Скитникът между звездите

ГЛАВА 12

Сега, след като бях научил как става, пътуването беше лесно. А знаех, че този път ще става все по-лесен, колкото по-често го изминавах. Като установя веднъж линията на най-малкото съпротивление, всяко последващо пътуване ще бъде свързано с все по-малка съпротива. И така, както ще видите, пътуванията ми от живота в Сан Куентин до други съществования с време се постигаха почти автоматично.

След като директорът Атъртън и предружителите му ме напуснаха, само няколко минути ми стигнаха да наложа волята си и да върна съживилата се част от тялото обратно в малката смърт. Това бе смърт в живота, но само малката смърт, подобна на временната смърт, постигана с анестетици.

И тъй, от всичко подло и гнусно, от жестокия ад на единочката и усмирителната риза, от познатите мухи и влажния мрак, от изчукваните с пръсти разговори на живите мъртъвци, с един отскок аз се отзовах далече във времето и пространството.

Настъпи краткотрайната тъма и бавното осъзнаване на други неща и друго съществуване. Първото усещане в това осъзнаване беше прахолякът. Беше в ноздрите ми, сух и лютив. Усещах го на устните си. Той покриваше моето лице, ръце, а особено силно се усещаше на крайчеца на пръстите, когато ги допирах с дебелата част на палеца.

След това осъзнах неспирното движение. Всичко наоколо ми се клатеше и олюляваше. Усещаше се друсане и разтърсване и аз долавях като нещо напълно естествено скърцане на колела на осите им и стържене и тракане на железни шини по камъни и пясък. И до мен долитаха уморени гласове на мъже, които ругаеха и се заканваха на бавно пристъпващи уморени добитчета.

Отворих възпалените си от прахоляка очи и тоз час в тях се наби нов прах. На грубите одеяла, където лежах, имаше един пръст прах. Над себе си през сипещия се прахоляк видях извит свод от подскачащ, олюляващ се брезент и безброй песачинки да се сипят в сноповете слънчеви лъчи, които проникваха през дупките в брезента.

Бях дете, осем или девет годишно момче и бях изнемощял, както и жената с прашно и изпито лице, която седеше до мен и успокояваше плачещото й в скута бебе. Това беше майка ми, аз го знаех и то беше напълно естествено за мен, също както знаех, когато плъзнах поглед през брезентовия тунел на чергилото на фургона, че раменете на мъжа, седнал на капрата, бяха на баща ми.

Когато запълзях между натрупаната покъщина, с която бе натоварен фургонът, майка ми рече с уморен и сприхав тон: „Не можеш ли поне за минута да останеш мирен, Джеси?“

Това беше името ми — Джеси. Не знаех фамилното си име, макар и да чувах майка ми да нарича баща ми Джон. Смътно си спомням да съм чувал при различни случаи другите мъже да казват на баща ми „капитан“. Знаех, че той беше водачът на този керван и всички му се подчиняваха.

Аз изпълзях през отвора на брезента и седнах на капрата до баща си. Не можеше да се диша от прахоляка, вдиган от фургоните и многобройните копита на добитъка. Прахът беше толкова гъст, че висеше във въздуха като омара и снишилото се слънце светеше през него мъждиво и с кървава светлина.

Злокобна бе не само светлината на това залязващо слънце — всичко наоколо имаше злокобен вид: гледката, лицето на баща ми, плачът на бебето в прегръдките на майка ми, което тя не можеше да кърми, шестте коня, карани от баща ми, на които трябваше непрекъснато да подвиква и които бяха загубили всякакъв цвят, толкова дебело бяха покрити с прах.

Наоколо се простираше отегчителна пустош, от която ти се стягаше душата. На всички страни се редяха безкрайни ниски хълмове. Тук-там, само по склоновете им, нарядко се виждаха гъстаци на опалени от зноя храсти. По-голямата част от повърхността на хълмовете беше гола, пресъхнала и се състоеше от пясък и камънак. Нашият път вървеше по песъчливите долове между хълмовете. А песъчливите долове бяха голи, ако изключим случайни шубраци и на места ниски туфи суха, повяхнала трева. Нямаше никаква вода, нито признаци за вода, освен размити дерета, които свидетелствуваха за някогашни поройни дъждове.

