Скитникът между звездите

ГЛАВА 4

Еждувременно след разкриването на заговора за бягство от затвора в карцерите цареше ужас. И нито за миг през тези безконечни часове на чакане мисълта, че ще трябва да последвам другите затворници, да изтърпя пъкъла на инквизицията, да бъда доведен обратно и захвърлен на каменния под между каменните стени и желязната врата на карцера, не напускаше съзнанието ми.

Дойдоха да ме вземат. Неприветливо и грубо, с юмруци и псувни ме замъкнаха и ме изправиха пред капитан Джейми и директора Атъртън, застанали пред редица от пет-шест купени от щата и заплащани с данъци зверове-надзиратели, които стояха в стаята и чакаха да изпълнят всяко нареждане. Но те не бяха нужни.

— Седни — каза директорът Атъртън и посочи тежко кресло.

Аз, прбит и смазан, лишен от вода за дълго денонощие, премрял от глад, грохнал от боя, добавен към петте дена в карцера и осемдесетте часа в усмирителна риза, притиснат от нещастната човешка съдба, настръхнал пред това, което щеше да ме солети, след като бях видял какво е сполетяло другите — аз, отвъргнато несигурно човешко същество и някогашен професор по агрономия в тихо университетско градче, аз се поколебах дали да приема поканата и да седна.

Директора Атъртън беше едър мъж и много силен човек. Ръцете му се стрелнаха да ме хванат за раменете. Аз бях слмка за неговата сила. Той ме вдигна във въздуха и ме стовари на стола.

— А сега — каза той след като изпъшках и преглътнах болката — Разправи ми цялата работа Стандинг. Изплюй камъчето…до края, ако не ти е жал за себе си.

— Не зная нищо, за това което е станало… — започнах аз.

Повече не успях да кажа. Той изръмжа и с един скок се нахвърли отгоре ми. Отново ме вдигна във въздуха и стовари на стола.

— Без глупости Стандинг — предупреди ме директора — Кажи си всичко от начало до край. Къде е динамитът?

— Не зная нищо за никакъв динамит… — протестирах аз.

Той пак ме вдигна и блъсна на стола.

Минал съм през много изтезания от различен вид, но когато размишлявам за тях в тишината на тези мои сетни дни, сигурен съм, че никое друго страдание не може да се сравни с това мъчение. С помощта на моето тяло този здрав сто загуби всякаква прилика със стол. Донесоха друг и след време и той бе разнебитен. Те донасяха все нови столове и безконечния разпит за динамита продължаваше.

Когато директорът Атъртън се умори, смени го капитан Джейми, а след това надзирателят Монохан зае мястото му в стоварването ми върху стола. И все динамитът та динамитът — „къде е динамита?“ — а нямаше никакъв динамит. Знаете, най-после аз бях готов да дам голяма част от безсмъртната си душа за няколко фунта динамит, за които можех да призная.

Не зная колко стола бяха счупени с моето тяло. Аз припадах безброй пъти и накрая всичко това се превърна в някакъв кошмар. Бях наполовина занесен и наполовина избутан и завлечен обратно в тъмнината. Там, в карцера, когато дойдох в съзнание, заварих доносник. Беше един бледолик дребен наркоман, готов да направи каквото му поискат за малко наркотик. Щом го разбрах, изпълзях до решетката и извиках в коридора:

— При мене има „слушалка“ момчета! Игнейшъс Ървин! Внимавайте като приказвате!

Избухналите клетви биха разклатили самоувереността на човек, по-смел от Игнейшъс Ървин. Беше жалък в ужаса си, а ревналите като зверове от всички страни иземогващи от болка доживотни му разправяха на какви ужасии ще го подложат през идните години.

Да бе имало тайни, присъствието на доносник в карцерите щеше да накара затворниците да мълчат. Но при положение, че всички се бяха заклели да казват истината, те говореха пред Ървин открито. Единствената голяма загадка беше динамитът, за който те знаеха толкова малко, колкото и аз. Те се обръщаха към мен. Умоляваха ме, ако ми е известно нещо за динамита, да си призная и да ги спася от по-нататъшни страдания. А аз можех да им кажа само истината: че не зная нищо за никакъв динамит.

Едно нещо, което доносникът ми каза, преди надзирателите да го отведат, говореше колко сериозен беше този въпрос за динамита. Разбира се, аз предадох на всички новината, която гласеше, че нито едно колело не се било завъртяло в затвора през този ден. Хиляди осъдени, които работеха, останали заключени в килиите си, и имало изгледи никоя от разните фабрики на затвора да не заработи пак, докато не се откриел някакъв динамит, скрит от някого някъде в затвора.

А следствието все продължаваше. Все така затворниците ги измъкваха един по един и домъкваха или донасяха обратно. Разправяха, че директорът Атъртън и капитан Джейми, изтощени от усилията си, се сменявали един друг през два часа. Докато единият спял, другият разпитвал. И спели без да се съблекат, в същата стая, където един след друг били смазвани яките затворници.

