Силата

Глава 4

Червеният светлинен меч на Брук пукаше и съскаше, докато Оби-Уан отчаяно се опитваше да го парира със своето оръжие. Двете момчета отново се бяха вкопчили в двубой.

Оби-Уан усещаше ужасна болка в мускулите си. Пот се беше пропила в дебелата му туника. Силата на Брук го беше изненадала. Момчето се биеше с отчаяние, сякаш животът му зависеше от това. Оби-Уан осъзна, че Брук е толкова уплашен, че няма да бъде избран за падауан, колкото и той самият.

Оби-Уан трябваше да хвърли своята сила срещу тази на Брук и дори да натисне още малко. Това беше последният му шанс.

Острието на Брук изжужа, когато той се прицели в гърлото на Оби-Уан. Ако го докоснеше там, това щеше да означава смъртоносен удар и загуба на Оби-Уан.

Зрителите, седящи в сенките около бойната арена, извикаха. Учители и ученици се бяха събрали, за да наблюдават дуела. Оби-Уан не можеше да ги види — само чуваше окуражителните възгласи. Над главите им кръжеше дроид, наблюдавайки дуела като рефер.

— Глупак! — тихо изломоти Брук, за да не го чуят. — Не трябваше да се захващаш с мен. Не можеш да ме победиш.

Стряскащата бяла коса на Брук бе вързана на конска опашка, капки пот бяха избили над веждите му. Той носеше тежка броня. Мирисът на опърлена плът и коса се носеше във въздуха. Двамата бойци бяха успели да си разменят удари, но тези попадения не можеха да се смятат за решаващи.

Около арената много млади ученици викаха както за Брук, така и за Оби-Уан. Всички те бяха разбрали за боя миналата вечер. Оби-Уан чу как Бант извика.

— Смело, Оби-Уан! Добре се справяш!

Гейрън Мулн изсвири през зъбите си.

— Искаш да кажеш, че ти не можеш да ме победиш — отвърна Оби-Уан на Брук, докато тренировъчните им мечове се допираха и съскаха. — Провалът ти днес ще е знак за всеки един, че си не само губещ, но и лъжец.

Учителите бяха решили двубоят да се проведе без превръзки на очите. Лицето на Брук беше съвсем близо и очите му изпиваха Оби-Уан с омраза. Мигът стана безкраен. В очите на Брук Оби-Уан видя едно възможно бъдеще за себе си, бъдеще, в което го ръководи гневът, в което той чувства омраза към всеки, който му се опълчи.

Оби-Уан потърси Силата. Усети как тя се завихря около него, но не можеше напълно да я улови. Насреща му беше момчето, което стоеше между него и мечтата му, което му се подиграваше и го мразеше. Той скочи срещу Брук и видя изненадата в очите му, докато той падаше назад.

Оби-Уан се възползва от несигурността на Брук, за да направи светкавична атака. Брук се наведе и замахна към краката на Оби-Уан. Оби-Уан скочи високо във въздуха.

Като дете Оби-Уан беше научил от по-големите ученици да избягва светкавични атаки, на които им липсва енергия. Вместо това беше обучен да се бие отбранително, да парира удари с пестеливи движения и дори да ги избягва.

Докато блокираше ходовете на Брук, Оби-Уан усещаше погледа на Куай-Гон Джин върху себе си. Джедаят беше бунтар и самотник и Оби-Уан искаше да го приемат като такъв.

Вместо да се нагажда към атакуващата стратегия на Брук, Оби-Уан нападна внезапно и с жар. Брук се опита да блокира атаката, но светлинният меч на Оби-Уан срещна неговия с пронизваща мощ. Брук едва не изпусна оръжието си.

Оби-Уан размаха светлинния си меч с две ръце. Брук опита да парира за втори път, но падна назад. Светлинният му меч се изключи и се изтъркаля надалеч по неравния под.

Оби-Уан разсече надолу — решителен удар, с който трябваше да спечели, но Брук успя да се претърколи настрани и да грабне светлинния си меч. Времето едва му стигна да го включи, преди мечът на Оби-Уан да падне отгоре.

Този път нямаше как да блокира удара. Светлинният меч на Брук поддаде. Оби-Уан го докосна между очите, изгаряйки косата и кожата му.

Брук изкрещя от болка, когато и двата меча го жегнаха, а Йода обяви:

— Достатъчно!

Всички край арената викаха от радост. Очите на Бант грееха, а върху сбръчканото лице на Рийфт се появиха още повече гънки заради широката му усмивка.

Оби-Уан отстъпи назад, запъхтян. Пот се стичаше по ръцете и лицето му. Мускулите го боляха от напрежението. Той се почувства замаян.

Никога дотогава той не беше вкусвал такъв триумф. Погледна към сенките около арената и забеляза, че Куай-Гон го гледа. Майсторът джедай го дари с почти незабележимо кимване, след което се обърна към Йода.

