Сбогом на глупаците

20.

Когато будилникът иззвъня, бях полубуден.

Цяла нощ се мятах и въртях и сега просто не можех да стана. Навярно хората се чувстват така, когато вършат най-омразната си работа.

Насилих се да се изправя, отидох до прозореца и дръпнах завесите. Магистралата беше точно под равнището на погледа ми. От мрака към мен беззвучно се приближаваха светлини, а в отсрещните платна задните фарове изчезваха като бавно отлитащи трасиращи куршуми. Още бе рано.

Пуснах завесите обратно и намалих отоплението, включих кафеварката и влязох в банята.

Докато се облекчавах, погледнах в огледалото. Приличах на плашило. По лицето ми бяха останали отпечатъци от моливите, върху които бях лежал. Съблякох си сакото, обърнах яката на полото си и се наплисках с вода.

Върнах се в стаята. Кафето още не беше готово, а чувствах устата си така, сякаш вътре беше пикала горила. Всъщност, горила определено бе идвала, докато сме спали, защото навсякъде беше разхвърляна храна. Взех отворена кутия кола и дръпнах две топли глътки.

Нямаше какво да правя до разсъмване. Бях свикнал огромна част от живота ми да минава в бързане и чакане. Придърпах стола до прозореца и разтворих завесите. Погледнах към магистралата, но не можех да видя дали още вали, или просто изглежда мокро заради пръските, вдигани от автомобилите.

Петнайсетина минути по-късно започнах да различавам очертанията на колите. Беше време. Нямаше нужда да будя Кели. Колкото повече спеше, толкова по-лесен щеше да е животът ми. Взех картата за ключалката и поех към покрива.

Дъждът танцуваше по металните плоскости на конструкцията за асансьора. Качих се отгоре и легнах по корем. Целият подгизнах, докато натисках бутона на камерата. Проверих дали все още е насочена накъдето трябва и дали обективът не се е замъглил. Беше влажен. Упрекнах се, защото трябваше да предотвратя това с помощта на найлонова торбичка. Започнах да го бърша с ръкав и внезапно изпитах усещането, че съм попаднал между два свята. Зад мен ревеше утринният трафик, но отпред, откъм реката, долавях ранните птичи песни. Беше почти приятно. Скоро обаче магията изчезна — от летището се издигна първият за деня самолет и изчезна в ниските облаци.

След като избърсах обектива, отново нагласих камерата, проверих дали записва и затворих кошчетата.

Наближаваше шест. Върнах се на стола си до прозореца в стаята с чаша кафе в ръка. Усмихнах се, когато видях от съседната стая да излизат мъж и жена, хванати за ръце. Обзаложих се със самия себе си, че ще си тръгнат с различни коли.

За стотен път си припомних телефонния разговор с Кев. Пат бе казал, че ако е ВИРА, може да има някаква връзка с дрога, Гибралтар и американците. Мислите ми забуксуваха, защото нещо в онази гибралтарска история винаги ме озадачаваше.

1987–ма беше най-ужасната година за ВИРА и като агенти от подразделението в провинцията, ние с Юън имахме дял в прецакването им. В началото на годината те бяха обещали на последователите си „осезаем успех във войната за национално освобождение“, но съвсем скоро надеждите им отидоха по дяволите. През февруари ВИРА издигна двайсет и седем кандидати на Шин Фейн в ирландските общи избори, но те успяха да съберат едва по около хиляда гласа. Малцина на Юг искаха обединение със Северна Ирландия. Повече ги вълнуваха други въпроси, например като безработицата и убийствено високите данъци. Това показваше колко ВИРА изобщо не е в крак с времето и колко успешно се оказва англо–ирландското споразумение. Обикновените хора наистина вярваха, че Лондон и Дъблин заедно са способни да решат проблемите в дългосрочен план.

ВИРА не можеше да понесе това и очевидно беше решила, че се нуждае от нещо, което да повиши бойния й дух. Инстинктивната им реакция бе извършеното на 25 април, събота, убийство на лорд Джъстис Морис Гибсън, един от върховните съдии в провинцията. Двамата с Юън лично присъствахме на празненството в няколко нелегални свърталища на ВИРА. Даже пийнахме по нещо, докато се мотаехме там. Играчите бяха възхитени от случилото се. Не само, че се бяха избавили от един от най-страшните си врагове, но и между Лондон и Дъблин бяха започнали да летят взаимни обвинения. Направило толкова много, за да подкопае енергийната основа на ВИРА, сега англо–ирландското споразумение стоеше под въпрос.