Единствен баща ми имаше коне, запрегнати във фургона. Фургоните вървяха един подир друг и когато керванът криволичеше и извиваше, аз виждах, че другите коли се теглят от волове. Три или четири чифта волове се напрягаха и теглеха безсилно всеки фургон, а край тях в дълбокия пясък крачеха мъже с остени и мушкаха отказващите да вървят добитчета. На един завой преброих фургоните пред и зад нас. Знаех, че са четиридесет заедно с нашия, защото често ги бях броил и преди. И когато ги преброих и сега, както децата правят от скука, за да им мине времето, те си бяха всичките там, четиридесет коли, всичките с брезентови чергила, големи и масивни, грубо сковани, и се люлееха и друсаха, скърцаха и стържеха по пясъка и пелина, и камънаците.

В дясно и в ляво от нас, разпръснали се по дължината на кервана, яздеха на коне десетина петнадесет мъже и младежи. През лъка на седлата им имаше пушки с дълги цеви. Щом някой от тях се доближеше до нашия фургон, виждах, че лицата им бяха изпити и загрижени, както на баща ми. Баща ми, и тоъ като тях, като караше, имаше под ръка пушка с дълга цев.

И още, от една страна куцукаха двадесетина или повече изпосталели като скелети волове, с подбити крака и протрити от яремите вратове; те постоянно спираха да пощипнат случайна туфа изсъхнала трева, а младежите с уморени лица, които ги караха, току ги мушкаха да вървят напред. Понякога един или друг от тези волове се задържаше, за да измучи, и това мучене каточели беше не по-малко злокобно от всичко останало наоколо.

Някъде далече, далече имам спомен да съм живял като по-малко момче край обрасли с дървета брегове на поток. И както фургонът се друса напред, така и аз се олюлявам на капрата при баща си, и непрекъснато се завръщам в мислите си към тази приятна вода, течаща между дърветата. Имам чувството, че от не знам колко време живея във фургон и пътувам, пътувам все със същите тези хора.

Но най-силно изпитвам това, което най-силно изпитват и всички около мен, а имено чувството, че бавно вървим към своята гибел. Керванът ни прилича на погребално шествие. Никога не се е разнесъл смях. Никога не съм чул по-весел глас. Не ни придружаваше нито мир, нито спокойствие. Лицата ма мъжете и младежите, които препускаха напред, бяха мрачни, замръзнали, безнадеждни. И както кретахме през зловещия прахоляк в залеза, аз често вдигах поглед към лицето на баща ми и напразно търсех някакъв белег на радост. Не искам да кажа, че татковото ми лице, въпреки прахоляка и измършавялостта си, изразяваше безнадеждност. То бе упорито, и — о! — толкова мрачно и загрижено, безкрайно загрижено.

Някаква тръпка сякаш премина през кервана. Баща ми вдигна глава. Аз също. Конете ни също вдигнаха уморените си глави, подушиха въздуха с дълго, бавно вдишване и за малко тръгнаха по-живо. Конете на авангарда ускориха своя ход. А колкото за стадото на заприличалите на плашила волове, то изведнъж препусна направо в галоп. Това беше почти смехотворно. Нещастните твари бяха толкова тромави в безсилието и тромавостта си. Те бяха носещи се в галоп скелети, облечени с мизерни кожи, и задминаха пазещите ги момчета. Но това беше само за кратко. После пак тръгнаха ходом — с бърз, нетърпелив, влачещ ссе, куцукащ ход; и сухите стръкове трева вече не ги подлъгваха да се отбият встрани.

— Какво има? — попита майка ми от фургона.

— Вода — отговори баща ми — трябва да е Нефи.

Майка ми добави:

— Слава богу! А може да ни продадат и малко храна.

И огромните ни фургони навлязоха със скърцане и стържене, и клатушкане, и друсане през кървавочервения прах в Нефи.

Десетина разпръснати жилища или колиби — това беше селището. Местността имаше почти същия вид, както тази, през която бяхме минали. Нямаше дървета, само шубраци и песъчлива пустош. Но имаше следи от ниви и тук там някоя ограда. И имаше вода. Тя сякаш не течеше в поточето. Леглото обаче беше влажно и ту на едно място ту на друго имаше вирчета, в които незапрегнатите волове и ездитните коне нагазиха и натопиха муцуните си до очите. На места имаше и по някоя върбичка.

— Това трябва да е мелницата на Бил Блак, за която ни разправяха — каза баща ми и посочи една сграда на майка ми, чието любопитство я беше накарало да надзърне през нашите рамене.

Един старец с риза от еленова кожа и дълга, сптлъстена, изгоряла от слънцето коса, се върна с коня си обратно при нашия фургон да поговори с баща ми. Дадоха сигнал и предните фургони от кервана започнаха да се разгръщат в кръг. Мястото позволяваше това престрояване и благодарение на предобития вече опит бе извършено без всякакво затруднение, тъй че когато четиридесетте фургона окончателно спряха, те образуваха правилен кръг. Настъпи общо суетене и организирано шетане. От фургоните наизлязоха много жени, всичките с уморени лица и покрити с прах. Изсипа се цяла орда деца. Трябва да бяха най-малко петдесет и аз като че ли познавах всичките много отдавна; жените също бяха не по-малко от четиридесет. Те се заеха с приготовляване на вечеря.

