Сбогом на глупаците

19.

Всъщност ме интересуваше гърбът на сградата, но първо исках пак да разузная отпред, за да видя дали има нощен пазач и да получа по-добра представа за вътрешното разположение.

Влязох в един от входовете срещу обекта. Ако ме забележеха, щях да се престоря на пиян, скрил се тук, за да се облекчи. Бях в сянка и наблюдавах сградата. През двойната врата можех да виждам фоайето — лампите все още бяха включени и се отразяваха в мокрите бетонни стъпала. Погледнах нагоре, по стълбището, и забелязах, че през прозорците точно над главния вход се процежда светлина. Това означаваше, че вътрешните коридори също са осветени.

Изчаках около четвърт час. Може би охраната седеше долу и гледаше телевизия? Или пък беше горе и обикаляше? Не виждах нищо. Бе време да мина отзад.

Върнах се по пътя, по който бях дошъл, но вместо да завия наляво, тръгнах надясно, към реката. Пътят беше еднопосочен, с кални ивици отстрани. Дупките в паважа бяха пълни с вода, която лъщеше на уличното осветление. Като се движех в сенките, минах покрай склада за вторични суровини и пресякох железопътните релси, които водеха към старата циментова фабрика. Имах усещането, че стъпките ми издаваха повече шум, отколкото оскъдното движение по магистралата. Различните участъци бяха разделени с огради, заключени със стари вериги и катинари. Продължих нататък по пътя, като търсех откъде да завия зад обекта.

Осветлението на магистралата не бе достатъчно силно, за да има някакво отражение от това разстояние, но все пак можех да видя мъглата, която се носеше откъм Потомак. Стигнах до задънена улица. Старият път завършваше с ограда. Забелязах широк кален кръг, оставен от автомобили, които бяха търсили място за паркинг, за да открият същото като мен. В далечината оттатък дърветата, които се спускаха към реката, зърнах и светлините на летището.

Нямах друг избор, освен да се върна по изоставените релси, които преди години бяха представлявали част от главната линия. Погледнах наляво — те продължаваха около двеста метра зад обекта и от лявата им страна се издигаха стари, ръждясали метални постройки.

Прехвърлих теления портал, през който влаковете бяха влизали в депото. Веригите на катинара издрънчаха. Потънах в сенките и зачаках. Не се чуваше кучешки лай, а по това време и летището навярно вече беше затворено, защото се намираше съвсем близо до града. Единственият звук бяха далечни сирени.

Продължих нататък, по релсите, и скоро чувах само собствените си стъпки.

Отдясно имаше заобиколено с ограда автомобилно гробище. Колите бяха натрупани по седем–осем една върху друга. Стотина метра напред видях сгради. Районът бе разчистен и готов за застрояване. Една от сградите беше точно зад моя обект. От другата страна забелязах уличните лампи на „Бол Стрийт“ и магистралата. Дъждът им придаваше замъглен вид.

Забавих крачка, огледах се, после бързо изминах стоте метра на новоизравнен терен и стигнах до ограда, която се намираше на петдесетина метра от обекта.

Край оградата открих някакви храсти и приклекнал зад тях. Нещата, които винаги те издават, са форма, отблясък, сянка, силует и движение. Само да забравиш за тях, и си мъртъв.

През следващите няколко минути просто клечах и наблюдавах. Трябва да приспособяваш сетивата си към новата среда, след малко очите ми посвикнаха със светлината и започнах да различавам някои неща. Гърбът на сградата бе без прозорци, просто солидна тухлена стена. Затова пък имаше четириетажно стоманено стълбище. Отдясно на основата му забелязах разклонителни кутии.

Потърсих противопожарните изходи. Ако се наложеше по някое време да вляза, за да науча какво замисля ВИРА, навярно щях да използвам този път. Зависеше от това дали имат външни ключалки. Имаше само един начин да разбера.

Огледах двуметровата телена ограда, за да видя дали някъде няма дупка. Нямаше. Хванах се за горния край на мрежата, изтеглих се над нея и я прескочих. Отново приклекнах долу и останах неподвижен, като внимавах за някаква реакция.

Нямаше нужда да бързам. Бавното придвижване означаваше, че не само ограничавах риска да ме забележат, но и че можех да контролирам дишането си и да чувам повече около себе си. Промъквах се в сенките на сградите и дърветата и през цялото време следях обекта и околността му.

Когато се приближих, спрях под сянката на едно дърво. На задната стена забелязах детектор за движение, монтиран на такава височина и под такъв ъгъл, че да покрива хората, изкачващи се по противопожарното стълбище. Не знаех какво го задейства и дали има сирена, светлинен сигнал или камера. Открих две лампи, по една над всеки от противопожарните изходи. Не бяха включени. Може би именно те задействаха детектора? Вероятно, но защо нямаше и камера, която да покрива задната част на сградата, така че, ако нещо задейства, детектора да види какво е то? Нямаше значение, щях да се отнасям към него така, все едно, че се задейства от всичко.

До оградата вдясно от обекта забелязах три дървени палети. Можех да ги използвам.

Погледнах към вратите. Бяха покрити със стоманени листове, с допълнителни ивици по касите, за да не могат да се разбият с лост. Ключалките бяха обикновени, само че по-големи. Боклуци: щях да се справя с тях.