Едва справили се с махмурлука обаче, момчетата от ВИРА бяха сполетени от нова катастрофа. Две седмици по-късно в Локхол, област Арма, бойци от Полка устроиха капан на Ийсттайронската бригада на ВИРА, опитваща се да взриви полицейски участък. От хиляда предани играчи през 1980-а, силата на ВИРА вече възлизаше на по-малко от двеста и петдесет, може би петдесет от които — членове на активни бойни части. Следващите ни успехи ги сведоха до четирийсет, което означаваше, че операцията в Локхол с един удар е унищожила една пета от хардлайнерите на ВИРА. Това беше най-голямата им загуба при единична акция от 1921 година насам. Ако продължава така, скоро всичките им членове щяха да се возят в едно такси.

Съкрушителният удар в Локхол скоро бе последван от катастрофалното представяне на Джери Адамс в британските общи избори. Броят на депутатите на Шин Фейн рязко спадна, след като католиците прехвърлиха гласовете си за умерената СДЛП. После, на 31 октомври, по време на годишната конференция на организацията в Дъблин, френските митничари заловиха край британския бряг малък товарен кораб на име „Ексунд“. На борда му откриха подранил коледен подарък за ВИРА от полковник. Кадафи — стотици АК–47, тонове „Семтекс“, няколко ракети земя–въздух и толкова муниции, че беше цяло чудо как корабът не е потънал.

Унижението беше тотално. Нищо чудно, че Джери Адамс и ВИРА копнееха да извършат някакъв голям удар, за да покажат на хора като Кадафи и на онези американски ирландци, които подпомагаха Норад, че не са окончателно победени.

На 8 ноември. Деня на незнайния воин, те поставиха тринайсеткилограмова бомба със закъснител в градския мемориал в Енискилън, област Фърмана. Загинаха единайсет души, повече от шейсет бяха сериозно ранени. Последва незабавна яростна реакция срещу тази жестокост. В Дъблин хиляди се редяха на опашка, за да се подпишат в книгата за съболезнования. В Москва, място не особено известно с грижа за хората, информационната агенция ТАСС заклейми „варварските убийства“. За ужас на ВИРА, срещу тях се обърнаха дори американските ирландци. Жестоко се бяха прецакали, смятайки, че атентатът ще бъде приет като победа в борбата им срещу окупаторите. Едно беше да убиват съдии, полицаи и членове на силите за сигурност, но унищожаването на невинни хора, оказващи почит на загиналите по време на службата в Деня на незнайния воин, бе нещо съвсем друго.

Ето защо Гибралтар продължаваше да е такава загадка за мен. Разбирах защо Адамс и сие толкова отчаяно искаха да покажат на оредяващите си симпатизанти, че още са в бизнеса, но защо да рискуват нова международна реакция като онази след Енискилън? Ако взривяха бомба в Гибралтар, можеха да не загинат само британски граждани. По това време на годината стотици чуждестранни туристи изпълваха площадите и улиците на колонията, мнозина околосветски лайнери редовно спираха в пристанището. А ВИРА отлично знаеше, че голяма част от тях са американци. Никога не бях успявал да открия логика в безумието им.

Внезапно ми хрумна, че би могло да гледам и от обратния край на телескопа. ВИРА бяха терористи, но присъствието им тук, във Вашингтон, доказваше, че са и бизнесмени. Когато ставаше въпрос за пари, нямаше разделение, само нормална конкуренция и алчност. Знаех, че редовно се срещат с протестантската военизирана организация, за да разговарят за наркотици, проституция и рекет, дори за да обсъждат демаркационните линии за различни таксиметрови фирми и обекти за игрални машини в Северна Ирландия. Разполагаха с инфраструктурата, познанията и оръжията, за да са основни играчи в престъпния свят. А със сътрудничеството на други терористични организации възможностите ставаха безгранични. Това беше страхотна гадост.

Мъжът и жената на паркинга се прегръщаха. И това бе страхотна гадост. Последна целувка, и хоп, в различни коли.