Докато някой от мъжете сечаха шубраци, а ние, децата, ги носехме до запалените огньове, други мъже разпрягаха воловете и ги оставяха да препускат на водопой. След това мъжете на големи команди наместиха фургоните един до друг. Процепът на всеки фургон се обръщаше навътре в кръга, а предницата и задницата на всеки от тях плътно опираше във фургона пред и зад него. Големите спирачки бяха здраво запънати, но това не им стигаше, затова колелата на всичките фургони бяха скачени с вериги. Това не беше нещо ново за нас, децата. То беше признак на безпокойство във враждебна страна. Само един фургон остана нескачен с кръга, за да образува врата в корала. Попосле, както го знаехме, преди станът да заспи, добитъкът щеше да бъде вкаран вътре и този фургон да бъде прекачен с верига към другите. Засега мъже и момчета щяха да пазят добитъка няколко часа, докато опасе оскъдната трева наоколо.

Междувременно докато продължаваше урежданрто на стана, баща ми с няколко други мъже и старецът с дългата обгорена от слънцето коса се запътиха пеша към мелницата. Помня, че всички ние, мъже, жени и дори децата, се спряхме да ги изпратим с поглед като че ли тяхната задача беше от голяма важност.

Докато ги нямаше, други мъже, непознати, жители на пустинята Нефи, влязоха в стана и взеха да го обикалят. Бяха бели хора като нас, но със сурови, навъсени лица и сякаш се сърдеха на всички ни, долавяше се неприятелското им настроение и те казваха разни неща, с които искаха да ядосат нашите мъже. Но нашите жени направиха предупреждение и то беше предадено на всички мъже и младежи, че трябва да си мълчат.

Един от непознатите се доближи до нашия огън, където майка ми готвеше сама. Аз тъкмо бях дошъл с наръч съчки и се спрях, заслушан и загледан в натрапника, когото мразех, защото във въздуха витаеше омраза и аз знаех, че и сетния човек в кервана мразеше тези непознати, които бяха с бяла кожа като нас, но заради които бяхме принудени да нареждаме стана си на кръг.

Непознатият при нашия огън имаше сини очи, сурови, студени и пронизващи. Имаше пясъчно жълта коса. Лицето му беше обръснато до брадичката, под брадичката, на шията и до ушите се виждаше силно прошаренна, пясъчножълта брада. Майка ми не го поздрави, нито той поздрави нея. Той само се спря и намръщено я загледа. Сетне прочисти гърлото си и рече с презрение:

— Сигурно сега ви се ще да сте си в Мисури, а?

Видях мама да стиска устни, за да се въздържи, преди да отговори:

— Ние сме от Арканзас.

— Струва ми се, че имаш добро основание да отричаш от къде си — подхвърли й той тогава — вие дето пропъдихте избрания народ на господа от Мисури.

Майка не му отговори.

— …Щото — продължи той след като почака майка да се обади — сега идвате да хленчите и да просите хляб от тия, дето сте ги преследвали.

След тези думи, без да се замисля, понеже бях дете, аз почувствах да ме обзема яд, все същата сляпа и необуздана стихийна ярост, незнаеща граници.

— Ти лъжеш! — Отвърнах му аз — Ние не сме мисурийци! Ние не хленчим! Не сме просяци! Имаме пари, за да си купим!

— Млъкни, Джеси! — викна майка ми и ме плесна силно през устата. А след това рече на непознатия — Върви си и остави момчето на мира.

— Аз ще ти тегля един куршум, проклет мормон8 — креснах му аз разплакано, този път твърде бързо за майка ми и с един-два скока се отзовах от другата страна на огъня, далече от ръката й, която бе замахнала.

Колкото до самия човек, моето дъжание не го смути ни най-малко. Аз бях готов за незнам какво си жестоко отмъщение от този ужасен непознат и внимателно го наблюдавах, но той ме огледа с безкрайно сериозен вид.

Най-после заговори и заговори тържествено, като тържествено поклащаше глава, сякащ произнасяше присъда.

— Крушата не пада по-далеч от дървото — каза той — Младото поколение не е по-добро от старото. Целият род е греховен и прокълнат. Няма спасение за него, нито за младите, нито за старите. Няма опрощение. Дори и Христовата кръв не може да заличи прегрешенията им.