И от час на час в тъмните карцери безумните ни мъки се изостряха. О, повярвайте ми като на човек, който знае, че да бъдеш обесен е лесно, в сравнение с начина, по който живи хора могат да бъдат изтезавани до крайност и пак да останат живи. Аз също страдах наравно с тях от болки и жажда; но към моите страдания се добавяше и това, че прз цялото време си давах сметка и за страданията на другите. От две години бях непоправим и моите нерви и мозък се бяха закалили от страданието. Ужасно нещо е да видиш як мъж смазан. Около мен смазваха едновременно четиридесет яки мъже. Непрекъснато се чуваха молби за вода и помещението се превърна в лудница от викове, стонове, бръщолевене и бълнуване на хора, изпаднали в делириум.

Не разбирате ли? Истината, тъкмо истината, която казвахме, беше нашето проклятие. Когато четиридесетте души твърдяха едни и същи неща с такова единодушие, директорът Атъртън и капитан Джейми можеха само да стигнат до извода, че показанието е научена наизуст лъжа, която всеки от четиридесетте повтаря като папагал.

От гледна точка на властите, тяхното положение бе не по-малко отчаяно от нашето. Както научих после, директорския съвет на затвора бил свикан телеграфически и две роти милиция бе спешно изпратена към затвора.

Беше зимно време, а студът е понякога остричък дори и в калифорнийската зима. В карцерите нямахме одеяла. Моля ви да разберете, че е много студено да изтегнеш пребита човешка плът на ледени камъни. Най-после ни дадоха вода. С гаври и псувни надзирателите вкараха пожарния маркуч и започнаха да поливат със силната струя карцер след карцер, докато пребитите ни тела се спитиха онаново от напора, с който ни шибаше струята, докато се видяхме до коляно във водата, за която толкова бяхме жадували и за която сега се молехме да спре.

Няма да говоря за всичко онова което преживяхме в карцерите. Между другото само ще спомена, че никой от тези четиридесет доживотни никога вече нямаше да бъде същия. Луиджи Полацо не можа да си възвърне разсъдъка. Дългия Бил Ходж бавно се побърка и след една година също отиде да се разхожда в алеята на смахнатите. Ах, и колцина още последваха Ходж и Полацо, а други, чиято физическа издръжливост бе подровена, станаха жертви на затворническа туберколоза. Цели двадесет и пет процента от четиридесетте умряха през следващите шест години.

След моите пет години в единочка, когато ме отведоха от Сан Куентин, за да ме съдят, видях Джак Трюмсела. Почти нищо не виждах, защото премигвах на слънчевата светлина като прилеп след петте години на тъмно, но все пак видях Джак Трюмсела достатъчно добре за да ми се свие сърцето. Видях го като прекосявах двора. Косата му беше побеляла. Беше прждевременно състарен. Гърдите му бяха хлътнали. Бузите също. Залиташе като ходеше. Ръцете му трепереха като на парализиран. И очите му се наляха със сълзи, когато ме позна, защото и от мен, някогашния мъж, бе останала жалка развалина. Тежах осемдесет и седем фунта. Косата ми се бе прошарила и не беше подстригвана от пет години, както и брадата и мустаците. Азсъщо залитах при ходене, тъй че надзирателите ми помогнаха да прекося залетия от ослепителен блясък двор. И Джак Трюмсела и аз се взирахме един друг и се познахме по пагобните следи на времето.

Хора като нас са превилигировани дори и в затвора, тъй че той се осмели да наруши правилника и да ми заговори с пресекващ и треперещ глас:

— Бива си те Стандинг! — изграчи той — Не се издаде.

— Но аз и нищо не знаех Джак — отговорих му шепнешком (бях принуден да шепна, защото от петте години мълчание бях кажи-речи изгубил гласа си) — Мисля, че изобщо никога не е имало някакъв динамит.

— Така трябва! — изграчи той и детински закима с глава — Дръж на своето. Не им казвай. Тебе те бива. Свалям шапка пред теб Стандинг. Ти не се издаде.

И надзирателите ме поведоха нататък; това беше последния път когато видях Джак Трюмсела. Ясно беше, че дори и той бе повярвал в легендата за динамита.

Два пъти ме изправяха пред пълния директорски съвет. Те ту ме заплашваха, ту ме придумваха. Становището им по отношение на мен се оформи в две предложения. Ако се съглася да предам динамита, ще ми наложат незначително наказание от тридесет дена карцер и след това ще ме направят отговорник на библиотеката на затвора. Ако постоянствам в своята упоритост и не предам динамита, ще ме сложат в единична килия до края на присъдата ми. В моя случай, понеже бях доживотен, това бе равностойно да ме осъдят на строг тъмничен затвор, докато умра.

