Сбогом на глупаците

2.

Хеликоптерът беше собственост на гражданска компания, така че процедурата при пристигането в Шанън не бе по-различна от тази, ако се занимавах с отглеждане на коне и идвах да проверя състоянието на фермата си в Типърари, или пък ако бях бизнесмен, пристигащ от Лондон, за да напълни куфарчето си с евро субсидии. Пресякох асфалта и влязох на терминала, минах през митницата и последвах знаците към изхода, за да се насоча към таксиметровата стоянка. В последния момент се отклоних и се върнах в залата за заминаващи.

От гишето на „Еър Лингъс“ си взех билета за Хитроу, запазен на името на Ник Стамфърд. Когато си избираш име за прикритие, е най-добре да запазиш собственото си малко име — по този начин естествено реагираш, когато те повикат. Освен това не е зле презимето ти да започва с истинския ти инициал, защото по-лесно се подписваш. Избрах си Стамфърд, по името на битката при Стамфърдския мост. Обичах средновековната история.

Тръгнах право към магазина, за да си купя чанта. Всеки пътник си носи ръчен багаж — ако се качах на самолета само с кутия кола, щях да изпъквам като топките на булдог. Никога не носех нещо, което трябва да се дава на багаж, защото тогава си в ръцете онзи, който решава дали пък да не ти вземе куфарите за Токио и да ги прати в Буенос Айрес. Даже багажът ти да пристигне нормално, ако излезе на конвейера пет минути след този на обекта ти, вече си се прецакал.

Купих си паста за зъби и други дреболии, като през цялото време се оглеждах за Юън. Знаех, че плътно следи Кер и Макгиър, освен ако вече не бяха отлетели.

Залата за заминаващи бе пълна с ирландски семейства, които се готвеха да открият великденското слънце, и с току-що пенсионирани американци, дошли да потърсят корените си, мотаещи се наоколо с чисто нови пуловери, чадъри и бейзболни шапки с ирландски духчета и детелини2.

Гъмжеше от хора и баровете въртяха добър оборот. Забелязах Юън в отсрещния край на терминала. Седеше в едно от кафенетата, пиеше голямо кафе и четеше вестник. Винаги ми се е струвало, че името Юън някак си не му приляга. Караше ме да си мисля за някакъв тип с поличка, който тича нагоре–надолу и размахва двуостър шотландски меч. Всъщност, той е роден в Бедфорд и родителите му произхождат от Ийстбърн. Навярно бяха избрали името му от някой филм. Юън беше нисък, имаше обезобразено от акне лице и най-големия мотоциклет на света. Проблемът бе, че едва седеше изправен на него, защото пръстите на краката му едва допираха до земята.

Отляво имаше бар. Като съдех по мястото, където седеше Юън, предположих, че играчите са именно там. Не си направих труда да проверя — в един момент той щеше да ми ги покаже. Нямаше за къде да бързам.

Когато излязох от магазина, погледнах към кафенето и срещнах очите му. Закрачих към него с широка усмивка на лице, сякаш току-що бях забелязал отдавна изчезнал приятел, но продължавах да мълча. Ако някой го наблюдаваше и знаеше, че е сам, не би било естествено да седна до него и да започна да говоря. Трябваше да изглежда като случайна среща, но не чак толкова шумна, че да привлече вниманието. Нямаше начин хората да си помислят „О, я виж ти, двама шпиони се срещат“, но все пак щяха да ни забележат. В момента това навярно не би означавало нищо, но по-късно можеше да ми струва скъпо.

Юън се надигна и отвърна на усмивката ми.

— Здрасти, пич, какво правиш тук? — Той посочи към съседния стол.

Седнахме и тъй като беше домакин на срещата, Юън трябваше да предложи прикритието.

— Тъкмо пристигам от Белфаст да те видя преди да отлетиш обратно за Лондон. — Стари приятели от училище. Приятно е да разбереш, че и двамата сте измислили една и съща история.