Бързата проверка на разклонителните кутии ми показа, че газът, електричеството, водата и телефонът са на мое разположение. Такова откритие винаги ми подобряваше настроението.

Все още се тревожех за нощния пазач. При известни обстоятелства обаче той може да се окаже преимущество. Провокираш го да дойде, да отвори вратата, и хоп, вмъкваш се бързо и без да вдигаш тревога. Но ако се наложеше да вляза, щях да го направя тайно.

Паркингът пустееше, което можеше да е още един признак, че вътре няма никой. Трябваше да се уверя по някакъв начин. Защо пък да не ми се допикае, да се приближа до главния вход и да се облекча. Докато го правех, можех по-добре да поразгледам вътре. Ако във фоайето имаше някой, можеше да излезе и да ме разкара или пък аз щях да го видя да гледа някъде телевизия.

Върнах се по същия път и тръгнах по „Бол Стрийт“. Вече съвсем бях подгизнал — дъждът и мокрите ръждиви огради бяха направили каквото можеха с дрехите ми.

Закрачих по отсрещната страна на улицата. Когато се приближих към обекта, пресякох по диагонал, което ми даде повече време за разузнаване. Навел глава заради камерата над входа, се запрепъвах нагоре по стъпалата и веднага щом се изкачих достатъчно, за да виждам десния прозорец, се обърнах, разкопчах се и започнах да поливам храстите долу.

Почти незабавно мъжки глас изрева три пъти: „Мамицата ти!“ и гъсталакът силно се раздвижи. Едва не изскочих от собствената си кожа.

Свалих си ръката от оная работа и стиснах дръжката на пистолета. Опитах се да престана да уринирам, но не успях. В резултат пострадаха дънките ми.

Понечих да извадя оръжието си, но после осъзнах, че все още не се налага. Човекът можеше да е от охраната и навярно щях да го уговоря да ме остави на мира.

— Мамицата ти! Ти за кой се мислиш, бе? Копеле гадно!

Чувах го, но не можех да го видя. Храсталаците шумоляха и се вълнуваха, после пак се разнесе „Мамицата ти! Мамицата ти!“ и го видях да се появява навън.

— Шибан задник, целия ме опика, мамицата ти! Я ме погледни! Целия ме опика!

Беше двайсетина годишен, носеше стари кубинки без връзки и омазнени черни дънки. Аноракът му бе окалян и с провиснали ръкави. Когато се приближи на десетина метра от мен, видях също, че има брада, голяма обеца на едното ухо и че косата му е сплетена на дълги, мръсни плитчици. Целият беше мокър.

В момента, в който ме видя, лицето му грейна. За него бях случайният турист, загубил се в погрешния край на града. Почти можех да чуя въртенето на зъбните колела в мозъка му: мислеше си, че е ударил бингото, че ще измъкне малко лесни пари от тоя кретен.

— Мамицата ти, задник такъв, дължиш ми нов спален чувал! Я ми виж дрехите, целия ме опика, шибано животно! Дай ми малко пари, човече, иначе ще ти скъсам задника!

Определено трябваше да го номинират за „Оскар“.

Трябваше да се възползвам от момента. Метнах се към прозореца и започнах силно да удрям по него. Ако вътре имаше пазач, щеше да дойде, за да провери какво става. Просто щях да изиграя ролята на загубения турист, който търси закрила от този побъркан.

Удрях толкова силно, че стъклото щеше да се пропука. През цялото време внимавах да не попадна в обектива на камерата. Това изпълни хипаря с още повече увереност, защото си помисли, че съм се уплашил.

Той започна да се изкачва по стъпалата. Продължавах да гледам към вътрешността на сградата. Не се забелязваха използвани пепелници, по столовете не лежаха разтворени списания, не работеха телевизори, нямаше вечерни вестници. Всички мебели бяха подредени и нищо не показваше, че има и помен от хора.

После съвсем отблизо чух:

— Шибан задник!

Завъртях се, разтворих сакото си и сложих ръка на пистолета.

Оня се закова на място.

— О, мамка му! Шибана работа! — Хипито отстъпи назад и започна заднишком да слиза по стъпалата, без да откъсва поглед от пистолета. — Шибани ченгета! — измърмори той.

Трябваше да положа доста усилия, за да не се изсмея.

— Шибани ченгета, все мене ме опикават, скапаняците!

Изчаках го да изчезне. Съжали го. Сигурно беше загубил много време, за да си намери уютен заслон, скрит от хищни погледи и затоплен от отдушниците на климатичната инсталация. После идвам аз, някакъв скапаняк, и си изпразвам мехура отгоре му.

Трябваше ми четвърт час, за да се върна обратно до хотела. Тихо отворих вратата. Кели бе в детския рай, без да почисти себе си и наоколо. Просто беше заспала, заобиколена от бонбони и бисквити.

Съблякох се, взех душ и се избръснах, после напъхах дрехите в чувала за пране. Вече бях събрал цяла купчина мръсни и окървавени дрехи. Оставаше ми само един чифт за смяна. Облякох се, пъхнах пистолета в дънките, сложих си сакото и нагласих будилника на пет и половина.