Сбогом на глупаците

27.

Влязохме в залата за заминаващи. Терминалът беше по-оживен, отколкото очаквах да е по това време. Хората чакаха на опашки пред гишетата, разкарваха се из магазините или седяха в кафенетата и четяха вестници.

Почти не разговарях с Кели, просто я държах за ръка, докато вървях със сак на лявото рамо. Търсех табелите за залата за; пристигащи, после за таксиметровата стоянка. Взехме ескалатор за надолу. Когато почти бяхме стигнали, Кели заяви:

— Трябва да ида до тоалетната, Ник.

— Сигурна ли си? — Исках колкото може по-бързо да се измъкнем от тук.

— Наистина ми се ходи.

— Добре. — След последния път си бях научил урока.

Тоалетните се намираха наляво, близо до изхода от залата за пристигащи. От двете им страни бяха входовете за отделните помещения за мъже и жени. Останах навън и се загледах в хората, които чакаха автоматичните врати да се отворят и от там да се изсипят близките им.

Винаги разбираш, когато те зяпат. След минута–две осъзнах, че някой ме наблюдава. Огледах се. Беше възрастна жена, застанала до парапета с лице към мен, от отсрещната страна на пътеката, заградена с бариери. Очевидно чакаше някого да пристигне. До нея видях среброкос мъж, но нейните очи бяха впити в лицето ми.

Тя се извърна и застана с гръб към изхода, макар че от там вече излизаха хора. На всеки няколко секунди се разнасяха радостни писъци и проблясваха светкавиците на фотоапарати.

Какво ли гледаше онази жена? Раните по лицето ми ли? Надявах се да е само това.

После видях, че разговаря със съпруга си. По езика на тялото й разбирах, че е възбудена. Мъжът хвърли поглед в моята посока, после отново се обърна към нея и сви рамене, сякаш казваше: „За какво говориш, по дяволите, жено?“. Тя навярно ни беше видяла с Кели да влизаме в тоалетните и се бе зачудила: „Откъде ли са ми познати онези двамата?“

Нямах намерение да се помръдна от мястото си. Исках да видя какво ще направи и тогава щях да предприема съответните мерки.

По лицето й четях, че все още се опитва да си спомни. Избягвах да срещам погледа й, но знаех, че ме зяпа. Всеки момент можеше да се сети къде е видяла лицето на Кели.

Секундите течаха. Хлапето най-после излезе и застана до мен.

— Можем ли вече да тръгваме? — попитах аз и я хванах за ръка, преди да успее да отговори.

Докато се обръщах към изхода, забелязах, че жената дърпа мъжа си за ръкава. Той обаче вече беше видял онзи, когото посрещаха, и гледаше към него.

Тя го задърпа още по-настоятелно.

Искаше ми да се затичам, но това само щеше да потвърди подозренията й. Докато вървяхме, дрънках глупости на Кели и се правех на щастлив баща.

— Виж онези светлини, нали са прекрасни? Всеки път, когато пристигам във Вашингтон, кацам на това летище. Идвала ли тук преди?

Трябваше да сподавя желанието да се завъртя и да погледна през рамо. Започнах да си мисля: „Ами ако…“ Ако полицията ме сгащеше тук, бях загубен. Нямаше къде да избягам. До изхода ни оставаха трийсетина метра. С всяка следваща крачка очаквах някое ченге да извика. Единственото, което чувах обаче, бе общата глъчка.

Стигнахме до изхода, завихме наляво и се спуснахме по широка рампа, която водеше към спирките на градския транспорт и таксиметровите стоянки. Веднага щом завихме, започнах да вървя по-бързо и се осмелих да хвърля поглед назад.

— Какво има? — попита Кели.

— Такситата са ей там, да побързаме — отвърнах аз.

Преди да дойде нашият ред, трябваше да изчакаме трима души на опашката. Чувствах се като дете, което отчаяно иска нещо и повече не може да чака.

Най-после се качихме и потеглихме. Обърнах се и погледнах назад. Нищо. Все още не можех да се отпусна. Кели очевидно усещаше проблема, но не обели и дума.