— Проклет морон! — беше всичко, което можех да му изхлипам — Проклет морон! Проклет морон! Проклет морон!

И така продължавах да го проклинам и да танцувам около огъня, за да избегна преследващата ме ръка на майка ми, докато той си отиде.

Когато баща ми и мъжете, които го бяха придружавали, се завърнаха, работата в стана секна и всички нетърпеливо се стълпиха около него. Той поклати глава.

— Не искат ли да продават? — запита една жена.

Той поклати глава.

Един мъж рязко си проправи път към центъра на тълпата — синеок великан с руса брада и мустаци — и заговори:

— Те казват, че имали брашно и провизии за три години, капитане. Преди винаги са продавали на емигрантите. А сега не искат да продават. А кавгата им не е с нас. Кавгата им е с правителството, но те го изкарват на наш гръб. Това не е справедливо, капитане. Не е справедливо, казвам, както сме с жените и децата, а до Калифорния има още месеци път, и зимата иде, а до там все е пустиня. Ние нямаме храна, за да навлезем в пустинята.

Той прекъсна за миг, за да се обърне към цялата тълпа:

— Ами че никой от вас не знае какво нещо е пустинята. Туй дето го виждате не е пустиня! Казвам ви, че туй е рай, небесно пасбище, по което тече мляко и мед, в сравнение с онова, което ни чака напред. Казвам ти, капитане, трябва първо да се запасим с брашно. Като не щат да ни го продадат, трябва да се вдигнем и да си го вземем.

Мнозина от мъжете и жените се развикаха одобрително, но баща ми ги накара да млъкнат, като вдигна ръка.

— Съгласен съм с всичко, което казваш, Хамилтън… — започна той.

Но виковете заглушиха гласа му и той пак вдигна ръка.

— Освен едно, за което забравяш, Хамилтън… нещо, което ти и всички ние трябва да имаме предвид. Бригъм Йънг9 е обявил военно положение, а Бригъм Йънг има войска. Бихме могли да изравним Нефи със земята, преди те да успеят да се обърнат, и да вземем провизии колкото можем да носим. Но надали бихме ги занесли много далече. Светците на Бригъм ще налетят отгоре ни и ние ще бъдем затрити също преди да успеем да се обърнем. Вие го знаете. И аз го зная. Ние всички го знаем.

Думите му бяха убедителни за слушатели, които вече бяха убедени. Това, което им каза не беше ново. Те само го бяха забравили във вихъра на възбудата, притиснатио от отчаяната нужда.

— Никой друг не ще тръгне да се бие за нещо, което е справедливо, по-бързо от мене — продължи татко — Но положението е такова, че не можем да си позволим да се бием сега. Избухне ли кавга, за нас няма спасение. А ние всички трябва да мислим за нашите жени и деца. Трябва да се държим мирилюбиво на всяка цена, каквито и обиди да трупат на главите ни.

— Но какво да правим пред наближаващата пустиня? — извика една жена, която кърмеше бебе.

— Има няколко селича преди пустинята — отговори татко — Филмор е шейсет мили на юг. После идва Корн Крийк. А до Бийвър има още петдесет мили. След това е Пароуън. После има двайсет мили до Седар сити. Колкото повече се отдалрчаваме от соленото езеро, толкова повече е за вярване да ни продадат провизии.

— Ами ако не щат? — настоя същата жена.

— Тогава ще се отървем от тях — каза баща ми — Седар сити е последното селище. Ще трябва да вървим напред, и толкоз, и да бъдем благодарни на късмета си, че сме се отървали от тях. На два дни път има добро пасище и вода. Наричат го Планинските ливади. Никой не живее там и това е мястото, където ще дадем почивка на добитъка и ще го поугоим, преди да навлезем в пустинята. Може да набием дивеч. А в най-лошият случай ще продължаваме да вървим, докато можем, после ще зарежем фургоните, ще натоварим каквото можем на гърба на добитъка и ще минем последните етапи пеша. Ще можем да ядем добитчететата, както вървим напред. По-добре ще е да пристигнем в Калифорния без дрипа на гърба си, отколкото да оставим костите си тук, а ще ги оставим, ако влезем в стълкновение.

Импровизираното събрание завърши с повтаряне на предупрежденията да не се прибягва до силни думи или насилствени действия. Тази нощ заспах много мъчно. Гневът срещу мормона бе така разтревожил ума ми, че все още бях буден, когато баща ми се вмъкна във фургона след последната си обиколка на нощната стража. Те мислеха че спя, но аз чух майка да гопита дали смята, че мормоните ще ни оставят да напуснем мирно техните земи. Лицето му бе извърнато настрана от нея, понеже се мъчеше да си събуе ботуша, когато й отговори с голяма сигурност за увереността си, че мормоните нямало да ни закачат, стига някой от нашите да не подеме свада.

