Глава 2

Оби-Уан си превързваше раните в стаята, когато разбра лошите новини. Той размишляваше как да впечатли Куай-Гон на другата сутрин. Мислеше как да усъвършенства бойните си умения — какво може да каже или да направи, за да убеди рицаря, че е достоен да стане негов падауан. Но точно тогава Досънт Вант донесе една информационна капсула и го запозна със заповедите.

Изведнъж всичките му планове и мечти бяха разбити на парченца.

— Виж сега, не е толкова страшно — каза Досънт Вант. Тя беше висока жена със синя кожа, с елегантна опашка на главата, която се извиваше нервно.

Шокиран, Оби-Уан се беше втренчил в заповедите. Имаше нареждане на следващата сутрин да напусне храма. Трябваше да си стегне багажа.

Заповядано бе да се яви на Бендомиър — някаква планета, за която дори не беше чувал и която се намираше във Външния пояс на Галактиката. Там трябваше да се присъедини към Селскостопанските части.

— Но аз не разбирам — глухо промълви той. — До рождения ми ден остава един месец.

— Зная — каза Досънт Вант, — но корабът „Монумент“ излита утре с хиляда миньори на борда. Не може да се бави само, защото ти имаш рожден ден.

Изумен Оби-Уан огледа стаята. Над главата му три макета на верпински изтребители хвърчаха под тавана. Сам той ги беше изработил. Антигравитационни полета ги поддържаха във въздуха, работните им светлини просветваха в пурпурно и зелено, докато кръжаха наоколо. Миниатюрни пилоти, подобни на насекоми, въртяха глави, сякаш се оглеждаха. Върху бюрото му бяха натрупани учебници и карти. Светлинният му меч висеше на мястото си на стената. Не можеше да си представи, че ще напусне тази стая. Тя беше неговият дом. Щеше с радост да я освободи само заради трудния живот на джедайски ученик. Но не и за да стане фермер!

Нямаше да бъде рицар! „Брук беше прав“ — с горчивина си помисли Оби-Уан. Йода се опитваше да го успокои.

Изненадата и отчаянието го накараха да се почувства много зле. Той вдигна поглед към Досънт Вант.

— Все още мога да стана рицар джедай.

Досънт Вант нежно докосна ръката на Оби-Уан. Тя се усмихна, разкривайки острите си зъби. После поклати глава.

— Не всеки е предопределен за воин. Републиката има нужда и от лечители, и от фермери. Със своите умения ще можеш да лекуваш реколтите. Талантът ти ще помогне да има храна за всички светове.

— Но… — Оби-Уан искаше да каже, че се чувства измамен. Имаше право на още четири седмици. — Това е работа за неспособни, за онези, които са твърде слаби, за да бъдат рицари. Освен това утре Куай-Гон ще избира падауан. Учителят Йода каза, че трябва да се бия за него.

Досънт Вант поклати глава.

— Това е било, преди учителите да разберат за побоя над Брук. Наистина ли си мислеше, че лечителите ще премълчат постъпката ти?

Докато ужасът нарастваше, Оби-Уан осъзна какво се е случило. Брук му беше поставил капан и той падна право в него. Искаше да протестира, да каже, че е невинен. Дуелът беше честен. А лечителите? Брук не беше чак толкова зле — освен ако не е преувеличил всичко.

— Не за първи път позволяваш на гнева да надделее у теб — каза Досънт Вант. — Но дано да е за последен. — Тя кимна отсечено. — Сега се опитай да не изглеждаш толкова тъжен. Тази вечер трябва да си стегнеш багажа и да се сбогуваш с приятелите си. Галактиката е огромна. Ще искат да те видят, преди да заминеш.

Тя си тръгна като затвори вратата след себе си. Оби-Уан остана сам и в стаята се чуваше само звукът от макетите от изтребителите.

