Дойде времето, когато аз докарах директора Атъртън до унизителна безусловна капитулация, като превърнах ултиматума му „Динамита или край на представлението“ в безмислена и празна приказка. Той се отказа от мен — аз бях човек, когото не можеше да убие в усмирителна риза. Беше имал затворници, които умирали само след няколко часа в усмирителна риза. Беше имал затворници, които умирали след няколко дена в ризата, макар неизменно да ги разшнуровали и откарвали в лазарета, преди да са окончателно издъхнали… и лекарят подписвал акт за смърт от пневмония, от остър нефрит или сърдечен порок.
Но мен директорът Атъртън не можа да умори. Никога не стана нужда спешно да закарат изтерзания ми и претръпнал труп в лазарета. Все пак трябва да кажа, че директора Атъртън положи крайни усилия и си позволи крайни мерки. Имаше един случай, когато ме сложи в двойна риза. Той е толкова забавен, че трябва да го разкажа.
Случи се така, че един от санфранцисканските вестници (търсейки както всеки вестник и всяко търговско предприятие, пазар, който ще му даде възможност да осигури печалба) се опита да заинтересува дребнобуржоазната част от работническата класа с реформите на затворите. В резултат, понеже обединеното работничество беше спечелило важно политическо значение, имащите тогава власт политици в Сакраменто назначиха сенатска комисия за обследване на затворите.
Тази държавна сенатска комисия обследва (моля да ми простите написаната с курсив подигравка) Сан Куентин. Никога не е имало по-образцов институт за задържане! Това потвърдиха самите затворници. И човек не може да им се сърди. Бяха преживели подобни обследвания в миналото. Знаеха кое им изнася, кое не изнася. Знаеха, че повечето ще ги заболят гърба и ребрата много скоро след като дадат показанията си… ако тези показания са неблагоприятни за управата на затвора. О, повярвай ми, читателю, тази история е от стара по-стара. Тя е била древна в стария Вавилон преди много хиляди години, както добре си спомням за онова време, когато съм гниел в затвора, а дворцовите интриги са разклащали трона.
Както казах, всички затворници говорили за човечното ръководство на директора Атъртън. Всъщност показанията им за добрината на директора, за хубавата, разнообразна и добре сготвена храна, за вежливостта на надзирателите, за общата почтеност, удобство и спокойствие в затворническите помещения са били толкова трогателни, че опозиционните вестници в Сан Франциско с възмущение вдигнали шум за повече строгост в управата на нашите зтвори, понеже иначе честни, но мързеливи граждани могли да се съблазнят и да потърсят начин да влязат в затвор.
Сенатската комисия нахълта дори в единочките, където ние тримата не можехме нито да загубим нещо, нито да спечелим. Джейк Опънхаймър ги заплю в лицето и им каза да се махат по дяволите всички до един. Ед Морел им разправи какъв зловонен бардак е това заведение, оскърби в лицето директора, и комисията препоръча да го запознаят с остарели и забравени вече наказания, които в края на краищата трябва да са били измислени от предишни директори поради необходимостта да се справят с трудни типове като него.
Аз внимавах да не оскърбя директора. Давах показанията си хитро и като учен започнах с дреболии, като превърнах изложението си в произведение на изкуството, стъпка по стъпка, на мънички стъпки, подмамих сенатските си слушатели да следят с желание и интерес следващото разобличаване, всичко така преплетено, че нямаше място къде да се сложи точка или да вмъкнат някакъв въпрос… и по този начин успях да им разкажа всичко.
Уви! Нито думичка от това, което разкрих, никога не излезе извън стените на затвора. Сенатската комисия изписа директора Атъртън и Сан Куентин в най-светли краски. Вдигналия шума санфранцискански вестник увери читателите си от работническата класа, че Сан Куентин е чист като снега и още, че макар усмирителната риза да е наистина все още общопризнат законен начин за наказване на непокорните, понастоящем, при сегашния човеколюбив и праволинеен в духовно отношение директор, тя никога и при никакви обстоятелства не се използва.
И докато нещастните трудещи се магарета четяха и вярваха, докато сенатската комисия ядеше и пиеше с директора за сметка на щата и данъкоплатеца, Ед Морел, Джейк Опънхаймър и аз лежахме в изправителните си ризи, зашнуровани мъничко по-стегнато и по-отмъстително от всеки друг път.