Не очаквах Пат да ми позвъни преди обед. До края на касетата оставаха още около три часа, така че нямаше какво да правя, освен да внимавам за марсиански нашественици и за говорещи обувки, които живеят в кошчета за смет. Чувствах се неспокоен. Трябваше да върша нещо.

Разтърсих Кели. Тя изпъшка и се показа изпод завивките. Нежно зашепнах в ухото й:

— Слизам долу да купя нещо, какво ще кажеш?

Чух съвсем слабо „Добре“. Май не си падаше много по ранното ставане.

Отново използвах аварийното стълбище и минах под магистралата, за да стигна до „7–илевън“. Отвътре ресторантът приличаше на Форт Нокс. От дупката в стената се носеше стържене. От там ми се намръщи и корейска физиономия, после се обърна към портативния си телевизор. Беше прекалено горещо и буквално смърдеше на цигари и превряло кафе. И последният сантиметър от стените бе покрит с надписи, информиращи местните престъпници, че „В касата има само 50 долара“.

Всъщност нямаше нужда да купувам каквото и да е — в стаята имахме предостатъчно храна. Но исках за известно време да остана сам. Струваше ми се уморително дори само да съм край Кели. Винаги имаше някаква работа, грижи, къпане, а през останалото време като че ли постоянно я тормозех бързо да се облича.

Приятелски надпис на стойката за списания гласеше: „Не плюй и не чети стоката“. Взех „Уошингтън поуст“ и няколко списания, една част от тях — за мен, друга — за Кели. Дори не си направих труда да видя кои точно и подадох парите през малката дупка в решетката. Кореецът изглеждаше разочарован, че не е принуден да използва мачетето, което със сигурност криеше под тезгяха.

На връщане минах през фоайето на хотела, за да взема закуска. Беше претъпкано. На стената, над масите с храна, бе монтиран телевизор. Докато пълнех три картонени чинии, чух водещият да приказва за Джордж Мичъл и неговата роля в ирландския мирен процес. Изслушах няколко изявления на Шин Фейн и британското правителство — и двете страни сипеха помежду си презрителни забележки и твърдяха, че тъкмо те са онези, които наистина искат мир.

Женски глас прекъсна мислите ми, докато наливах портокалов сок за Кели. Усетих, че кожата ми настръхва. Водещата местните новини говореше за убийството на семейство Браун.

Не смеех да се обърна. Всеки момент на екрана можеше да се появи някоя от снимките от онези градински купони.

Журналистката съобщи на зрителите, че полицията не е открила нови улики, но че във връзка с разследването на отвличането на седемгодишната Кели е постигнат успех: бил съставен компютърен образ на мъжа, видян да върви с нея. Тя описа ръста, фигурата и цвета на косата ми.

Нямаше къде повече да наливам кафе и сок. Подносът буквално пращеше от храна, но не смеех да помръдна. Струваше ми се, че всички погледи във фоайето са впити в мен. Сложих филийка в тостера и зачаках, като отпивах от кафето, без да вдигам очи. Като че ли бях затворен в пашкул от тишина, нарушавана само от гласа на водещата. Мислено й се помолих да се прехвърли на друга тема. Филийката изскочи навън. Мамка му! Започнах да я мажа с масло. Хората ме гледаха, нямаше начин.

Дълбоко си поех дъх, взех подноса и се завъртях. Фоайето отново зашумя. Никой не гледаше към мен. Всички наоколо бяха прекалено заети да закусват, разговарят и четат вестници.

Кели все още спеше. Оставих й закуската отстрани и започнах да дъвча своята. Включих телевизора, но без говор, и потърсих канала с местните новини. За положението на „Хънтинг беър пат“ нямаше нищо повече.

Атакувах вестника. Бяхме известни — е, почти. Малко каре на пета страница. Без снимки. Говорител на полицията съобщаваше, че не искали да излизат с каквито и да е теории, докато не открият повече конкретни доказателства, но да, смятали, че убийствата са свързани с наркотици. Лутър и сие щяха да са доволни. Нови улики, нямаше. Не бях единственият, оставен на тъмно.

Трябваше да изхвърля от главата си всякакви догадки. Както казваше полицаят, без информация нямаше смисъл да се хаби време за различни хипотези. Реших да съсредоточа всичките си усилия върху следното: първо, да пазя Кели и себе си; второ, да продължавам да записвам обекта, за да разбера дали между ВИРА и смъртта на Кев има връзка; трето, да взема малко пари от Пат, за да уредя завръщането си в Англия; четвърто, да поискам от Юън помощ, за да се справя със Симъндс, или поне той да посредничи в преговорите ми с него.

