Силата

Глава 21

— Натам, приятелю мой — каза Куай-Гон на дрейгона. Той сочеше към пещерите. Десетте прохода към пещерата се намираха на единствен хълм, който отгоре изглеждаше като надупчен от червеи.

Куай-Гон с усилие се бореше да контролира съзнанието на дрейгона, за да го свали безопасно на земята. Беше разтревожен. Докъдето му стигаше погледът, виждаше само скупчили се край пещерите дрейгони. Крясъците им бяха оглушителни, докато общуваха един с друг.

Куай-Гон беше виждал гигантски дървета в Сребърната гора на мечтите на планетата Кюбинди. Дължината на листата им достигаше до двайсет метра и когато окапваха през есента, се носеха в небето като огромни салове. Ето на това му напомняха дрейгоните. Те се спускаха от висините точно като листата в кюбиндинската гора.

Въпреки това, тези същества бяха смъртоносни. И подобно на Куай-Гон се бяха насочили към пещерите.

Със съзнанието си джедаят предупреди младия Оби-Уан за връхлитащата опасност. После замря, докато съществото се спусна надолу, близо до тесния ръб на пещерата. Куай-Гон прецени ускорението и скочи от гърба на звяра. Приземи се на ръба и запази равновесие, като се хвана с ръка за външната стена на пещерата. Дрейгонът отлетя с мек объркан крясък, с освободен от контрола мозък.

Куай-Гон беше направил две крачки към входа на пещерата, когато видя Оби-Уан да изтичва отвътре с високо вдигнат светлинен меч.

Оби-Уан се закова на място пред пещерата. С ужас се втренчи в небето.

Отначало си помисли, че това са само черни облаци. Но после осъзна, че хиляди дрейгони закриваха слънцето. Всички те се бяха насочили към пещерите.

Не беше изживявал такъв ужас в краткия си живот. Краката му се разтрепериха, а съзнанието му изведнъж беше завладяно от бяла пелена. Не знаеше какво да прави.

После забеляза, че Куай-Гон приближава към него. Заля го облекчение. Джедаят изглеждаше изтощен и ранен, а едното му рамо беше неподвижно. Въпреки всичко, той беше жив.

— Взехте ли дактила? — провикна се Оби-Уан.

Куай-Гон кимна.

— А арконянците?

— Полуживи са. Вървете, Куай-Гон, аз ще пазя входа.

Оби-Уан очакваше, че Куай-Гон ще реши друго — че ще прати него в пещерата. Но майсторът джедай чисто и просто се вгледа в него за една десета от секундата. Оби-Уан забеляза уважение и одобрение в очите на майстора.

— Ще се върна — обеща Куай-Гон и бързо влезе в пещерата.

Само след мигове дрейгоните налетяха срещу Оби-уан. Светлинният му меч свистеше и изгаряше, жигосваше и разсичаше. Чудовищата ревяха от болка. Той се сражаваше много по-добре и по-могъщо, отколкото някога си е мислел, че може.

Но знаеше, че няма да отблъсне дрейгоните за дълго.

Куай-Гон изтича през пещерата покрай охраната от уипхидянци и хътяни, понесъл торбата с дактил.

Погледът му беше така решителен, че никой не посмя да го спре. Напротив, пазачите на Джемба се присвиха от страх, когато Куай-Гон, вече преполовил тунела, попадна на самия Джемба.

— Спри! — заповяда огромният хътянин. — Къде отиваш?

Куай-Гон изгледа Джемба с равен поглед.

— По-добре изпрати охраната си пред входа на пещерата — каза Куай-Гон. — В беда сме.

— Ха! — изсмя се Джемба. — Глупавият ти ученик вече опита да ни пробута този номер.

Изведнъж един дрейгон изрева близко до отвора на тунелите. Звукът беше зашеметяващ. Каменни късчета започнаха да падат от тавана.

— Започна се — равно изрече Куай-Гон.

С рамо напред си проправи път покрай огромния хътянин и се забърза, за да занесе дактила на арконянците.

Грелб се промуши между две плоски скали и се затаи за момент. Държеше мощния бластер в ръката си, а очите му се бяха втренчели в пещерите. Беше изпуснал шанса да убие Куай-Гон Джин. Едрият джедай вече тичаше към пещерите. Но пък ученикът му охраняваше входа на подземните галерии с изваден светлинен меч.

Той искаше майстора, но и ученикът щеше да му стигне засега.

Дрейгоните връхлитаха от висините на талази. Дори и Грелб се възхити на уменията на младия джедай. Светлинният му меч сечеше безспир, у момчето не се забелязваше никаква следа от умора. Щеше да е жалко да го убие.

Светкавица разсече небето. Дъжд заплющя по камъните над главата на Грелб. Имаше едно хубаво нещо, че се крие под скалите — поне беше сухо.

Той вдигна бластерната си пушка и опита да се прицели в младия джедай. Светлинният меч на момчето свистеше сред зверовете.

Грелб си помисли: „Сега ми трябва само един миг, за да стрелям. Само един…“.