— Смешна работа! — изчука ми Ед Морел с върха на подметката си.
— Аз бих се позагрижил — изчука Джейк.
Колкото за мен, аз също си изчуках своето безкрайно презрение и смях, спомних си за затворите в стария Вавилон, усмихнах се на себе си с огромна космическа усмивка и се унесох в щедрата малка смърт, която ме правеше наследник на всички векове, препуснал времето в пълно бойно въоражение.
Да, драги братко от външния свят, докато похвалите заливаха страниците на вестниците, докато августейшите сенатори хапваха и пийваха, ние тримата живи мъртъвци, приживе погребани в единочките, мокрехме с потта на молката си брезентовите ризи.
А след вечеря, загрят от виното, директорът Атъртън дойде лично да види как я караме ние. Мен, както винаги, завариха в кома. Доктор Джаксън за първи път като че ли се поуплаши. Мен ме върнаха в съзнание през мрака с миризмата на амоняка в ноздрите. Аз се усмихнах на надвесилите се лица.
— Преструва се — изсумтя директорът и по зачервеното му лице и надебеления език познах, че е пил.
Облизах устните си, като знак да ми дадат вода, защото исках да говоря.
— Тиси говедо! — най-после успях да изговоря студено и ясно — Ти си говедо, страхливец, псе, жалка твар, толкова нищожна, че ако ти се изхрача в лицето, плюнката ще отиде нахалост. В тия неща Джейк Опънхаймър е прекалено щедър към теб. Колкото за мен, не ме е страх да ти кажа, че единствената причина да не те заплювам е, че не мога да уроня своето достоинство и тъй да унизя плюнката си.
— Това прехвърля границите на търпението ми! — изрева той — Ще те убия, Стандинг!
— Вие сте пили — отвурнах аз — Бих ви посъветвал, щом трябва да казвате подобни неща, не се доверявайте на толкова много от затворническите ви псета. Някой ден те ще ви наклеветят и ще загубите службата си.
Но виното кипеше и той беше в неговата власт.
— Сложете му още една риза! — заповяда той — Ти си вече труп, Стандинг! Но няма да умреш в ризата. Ние ще те погребем от лазарета.
Този път втората усмирителна риза ми сложиха изотзад и я зашнуроваха отпред.
— Боже, боже, господин директоре, какъв студ — пропелтечих аз подигравателно — Мразът хапе. И за това много съм ви благодарен за втората риза. Така ще бъда почти добре.
— Стягай! — викна той на Ал Хъчинс, който дърпаше шнуровете — Стъпи отгоре на този подлез! Счупи му ребрата!
Трябва да призная, че Хъчинс се постара.
— Ще лъжеш за мен, а! — беснееше директора и червенината от виното и гневът съвсем заля лицето му — Сега виждаш какво печелиш от това! Най-после ти взехме мярката, Стандинг! Това ти е краят! Чуваш ли? Това ти е краят!
— Една молба, господин директоре — едва пошепнах аз. Вече ми прилошаваше от страхотното стягане — Направете ризите три — успях да продължа, а стените на килията се люлееха и въртяха около мен, докато се борех с всичките сили на волята си да не загубя съзнанието, което изстискваха от мен — Още една риза… Директоре… Ще… ми… бъде… толкова… по-топло…
и моят шепот замря — аз се унесох в малката смърт.
Никога вече не бях същият след това двойно стягане. Никога вече до ден днешен, без значение какво ядях, дали ме хранеха както трябва. Страдах от вътрешни увреждания до такава степен, че не исках да го узная. Старата болка в ребрата и стомаха ме мъчи и сега, когато пиша тези редове. Но нещастната, изтормозена машинария извърши предназначението й. Тя ми даде възможност да доживея до сега и ще ми даде възможност да поживея още малко до деня, когато ще ме изведат с риза без яка и ще ми опънат врата с добре опънато въже.
Но двете ризи бяха последната сламка. Тя пречупи гърба на директора Атъртън. Той се предаде с изявлението, че мен смърт не ме хваща. Както му казах веднъж:
— Единственият начин да ми видите сметката, господин директоре, е да се промъкнете тук някоя нощ с брадва.
Джейк Опънхаймър му рекна нещо хубаво на директора, което трябва да разкажа:
— Слушай директоре, сигурно е направо ад за теб да трябва да се будиш всяка сутрин и да намираш себе си на възглавницата.