Хвърлих поглед към Кели. Тя лежеше по гръб, разперила ръце като морска звезда. Стана ми мъчно за нея. Хлапето си нямаше и представа какво се е случило със семейството й. Някой ден на някое нещастно копеле щеше да му се наложи да й каже, а след това някой трябваше да се грижи за нея. Надявах се само, че ще попадне в добри ръце — може би при дядовците и бабите си, където и да бяха те.

Поне беше жива. Онези типове вече със сигурност ставаха неспокойни, защото нямаше начин Кели да не ми е дала описанията им. Сигурно отчаяно искаха да ни пипнат.

Зачудих се как да измъкна от нея повече информация, но се отказах. Не бях психолог, а така много ми се искаше да се консултирам с такъв.

Разтворих списание за мотоциклети и когато свърших, вече мечтаех за БМВ. После в някакво списание за риболов прочетох колко прекрасно е езерото Тахоу за хора с високи ботуши и потънах в цял нов свят на различни кукички и материали за прътове. Внезапно на вратата се почука.

Нямаше време да мисля. Извадих пистолета, проверих дали е зареден и погледнах към Кели. „Скоро и двамата може да сме мъртви“ — помислих си аз.

Затиснах й устата с длан и я разтърсих. Тя се събуди и веднага се паникьоса. Вдигнах показалец към устните си. Нямаше време за никакви нежности. Просто й казвах мълчешком: „Мълчи, мамка му! Да не си гъкнала“.

— Един момент, един момент! — извиках аз. Хвърлих се в банята, пуснах душа, след това отидох при вратата и се опитах да придам объркано звучене на гласа си. — Кой е?

— Чистачката.

Погледнах през шпионката и видях петдесетинагодишна чернокожа жена. Носеше униформа на чистачка и зад себе си държеше количка.

Не можех да видя нищо повече, но пък ако стояха до нея, полицаите или момчетата на Лутър нямаше да ми покажат лицата си.

Докато я гледах, се опитвах да прочета по очите й какво става. Те щяха да ми кажат, ако зад ъгъла чакаха десетина полицаи, тежковъоръжени и с бронежилетки.

— Всичко е наред, днес не чистете, благодаря, но още спим.

Видях я, че поглежда надолу.

— Извинете, господине, но не бяхте сложили табелката си.

— О, няма нищо.

— Бихте ли желали да ви оставя хавлии?

— Един момент, тъкмо излизам от душа, ще си облека нещо.

Щеше да е естествено да ни трябват хавлии.

Прехвърлих пистолета в лявата си ръка, отключих и съвсем леко открехнах вратата. Оръжието сочеше към вратата — ако някой скапаняк се втурнеше покрай чистачката, това щеше да е последното му движение.

Отворих вратата още малко, задържах я с крак и подадох глава през пролуката. Усмихнах се.

— Здрасти. — Не протегнах ръка за хавлиите, не исках някой да ме хване. — По-късно ще изнеса старите. Трябват ми само две големи хавлии, това ще е достатъчно. И имате ли още малко шампоан?

Тя ми даде каквото поисках.

— Благодаря ви — казах аз и жената ми се усмихна. Затворих вратата.

Кели лежеше със зяпнала уста и следеше всяко мое движение.

Свих рамене.

— Не можеш да понасяш, когато хората правят така, нали?

Тя се разсмя. Миг след това я последвах и аз.

— Този път едва не ни пипнаха! — казах.

Изражението й се промени и Кели бавно поклати глава.

— Зная, че никога няма да им позволиш да ме хванат.

Беше десет и половина. Оставаха двайсетина минути преди да се кача, за да сменя касетата. Взех онази, която бяхме гледали предишната вечер, пъхнах я пак във възпроизвеждащото устройство и я пренавих, за да е готова за следващия сеанс.

Трябваше само да се усмихна на Кели и тя с един скок отиде до вратата, готова да затвори след мен резето.

— Докато ме няма, си вземи душ. Ще го направиш ли?

Тя сви рамене.

Качих се на покрива. Времето все още бе отвратително.