— Къде са те? — казах аз, сякаш питах за семейството му.

— Моята половинка си тръгна и барът е твой. Мини отдясно на телевизора. Двамата седят — единият е с дънково яке, другият с черно кожено сако. Кер е отдясно. Сега се казва Майкъл Линдзи. Макгиър е Морган Ашдаун.

— Регистрираха ли се?

— Да. Носят само ръчен багаж.

— За две седмици във Вашингтон?

— Имат само сакове.

— И не заминават за другаде?

— Не, изглежда пътуват за Хитроу.

Отидох да взема две кафета.

Можех да се закълна, че са единствените ирландци на бара, защото всички други носеха пуловери и пиеха огромни количества от онази черна течност. Тези двамата бяха на будвайзер и гледаха футбол. Пушеха цигари за десетима и ако бяха в някой бар в Лъндъндери, щях да ги помисля за нервни, но „Еър Лингъс“ забранява пушенето по време на полет и тези момчета очевидно се мъчеха да си наваксат преди да се качат на самолета.

И двамата много приличаха на туристи — гладко избръснати, с чисти коси, не бяха нито навлечени като бизнесмени, нито разголени като мърлячи. Изобщо бяха толкова незабележими, че човек не би им обърнал внимание, което показваше, че са много опитни. И това беше проблем. Ако изглеждаха нервни, щях да зная, че са второ или третодивизионни играчи — лесна работа. Но тези момчета сто процента бяха от първата лига.

Навсякъде имаше хлапета, който се гонеха и викаха. Майките на двегодишните крещяха след тях, които бяха открили, че имат крака и сновяха из терминала. Но колкото повече шум и движение, толкова по-добре за нас. Седнах с кафетата. Исках да получа от Юън колкото мога повече информация преди да се качат на самолета.

Сякаш прочел мислите ми, той каза:

— Прихванах Макгиър от Лъндъндери. Отиде в офиса на Шин Фейн3 на „Кейбъл Стрийт“, където навярно е получил инструктаж. После замина за Белфаст. Нашите се опитаха да използват подслушвателно устройство, но нямаха никакъв късмет. Всъщност, нямам какво друго да ти кажа. Тук са от около два часа. Платиха за билетите с кредитна карта, като използваха фалшивите си имена. Прикритието им е добро. Дори си сложиха етикетите на багажа. Очевидно искат всичко да е както трябва.

— Къде ще отседнат?

— Нямам представа. Всичко става в последния момент, а покрай Великден е много натоварено време. Във Вашингтон има десетина хотела, свързани с „Върджин“, и сигурно ще се настанят в някой от тях — нямахме време да проверим.

— Това ли е всичко? — попитах аз.

— Останалото е твоя работа. Не зная с какво ще пътуват от летището, но очевидно отиват в града, мой човек. — С това въпросът бе приключен, поне що се отнасяше до Юън. Беше време да поговорим за друго. — Още ли се виждаш с Кев?

Напълних си устата с кафе и кимнах.

— Да, в момента е във Вашингтон, добре е. Хлапетата и Марша — също. Видях ги преди около четири месеца. Бяха го повишили и тъкмо си беше купил голяма къща. Шефско жилище.

Юън се ухили и с бялата пяна по горната си устна ми заприлича на Дядо Коледа. Самият той живееше във фермерска къща с каменни стени насред пустошта в Черната планина в Уелс. Най-близкият му съсед се намираше на повече от три километра от другата страна на долината.

— На Марша й харесва във Вашингтон — казах аз. — Никой не се опитва да й простреля дупки в колата.

Втората жена на Кев, Марша, беше американка. След като той напусна Полка, двамата се пренесоха в Щатите и Кев постъпи в БН. Имаше три големи деца от първия си брак и две от този, Кели и Аида.

— Мързеливия Пат още ли е там?