Опитах се да изхвърля случая от главата си. Ако се напънеш да помислиш, със сигурност ще откриеш нещо положително даже в най-ужасното положение — поне така винаги си внушавах. Но в онова, което току-що се беше случило, не можех да видя нищо обнадеждаващо. Ако възрастната жена съобщеше в полицията, че ни е видяла да се насочваме към стоянката, опасенията ми щяха да са основателни.

Погледнах към Кели и се прозях.

— Спи ми се — казах аз, — а на теб?

Тя кимна и отпусна глава в скута ми.

Казах на шофьора накъде да се насочи. Щом отбихме от магистралата, продължихме няколко пресечки и го накарах да спре. Бяхме на паркинга пред „Мариът“. От тук щяхме да стигнем пеш до „Иконъми ин“.

— Сега отиваме в друг хотел — обясних на Кели. — Обичайната история. Ще говоря много неща, които не са верни, а ти само ще мълчиш и ще се правиш на адски уморена, става ли? Ако изпълняваш каквото ти казвам, ще можем да се приберем вкъщи. — Насочихме се към рецепцията.

Там седеше млад чернокож тип, забол глава в учебник. Изпълнихме старата процедура, само че този път ме бяха „пребили по време на обир“. Той очевидно се засрами.

— Знаете ли, не цяла Америка е такава. Тя е прекрасна. — Младежът започна да дрънка за Големия каньон. Обещах му, че ще го посетя, и се отдалечих.

Качихме се в стаята и аз помогнах на Кели да си съблече дъждобрана. Изведнъж тя, без предупреждение ме попита:

— Сега ще отидем ли да видим мами и татко?

— Не още, имаме да вършим куп работа.

— Искам при мами, Ник. Искам вкъщи. Ти ми обеща.

— Скоро ще те заведа у дома, не се тревожи.

— Сигурен ли си, че мами, татко и Аида ще са там?

— Разбира се, че ще са там.

Не изглеждаше много убедена. Моментът бе критичен. Повече не можех да продължавам така. Ако се измъкнехме от тази каша, нямаше да съм в състояние да се насиля да я оставя на бабите и дядовците й или изобщо на когото и да било, само за да открие какво лъжливо копеле съм бил през цялото време.

— Кели…

Седнах до нея и започнах да я галя по косата, докато тя бе положила глава в скута ми.

— Кели, когато се прибереш вкъщи, мами, татко и Аида няма да са там. И никога няма да се върнат. Те отидоха на небето. Знаеш ли какво означава това?

Изрекох го на един дъх. Искаше ми се да ми отвърне „А, разбирам“ и после да ме попита дали може да хапнем по един Мики Дис.

Последва пауза, докато детето смилаше думите ми. Чувах само бръмченето на климатика.

Лицето й се смръщи.

— Това е, защото бях лошо момиче и не помогнах на татко, нали?

Все едно, че някой ме намушка с нож.

— Кели, даже да беше опитала да му помогнеш, те пак щяха да са мъртви.

Тя тихо заплака, забила лице в крака ми. Потупах я по гърба и се опитах да измисля какво да й кажа.

— Не искам да са мъртви — изхълца тя. — Искам да съм с тях.

— Но ти си с тях. — Отчаяно се мъчех да намеря подходящите думи.

Кели повдигна лице и въпросително ме погледна.

— Ти си с тях. Всеки път, щом направиш нещо, което си правила с тях, това означава, че те са при теб.

Тя се опитваше да разбере думите ми. Аз също.

— Например всеки път, щом ям пица с гъби, аз ще си спомням за майка ти и татко ти, защото зная, че майка ти ги е обичала. Затова те никога няма да са далеч от мен. И затова мама, татко и Аида винаги ще са и с теб.

Кели ме гледаше в очакване на още нещо.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че всеки път, щом подреждаш чиниите върху масата, мами ще е с теб, защото тя ти е показала как да го правиш. Всеки път, щом стреляш към баскетболния кош, татко ти ще е с теб, защото той те е научил. Всеки път, щом показваш на някого как да прави нещо, Аида ще е с теб, защото ти си я учила на много неща. Разбираш ли, те винаги ще са с теб!

Не знаех доколко съм успял, но това бе най-доброто, на което бях способен. Тя отново се отпусна върху крака ми и аз усетих топлината на сълзите и дъха й.