Ед Морел му каза:
— Майка ти трябва да е била наистина луда за деца, за да те отгледа!
Всъщност освобождаването от усмирителната риза за мен бе огорчение. Аз чувствах остро липсата на този мой свят на сънища. Но не за дълго. Открих, че мога да се откъсна от тялото, като упражня волята си и я подпомогна механично чрез стягане на гърдите и корема с одеялото.
С това се докарвах физиологически и психологически до състояния, подобни на онези, причинени от усмирителната риза. Така при желание и без старите мъчения, бях свободен да блуждая във времето.
Ед Морел вярваше на всичките ми приключения, ала Джейк Опънхаймър остана скептик до края. През тази моя трета година в единочката посетих Опънхаймър. Успях да го направя само този едничък път, но и тогава без да имам такова намерение и неочаквано.
Просто се случи така, че след като изпаднах в безсъзнание, се озовах в неговата килия. Моето тяло — знаех го — лежеше в усмирителната риза в моята си килия. Макар и никога преди да не бях го виждал разбрах, че това е Джейк Опънхаймър. Беше лятно време и той лежеше без дрехи отгоре на одеялото си. Бях потресен от мъртвешкото му лице и подобното на скелет тяло. Не беше дори и подобие на човек. Беше само схемата на човек, костите на човек, които все още не са се разпаднали, но лишени от всякаква плът и покрити с подобна на пергамент кожа.
Едва когато се намерих отново в моята килия и възстанових съзнанието си, можах да обмисля тази работа и да си дам сметка, че също както изглежда Джейк Опънхаймър, така изглежда и Ед Морел, така изглеждам и аз. И неволно изпитах трепет, когато съзрях колко неизмерим е духът, обитаващ тези наши немощни, загиващи трупове — тримата непоправими в единочките. Плътта е евтино преходно нещо. Тревата е плът, а плътта се превръща в трева; но духът е нещо, което пребъдва и остава живо. Не мога да понасям поклонниците на плътта. Да можеха да вкусят мъничко от единочката в Сан Куентин, много бързо биха й отдали дължимото и биха се преклонили пред духа.
Но да се върна към преживелицата ми в килията на Опънхаймър. Това беше тяло на отдавна умрял човек, съсухрено от пустинен зной. Кожата, която го покриваше, имаше цвета на суха пръст. Острите му жълтосиви очи като че ли бяха единственото живо нещо в него. Те не спираха нито за миг. Той лежеше по гръб, а очите ми се стрелкаха насам натам и следяха подхвърчането на няколко мухи, които играеха в здрача над него. Забелязах също белег от рана малко над десния му лакът и друг белег на десния глезен.
След известно време той се прозя, обърна се на една страна и заразглежда подлютена рана над хълбока си. После се зае да я почиства и превързва по грубия начин, използван от затворниците в единочките. По вида на раната познах, че е от тези, причинени от усмирителната риза. На моето тяло в този миг, когато пиша, има стотици белези от ризата.
След това Опънхаймър се обърна пак по гръб, внимателно хвана един от горните си предни зъби с палеца и показалеца — беше кучешки зъб — и доста лесно го разклати напред назад. После пак се прозя, протегна ръце, претърколи се по корем и зачука на Ед Морел.
Напълно естествено аз дешифрирах думите му.
— рекох, че може би си буден — чукаше Опънхаймър — Какво става с професора?
Тогава неясно и отдалече, дочух чукането на Морел, който обясняваше, че преди един час са ми сложили усмирителна риза и аз, както обикновено, вече съм глух за всякакво чукане.
— Добър човечец е — продължи да чука Опънхаймър — Винаги съм изпитвал съмнение към образованите мутри, но него образованието не го е развалило. Той е честен човек. Смел е колкото си щеш и не можеш го накара да издаде или наклевети някого каквото и да го правиш.
С всичко това Ед Морел се съгласи, като добави и нещичко от себе си. И веднага, още тук, преди да кажа дума повече, трябва да призная, че съм живял много години и много живота и че в тези много съществувания е имало моменти, в които съм бил горд, но най-гордия момент, който някога съм изживял, беше, когато двамата ми другари в единочките ми дадоха тази оценка. Ед Морел и джейк Опънхаймър бяха два велики духа и от самото начало на времето не ми е била оказвана по-голяма чест от възможността да бъда техен другар. Крале са ме посвещавали в рицар, императори са ми давали благороднически титли, пък и самият аз, като крал, съм изживявал моменти на величие. Но между всичко това не мога да отсъдя нещо да е било по-великолепно, отколкото братската възхвала от двама доживотни в единочки, смятани от света като най-долна утайка на човешкото блато.