Но аз видях лицето му в този миг на светлината на лоената свещица и там нямаше и следа от сигурността, прозвучала в гласа му. И така аз заспах, угнетен от надвисналата над нас страшна съдба и с мисълта за Бригъм Йънг, който се разрастваше в детското ми въображение в страховито, злокобно същество, истински дявол с рога, опашка и така нататък.

Събудих се със старата болка от усмирителната риза в единочката. Около мен стоеше обичайната четворка: директорът Атъртън, капитан Джеими, доктор Джаксън и Ал Хъчинс. Аз изкривих лицето си в пресилената си усмивка и си наложих да не загубя самообладание от острата болка на възвръщащото се кръвообращение. Пих от подадената ми вода, не приех протегнатия ми хляб и отказах да говоря. Затворих очи и се опитах да се върна при стегнатия с вериги кръг от фургони в Нефи, но докато тези посетители стояха около мен и приказваха, не можех да се изплъзна.

Не можах да си наложа да не чуя един откъс от разговора.

— Също както вчера — каза доктор Джаксън — НИкаква промяна ни в едно отношение, ни в друго.

— Значи ще може да издържи и по-нататък? — запита директорът Атъртън.

— И окото му няма да мигне. Следващите двайсет и четири часа не по-трудно от миналите. Той е побъркан, казвам ви, абсолютно ненормален. Ако не знаех, че е невъзможно, щях да кажа, че е опит с наркотик.

— Зная го аз неговия наркотик — рече директорът — Това е проклетата му воля. Хващам се на бас, че ако реши, ще може да мине бос по нажежени камъни, както го правят тия жреци на канаките в Южните морета.

Може би причината беше думата „жреци“, която отнесох със себе си през мрака на нов полет във времето. Може тя да е била ключовата дума. По-вероятно това да е било чисто съвпадение. Както и да е, аз се събудих легнал на груб каменен под, проснал се по гръб с ръце кръстосани така, че двата лакътя бяха стиснати в дланите на противоположните ръце. Както лежах там със затворени очи, полубуден, потърках лактите с длани и открих, че търкам загрубели мазоли. В това нямаше нищо изненадващо. Аз приемах мазолите като нещо много старо и напълно естествено.

Отвори очи. Убежището ми беше малка пещера, не повече от три фута висока и десетина дълга. В пещерата беше много горещо. Пот на едри капки беше избила по цялото ми тяло. От време на време няколко капки се сливаха и образуваха мънички ручейчета. Нямах никакви дрехи, освен мръсен парцал през слабините. Кожата ми беше почерняла като махагон. Бях много мършав и гледах на мършавината си с някаква странна гордост, сякаш да бъдеш толкова мършав бе някакво постижение. Особено много се радвах на болезнено щръкналите си ребра. Дупките между тях будеха у мен чувство на надуто възгордяване, или — да употребя по-правилна дума — на святост.

Коленете ми бяха мазолести, както лактите. Бях много мръсен. Брадата явно е била някога руса, но сега мръсна и на кафеви петна, стигаше до под гърдите като чорлава къделя. Косата ми, също на петна иразрошена, падаше на раменете, а отделни фъндъци непрекъснато се изпречваха пред очите ми, та бях принуден понякога да ги бръсвам настрани с ръка. В повечето случаи обаче се задоволявах да се взирам през тях, като някое диво животно през гъстак.

Пред самия подобен на тунел отвор на полутъмната ми пещера денят се виждаше като стена от ослепителен слънчев блясък. След малко аз изпълзях от входа и за по-голяма несгода легнах под палещия слънчев пек на тясна издатина на скалата. То положително ме гореше, това ужасно слънце, но колкото повече ме болеше, толкова повече се наслаждавах на това, или по-скоро от самия себе си, понеже стова се показвах като господар на плътта си и над нейните щения и протести. Когато намирах по себе си остра, но не чак толкова остра издатина на скалата, търках тялото си върху ръба й в истински екстаз от господството над нея и от пречистването си.

Беше задушен, зноен ден. Нито един повей не лъхаше над речната долина, в която се заглеждах от време на време. На стотици стъпки под мен мудно течеше широка река. Отсрещният бряг бе плосък и песъчлив, проснал се така до хоризонта. Над водата имаше пръснати купчинки палми.