— Но аз искам да ги видя. Кога ще ги видя, Ник?

Още не беше свършило. В гърлото ми се издуваше огромна буца. Бях навлязъл в нещо, от което не можех да се измъкна.

— Те няма да се върнат, Кели. Мъртви са. Не защото ти си направила или не си направила нещо. Те не са искали да те оставят. Понякога се случват неща, които възрастните не могат да избегнат.

Кели лежеше и слушаше. Погледнах надолу. Погледът й беше прикован към стената. Престанах да я галя и я прегърнах.

Хората имат нужда да проявяват скръбта си. Може би сега бе моментът Кели да го направи. Исках да съм при нея, но просто не знаех как да се държа в такива случаи.

— Някой ден ще отидеш при тях, но след много време. Първо ще имаш деца, също като мами. После твоите деца ще бъдат тъжни, когато умреш, точно като теб сега. Всички те много те обичаха, Кели. Аз познавах майка ти и баща ти само от няколко години. Само си помисли — ти си ги познавала цял живот!

Видях, че на лицето й плъзва лека усмивка. Тя се притисна още по-силно към крака ми.

— Искам да остана с теб, Ник.

— Това би било чудесно, но няма да се получи. Трябва да ходиш на училище и да се учиш как да станеш възрастна.

— Ти можеш да ми помогнеш.

Само да знаеше… Аз дори нямах гараж, в който хлапето да държи колелото си, да не говорим за място, където да се грижа за дете.

Исках да проверя пружините на пълнителя. Не че бе задължително, но трябваше да го направя, за да отбележа края на този етап и началото на нов.

Кели вече дълбоко спеше.

Включих мобифона, за да го заредя. Това бе връзката ми със света. После изсипах всичко от сака и го подредих. Оставих новите дрехи настрани и върнах нещата за близко разузнаване в чантата. Бях бесен, че се наложи да оставя видеокамерата на покрива — щяха да я открият и неизбежно да ни свържат със стрелбата. Освен това губех записа, а можех да го използвам като доказателство пред Симъндс — дори можеше да е достатъчен, за да гарантира бъдещето ми.

Прибрах всичко и легнах по гръб, с ръце под главата. Заслушан в тихото бръмчене на климатика, аз се замислих за цялата тази шибана игра, за това как постоянно се прецакваха хора като мен и Макгиър. Когато осъзнах, че започвах да се самосъжалявам, се взех в ръце. Двамата с Макгиър имахме избор и го бяхме направили.

Снощната история си имаше и положителни страни. Поне не се налагаше да изхвърлям всички окървавени и опикани дрехи от синия сак. Полицията несъмнено щеше да открие по тях кръвта на семейство Браун, но това не беше нищо в сравнение със сегашните ми проблеми. И най-важното: бях потвърдил връзката между Кев, ВИРА, сградата и онова, което бях копирал от компютъра.

Нямах намерение да вадя лаптопа и да се занимавам с него. Бях прекалено уморен, бях допуснал и грешки. Освен това сега адреналинът ми бе спаднал и болките в гърба и тила ми се усилваха.

Взех горещ душ и се опитах да се избръсна. Раните по лицето ми зарастваха.

Облякох се по дънки, блузон и маратонки, после презаредих пълнителите. Нуждаех се от почивка, но трябваше да съм готов за бързи действия. Планът ми беше да поспя два часа, да хапна нещо и след това да видя какво имам в лаптопа. Но не стана така. Мятах се в леглото и постоянно се будех.

Пуснах телевизора и започнах да превключвам каналите, убеден, че Макгиър вече се е появил по новините. Оказах се прав.

Камерите показваха фасадата на сградата на ВИРА, на фона на полицията и линейката, после пред обектива застана мъж и започна да дрънка нещо. Не си направих труда да усилвам звука, знаех какво би могъл да каже моят объркан бездомен приятел.

Кели започваше да се върти в леглото, навярно преследвана на сън от Макгиър.

Лежах и я гледах. Момичето несъмнено се бе справило чудесно. Последните няколко дни бяха пълен хаос за нея и вече започвах да се тревожа. Седемгодишните хлапета не би трябвало да бъдат излагани на такива гадости. Внезапно разбрах, че повече се безпокоя за нея, отколкото за самия себе си.