— Да, струва ми се, но нали знаеш какъв е: ту се захване с едно, ту с друго. Кой го знае какво прави сега.

В продължение на две години Пат се беше грижил за семейството на арабски дипломат във Вашингтон. Всичко вървеше добре — даже му дадоха апартамент, но накрая децата пораснаха достатъчно, че да не се нуждаят от него. Дипломатът се върна в Саудитска Арабия, а той започна да се шляе без работа. Всъщност, за тези две години бе натрупал толкова много пари, че нямаше защо да бърза.

Продължихме да си приказваме и да се майтапим, но Юън през цялото време не изпускаше от поглед обектите.

Те си поръчаха по още едно, така че очевидно щяхме да останем още известно време.

— Как е десетата година от строителната ти програма? — ухилих се аз.

— Все още имам проблеми с бойлера.

Беше решил, че трябва сам да си инсталира централно отопление, но това бе пълна глупост. В крайна сметка хвърли два пъти повече пари, отколкото, ако беше наел специалист.

— Всичко останало е наред. Трябва да наминеш някой път. Нямам търпение да свърша с тази шибана работа, после имам още около две години, и край.

— Какво ще правиш тогава?

— Не ми пука, стига да не е това, което правиш ти. Мислех дали да не стана боклукчия. Всъщност не давам и пукната пара.

Засмях се.

— А стига, бе! Ще драпаш със зъби и нокти да останеш. Никога няма да напуснеш. През цялото време се оплакваш, но всъщност ти харесва.

Юън погледна към играчите, после отново към мен. Знаех точно какво си мисли.

— Прав си — казах аз. — Не се захващай с тая работа, адски е гадна.

— С какво се занимаваш след онова приключенийце в Средния Изток?

— Почивка, парашутизъм, малко работа за една–две фирми, но нищо сериозно и да ти кажа право, страхотно е. Само чакам резултата от следствието. Струва ми се, че съм я загазил — освен ако тази операция не ме измъкне.

Юън отново погледна към обектите.

— Изглежда е време да тръгваш.

Двете момчета май излизаха от бара.

— Ще ти позвъня, след като свърши всичко това — казах аз. — Кога се връщаш в Англия?

— Не зная. Сигурно след няколко дни.

— Ще ти телефонирам, може да организираме нещо. Успя ли да си намериш вече жена?

— Да не си се побъркал! Известно време излизах с една от лондонския офис, но тя искаше да направи от мен някое котенце. Започна да ме пере и всичко останало. Всъщност, не успях да свикна.

— Искаш да кажеш, че не ти е гладила гънката отпред на дънките ли?

Юън сви рамене.

— Не правеше нещата така, както исках аз.

Всички жени бяха такива. Юън беше най-спретнатият човек на света. Ако седнеш на възглавница, той ще я оправи в мига, в който се изправиш. Сгъваше си чорапите, вместо да ги пъха един в друг, и си подреждаше монетите по големина. След развода си се бе превърнал в перфекционист.

Бяха започнали даже да го наричат „господин Съвършения“. Къщата му беше като изложбена зала.

Виждах, че Юън наблюдава двамата играчи, които си събираха багажа и излизаха от бара.

Не бързах. Нямаше нужда веднага да им се лепвам за задника. Юън щеше да ме предупреди, когато дойдеше време.

— Давай — каза той. — Погледни надясно, тъкмо се приближават до будката за вестници.

Небрежно се изправих на крака. Радвах се, че се срещнахме. Може би тази работа щеше да се окаже само загубено време, но поне бях видял най-добрия си колега. Ръкувахме се и аз се отдалечих. После се завъртях, погледнах надясно и ги фокусирах, прехвърлили саковете си през рамо.

Залата за заминаващи приличаше на ирландски занаятчийски панаир. Чувствах се не на място.

