Скитникът между звездите

ГЛАВА 9

Едно ценно нещо научих през дългите часове на будуване с изтощаваща болка, а именно тайната на тялото, управлявано от разума. Научих се да страдам пасивно, както без съмнение са се научили всички минали през квалифицираните курсове по стоене в усмирителна риза. О, не е никак лесно да запазиш разума си в такъв пълен покой, че съвсем да не усеща туптящата, нетърпима болка на някой измъчен нерв.

И тъкмо това изкуство да се налагам на плътта с духа, което така овладях, ми даде възможност лесно да управлявам тайната, която ми разкри Ед Морел.

— Смяташ, че е края на представлението ли? — изчука ми една вечер Ед Морел.

Току-що ме бяха освободили след сто часа и бях по-отпаднал от всеки друг път. Бях толкова слаб, че макар цялото ми тяло да беше една маса от болезнени синини, аз почти не усещах да имам тяло.

— Изглежда като край на представлението — изчуках аз в отговор — Ще ми светят маслото, ако продължават така.

— Не ги оставяй — посъветва ме той — Има начин. Сам аз го научих доло в карцерите, когато двамата с Маси не можехме вече да търпим. Аз устисках. Маси хвърли топа. Ако не бях го научил тоя трик и аз щях да пукна заедно с него. Трябва първо доста да отслабнеш, за да го опиташ. Ако го опиташ, когато си силен, нищо не излиза и тогава това те обърква завинаги. Аз направих грешка да го кажа на Джейк, когато беше силен. Разбира се, той не можа да го направи, а после, колкото пъти е ставало нужда, беше вече твърде късно, защото го беше провалил на първия път. Сега дори не ми и вярва. Мисли, че си правя майтап с него… Не е ли така, Джеик?

И от килия номер тринадесета Джейк ни отговори:

— Не се хващай на въдицата, Даръл, то си е чиста измишльотина.

— Хаиде разправи ми го — изчуках аз на Морел.

— Ами точно заради това чаках съвсем да отпаднеш — продължи той — Сега то ти трябва и аз ше ти го кажа. То зависи от теб. Имаш ли воля, че го направиш. Аз съм го правил три пъти и зная.

— Е, какво е то? — нетърпеливо зачуках аз.

— Номерът е да умреш в усмирителната риза, да поискаш да умреш. Зная че още не ме разбираш, ама почакай. Нали знаеш как се изтръпва в ризата: как ти се схваща ту ръката, ту кракът. Е, това не зависи от тебе, но можеш да го приемеш като идея и да го използваш. Няма да чакаш да ти изтръпне крак или нещо друго. Лежиш си по гръб колкото се може по-удобно и започваш да упражняваш волята си. И това е нещото дето трябва да си мислиш и дето трябва цялото време да вярваш, че го мислиш. Не го ли вярваш нищо няма да излезе. Това дето трябва да го мислиш и вярваш е, че тялото ти е едно нещо, а душата е друго нещо. Ти си си ти, а тялото ти е нещо друго, за което пукната пара не даваш. Твоето тяло не е нищо за теб. Ти си господарят. Нямаш нужда от никакво тяло. И като мислиш и вярваш всичко това, започваш да го доказваш като използваш волята си. Караш тялото си да умре. Започваш от пръстите на краката, един по един. Караш пръстите да умрат. Заповядваш им да умрат. И ако имаш вярата и волята, пръстите ще умрат. Туй е най-трудното — да запчнеш да умираш. Умре ли ти веднъж първия пръст, другото е лесно, защото няма нужда повече да вярваш. Ти го знаеш. Тогава използваш цялата си воля да накараш да умре всичко друго в тялото. Казвам ти, Даръл, аз го зная. Правил съм го три пъти. Започнеш ли веднъж да умираш, то си върви нататък само. И смешното в тая работа е, че ти си си там през цялото време. Туй че пръстите на краката ти са мъртви, не те прави ни най-малко мъртъв теб. Малко по малко краката ти умират до коленете, а после и бедрата, а ти си си същият, какъвто си бил преди да започнеш.