Откъм моята страна, врязли се в една извивка на реката, се издигаха високи, ронливи канари. Малко по-нататък в извивката, право пред очите на орловото ми гнездо, изсечени в самите скали, се издигаха четири гигантски фигури. Бяха статуи на мъже до глезените. Четиримата колоси седяха с ръце, отпуснати на коленете (нагоре до раменете ръцете им почти се бяха разтрошили), загледани в реката. Поне тримата се бяха загледали. Всичко, което бе останало от четвъртия, бяха долните му крайници с огромните длани, сложени на коленете. В краката на този колос седеше сфинкс, смешно мъничък, нотози сфинкс беше по-висок от мене.

Аз гледах тези изсечени изображения с презрение и плюех, като ги гледах. Не знаех какво представляват — дали забравени богове, или предадени на забвение царе. Но за мен те бяха олицетворение на суетата и празномислието на земните хора и земните стремежи.

И над целия този зной на реката, водния простор и пясъците отвъ извиваше небе, блестящо като лъсната мед, без нито едно и най-мъничко облаче.

Минаваха часове, докато се печах на слънце. Често, за доста дълги интервали, забравил за жегата и болките, се унасях в сънища, видения и спомени. Всичко това аз го знаех — и разпадащите се колоси, и реката, и пясъка, и слънцето, и нажеженото небе — щеше да отмине в един миг. Всеки момент можеха да прозвучат тръбите на архангелите, звездите да изпопадат, небесната твърд да се навие като свитък и господ бог да се появи с войнството си за страшния съд.

Ах, знаех го толкова добре, че бях готов за това върховно събитие. Нали заради това бях тука, облечен с дрипи, в мръсота и окаяност. Бях смирен и принизен, и бях презрял нечестивите плътски потребности и страсти. И мислех с пренебрежение и с ивестно задоволство за далечните градове в равнината, които бях познавал, забравили в своя разкош и похот наближаващия последен ден. Е, те щяха да прозрат много скоро, но твърде късно за тях. И аз щях да прозра. Но аз бях готов. И сред техните писъци и ридания аз щях да възкръсна, прероден и славен, и да заема заслуженото и полагащото ми се място в царството божие.

Навремени, между сънища и видения, в които наистина и преди времето си бях в царството божие, аз прехвърлях в ума си стари прения и спорове. Прав е бил Новаций10 в твърдението си, че покаяли се отстъпници никога вече не трябва да се приемат обратно в църквите. Също така нямаше съмнение, че савелиянството11 е било замислено от сатаната. Така и Константин12, този архивраг на рода човешки, е бил дясна ръка на сатаната.

Аз непрекъснато се завръщах към размишленията за еинството господне и безброй пъти си повтарях твърденията на Ноетус Сирийски. Повече ми харесваха обаче твърденията на възлщбения ми учител Арий13. Наистина, ако човешкият разум е могъл изобщо да стигне до някакво заключение, поради самото естество на синовността трябва да е имало време, когато Синът е започнал да съществува. Един баща трябва да бъде по-възрастен от сина си. Да се поддържа нещо друго е богохулство и принизяване на бога.

И у мен възкръснаха спомени за дните на младостта ми, когато бях седял в краката на Арий, презвитер на град Александрия и ограбен от епископията си от богохулния ерети Александър. Александър Савелианита беше той и е положително с двата крака в ада.

Да, аз участвах в Никейския събор14 и видях този въпрос да се избягва. И аз помнех как император Константин изгони Арий заради праведността му. И помнех как Константин се разкая по държавни и политически съображения и заповяда на Александър — другия Александър, триж прокълнатия, епископа на Константинопол — да даде причастие на Арий на другата сутрин. И не умря ли Арий същата вечер на улицата? Казваха, че било страшно повръщане, изпратено му от господа в отговор на молитвта на Александър. Но аз казах и така казахме всички ние, арианите, че е било от орова, а отровата е била от самия Александър, епископ Константинополски, сатанински отровител.

И тука аз затърках плътта си на острите камъни и замърмори високо, опиянен от увереността си:

— Нека евреите и езичниците се писмиват! Нека тържествуват, защото дните им са преброени. И няма да има за тях живот вечен.

Аз много приказвах сам със себе си на глас върху скалната издатина над реката. Тресеше ме и от време на време пиех пестеливо вода от смрадлив кози мех. Този кози мех държах закачен на слънце, та вонята на кожата да стане по-силна и да няма освежаващата хладина на водата. Храна имаше, захвърлена в мръсотията на пода в пещерата ми — няколко котена и плесенясал комат ечемичен хляб, и бях гладен, но въпреки това не ядях.