Какво щях да правя, когато пристигнехме във Вашингтон? Не знаех дали някой ще ги посрещне, дали ще вземат такси или автобус, или ако са успели да си запазят стая в хотел, дали това не включва и транспорта. Ако започнеха да обикалят из града, също щеше да стане забавно. Познавах донякъде Вашингтон, но не чак толкова подробно.

Продължаваха да пушат като комини. Седнах в чакалнята и взех някакъв вестник от съседната седалка. Макгиър ровеше в джоба си за дребни, докато двамата стояха и разговаряха помежду си на бара. Внезапно лицето му придоби решителен вид — или отиваше до автоматите за плодове, или до телефона.

Той извади банкнота, наведе се към бармана и помоли да му я развали. Седях точно зад тях, на пет–шест метра разстояние, така че ако обърнеха глави на четирийсет и пет градуса и в двете посоки, пак нямаше да попадна в периферното им зрение.

Макгиър се насочи към автоматите за плодове, но мина покрай тях. Сигурно отиваше на телефона.

Изправих се и се насочих към вестникарската будка, после се престорих, че разглеждам въртящата се етажерка с книжлета.

Той вдигна телефонната слушалка, постави две монети и набра някакъв номер, който прочете от парче хартия — явно не му бе известен. Погледнах си часовника: беше 16:16 часът. Дисплеят все още бе на двойно време — ако в залата имаше иракчани, интересуващи се колко е часът в Багдад, аз бях човекът, който им трябваше.

Потърсих монети в джоба си: имах около две лири и половина, но за това, което имах намерение да направя, щяха да ми трябват още, затова влязох в будката и си купих вестник с банкнота от двайсет лири. Жената зад щанда изглеждаше впечатлена.

Макгиър затвори слушалката и се върна на бара. Тези момчета очевидно не се канеха да заминават скоро — поръчаха по още една бира, разтвориха си вестниците и запалиха поредния фас.

Почаках две минути, после отидох при телефона, който бе използвал Макгиър. Вдигнах слушалката, пуснах две монети и погледнах номера на дисплея. Беше изчезнал. Е, какво пък, само щеше да отнеме повече време.

Набрах лондонски номер и чух женски глас.

— Добър ден. Идентификационният ви номер, моля?

— 2422. — Цифрите се бяха запечатали в паметта ми. Това беше първата половина от номера ми в армията от шестнайсетгодишната ми възраст.

— Имате ли телефонен номер?

— Не. Тази линия, моля.

— Почакайте.

Чух прещракване, после нищо. Не откъсвах поглед от играчите и пуснах нови монети в автомата. Жената се обади след минута.

— Какво време ви интересува?

— Бих искал информацията от 16:13 до сега.

— Разбира се. Желаете ли да ви потърся, или вие ще позвъните?

— Аз ще позвъня. Десет минути?

— Чудесно. Дочуване.

Това беше. Независимо къде се намираш, можеш да се свържеш с Фирмата и тя ще ти даде, каквото ти трябва.

Телефонирах десет минути по-късно. Изпълнихме същата процедура с идентификацията, после жената каза:

— Нищо до 16:10 часа. Вашингтон, номер 703 661 8230. „Вашингтонски таксиметрови услуги“, САЩ.

Записах си номера, затворих и после незабавно набрах.

— Добро утро, „Вашингтонски таксиметрови услуги“, тук е Джери. С какво мога да ви бъда полезен?

— Да, чудя се дали господин Ашдаун или Линдзи са наели такси? Просто искам да проверя дали ще дойдат навреме на срещала.

— О, да, господине, току-що. Ще ги вземем от Дълъс, пристигат с полет номер…

— В хотела ли ще ги оставите — прекъснах го аз, — или ще дойдат направо при мен, на „Тайсънс Корнър“?

— Чакайте да проверя, господине… Пътуват за „Уестин“ на „Ем Стрийт“.

— Добре. Благодаря ви.

