Насочих вниманието си към Мелвин, който започваше да трепери. Прошепнах в ухото му:

— Не се страхувай, няма да умреш. Някой ден ще разказваш тази история на внуците си. Само прави, каквото ти кажа. Разбираш ли ме?

Той кимна.

Обърнах се към Рон и продължих:

— Сега легни на пода, Рон. По очи.

Мъжът се просна на земята и положението вече бе под контрол.

— Сега, Мелвин, ще отстъпя крачка назад и този пистолет ще се махне от шията ти, но затова пък ще бъде насочен към главата ти, така че внимавай в картинката. Когато се отдръпна, ще ти кажа да коленичиш. Разбираш ли ме?

Той кимна и аз бързо отстъпих назад. Трябваше да съм на една ръка разстояние от него — не ми се щеше да направи някой героичен пирует и да ми грабне пистолета или да го избие от ръката ми.

— Добре, сега коленичи, после легни долу. Точно като Рон. Сложи си ръката до неговата.

Двамата лежаха по очи на пода, с доближени една до друга ръце. Минах зад тях, взех белезниците и със забит в ухото на Мелвин пистолет заключих лявата му китка за дясната на Рон. После извадих белезниците на Мелвин, отстъпих назад и казах:

— Сега доближете и свободните си ръце. Повярвайте ми, момчета, трябва бързо да свърша с това и да се разкарам от тук.

Приключих с работата. Най-после окончателно бяха под контрол. Взех им портфейлите и ги хвърлих в сака. Радиостанцията на Мелвин задържах. Извадих батерията от тази на Рон и също я прибрах в чантата. След това с ролка изолирбанд, започнах да увивам краката им, а после — и главите. Накрая залепих шиите и устите им. Уверих се, че могат да дишат през носа си и ги завлякох в коридора — тежка работа, но не исках да виждат какво правя.

Погледнах към Кели, която се притискаше към стената на кабинета, ужасена от сцената. С такова нетърпение очакваше да дойде тук, само за да открие, че това не е същото място. Не само че го нямаше семейството й — всичко наоколо й бе пропито с химикали, избутано настрани или просто липсващо.

Чух се да казвам:

— Иди да видиш мечетата си.

Тя се завъртя и изтича нагоре по стълбите.

Влязох в кабинета, приклекнах до ламперията и най-после успях да отворя сейфа. Вътре имаше само една самотна дискета.

Върнах стола до бюрото, изправих компютъра и го включих. Не беше защитен с парола, навярно нарочно. Ако с него се случеше нещо, Кев би искал целият свят да може да прочете какво има вътре.

Проверих различни файлове, но не открих нищо интересно. После стигнах до файл, наречен „Флавий“, и разбрах, че съм ударил бинго. Това беше кодовото име на гибралтарската операция.

Започнах да чета текста на екрана. Кев бе открил почти същото, което ми каза и Големия Ал: че връзката на ВИРА с картелите датирала от времето, когато започнали да пренасят наркотици за колумбийците през Северна Африка и Гибралтар за Испания и останалата част на Европа. Момчетата отлично се справяли с работата и картелите им плащали добре.

След известно време ВИРА започна да влага в наркотрафик и собствени пари получени от Норад в Щатите. Ставало въпрос за големи суми — изчисленията на Кев показваха, че Шин Фейн е гушвал повече от половин милион лири годишно.

Тези дарения били влагани в наркотици, прехвърляни в Европа и после разменяни за оръжие и експлозиви в държавите от бившия Източен блок. Това бе брак по сметка, сключен в рая — ВИРА имаше дрогата, Изтокът — оръжието. Разпадането на Съветския съюз и възходът на руската мафия не можеха да станат в по-подходящ момент.

Трябваше отново да превключа на работен режим. Не можех просто да си седя тук и да чета. Намирах се в къща с двама полицаи и едно разплакано малко дете. Извадих дискетата и я прибрах в джоба на сакото си.

Шефката се обади по радиостанцията.

— Патрул шейсет и две, приемате ли?

Мамка му.

Излязох в коридора.

— Рон, време е да се обадиш.

От погледа му разбрах, че се кани да ми тегли една майна. Лицето му беше олицетворение на предизвикателност. Приближих се до тях и откъснах лепенката от устата им. Рон проговори пръв.

— Ти се обади, защото ние не можем. Няма да ни убиеш, не и само заради това.

Шефката повиши глас.

— Патрул шейсет и две!

Рон имаше право.

— Кели! Кели! Къде си?

— Идвам, току-що намерих Рики.

Отстъпих назад от двамата ми нови приятели и се насочих към Кели, която се спускаше по стълбището. Нямаше време за любезности.

— Облечи си дъждобрана и се обуй — бързо!

Прибрах всичките си вещи, нахлузих си маратонките и се погрижих Рон и Мелвин да не се задушат под изолирбанда. Двамата изглеждаха наред, но очевидно се мъчеха да измислят прилично обяснение за причината да са в такова състояние.

Тръгнахме по същия път, по който бяхме дошли. Аз държах Кели за ръка, почти я влачех след себе си и като орлица се грижех за Джени и Рики. Не исках съседите да чуят писъци по загубени мечета.

Когато потеглихме, уличните лампи осветиха задната седалка и аз погледнах към Кели в огледалото. Изглеждаше отвратително, очите й бяха подпухнали и мокри. Имаше всички основания да е тъжна. Беше достатъчно умна, за да съзнава, че навярно идва тук за последен път. Това вече не бе нейният дом. Сега и тя беше като мен. Двама бездомници.

Видях табели за летището и настъпих газта. Нямах намерение да поемам риска да шофирам обратно до Флорида.