Сетне, като се съвзех от това изживяване в усмирителна риза, разказах за посещението си в килията на Джейк като доказателство, че духът ми наистина е напускал тялото. Но Джейк остана непоклатим.
— Това е догадка над догадките — бе неговият отговор, когато му описах едно по едно нещата, които е правил, докато духът ми е бил в килията му — Това е въображение. Сам ти си прекарал три години в единочка, професоре, и можеш доста точно да си представиш какво може да прави човек, за да убие времето. Няма нищичко от това, което ми разправи, дето и ти и Ед не сте правили хиляди пъти, като почнеш от лежане гол през горещините, та до наблюдаването на мухите, почистване на рани и разговори с чукане.
Морел взе моята страна, но нямаше никаква полза.
— Хайде, не се ядосвай, професоре — изчука Джейк — Аз не казвам, че лъжеш. Казвам само, че се унасяш в ризата и започваш да си представяш някои работи, без да знаеш, че го правиш. Зная, че вярваш в това, което казваш, и мислиш, че се е случило, но то не хваща място при мен. Ти си го представяш, но не знаеш, че си го представяш… то е нещо дето си го знаеш от край време, макар и да не знаеш, че го знаеш, докато не изпаднеш в това унесено, замаяно състояние.
— Чакай малко, Джейк — зачуках му аз — Ти знаеш, че никога не съм те видял с очите си. Така ли е?
— Трябва да го приема на вяра, професоре. Може да си ме виждал, без да знаеш, че това съм аз.
— Въпросът е, че не съм те видял съблечен — продължих аз — но въпреки това мога да ти кажа за тоя белег над десния ти лакът и белега на десния глезен.
— О, дрън-дрън! — отговори той — Всичко това ще го намериш в затворническото ми досие и наред с муцуната ми в полицейския албум на престъпниците. Хиляди полицейски началници и детективи ги знаят тези глупости.
— Аз никога не съм чувал за тях — уверих го аз.
— Не си спомняш дали някога си чувал за тях — поправи ме Джейк — И пак трябва да си ги чувал. Макар и да си го забравил, сведенията са в главата ти, запазени за справка, само че си забравил къде са запазени. Трябва да ти се замае главата, за да си спомниш. Забрявял ли си някога името на човек, което знаеш не по-зле от на брат си? Аз съм забравял. Имаше един никакъв съдебен заседател, дето ме осъди в Оукланд, тогава, когато ми дадоха петдесет години. И един ден открих, че съм му забравил името. Та знаеш, друже, седмици лежах тука и си блъсках главата как беше. Ама само защото не можех да го изкопая от туй чекмедже със спомени, не значеше, че то не е там. Било е затурено и толкова. И за да го докажа, един ден, когато изобщо не мислех за него, то изскочи от ума ми направо на крайчеца на езика. „Стейси! — казах го на глас — Джоузеф Стейси!“ Това беше. Сещаш ли се какво искам да ти кажа? Ти само си разправяш за белези, дето хиляди хора ги знаят. Не зная как си се докопал до тия сведения, предполагам, че и сам ти не знаеш. Това не ми влиза в работата. Но те са в главата ти. Като ми разправяш това, дето го знаят мнозина, то не хваща място при мен. Трябва да ми кажеш още не знам колко, та да повярвам на всичките ти врели-некипели.
…Хамилтоновият закон за икономия в доводите! Така, вътрешно този отрасъл в бордеите престъпник беше учен дотолкова, че беше преоткрил хамилтоновия закон и строго се предържаше към него.
И все пак — и това беше възхитително — Джейк Опънхаймър беше интелектуално честен. Тази нощ, когато бях задрямал, той ме повика с обичайния сигнал:
— Слушай, професоре, ти ми каза, че си ме видял да клатя разклатения си зъб. Тука ме хвана натясно. То е единственото нещо, дето не мога да разбера отде го знаеш. Той се разклати само преди три дни и не съм казал думичка за това на жив човек.