Когато се събудих телевизорът все още работеше. Погледнах си часовника: девет и трийсет и пет. Пат щеше да ми позвъни по обед. Изключих телевизора. Исках да обърна внимание на лаптопа. Докато ставах от леглото, се чувствах ужасно. Тилът ми бе скован като дъска.

Докато вадех лаптопа от сака, вдигнах шум и Кели се разшава. Когато включих компютъра във външното флопи, тя се приповдигна на лакът и започна да ме наблюдава. В косата й сякаш беше паднала бомба. Кели ме послуша, докато ругаех лаптопа, че не иска да се свърже с флопито, после невинно попита:

— Защо просто не го рестартираш и не погледнеш програмата?

Изгледах я така, все едно й казвах: „Много си била умна!“ Вместо това обаче отвърнах:

— Ммм, може би. — Рестартирах го и се получи. Усмихнах й се. В отговор тя също ми се захили.

Започнах да преглеждам файловете. Вместо деловите имена, които очаквах, документите бяха обозначени с кодове като „Невестулка“, „Момче“, „Гуру“. Много от тях се оказаха сметки или електронни таблици. За мен всички тези четирийсетина страници спокойно можеха да са и, на японски.

После отворих друг файл, наречен „Татко“. На екрана се появиха само точки и цифри. Обърнах се към Кели:

— Я кажи какво е това, умнице?

Тя повдигна рамене.

— Аз съм само на седем, още не зная всичко.

До обед оставаха пет минути. Включих мобифона и продължих да преглеждам файловете, като се опитвах да разбера нещо.

Дванайсет часът дойде и отмина.

До дванайсет и петнайсет все още нямаше нищо. Започвах да се страхувам. „Хайде, Пат, трябва да се измъкна от Щатите и да се върна при Симъндс. Имам достатъчно информация — може би. Колкото по-дълго оставам тук, толкова по-голям е рискът. Трябваш ми, Пат!“

За да се случи Мързеливия да пропусне уговорка, трябва да е станало нещо сериозно. Дори когато бе дрогиран, пак ми беше донесъл поръчките. Опитах се да изхвърля от главата си мрачните мисли, като си повтарях, че ще позвъни в следващия уговорен час. Но докато разсеяно продължавах да работя с лаптопа, започнах да се чувствам почти физически зле. Бях загубил единствения си път за бягство. Изпитвах ужасното усещане, че всичко жестоко се прецаква. Трябваше да направя нещо.

Затворих лаптопа и прибрах дискетата в джоба си. Кели гледаше телевизия, полузаровена под завивките.

— Е, знаеш какво ще ти кажа сега, нали? — пошегувах се.

Тя изскочи от леглото и намръщена ме прегърна.

— Недей да излизаш! Недей да излизаш! Ще гледаме заедно телевизия. Или ще дойда с теб.

— Не може, оставаш тук.

— Моля те!

Какво можех да направя. Усещах болката й от страха и самотата.

— Добре, ела с мен, но ще правиш, каквото ти кажа.

— Ясно! — Тя подскочи и отиде да си облече дъждобрана.

— Не, не още — посочих към банята аз. — Първо най-важното. Влез във ваната, измий си косата и се изсуши, после можеш да се преоблечеш в новите си дрехи и чак тогава ще излезем.

Тя трепереше от вълнение като куче, очакващо да го изведат на разходка.

— Ясно! — После се хвърли към банята.

Седнах на леглото и докато превключвах новинарските канали, извиках:

— Кели, не забравяй да си измиеш зъбите, иначе ще изпадат и когато станеш голяма, няма да можеш да ядеш.

— Да, да — чух в отговор.

По телевизията нямаше нищо за Макгиър. След малко влязох в банята. Пастата за зъби не беше отворена.

— Изми ли си зъбите?

Тя кимна гузно.

— Хайде да проверим — казах аз. — Наведох се и доближих нос до устата й. — Не ни ги измила. Хайде, знаеш ли как да си миеш зъбите?

— Зная.

— Покажи ми тогава.