„Аз спечелих — започна да осъзнава Оби-Уан, докато тръпки пробягваха през него. — Победих Брук. Куай-Гон е впечатлен.“

Той се опита да потуши растящото си въодушевление. Поклони се на Йода и на останалите учители. Но след това не се сдържа да вдигне светлинния си меч към приятелите си. Оби-Уан се усмихна и размаха меча си към гордите Бант, Рийфт и Гейрън Мулн. Може би беше спечелил нещо повече от важен двубой… Може би беше спечелил правото да стане падауан…

Окуражителните възгласи все още звъняха в ушите му, когато отиваше към съблекалнята. Той се изкъпа и облече чиста туника. Хвърли мократа в контейнера за пране. Тогава Куай-Гон Джин влезе в стаята. Той беше едър, силен мъж, но стъпваше безшумно.

— Кой те научи да се биеш така? — попита Куай-Гон. Джедаят имаше груби черти, но лицето му не беше студено.

— Какво точно ме питате?

— Учениците в Храма рядко атакуват толкова злобно. Те се учат да се защитават, да изморяват противника. Те пазят енергията си. Но въпреки това ти се би… като много опасен човек. Нееднократно позволи да бъдеш уязвим за атаките и разчиташе другото момче да заеме отбранителна позиция.

— Исках всичко да приключи бързо — каза Оби-Уан. — Силата го позволи.

В продължение на един дълъг миг Куай-Гон изучаваше Оби-Уан с поглед.

— Не съм толкова сигурен. Не можеш винаги да разчиташ, че врагът ще приеме отбранителна позиция. Стилът ти на бой е опасен, твърде рискован е.

— Научете ме да се бия по-добре — равно каза Оби-Уан. Думите подканяха джедая да вземе Оби-Уан за свой падауан.

Но Куай-Гон сведе глава замислено.

— Може да успея — бавно изрече той.

Думите възпламениха надежда в Оби-Уан. Но само след един удар на сърцето тя беше раздробена на парчета.

— А може и никой да не успее — продължи Куай-Гон. — Ти изпитваше ярост към другото момче. Усетих гняв и у двама ви.

— Това е, защото исках да победя — Оби-Уан издържа погледа на Куай-Гон, позволявайки му да разбере, че се е бил, за да го впечатли, да му покаже колко добре може да му служи.

Дълго време Куай-Гон наблюдаваше напрегнато Оби-Уан, все още загледан в него… през него. Надеждата му отново разцъфна. „Сега ще ми предложи — помисли си Оби-Уан. — Ще ми предложи да стана негов падауан.“

Но Куай-Гон каза само:

— В бъдещите двубои трябва да озаптиш гнева си. Джедаят не си пропилява мощта, когато се сражава с по-силен противник. И никога не очаквай, че врагът ти ще пропусне възможността да ти причини вреда.

Куай-Гон се обърна и се запъти към вратата.

Оби-Уан стоеше неподвижен, объркан. Куай-Гон нямаше да го вземе за ученик. Той просто му даде съвет, по начина, по който съветваха учителите.

Оби-Уан не трябваше да го оставя да си тръгне. Той вече виждаше как мечтата му се гърчи в предсмъртна агония.

— Почакайте! — извика Оби-Уан. Когато Куай-Гон се обърна, той застана на едно коляно в знак на смиреност. — Ако съм сгрешил, това означава, че ми е нужен най-добрият учител. Ще ме вземете ли с вас?

Куай-Гон бавно извърна погледа си към момчето. Той се намръщи, замислен дълбоко. Най-накрая промърмори „не“.

— Куай-Гон Джин, след един месец навършвам тринайсет години — започна Оби-Уан. Истината беше оръжие на отчаянието, но той трябваше да я изрече. — Вие сте последният ми шанс да стане рицар джедай.

Куай-Гон поклати глава тъжно.

— По-добре е да не обучавам момче за рицар, ако то таи толкова гняв. Съществува опасност да се обърне към Тъмната сила.

С тези думи едрият джедай се завъртя на пети и закрачи към вратата.

Оби-Уан скочи на крака.

— Няма да го направя! — с увереност изрече той.

Но Куай-Гон нито забави крачка, нито се обърна. След миг него вече го нямаше, беше изчезнал така бързо и безшумно, както се беше и появил.

Цяла една дълга минута Оби-Уан можеше само да се взира в празния въздух, шокиран. Отначало той не успя да го осъзнае. Последният му шанс беше пропилян. За него не оставаше нищо.

Багажът му беше готов, поставен на пейката. Само трябваше да го вземе и да се качи на кораба, който щеше да го отведе на планетата Бендомиър.

Той вирна брадичка. Макар, че никога нямаше да стане рицар, поне можеше да напусне храма като такъв. Нямаше да се моли. Вдигна торбите си и се насочи към дългия коридор, който водеше от бойната арена към транспортната платформа.

Премина покрай помещението за медитация, столовата, класните стаи. Места, в които се беше обучавал, борил и триумфирал.

Те бяха неговият дом. Сега трябваше да го напусне заради едно бъдеще, за което не беше молил, нито беше желал.

Оби-Уан прекрачи прага на Храма за последен път. Той се опита да прогони дълбоката си тъга и да погледне в бъдещето, както го бяха учили.

Но не можа.