Нямаше какво друго да направи, освен да си събере нещата. Оби-Уан се почувства съсипан и го обхвана срам, че трябва да се сбогува. Но не можеше да постъпи така с Гейрън Мулн и Рийфт, нито с най-добрата си приятелка — Бант. Те щяха да се разтроят, щяха да се почувстват наранени, ако си тръгнеше тайно. Не беше редно да го прави така. Приятелите му щяха да го питат къде отива. Щом им кажеше, че е получил заповед да се присъедини към Селскостопанските части, мълвата щеше да плъзне. Представяше си как някои щяха да се смеят. Нямаше нищо, което можеше да каже или направи, за да изчисти името си.

Защото истината бе, че ако Брук беше поставил капана, той беше влязъл в него съвсем по собствена воля. Сляпо и без умисъл, навярно. Но именно неговата воля го беше довела дотам. Що за джедай щеше да бъде, ако се подвеждаше от номерата на глупак като Брук?

Оби-Уан се отпусна върху кушетката. Той беше разочаровал учителя Йода. Беше стъпкал последния си шанс, като позволи на гнева да замъгли съзнанието му. Сега най-ужасните му страхове се бяха сбъднали. След всички тези години на обучение той не беше достоен да бъде рицар джедай.

Йода често му повтаряше, че гневът и страхът го теглят силно, че ако не се научи да ги контролира, те ще го поведат по пътека, по която не желае да тръгва.

— Сприятели се с тях — беше го посъветвал Йода. — Погледни ги в очите. Превърни грешките си в свои учители. Само така те няма да те управляват. Ти ще ги управляваш.

Мъдростта на Йода се беше пропила в сърцето му. Как можа да не се вслуша в нея?

Дочу, че останалите се готвят за сън. Разменяха се пожелания за лека нощ. Най-накрая осветлението бе изключено и тишината завладя коридорите.

Оби-Уан усети, че е заобиколен от миролюбивата енергия на спящите ученици. Но тя не утеши разбунената му душа. Съучениците му можеха да почиват спокойно. Те нямаха мисли, които да ги измъчват. Оби-Уан се въртеше в постелята си, неспособен да пропъди образа на триумфиращото лице на Брук, когато е научил за съдбата на Оби-Уан.

На вратата се почука тихо. Оби-Уан колебливо се надигна и отвори. Бант стоеше безмълвно и само го гледаше. Младата каламарянка бе облечена в зелена роба, която контрастираше с кожата й с цвят на сьомга. Дрехите й носеха уханието на влага и сол, защото идваше от помещение, в което се поддържаше влажност като на бриз от топло море. Дребна за десетте си години, тя го наблюдаваше с големите си сребристи очи.

Бант огледа обгарянията и синините му, а изражението на лицето й казваше: „Пак си се бил!“ После погледът й се плъзна покрай него към приготвения му багаж на пода.

— Нямаше ли да се сбогуваш? — промълви тя, като примигна, за да спре огромните сълзи. — Щеше да си тръгнеш просто така?

— Изпратиха ме в Селскостопанските части — каза Оби-Уан, надявайки се, че тя ще разбере колко унизително е това за него. — Исках да ти кажа довиждане, но…

Тя поклати глава.

— Чух, че заминаваш за някаква планета, наречена Бендомиър.

Значи вече всички знаеха! Оби-Уан кимна, а Бант се приближи към него, за да го дари с несръчна прегръдка.

— Да, там отивам — каза й той и я прегърна. „Съдбата ми е решена — помисли си в отчаяние. — Ще стана фермер.“ Това първо сбогуване щеше да бъде последвано от други. Не можеше да го избегне.

Бант се намръщи и отстъпи назад.

— Ще бъде опасно. Не ти ли казаха, че ще е опасно?

Оби-Уан поклати глава.

— Става дума за селскостопанските части. Какво опасно може да има?

— Не можем да знаем — отвърна Бант.

— Но ще узнаем — меко добави Оби-Уан.

Това беше изречение, което бяха чували неведнъж от учителите, когато от тях се изискваше да изпълнят задача, чието значение не можеха да разберат.

— За теб мъчно ще ми е — рече Бант, наподобявайки странния начин на изразяване на Йода. Тя примигна, за да скрие сълзите си.

— Съжаление изпълва ме — отвърна Оби-Уан. Той се опита да се усмихне, но не успя. В отговор Бант го прегърна още веднъж, после побърза да се отдалечи.

Загрузка...