И единственото, което вършех през този благословен дълъг ден, беше да се потя и да изнемогвам от жегата на слънце, да умъртвявам мършавата си плът върху скалата, да гледам към пустоша, да възкресявам стари спомени, да сънувам сънища и да мърморя на глс убежденията си.

А когато слънцето залезе, в падналия бързо здрач хвърлих сетен поглед към света, чийто край бе тъй близо. В краката на колосите можех да различа промъкващи се сенки на зверове, чийто леговища бяха във величествените някога градежи на човеците. И в съпровод с ръмженето на зверовете пропълзях в дупката си и с мърморене, в унес, с трескави видения пред очите, молейки се свършекът на свта да дойде по-скоро, потънах в тъмнината на съня.

Съзнанието ми се завърна в единочката със заобиколилия ме квартет мъчители.

— Богохулен еретико, директор на Сан Куентин, който е с двата крака в ада — присмях се аз, след като пих до насита от водата, която поднесоха до устните ми — Да възтържествуват тъмничарите и доверените им затворници! Краят им е близо и за тях няма да има живот вечен!

— Той се е побъркал — заяви директорът Атъртън.

— Мъчи се да ви метне — беше мнението на доктор Джаксън.

— Но той отказва да яде — запротестира капитан Джейми.

— Ами! Той може да не яде четирийсет дена без да му стане нещо — отговори лекарят.

— И аз съм го правил — обадих се аз — четирийсет дни и четирийсет нощи. Бъдете толкова добри да стегнете ризата и да се махнете от тука.

Главният отговорник се опита да вмъкне показалеца си между шнуровете.

— С макара да теглиш и половин пръст не можеш стегна — увери ги той.

— Имаш ли някакви оплаквания, Стандинг? — попита директорът.

— Да — отговорих — за две неща.

— Кои?

— Първо — казах аз — ризата е отвратително хлабава. Хъчинс е магаре. Той може да стегне шнуровете с цял фут стига да иска.

— Кое е другото? — попита директорът Атъртън.

— Че вие сте дяволско изчадие, господин директоре.

Капитан Джейми и Доктор Джаксън се закискаха, а директорът със сумтене излезе пръв от килията.

Останал сам, направих усилие да потъна в тъмата и да се отзова отново в кръга от фургони в Нефи. Интересуваше ме да узная изхода на това обречено преминаване на четиридесетте ни огромни фургона през пустинята и враждебната страна и съвсем не ме интересуваше какво е станало с дръгливия отшелник с разчесаните му от скалата ребра и смрадливия мех за вода. И се върнах нито в Нефи, нито на Нил, ами…

Но тука трябва да прекъсна разказа си, читателю, за да обясня няколко неща и да направя цялата тая работа по-лесна за разбиране. Това е необходимо, защото малко време ми остава за довъшване на спомените ми от усмирителната риза. Скоро, много скоро ще ме изведат и ще ме обесят. Да имах пълното време на хиляда съществувания, не бих могъл да опиша всичките подробности на преживяното в усмирителната риза. Поради това ще трябва да съкратя разказа.

Преди всичко Бергсон15 е прав. Животът не може да бъде обяснен със средствата на интелекта. Както Конфуций е казал много отдавна: „Щом толкова малко знаем за живота, можем ли да опознаем смъртта?“ А ние наистина не знаем нищо за живота, щом не можем да го обясним със средствата на разума. Ние познаваме живота само като явление, както един дивак може да разбира динамо, но ние не знаем нищо за живота ноуменално16, нищо за естеството на истинската същина на живота.

На второ място, Мартинети греши, когато твърди, че материята представлява единствената загадка и единствената реалност. Аз казвам и както можеш да си дадеш сметка, читателю, говоря като човек, който го разбира — казвам, че материята е единствената илюзия. Конт17 е наричал света, който е равностоен на материята, „великия фетиш“, а и аз съм съгласен с Конт.

Животът това е реалност и мистерия. Животът безкрайно се различава от обикновеното химично вещество, което непрекъснато се мени при всички видове движения. Животът се запазва. Животът е огнената нишка, която минава през всички видове материя. Аз зная, аз съм животът. Аз съм живял в десет хиляди поколения. Аз съм живял милиони години. Притежавал съм много тела. Аз, притежателят на тези многобройни тела, съм се запазил. Аз съм животът. Аз съм неизгасимата искра, която вечно припламва и изненадва лицето на времето, вечно налага моята воля и излива моя гняв върху тези бучки натрупана материя, които се наричат тела и които преходно съм обитавал.