Кели взе четката. Бе прекалено голяма за устата й, затова трябваше да се мие странично.

— Не са те учили така, нали? — попитах аз.

— Точно така са ме учили!

Бавно поклатих глава.

— Добре, да го направим заедно. — Сложих малко паста върху четката и я накарах да се изправи пред огледалото. Застанах до нея, а тя ме гледаше, докато се преструвах, че се мия. В крайна сметка не беше толкова сложно да се грижиш за деца. Всичко се свеждаше до ОДИ: обяснение, демонстрация, имитация. Вместо да го правя с оръжие пред зала, пълна с новобранци, аз го правех пред седемгодишно момиче. — А сега, хайде с мен. Ето така, после четката — на малки кръгове. И внимаваме да измием краищата.

Тя се разсмя, като ме гледаше как се преструвам, че си мия зъбите, и опръска цялото огледало с паста. Засмях се и аз.

Кели се доизкъпа и облече новите си дънки и блузона. От търговския център й бях купил също подходящи черни бейзболни шапки с надпис „Вашингтон“.

Навлажних си косата и се измих. Сега и двамата изглеждахме блестящо. Тя си облече новия син дъждобран, обу си маратонките и вече бяхме готови за тръгване. Имах намерение да отидем до апартамента на Пат. Когато ми телефонираше в шест, щяхме да сме в състояние бързо да се срещнем с него.

Какво щях да правя обаче с дискетата? Реших да я скрия в стаята, защото имах намерение да разделя „богатствата“ си: ако дискетата останеше тук и ни пипнеха, поне нямаше да получат всичко накуп. Дългият тъмен шкаф под телевизора заемаше една трета от пространството. Беше висок около половин метър и имаше ниски крачета. Повдигнах единия ъгъл, залепих дискетата отдолу с изолирбанд и оставих няколко белега, които щяха да ми покажат дали някой е тършувал в стаята. Един последен поглед наоколо и ние излязохме.

Все още ръмеше и бе малко по-студено от сутринта. Кели беше на седмото небе. Отговарях на усмивките й, но вътрешно се страхувах за Пат. Докато пресичахме през тревата, за да избегнем рецепцията, се зачудих дали да не телефонирам на Юън. После се отказах. Можеше да ми дотрябва по-късно. Той бе карта, която криех в ръкава си.

В района имаше ужасно много хотели. Първият беше на около четиристотин метра. Влязох във фоайето и поръчах такси. Кели ме чакаше навън, под навеса.

Върнах се и й казах:

— Когато влезем в таксито, ще ти сложа качулката. Държа да се облегнеш на мен, все едно, че ти се спи. Не забравяй, че ми обеща да правиш точно каквото ти кажа.

Таксито пристигна и ни взе до Джорджтаун. Кели се облегна на мен и притисна лице към скута ми, скрита под качулката си.

Слязохме на „Уисконсин“. Беше четири часът и хората наоколо ни разговаряха, разхождаха се и се радваха на покупките си. Прекарахме следващия час в мотаене и ядене. Към пет и половина седнахме в едно от кафенетата в джорджтаунския търговски център. Тук бе топло и започна да ни се доспива.

Аз пиех кафе, тя — млечен шейк, който почти не докосна, защото се бе натъпкала с бургер. Гледах си часовника всяка минута, докато най-после стана шест без пет. Включих мобифона. Батерията беше в добро състояние, сигналът — силен.

Стана шест.

Нищо.

Шест и една минута.

И две минути.

Седях почти парализиран. Не можех да повярвам. Кели бе потънала в комиксите, които си беше купила.

И четири минути. Отчаяна работа. Пат не би ме изоставил, освен ако нямаше друг избор. Той също като мен знаеше, че по време на операция закъснение от една минута е равносилно на цял час или ден, защото от това може да зависи човешки живот. Атаката можеше да започне без твоя прикриващ огън.

Със сигурност имаше проблем. Сериозен проблем.

Оставих мобифона включен. Накрая стана шест и двайсет и аз казах:

— Хайде, Кели, да идем на гости на Пат.

Нормалното ежедневие бе свършило. Ставаше нещо гадно. Всичките ми надежди се бяха изпарили.