О, не, Калифорния е цивилизована. Няма такова нещо предвидено в сборника на законите. То е жестоко и необичайно наказание и никоя съвременна държава не би поела отговорността за подобен закон. Въпреки това в историята на Калифорния аз съм третия човек, който е бил осъден на строг тъмничен затвор до живот. Другите двама бяха Джек Опърхаймер и Ед Морел. Скоро ще ви разкажа за тях, защото дълги години гниех заедно с тях в килиите на мълчанието.

А, още нещо. След малко ще ме изведат и ще ме обесят… не, не за убийството на професор Хаскел. За това получих доживотна присъда. Ще ме изведат и ще ме обесят, защото бях намерен за виновен в нападение с телесна повреда. И това не е в тъмничните правилници. То е законно положение и може да се намери в углавното право.

Предполагам че съм разкървавил носа на еди човек. Аз не видях да тече кръв, но е така според показанията. Търсън му беше името. Беше надзирател в Сан Куентин. Тежеше сто и седемдесет фунта и беше в добро здраве. Аз тежах по малко от деветдесет фунта, бях сляп като прилеп от дългия живот на тъмно и бях прекарал толкова дълго между четири тесни стени, че на големи открити пространства ми се завиваше свят. Всъщност моето е било съвсем ясен случай на начална агорафобия, както скоро го научих в деня, когато избягах от единочката и ударих надзирателя Търстън по носа.

Ударих го по носа и го разкървавих, когато ми се изпречи на пътя и се опита да ме хване. И затова ще ме обесят. В законите на щата Калифорния пише, че доживотен затворник като мен, когато удари тъмничен надзирател като Търстън, се осъжда на смърт. Положително кръвотечението от неговия нос не може да епродължило повече от половин час; въпреки всичко аз ще бъда обесен заради това.

И имайте предвид! Този зацон в моя случай е ex post facto3. Той не е бил закон по времето, когато убих професор Хаскел. Бил е гласуван чак след като аз бях осъден на доживотен затвор. И тъкмо това е същественото: моята доживотна присъда ме правеше отговорен според един закон, който още не беше влязъл в сила тогава. И поради моя статус на осъден до живот аз ще бъда обесен за телесна повреда, нанесена на надзирателя Търстън. Това е явно ex post facto и следователно противоконституционно.

Но какво общо има конституцията с утвърдените от конституцията правници, когато те искат да махнат от пътя си известният професор Даръл Стандинг? Нито дори случая с моята езекуция ще може да служи като прецедент. Преди една година, както знае всеки, който чете вестници, точно тука във Фолсъм, обесиха Джейк Опънхаймър за съвсем същото престъпление…само че в неговия случай на телесна повреда той не беше виновен за разкървавяването на носа на надзирател. Той беше наранил един затворник с ножа за хляб, когато затворникът се е мъчил да го отнеме от него.

Странно е всичко това — животът и поведението на хората, и законите, и прплитащите се пътища. Аз пиша тези редове в същата килия в отделението на убийците, в която е бил и Джейк Опънхаймър, преди да го изведат и да му направят това, което ще направят на мен.

Предупредих ви, че имам да пиша за много неща. Сега ще се върна към повествованието си. Директорския съвет на затвора ми прдложи избор: да ме направи отговорнок на библиотеката и да ме освободят от тъкачницата за юта, ако предам несъществуващия динамит; доживотен затвор в единочка, ако откажа да предам несъществуващия динамит.

Дадоха ми двадесет и четири часа в усмирителна риза да го обмисля. След това ме изправиха пред директорския съвет отново. Какво можех да направя? Не можех да ги заведа при динамит, който не съществуваше. Казах им това и те ми казаха, че съм лъжец. Казаха ми, че съм труден случай, че съм опасен човек, морален изрод и най-големия престъпник на века. Казаха ми много други неща, а след това ме отведоха в единочките. Слжиха ме в килия номер едно. В номер пет лежеше Ед Морел. В номер дванадесет лежеше Джейк Опънхаймър. И беше лежал там вече десет години. Ед Морел бе прекарал в килията си само една година. Той излежаваше петдесет годишна присъда. Джеик Опънхаимър беше доживотен. Аз също бях доживотен. Поради това изгледите бяха и тримата да останем там за дълго време. И въпреки това минали са само шест години, а нито един от нас не е в единочка. Джейк Опъхаймър го обесиха. Ед Морел го направиха главен отговорник в Сан Куентин и след това помилваха едва онзи ден. Аз съм тука във Фолсъм и чакам деня, определен съответно от съдията Морган, който ще бъде сетния ми ден.

Глупци! Като че ли могат да задушат моето безсмъртие с нескопосаното им приспособление от въже и бесилка! Аз ще тъпча и ще тъпча пак — О! — безброй пъти тази хубава земя. И ще я тъпча в плът, ще бъда княз и селянин, слуга и глупец, ще седя на високо място и ще пъшкам, тъпкан от господари.