— А какво става после? — запитах аз.

— Ами когато тялото ти е умряло, ати си все още целия там, просто се измъкваш от кожата си и оставяш тялото. А като напуснеш тялото си, напускаш и килията. Каменните стени железните врати са, за да задържат телата. Те не могат да задържат духа. Ще видиш, че си го доказал. Ти си дух извън тялото си. Можеш да гледаш тялото си отвънка. Казвам ти, че го зная, защото съм го правил три пъти: гледал съм тялото си, като съм бил извън него.

— Ха! Ха! Ха! — изчука смеха си Джейк Опънхаймър от тринадесета килия.

— Виждаш ли, там му е бедата на Джейк — продължи Морел — Той не може да повярва. Единственият път, когато го е опитал, беше много силен и се провали. И сега мисли, че аз си правя майтап.

— Когато умреш, ти си мъртъв, а мъртвите си остават мъртви. — отсече Опънхаймър.

— Казвам ти, че съм бил мъртъв три пъти — възрази Морел.

— И си доживял да ни го разкажеш — подигра го Опънхаймър.

— Но да не забравяш едно нещо, Даръл — изчука ми Морел — Това е много тънка работа. През цялото време ти се струва, че си позволяваш волности. Не мога да го обясня. Все ми се е струвало, че ако не съм там, когато дойдат да освободят от усмирителната риза тялото ми, не ще мога вече да се върна в това тяло. Искам да кажа, че тялото ми ще си остане мъртво завинаги. Пък аз не исках да е мъртво. Не исках да направя удоволствие на капитан Джейми и другите. Но ти казвам, Даръл, ако можеш да го направиш тоя номер, ще можеш да му се смееш на директора. Накараш ли веднъж тялото ти да умре по тоя начин, няма да има значение, ако щат да те държат в ризата цял месец. Ти никак не страдаш, пък и тялото ти не страда. Нали знаеш за случаи, когато някой са спали цяла година без да се събудят. Ето така ще е с твоето тяло. То си стои там в ризата, нито те боли, нито нищо, само те чака да се върнеш. Опитай го. Казвам ти го честно и почтено.

— Ами ако не се върне? — попита Опънхаймър.

— Предполагам, че тогава глупакът ще е той, Джейк — отговори Морел — Или пък може би ние, дето висим в тая мръсна дупка, като можем да се измъкнем толкова лесно.

И тук разговорът беше прекъснат, защото Джоунс тестяното лице, събудил се кисел от тайното подремване, заплаши Морел и Опънхаймър, че ще ги доложи сутринта, което щеше да значи усмирителна риза за тях. Мен не ме заплаши, понеже знаеше, че мен, така или иначе, ме чака усмирителна риза.

Аз дълго лежах там в тъмнината, забравил страданията на тялото си, и размишлявах за предложението, направено от Морел. Както ви обясних, вече бях се опитвал чрез механична самохипноза да проникна назад през времето в предишни съществувания. В това бях отчасти сполучил и го знаех; но единственото, което бях постигнал, бяха трепкащи безредно разбъркани видения, без всякаква последователност.

Обаче методът на Морел беше явно толкова противоположен на моя метод за самохипноза, че аз бях възхитен. С моя метод преди всичко се губеше съзнанието. С неговия метод съзнанието оставаше до край и когато тялото съвсем отмираше, преминаваше в толкова възвишено състояние, че напускаше тялото, напускаше затвора сан Куентин, заминаваше далеч и пак си оставаше съзнание.

Както и да е, заслужаваше си да го опитам, заключих аз. И въпреки скептичното си отношение на учен, вярвах. Не се и съмнявах, че ще мога да направя това, което Морел каза, че е направил три пъти. Може би тази вяра, която ме облада толкова лесно, се дължеше на крайната ми слабост. Може би не бях достатъчно силен, за да се отнеса скептично. Това беше хипотеза, подсказана вече от Морел. Това беше чисто емпирично заключение и аз, както ще видите, го демонстрирах емпирично.