Ето на, вижте. Този мой пръст, тъй бърз спрямо усещания, толкова чувствителен към външни влияния, толкова точен в многообразните си умения, толкова твърд и силен при свиване, огъване и сковаване, с помощта на хитроумните лостове — този пръст не съм аз. Отрежете го. Аз оставам жив. Тялото е осакатено. Аз не съм осакатен. Духът, който съм аз е здрав.

Добре. Отрежете всичките ми пръсти. Аз съм си аз. Духът е цял. Отрежете двете ми ръце до китките, отрежете двете ръце до раменната става. Отрежете двата крака до хълбоците. И аз непокоримият и неунищожимият, аз ще остана жив. Ставам ли нещо по-малко от тези осакатявания, от това смаляване на плътта? Положително не! Острижете ми косата. Отрежете с остри бръсначи устните ми, ушите, носа, изтръгнете от корен очите и там, запрян в този обезличен череп, прикачен към изпокълцано и обезобразено туловище, там — в тази килия от химическа плът — все още ще бъда аз, необезобразен, ненамален.

О, сърцето още бие. Прекрасно. Изрежете сърцето или, по-добре хвърлете останките от плътта в машина с хиляди остриета и ги направете на кайма… и аз, аз — не ме ли разбирате — целият дух, и мистерия, и жизненият огън, и самият ми живот — аз се отделям и излитам. Аз не съм загинал. Само тялото е загинало, а тялото не съм аз.

Струва ми се полковник дьо Роша е бил прав, когато е твъдял, че с принудата на своята воля е изпратил момичето Жозефин, докато е била в хипнотичен транс, назад през осемнадесетте години, които бе изживяла, назад през мълчанието и мрака преди да е била родена, назад през светлината на предишно съществувание, когато е била прикован на легло старец, бившият артилерист Жан-Клод Бурдон. И аз вярвам, че полковник дьо Роша наистина е хипнотизирал възкресената сянка на стареца и с принудата на волята си го е изпратил назад през седемдесетте години на неговия живот, обратно в мрака и през мрака исветлината на деня, когато той е бил порочната стара жена Филомен Картерон.

Не ти ли показах вече, читателю, че в отминали времена съм обитавал различни бучки натрупана материя и съм бил Граф Гийом дьо Сент Мор, мизерен и безименен отшелник в Египет и момчето Джеси, чийто баща е бил капитан на четиридесет фургона по времето на великото преселение на запад? А сега, не съм ли сега, докато пиша тези редове, Даръл Стандинг, осъдения на смърт в затвора Фолсъм и някогашен професор по агрономия във факултета по селскостопански науки на Калифорнийския университет?

Материята е велика илюзия. Тоест материята се появява в дадена форма, а външната форма е привидна. Къде са сега трошливите скали на древния Египет, където някога съм живял в леговиче като див звяр и съм бленувал за божието царство? Къде е сега тялото Гийом дьо Сент Мор, който толкова отдавна е бил промушен на осветената от луна трева от червенокосия Вилардуен? Къде са сега четиридесетте огромни фургона, наредени в кръг в Нефи, и всичките мъже, жени и деца, и мършавия добитък, подслонил се вътре в този кръг? Всички тези неща отдавна ги няма, защото те са били външни форми, прояви на променяща се материя, преди да се превърнат отново в топилка. Те са отминали и не съществуват.

И сега моите доводи стават ясни. Духът е реалността, която пебъдва. Аз съм дух и аз пребъдвам. Аз, Даръл Стандинг, временен обитател на много обиталища от плът, ще напиша още няколко реда за тези спомени и след това ще продължа по своя път. Външната ми форма, която е моето тяло, ще се разпадне, когато ще бъде умъртвена чрез обесване, и нищо от нея не ще остане в целия материален свят. В духовния свят ще остане спомен за него. Материята няма памет, понеже формите й са преходни и онова, което е врязаяно във формите й, загива заедно с формите.

Още една дума, преди да се върна към разказа си. През всичките ми пътувания през мрака в дугите изживени мои съществувания никога не съм успял да насоча пътя си към дадена определена цел. Така аз натрупах много нови преживелици от стари съществувания, преди да ми се случи да се завърна при момчето Джеси в Нефи. Вероятно едно на друго, съм изживял случилото се на Джеси двдесетина пъти: понякога съм тръгвал по неговия път, когато е бил съвсем малък в селищата на Арканзас, и поне десетина пъти след деня, когато го оставих в Нефи. Би било загуба на време да разкажа всичките подробности и затова, без да лиша с нещо разказа си от неговата достоверност, ще пропусна много неща, които са неясни или се повтарят, и ще изложа фактите, както съм ги сглобил от различните епизоди, взети изцяло или на части, тъй като съм ги изживял наново.