Сега само трябваше да стигна до Уестин преди тях. Изглежда всичко вървеше по плана. Или пък скапаняците ме бяха фиксирали и се опитваха да ме заблудят.

Обявиха полета до Хитроу. Двамата се изправиха, намериха бордовите си карти и тръгнаха. Последвах ги.

В такива случаи винаги се пътува с първа класа, за да си в предната част на самолета. Така можеш или да седнеш и да гледаш как се качват твоите хора, или да ги пуснеш пред теб и да се качиш после. Накрая можеш да изчакаш обектът да слезе от самолета и естествено да го последваш или да излезеш преди него, за да си готов да го поемеш навън от терминала.

Помислих си дали да не пийна нещо, но се отказах — можеше да ми се наложи да действам веднага, щом минехме от другата страна. Тези момчета изглеждаха опитни професионалисти, така че най-вероятно щяха да кротуват. Но това не означаваше, че мога да си позволя някакво по-силно питие.

Когато се настаних на седалката си, се замислих за Кев и семейството му. Бях с него, когато се запозна с Марша, кумувах на сватбата им и дори бях кръстник на Аида, второто им дете. Приех работата сериозно, макар че всъщност не знаех какво точно би трябвало да правя на Божия фронт.

Знаех, че никога няма да имам свои деца — бях прекалено зает да тичам по лайняни задачи като тази. Кев и Марша го разбираха и се опитваха да ме накарат да се почувствам част от семейството им. Бях израснал с мечтите за идеалното семейство и според мен Кев го бе постигнал. Първият му брак беше малко нещо фалшив, но не и този. Работата му в БН бе свързана предимно със седене зад бюро. Харесваше му. „Така имам повече време за хлапетата, приятел“ — казваше той. За щастие Марша беше зряла и разумна — когато ставаше въпрос за семейството, двамата отлично се допълваха. В дома им на „Тайсън Корнър“ човек можеше да се наслади на нежната им обич, но след три–четири дни всичко това ми идваше прекалено и трябваше да се изнасям. Някак си не можех да понасям хората да проявяват такава привързаност. Предполагам, че тъкмо затова винаги съм се чувствал по-спокойно в компанията на Юън. И двамата бяхме от един дол дренки.

Ами Пат? „Мързеливия“ бе по-млад от Кев, четирийсетинагодишен и направо ме вбесяваше — русокос, синеок, с приятна външност, интелигентен, забавен: всичко, което мразех. Беше висок близо два метра, с много чиста кожа и не се нуждаеше от каквото и да е спортуване. Изобщо беше от онези хора, които са си по природа само мускули. Даже косата му бе безупречна и като че ли никога не можеше да се разроши. Бях го виждал да се пъха, грижливо сресан, в спалния си чувал и да се събужда в абсолютно същото състояние. Единствената му положителна черта беше, че трудно си размърдваше задника. С основание го наричахме „Мързеливия“.

Когато започна работа като телохранител във Вашингтон, някаква агентка на недвижима собственост го завела да види апартамент в Джорджтаун, близо до университета. Според собствените му думи той видял сграда, в която непрекъснато влизали и излизали хора.

— Какво е това? — попитал Пат.

— Един от най-добрите ресторанти във Вашингтон — отвърнала жената. — Посещават го половината конгресмени.

— Ясно, взимам го — казал той. Било новолуние или нещо подобно и аз известно време смятах, че го е помислил за „Терънс Конран“. Той ми разказа, че се хранел там всеки ден и познавал сервитьорките по име. Дори започнал да излиза с една от тях. Може би тя го беше забъркала с дрогата. Информацията ми не беше от първа ръка, но чувах, че имал проблеми. Това ме натъжаваше. Всички бяхме виждали резултатите от наркотиците по време на престоя си в Колумбия. Пат бе наричал наркоманите „неудачници“, но сега изглежда сам беше станал един от тях. Надявах се, че това просто е поредното му краткотрайно увлечение.